№ 200
гр. Благоевград, 14.02.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Н.й Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Г. Янев
като разгледа докладваното от Н.й Грънчаров Въззивно гражданско дело №
20241200500738 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Е. Б. М., ЕГН **********, С. Г. М., ЕГН
**********, и Ш. Г. С., ЕГН **********, чрез пълномощника- адвокат Г. В. С., от САК,
насочена срещу Решение №79/16.04.2024г. по гр.д. № 897/2023г. по описа на РС-С., I-ви
граждански състав.
Навадени са с жалбата оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради
допуснати съществени нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и
оплакване за необоснованост от събраните по делото доказателствен материал.
Поддържа се от въззивната страна, че с атакуваното решение на РС С., съставът на
първоинстанционния съд правилн е приел в мотивите си, че соченото правно основание за
придобиване на собствеността от ищците- покупко продажба на спорния имот и по
наследство от Н. Б. М., НЕ Е ДОКАЗАНО. Поддържат се доводите изложени в мотивите на
съда- че ищците не са установили наследствения характер на имота към 1993г. и твърдяната
съдебна делба на същия като такъв, по силата на която делба имотът да е придобит от
наследника на Г. Г.- К. Г.. Сочи се с жалата, че ищците не са представили влязло в сила
решение по допускане на делбата по чл.282 ГПК/отм./, от което да се установи по какъв
начин е била определена от съда легитимацията на лицата, посочени в протокола от
15.04.1993г., как е била формирана делбената маса и как са определени частите от нея за
всяко едно от тези лица. Поддържа се, че след като не се доказва по делото собствеността на
наследодателят на ищците, сключената през 2006г. нотариална сделка по покупко-продажба
на имота между наследниците на К. Г. и общия наследодател на ищците Н. М., не е
произвела вещно-транслативен ефект, тъй като купувачът М. не е закупил имота от неговия
1
собственик. Поддържа се с въззивната жалба, че като е съобразил установеното от събраните
по делото доказателства, макар и без изричен диспозитив, РС- С. правилно е отхвърлил
главния иск за установяване на собственост въз основа на соченото придобивно основание.
Въпреки че не се е отразило на крайния извод на първоинстанционния съд- за
неоснователност на главния иск, оспорва се с въззивната жалба извода на съда- че
възражението на ответниците за нищожност на съдебната делба е несъстоятелно. Сочи се, че
към датата на приетия като писмено доказателство Протокол за делба, Е. М. е призната за
собственица на процесния недвижим имот. Не се установява по делото констатациите на
нотариуса при извършената обстоятелствена проверка, в издадения Нотариален акт № ***г.
да са опровергани или оборени, констативния акт да е обезсилен с влязло в сила съдебно
решение, нито собствеността върху имота /притежаван в СИО с нейния съпруг Г. М./ да е
оспорвана към този момент, включително по съдебен ред. Както и съдът е приел в
обжалваното съдебно решение, имотът не е бил в патримониума на Г. Г.. за да може валидно
да се възложи в дял чрез делба от нито един от неговите наследници, включително майката
на Е.. Поддържа се с въззивната жалба, че дори съдът да приеме за извършена съдебната
делба (доколкото за нея може да се съди единствено от приложения към ИМ протокол),
умишлено или не, в нея е бил включен чужд имот- този на жалбоподателката Е. М., предмет
на настоящото исково производство. Делбата на чужд имот е нищожна.
Поддържа се, че при разглеждане на заявеното в условията на евентуалност придобивно
основание с ИМ, първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. В противоречие с правилата по чл. 12 и чл. 236 ал. 2 ГПК,
РС-С. недопустимо се е отклонил от собствените си указания по разпределяне
доказателствената тежест между страните, не е подложил на критична преценка всички
събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, не е обсъдил или е тълкувал
превратно съществени доводи и възражения на ответниците, боравил е избирателно с
показанията на свидетелите, разпитани по делото. В резултат на това е достигнал до
необосновани фактически констатации, а оттам до погрешни правни изводи. Изказва се
становище с въззивната жалба, че обжалваното решение противоречи на материалния закон,
тъй като не са доказани задължителните елементи на добросъвестно давностно владение,
осъществено от ищците върху процесния недвижим имот в периода след 13.12.2006г. до
предявяване на ИМ.
