РЕШЕНИЕ
№ 66
гр. Враца, 31.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Иван В. Никифорски
при участието на секретаря Нина К. Луканова
като разгледа докладваното от Иван В. Никифорски Гражданско дело №
20241420102268 по описа за 2024 година
Производството е образувано е по постъпила искова молба от Д. А. Б., ЕГН
**********, с настоящ адрес: гр. **, ж.к. ***, вх. **, ет. **, ап. ***, чрез адв. Д. Г., вписан в
АК-Ловеч против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр.
*****, бул. *****, № *** *, ет. **.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпила молба от ответника. В същия срок е
предявен насрещен иск от „Сити Кеш“ ООД против Д. А. Б., който следва да бъде приет за
съвместно разглеждане.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба по
предявения насрещен иск.
По първоначално предявения иск:
Ищцата Д. А. Б. е предявила против „Сити Кеш“ ООД иск с правно основание чл. 26,
ал.1, предл.3 ЗЗД, вр.чл. 23 ЗПК и чл.143, ал.3, т.5 ЗЗП, за обявяване нищожността на
клаузата за неустойка в сключен между страните договор.
В исковата молба ищцата твърди, че на 09.01.2024 г., в качеството й на
„Кредитополучател“ от една страна и ответника „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, в
качеството му на „Кредитор“ от друга страна, е сключен Договор за потребителски кредит
№******, в който са включени клаузи, които намира за неравноправни, незаконосъобразни и
съответно нищожни при следните условия: 950.00 лева главница; 44.5% фиксиран лихвен
процент; 56.66% годишен процент на разходите; 11 погасителни вноски, 1,007.97 лева -
обща сума, дължима от кредитополучателя; Обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Съгласно чл. 5, ал.1 от Договора за заем, ищцата е следвало в срок от 3 дни (три) от
сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения:
Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от
сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
1
редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата
сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва;
Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на няколко
условия.
В чл. 11 (1) от Договора за заем пък е описано, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора
неустойка в размер на 290.03 лв. (двеста и деветдесет лева и три стотинки). Така посочената
клауза за неустойка ищцата намира за нищожна, като противоречаща на добрите нрави.
Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е изначало
уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава
функции.Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19,
ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване
на ГПР.Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни
изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на
банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за
Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на
неустойка.
Развиват се по – нататък съображения, че предвиждането в процесния договор, че
кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на
дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а
внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с
цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.Предвид уговорката, че
неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се
дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя
изначално не притежава обезщетителна функция.
Счита, че посочената клауза с която се уговаря неустойка при непредоставяне на
обезпечение следва да се счита за нищожна на основание както на основание чл. 143, ал. 5,
т. 5 ЗПП, така и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради
изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.
Въз основа на тези и други подробно изложени съображения се иска от съда да
постанови решение, с което да признае за установено, че чл. 11 (1) от Договор за
потребителски кредит № ****** от **.**.*** г., сключен между Д. А. Б., ЕГН ********** и
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК *******, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на
обезпечение е нищожен на твърдените основания.
В срочно подаден отговор ответникът „Сити Кеш“ ООД оспорва предявения иск, като
намира същия за неоснователен, въз основа на подробно изложени твърдения. Посочва, че в
случая е налице злоупотреба с право от страна на ищцата, като развива подробни мотиви в
тази насока. Намира, че посочената неустойка не е нищожна, като същата не е и не следва да
бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към
датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на
договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Твърди се на следващо място, че оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като
санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора
условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
2
в правата и задълженията на страните: ответникът е предоставил паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената
лихва. Процесният договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца,
който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави
обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в
които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за
което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв
начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от
договора се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният
реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на
нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение
като издаването на запис на заповед например. В случая ищецът Д. А. Б. не се е възползвал
от нито една от договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата
обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца,става ясно, че потребителят
изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на
кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе
максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно е, че същият е
договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Въз основа на тези и други подробно изложени съображения се иска от съда да
отхвърли предявения иск, претендира разноски, релевира възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца.