Сочи се с въззивната жалба, че съгласно разпределената доказателствена тежест по
евентуалния иск, ищците е следвало да установят, че от 2006г. до настоящия момент,
наследодателят на ищците и първата ищца са упражнявали фактическа власт върху
процесния имот явно, непрекъснато и необезпокоявано, като са демонстрирали пред всички,
включително и пред ответниците и техния наследодател Г. М., че са негови собственици; че
преди ищците процесния имот се е владеел по същия начин от праводателя им К. Г. от 1993г.
до смъртта му, а след това от наследниците му до 2006г.
Поддържа се с въззивната жалба, че въпреки дадените от първоинстанционния съд указания
с доклада по делото в решението не се обсъждат и излагат мотиви по отношение на това-
2
осъществявано ли е владение и от кого върху процесния имот преди 2006г. Съдът правилно е
приел, че праводателят на ищците К. Г. и неговите наследници не са собственици, но не
излага съображения дали същите са владели имота- в кой период и на какво основание,
преди да осъществят нотариалната сделка с М.и. Не става ясна причината, поради която
съдът не е изследвал периода, за който е указал на ищците, че трябва да установят
владението на техните праводатели. От друга страна, признава се в решението, че
ответницата Е. М. може и да е придобила имота на основание давностно владение
осъществено именно в този период, но впоследствие правото й на собственост било
отпаднало. Излагат се доводи, че от мотивите към обжалваното решение на РС С. не става
ясно- как и кога се е случило и въз основа на какви обстоятелства е направен извода за
„отпадане“ собствеността на ответниците, като на тези въпроси съдът не е дал отговори.
Според въззивната страна, бланкетно е позоваването на ТР № 11 /2013г. на ОСГК на ВКС,
тъй като по делото не е доказано в периода 1993г.- 2006г., правото на собственост на
ответницата да се е ПОГАСИЛО или да е било ПРЕХВЪРЛЕНО другиму въз основа на
констативния нотариален акт с който Е. Б. М. се е била снабдила.
Във връзка с оплакването за необоснованост, поддържа се с въззивната жалба, че в мотивите
си в обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд необосновано е игнорирал
установеното обстоятелство, че до смъртта си през януари 2023г. общият наследодател на
ищците НЕ СЕ Е ПОЗОВАВАЛ на изтекла придобивна давност върху процесния имот. Дори
условно да се приеме, че в периода след 2006г. той заедно със съпругата си Т. М. са
упражнявали фактическа власт върху имота/за първата ищца отсъстват каквито и да било
сведения за това/, никой от тях не се е противопоставил/отблъснал извършваните през
последните години от ответниците действия в имота, установени от доказателствата и
изброени в решението. Напротив, както стана ясно от свидетелските показания, тези
действия са извършвани със знанието и съгласието на Н.й М..
Излагат се доводи от въззивната страна, че изложеното поставя под въпрос не само дали
наследодателят на ищците и първата ищца са упражнявали фактическа власт върху спорния
имот, но ако са били в негово държане, дали са имали намерение за своене на имота/т.нар.
субективен елемент на владението/. Защото принцип в нашето право е, че вещните права се
придобиват не автоматично при изтичане на определен срок, а чрез обективирано изявление
за това с цел както зачитане както волята на самите субекти, така и създаване на яснота за
всички трети лица с оглед правната сигурност.
Поддържа се с въззивната жалба, че при отсъствие на изрично волеизявление от владелеца
преди смъртта му, съгласно т. 3 от ТР № 4 /17.12.2012г. по тълк.д. № 4/2012г. на ОСГК на
ВКС се признава правото на неговите наследници да се позоват на последиците от
придобивната давност изтекла в полза на наследодателя им. В мотивите към тази точка от
тълкувателното решение е разяснено още, че с това право разполагат наследниците, които са
продължили владението. В случая не са налице доказателства по делото тримата ищци да са
продължили владението на общия им наследодател след смъртта му до датата на подаване
на исковата молба. Писмени доказателства за това отсъстват, а в показанимята на нито един
3
от свидетелите не сочи да са виждани ищците в процесния имот, включително съпругата на
Н. М., не само след, но и преди смъртта му за целия период от 2006г насам.
Поддържа се че обсъжданият въпрос е останал извън полезрението на съда. В настоящия
случай наследниците на Н. М. се позовават на придобивна давност, която е била изтекла в
негова полза, не само без той самият да е потвърдил приживе намерението си за своене, но и
без те самите да са продължили владението на наследодателя си. Твърди се че това
представлява злоупотреба с материално право, която е достатъчно основание отхвърляне на
предявения евентуален иск. В нарушение на задължителните постановки на цитираното ТР
и без да съобрази недобросъвестното упражняване на права, РС-С. неоснователно е уважил
иска, поради което решението му е не правилно и подлежи на отмяна.
Поддържа се с въззивната жалба, че извън изложеното, приема се трайно в съдебна практика
на ВКС - например Решение 32/02.04.2019г. по гр.д. 1816/2018г. на II г.о. на ГК, че за да се
придобие един имот по давност, е необходимо не само владелецът да упражнява
непрекъснато фактическа власт върху него в посочения в закона период, но е
осъществяваното владение да е постоянно, спокойно и явно. Изложени са доводи от
пълномощника на въззивниците, че поради погрешната и едностранчива преценка на
събраните доказателства и незачитане на изложените от ответниците доводи,
първоинстанционният съд неправилно е приел, че обективните признаци на владението върху
процесния имот са доказани от ищците за периода от 13.11.2006г до 13.11.2011г.
Сочи се с въззивната жалба, че не са налице каквито и да било писмени доказателства за
давностно владение от Н.й М. и ищцата Т. М. върху имота в посочения в решението период,
а и извън него. Самият първоинстанционен съд приема, че подадената през 2007г. от Н. М.
декларация по чл. 14 ЗМДТ, не е доказателство за своене на вещта по смисъла на чл. 79 ЗС.
В нотариалния акт за покупко-продажба от 2006г. не се сочи да е осъществено предаване на
владението от продавачите на купувачите. Не е установено продавачите- наследниците на К.
Г., да са били във фактическа власт на имота, респективно да са били в състояние да я
предадат на трети лица. Т.е. противно на направения в мотивите извод началният момент на
установяване на фактическа власт от ищците е НЕДОКАЗАН. Това логично компрометира
крайния извод в решението, че към 2011г. давностният период бил изтекъл в полза на
ищците.
Излагат се доводи с въззивната жалба, че от показанията на тримата свидетели М., К. и К.,
взети поотделно и в тяхната съвкупност, не може да се направи обоснован извод за
установено от ищците владение по смисъла на чл. 68 и сл. от ЗС върху процесния имот.
Съдът погрешно и едностранчиво ги е интерпретирал, без най-малкото да извърши преценка
за тяхната възможна заинтересованост, дължима на основание чл.172 ГПК. Освен това, за да
обоснове изводите си, им е придал доказателствена стойност, каквато те нямат. Защото от
тези показания не може да се установи в посочения период 2006 -2011г. за процесния имот
да е полагана грижа от наследодателя на ищците. Той не го е ограждал, не го е обработвал,
не е извършвал подобрения в него. Единственото, което се установява от тези показания е,
че М. възлагал на трети лица коситба на трева в парцела един път годишно във връзка с
4
църковния събор на Гергьовден и давал разрешения да се паркират коли веднъж в годината
при провеждането на същия събор. Необосновано и тенденциозно са зачетени тези
твърдения като достатъчни доказателства за давностно владение върху процесния имот с
установените от закона признаци. Не е ясно дори дали коситбата на трева е възлагана за
общото място пред черквата или само за имота, на кого е възлагана и от кого е заплащана,
къде са паркирали въпросните автомобили в рамките на това общо място с площ от над 8
дка срещу църквата, нито дали въпросният събор се е провеждал в посочения петгодишен
период.