По насрещния иск:
Ищеца „Сити Кеш“ ООД е предявил против Д. А. Б. насрещен иск с правна
квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД,вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД за сумата от 950.00 лева.
Твърди, че между страните е налице Договор за потребителски кредит, по силата на
който "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ******, е предоставило на ответника по насрещния иск
заемна сума в размер на 950 лева. Заемната сума е предоставена на кредитополучателя на
датата на сключване в брой съгласно чл. 4 от договора. Съгласно чл. 3 от договора и
погасителния план, кредитополучателят се е задължил да върне главницата при фиксиран
лихвен процент от 44,5 % на 11 месечни вноски с дата на първо плащане 16.01.2024г. и
последна вноска на 26.03.2024г., като в погасителния план са посочени конкретните дати на
месечните падежи.
Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди Д. А. Б., ЕГН **********, на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а при условията на евентуалност, в случай че целият договор
бъде обявен за недействителен - на основание чл. 23 ЗПК, да заплати на "СИТИ КЕШ" ООД,
ЕИК ******** сумата от 950 лв. /деветстотин и петдесет лева/, представляваща неизплатено
задължение за главница по Договор за паричен заем № ****** от **.**.****г., ведно със
законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
плащане.Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът по насрещния иск го оспорва изцяло. Развива
подробни съображения в тази насока.
След като взе предвид събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съдът прима за установено следното от фактическа страна:
3
Не е спорно между страните, че помежду им е възникнало облигационно отношение по
Договор за потребителски кредит № ***** от **.**.**** г., сключен между Д. А. Б., ЕГН
********** /заемател/ и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *******/заемодател/, за сумата от 950.00
лева, която ищецът е усвоил. В договор за потребителски кредит е сключен при следните
параметри: Срок на Кредита - 11 погасителни вноски, първа падежна вноска на 16.01.2024
година и последна на 26.03.2024 година: Фиксиран ГЛП по Кредита - 44.5 %, а ГПР по
Кредита е отразено, че възлиза на 56.66%. Посочено е също, че ГПР е определен в
съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 ЗПК, съгласно формулата към приложение 1 към
същия закон и включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва.
Представен като доказателство е и стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредит във връзка с процесния договор.
Други относими по делото доказателства не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По първоначално предявения иск:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 3-то, вр.чл. 23 ЗПК и
чл.143, ал.3, т.5 ЗЗП, в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване, че клаузата за неустойка в сключеният Договор за потребителски кредит №
******* от **.**.*** г., нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно
изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби,
част от действащото право.
Съдът споделя съображенията на ищеца, че процесната клауза за неустойка е нищожна
поради противоречието й с добрите нрави. Ищецът е физическо лице, което при сключване
на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а
ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по
договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК
и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради
което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение
между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила,
рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста
на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В чл. 5 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне
едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на посочените
условия. Според чл. 11 в случай, че кредитополучателят не представи договореното в чл. 5
обезпечение в 3-дневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не
отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка в размер на 290. 03 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение №
1 към договора за кредит.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
4
неизпълнението. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от
сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени
условия /чл. 5 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран
размер от 290. 03 лв.– чл. 11 от договора. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите да се
предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е
уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за
кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за
сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което
същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, се налага извод, че в конкретния
случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.
1, във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 11 от
договора. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за недействителност на
клаузата за неустойка, предвидена в чл. 11 от договор за договор за кредит, поради
противоречие с добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.
По насрещния иск:
В тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между
на "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ******* и Д. А. Б. е възникнало облигационно правоотношение
по процесния договор за потребителски кредит, по силата на което за кредитополучателя е
възникнало задължението за връщане на заетата сума за главница в претендирания размер.
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда
принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното
начало /чл. 6 ГПК/. Съдът следи служебно и при незаявено основание за нищожност на
договора, когато: 1./ е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се
изисква събиране на доказателства; 2./ е относимо до формата /външната страна на
представения правопораждащ спорното право документ/; 3./ е налице противоречие с
добрите нрави /в т.см. - Решение № 229/21.01.2013 год. по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на
ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др/; 4./ е налице неравноправна
клауза.