Поддържа се от въззивната страна, че дори горните „действия“ да са осъществявани от М. и
той да е „идвал да наглежда“ имота, става въпрос за отделни, спорадични прояви, които не
демонстрират трайна, непрекъсната, явна и недвусмислена воля да се държи и запази вещта
като своя пред всички трети лица, включително ответниците. Не се установява според
пълномощникът на жалбоподателите- М. да е заявявал открито пред Е. и Г. М.и, че счита
имота за свой, да е отблъснал демонстративно описаните в решението действия на сестра си
и съпруга й, както по-късно и на племенничката си, които по категоричен и явен начин са
демонстрирали поведение на собственици на същия имот.
С въззивната жалба определя се като неправилен и в противоречие със събраните
доказателства извода в обжалваното решение, че владението било добросъвестно по
смисъла на чл. 70 ЗС, тъй като Н. М. и съпругата му не били знаели, че праводателите им не
били собственици. Съдът не е намерил за необходимо дори да обсъди изложените в
писмената защита доводи за обратното. На стр.4 от поправената искова молба ищците
признават, че „делото за делба, образувано през 1993г., е било по повод спорове и
снабдявания с нотариални актове преди 1993г. за проиесния и съседните му имоти“. Че
общият наследодател на ищците и брат на ответницата Н. М. е бил наясно с издадения в
полза на Е. М. нотариален акт за собственост върху процесния имот, се потвърждава и от
отразените регистрови номера и дати на нотариални актове, в това число за процесния имот,
в приложения към приетата по делото СТЕ Разписен лист към действащия регулационен
план на с. З., общ. С. за пл.имот № 9, кв.3. Името на Н. М. фигурира в разписния лист
непосредствено под това на Е. М. като собственик на съседния УПИ въз основа на
нотариален акт с пореден номер от същата 1983г.
Нещо повече, поддържа се с въззивната жалба становище, че в нотариалната сделка през
2006г. продавачите са се легитимирали с протокол от съдебна делба, от който за него-
купувача, е било видно, че сестра му не е участвала в тази делба, и към който протокол не е
приложено влязло в сила съдебно решение. При продажбата през 2006г. те са действали чрез
общ пълномощник С. Г. С.- леля на Н. М. и Е. М., която също фигурира в делбения
протокол, по който е придобила в дял съседния на процесния имот УПИ V. Тоест и тя като
пълномощник на продавачите несъмнено е била наясно с горните обстоятелства. Най-сетне,
макар и да го е декларирал в общината, М. не е заплащал данъци и разходи за имота, не го е
облагородявал, не го е ограждал, не е реагирал дори на действията на сестра си и
племенничката си, които явно я ограничават смущават неговите права. Всички тези
5
индиции, че наследодателят на ищците е знаел, че купува процесния имот от лица, които не
са негови собственици, поради което през цялото време е държал придобитата „собственост“
скрита, са налице по делото и са изтъквани от ответната страна, но са останали изцяло
необсъдени от първоинстанционния съд.
За да уважи иска за собственост на посоченото евентуално основание РС- С. се е позовал
изцяло на показанията на първата група свидетели, като е отказал да кредитира в каквато и
да било част показанията на другите свидетели, тъй като били „бегли и откъслечни“. Макар
и да е изложил формално мотиви защо дава вяра на едните свидетели и защо не на другите,
тези мотиви са неубедителни и явно тенденциозни. От прочита им оставаме с убеждението,
че съдът се е възползвал от някои несъществени разминавания между двете групи свидетели,
за да обоснове недостоверност на показанията на св. П. и св. Г., независимо че те са
последователни и непротиворечиви относно обстоятелствата, разпределени с доклада в
доказателствена тежест на ответниците, а именно упражняваната от Е. М. и съпруга й явна,
непрекъсната и несмущавана фактическа власт върху имота след нотариалното
удостоверяване на правото й на собственост през 1983г., а и много преди това.
Сочи се във въззивната жалба, че в същото време, независимо от очевидните противоречия,
непълноти и явна предубеденост в показанията на свидетелите, доведени от ищците, PC - С.
ги е кредитирал, без да отчете, че в основната си част те представляват преразказ на
твърдения на починали лица, чиято достоверност не може да бъде проверена.
Съществуващите противоречия и съществени пропуски в показанията на М., К. и К. са
изброени в писмената защита представена от пълномощника на ответниците, но съдът за
пореден път е игнорирал изложеното от ответната страна. Например свид. К. заявява, че през
2006г. бил научил лично от „бай К.“, че имотът бил прехвърлен на Н. М., макар че К. Г. е
починал още през ***г. Свид. М. пък не дава показания за релевантния период 2006-2011г.,
освен за това че тогава на имота се паркирали автомобили като стоянка към черквата.
Никакви обстоятелства от значение за спора, осъществили се в рамките на същия този
период, не се установяват и от показанията на другия свидетел К.. В същото време М. и К.
свидетелстват за действия по облагородяване на имота, извършвани от съпруга на Е.- Г. М.
през годините, които съдът не е обсъдил. Така без да обсъди възраженията на ответната
страна и придавайки на избрана част от свидетелските показания значение, каквото те нямат,
първоинстанционният съд е изградил решаващите си изводи само въз основа на тях. Защото
обективни данни за осъществявано от наследодателя на ищците давностно владение в
периода 2006 - 2011г., а и преди, и след него, не се съдържат нито в писмените
доказателства, нито в заключението на вещото лице по приетата СТЕ. Наведени са
доводи с въззивната жалба2, че тълкувайки избирателно доказателствата и основно
събраните гласните такива, съдът е допуснал съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, което е опорочило крайните му изводи по основателността
на евентуалния иск.
Оспорва се с въззивната жалба като необоснован и в разрез с фактите, установени по делото,
извода на първоинстанционния съд, че правото на собственост на Е. М., дори да е
6
придобито по давност, впоследствие било отпаднало. Правото на собственост не се погасява
по давност, ако не се упражнява активно в определен период. Тъй като жалбоподателката не
е прехвърляла имота и не се е отказвала от правото си на собственост, единствената
възможна хипотеза е ищците да са го завладяли и да са установили своя фактическа власт
върху процесния имот след 2006г. с намерение за неговото своене. Освен че свидетелствата
за едно подобно завладяване са неубедителни и недостатъчни, намерението им за своене би
могло да се счита за манифестирано едва с подаване на ИМ. До този момент липсва явно
противопоставяне, изразено открито несъгласие от действията на ответниците, с които
последните явно и несмущавано са демонстрирали поведение на пълноправни собственици
на процесния имот.
Поддържа се с въззивната жалба, че анализирайки неправилно събрания доказателствен
материал, първоинстанционният съд не е дал правно и житейски логичен отговор- защо след
като правото им на собственост било отпаднало още към 2011г., ответниците не са
уведомени за това обстоятелство. Наследодателят на ищците не само не е манифестирал
пред тях собствеността си, но на практика е насърчил ответниците да предприемат
необезпокоявано и за своя сметка описаните действия по частично ограждане на имота,
поставянето на портал и катинар, прекарване на токозахранване в имота, изкопаване и
полагане на тръбен сондаж за напояване, трасиране на имота, инсталиране на камери за
наблюдение, поставяне на преместваем фургон, деклариране и заплащане на данъци за
период от 5 години назад и т.н. Всички тези действия, установени на място и от
заключението на СТЕ, са извършени с изричното или мълчаливо одобрение на общия
наследодател на ищците Н. М., за което непротиворечиво свидетелстваха почти всички
разпитани лица.
Поддържа се че логичните и житейски приемливи изводи, които първоинстанционният съд е
следвало да направи при така установеното по делото са, че от една страна ответниците
очевидно не са се дезинтересирали от имота, не са го изоставили и не са загубили по този
начин собствеността си през годините, а от друга, че ищците не са упражнявали собствена
фактическа власт и не са демонстрирали намерение за своене, т.е. те не са били във владение
на имота с признаците, установени в закона, годно да ги направи собственици.
Тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл нееправилно и необосновано по
отношение установителния иск за собственост на заявеното евентуално придобивно
основание- добросъвестно владение, поддържа се от въззивната страна че обжалваното
решение следва да се отмени и като последица да се отхвърли искането за отмяна на
констативния нотариален акт от 1983г., издаден в полза на Е. М.. За да оборят
доказателствената му сила, ищците е следвало да проведат пълно обратно доказване на свои
права, противопоставими на тези на титуляра на акта, съобразно указанията, дадени в ТР
№11/2012г. по т.д. № 11/2012г на ОСГК на ВКС. От обективния анализ на показанията на
разпитаните по делото свидетели обоснован извод за установено от ищците владение по
смисъла на чл.68 и сл. от ЗС върху процесния имот за периода след 2006г. категорично не
може да бъде направен. Като е приел обратното, първоинстанционният съд се е произнесъл
7
в пряко противоречие с процесуалния и материалния закон, както и със задължителната
съдебна практика по въпросите, свързани с давностно владение на недвижим имот.
Предвид изтъкнатите съществени пороци на обжалвания съдебен акт на РС С., свързани с
незачитането на правилата на доказателствения процес и необоснованост на фактическите и
правни констатации на първоинстанционния съд, иска се от състава на ОС Благоевград, да
уважи въззивната жалба и да отмените решението изцяло, като вместо него постановите
друго, с което да отхвърлите като недоказани и неоснователни всички претенции на ищците
за установяване на собственост върху процесния имот и за отмяна на констативния
нотариален акт от 1983г.
Претендира се присъждане на сторените разноски и в двете съдебни инстанции съобразно
списък и доказателства, които ще бъдат представени в съдебно заседание.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, постъпил е писмен отговор на въззивната жалба на Е. Б. М..
ЕГН **********. С. Г. М.. ЕГН **********. и Ш. Г. С.. ЕГН**********, срещу Решение №
79 от 16.04.2024г., постановено по гр.д.№ 897/2024 г. по описа на РС С., от Т. И. М. ЕГН
**********. с постоянен адрес: ***; Б. Н. М. ЕГН **********. е постоянен адрес: ***; Р. Н.
Т., ЕГН **********. с постоянен адрес: ***; представлявани от адвокат К. С. В., с който се
изразява становище, че въззивната жалба е допустима, но по същество е неоснователна,
поради което се иска от въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди
първоинстанционното съдебно решение, като правилно, обосновано и законосъобразно, като
осъди въззивниците да заплатят на въззиваемите, сторените пред ОС Благоевград съдебни и
деловодни разноски.
Оспорват се като неоснователни твърденията във въззивната жалба, че не било доказано в
процеса, че процесният имот имал наследствения характер, поради което през 2006г.,
наследодателя на въззивемите и самите въззиваеми са придобили същия от несобственик,
каквито са били изводите на първоинетанционният съд, какго и че съдебното решение за
делба от 1993г. било нищожно, тъй като ответника Е. М. притежаваща нотариален акт за
целия процесен имот от 1983г. не участвала в съдебната делба, извършена през 1993г.
Не се оспорва от въззиваемата страна, а твърди се че се установява и от представените по
делото- Удостоверение за наследници на Г. К. Г., починал на ***г.;Протокола от извършената
през 1993г. съдебна делба и събраните гласни доказателства, че процесният имот заедно със
съседните му е бил собственост на наследниците на Г. К. Г., поради което в съдебната делба
са участвали всичките му наследници по закон- десетте му деца. т.е. имота е имал
наследствен характер. Отделно от това от влизане в законна сила на Съдебното
решение/Протокола/ на С. районен съд по съдебната делба на 15.04.1993г. до продажбата на
процесния имот на наследодателя на ищците с Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот вписан в регистрите на АВ-СВ, акт №***г., са изминали повече от 10
години, поради което се изразява становище с отговора на въззивната жалба, че
наследодателят на ищците Н. Б. М. и първия ищец са придобили имота от собствениците, му
наследниците на К. Г. който приживе го е придобил по силата на съдебно решение, и
отделно на основание давостно владение, владеейки го като собствен повече от 10 години
8
преди разпоредителната сделка през 2006г.