5
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен.
Договорът за кредит е сключен в писмена форма и съдържанието му е представено на
еднакъв шрифт с размер не по-малко от 12 пункта, с което е изпълнено изискването на чл.
10, ал. 1 ЗПК.
Съдът счита, че са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, и 12, а
т. 8 и т. 9а, както и че чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, са неприложими към вида на договора.Посочен е
общият размер на кредита, уговорен е фиксиран лихвен процент за срока на
договора.Спазено е и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, като в договора е уредено
правото на потребителя да се откаже от договора, както и срока и другите условия за
упражняването му, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата, както и за размера на лихвения процент на ден.
Съдът намира обаче, че не е спазено изискването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя. Легалната дефиниция на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се
съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит и застрахователни премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Годишният процент на разходите се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е
необходимо и задължително, защото предоставя на потребителя възможността да съобрази
реалната цена на финансовата услуга, както и да съобрази икономическите последици от
сключване на договора и по този начин да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи или не.
Нарушение е налице, тъй като в процесния договор кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР – 56.66%. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 56.66%. Посоченият
лихвен процент от 45, 5 % не е ясно как точно се съдържа в ГПР и как е изчислена по
отношение на общия ГПР.посочено е, че единствено уговорената възнаградителна лихва и
включена при изчисляване на ГПР. Неустойката , която е включена в погасителните вноски
също не е включена в ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Годишният процент на разходите представлява величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита
по начин, различен от законовия, е недопустимо.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР, както и общото посочване,
6
че размерът му е изчислен в съответствие с приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК и
посочените в закона допускания, без да са конкретизирани кои точно,не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Ето защо в договора трябва да е посочено
не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно практиката на СЕС, за съда съществува задължение да провери дали
посоченият в договора размер на ГПР е изчислен правилно, съобразно императивното
правило, предвиждащо единна математическа формула за изчисление на размера на ГПР,
залегнала и в самата директива. Това е така, защото неправилното изчисляване и посочване
на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора. Приема се още, че
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушено, ако ГПР е посочен като процент, но не са
посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Много често се
получава така, че неправилното изчисление има за цел и да заобиколи изискването на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, поради което на това основание така формулираната клауза също би била
нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК – всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, какъвто е и
настоящия случай, тъй като реално ГПР, без включения лихвен процент и неустойка, в
проценти –възлиза на 56.66%.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. В този смисъл процесният договор за кредит дори формално не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент
на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не
съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения.
В резултат последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.
19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налице е заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита. Посоченото поведение на заемодателя цели
единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури скрито
възнаграждение, забранено от императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В този 9
смисъл е и практиката на СЕС, като в Решение от 16.07.2020 по дело C-686/19 на СЕС се
приема, че Понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, съдържащо се в член 3,
буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща разходите за евентуалното удължаване
на срока на кредита, щом като, от една страна, конкретните и точните условия за
евентуалното му удължаване, включително срока на последното, са част от клаузите и
7
условията, договорени между кредитора и кредитополучателя в договора за кредит, и от
друга страна, тези разходи са известни на кредитора. Решението касае разходи за
удължаване на срока на договора, но е относимо и към настоящия случай, доколкото
разходите за обезпечение на задълженията по договора чрез неустойка са известни на
кредитора към датата на сключване на договора за кредит.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Между страните не е налице спор относно обстоятелствата, че помежду им е възникнало
облигационно отношение по Договор за потребителски кредит № ****** от **.**.***г.,
сключен между Д. А. Б., ЕГН ********** /заемател/ и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
****/заемодател/, за сумата от 950.00 лева, която ищецът е усвоил.
На ответника бе възложена процесуалната тежест /задължение/ да установи
положителния факт на погасяване на главницата по договора, като не ангажира каквито и да
е доказателства в тази насока. Напротив, поискал е при уважаване на исковата претенция,
съдът да приложи нормата на чл.241 ГПК, чрез разсрочване на задължението.Не са налице
предпоставките за прилагане на тази разпоредба, доколкото ответникът не е ангажирал
никакви доказателства за приложението й.
Предвид изложеното, предявеният иск за главница се явява основателен, поради което
ще бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещната
искова молба в съда – 23.08.2024 година.
По разноските:
По първоначалният иск ищецът е доказал разноски в размер на 50.00 лева – заплатена
държавна такса, които ответникът следва да бъде осъден да му заплати.
По отношение на разноските за безплатно адвокатско представителство на ищеца по
главния иск, на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв, настоящият съдебен състав намира следното:
В чл. 38, ал.1 ЗАдв е предвидена възможност за оказване на безплатна правна помощ и
съдействие на: лица, които имат право на издръжка; материално затруднени лица; роднини,
близки или на друг юрист, като в ал.2 се посочва, че ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има
право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-
нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Определение № 163/13.03.2016 г.,
постановено по ч.гр.д.№ 2266/2016 г., I Г.О. на ВКС, ако противната страна твърди, че
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните
по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без
насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл.38 ЗАДв, тя следва
да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството, като
опровергае наличието на поддържаното основание. С молба вх.№ 15949/22.11.2024 г.,
депозирана пред първоинстанционния съд, ответното дружество е оспорило наличието на
материална затрудненост на ищцата, като е отправило искане да бъде задължена същата да
представи декларация за имущественото си състояние. Съдът е указал на ищцата Д. А. Б. да
представи декларация за доходите си, но това не е сторено, като е посочено, че това
действие на съда се намира за неправомерно.
Ответникът е представил искане за сключване на кредит от 08.01.2024 г., в което е
деклариран от ищцата разполагаем доход от 1045 лв., живее при родителите си и няма
задължения.
Настоящият съдебен състав счита, че в конкретния случай не се установява материална
затрудненост на ищцата, доколкото в представеното искане за сключване на договор за
8
кредит е деклариран от същата разполагаем доход към 08.01.2024 г. - 1045 лева. Тази сума се
намира над приетата от Националния статистически институт линия на бедност за страната
за 2024 г. в размер на 526,00 лв. В искането за кредит е посочено, че ищцата живее с
родителите се, като не са декларирани месечните й разходи. В допълнение на горното,
следва да се посочи, ч не е представена декларация за материално и гражданско състояние, в
която под страх от наказателна отговорност да са декларирани доходите на лицето,
месечните й разходи, както и притежаваното от нея движимо и недвижимо имущество.
По насрещния иск ищецът също е доказал извършване на разноски за държавна такса в
размер на 50.00 лева. Доказал е и разноски в размер на 480.00 лева с вкл. ДДС – заплатено
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл. 11 от договор за
потребителски кредит № ***** от **.**.***г., сключен между Д. А. Б., ЕГН: ********** и
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул. "***" № ****,
ет. **, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, като
противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА "Сити Кеш" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
****, ул. "*****" № *****, ет. *** да заплати на Д. А. Б., ЕГН: ********** сумата в размер
на 50 лева /петдесет лева/ направени по делото разноски по главния иск.
ОСЪЖДА на основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, вр.чл. 23 ЗПК Д. А. Б., ЕГН: ********** да
заплати на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *, със седали****ще и адрес на управление гр. *****, ул.
"*****" № ****, ет. *** от 950,00 лева, представляваща непогасена главница по договор за
потребителски кредит № ***** от 09.01.2024 г., сключен между Д. А. Б., ЕГН: ********** и
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление гр. ****, ул.
"*********" № **, ет. ***, ведно със законната лихва върху сумата считано от 23.08.2024
година до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Д. А. Б., ЕГН: ********** да заплати на „Сити
Кеш“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул. "**" № **, ет. **
съдебно-деловодни разноски в размер на 50.00 лева - държавна такса и сумата от 480.00
лева с вкл.ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните, съобразно нормата на чл.7, ал.2 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - гр. Враца в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
9