С отговора на въззивната жалба, оспорва се като неверно твърдението във въззивната жалба,
че Съдебното решение е което е извършена делба на процесния имот и съседните му е
нищожно, тъй като съгласно константната съдебна практика, когато до делба е допуснат
имот, собственост на трето лице. решението не е нищожно, а само е непротивопоставимо на
собственика, който не е участвал в делото /Решение № 433A/4.VII.1990г. на I г. о. на ВС/ и в
този случай съделителят, на когото е бил възложен имота, разполага с правата по чл. 73 от
ЗН /Решение № 178/27.11.1992г. на I г. о. на ВС/. В тази връзка в мотивите на обжалваното
съдебно решение /стр.8/. съда в съответствие с цитираната съдебна практика е заключил, че
щом ответника Е. М. е била изключителен собственик/а не съсобственик/ на процесния имот
включен в съдебната делба, то участието и не е задължително. Отделно от това за да се счита
делбата за нищожна според чл.75 от ЗН, в нея следва да не е участвал сънаследник, а
ответника Е. М. не е такъв, и в съдебната делба са участвали всички наследници на Г. Г.-
десетте му деца. едно от който е майката на Е. М..
Оспорват се с писмения отговор по чл. 263 ал.1 от ГПК- твърденията във въззивната жалба-
че първоинстанционният съд съществено е нарушил съдопроизводствениге правила при
разглеждане на евентуалното придобивно основание, както и че обжалваното съдебно
решение противоречало на материалния закон тъй като не били доказани задължителните
елементи на добросъвестно давностно владение осъществявано от наследодателя на
доверителите ми и доверителите ми. в периода от 13.12.2006г., до предявяване на исковата
молба.
Излагат се доводи от въззиваемата страна, че от записаното в мотивите на обжалваното
съдебно решение, видно е че първоинстанционният съд е изследвал кой и кога е
осъществявал владение върху процесния имот, установявайки, че в периода от 1983г. до
1993г. имота и съседните нему се владели от наследниците на Г. Г.. Съда е стигнал до извода,
че не може да се направи категорично заключение кой е владял имота от 1983г. до 1993г.,
доколкото от 19.12.1983г. когато първия ответник се е снабдила е нотариален акт за
процесния имот но пътя на обстоятелствената проверка /Нотариален акт за право на
собственост върху недвижим имот №***/, до образуване на делото за съдебна делба през
1993т. респективно влизане в законна сила на Съдебното решение /Протокола/ на С. районен
съд по съдебната делба на 15.04.1993г., не са изминали 10 години, т.е. първия ответник и
наследодателя и не са владели процесния имот в продължение на повече от 10 години,
считано от снабдяването им с нотариален акт, както твърдят. Именно поради това и
събраните в процеса противоречиви гласни доказателства за периода от 1983г. до 1993г.,
съдът е счел, че ответниците не са доказали възражението си- че са владели имота не само в
периода ог 1983г. до 1993г., но и до образуване на настоящето дело.
Поддържа се с отговора на въззивната жалба, че от събраните в процеса гласни
доказателства, от водените от ответниците свидетели не се установи, че последните са
владели имота след 1996г. до образуване на настоящето дело. Въпреки това съобразявайки
се е показанията на водените от ответниците сидетели, който макар и да не кредитира, съдът
9
според пълномощникът на въззиваемите неправилно е приел, че за периода от 1983г. до
1996г. не е установено по несъмнен начин кой е владял процесния имот. Без значение за
процеса и уваженият иск е че съдът е счел, че въззивемите не са доказали наследствения
характер на имота, каквото доказване е направено от водените от ответниците свидетели,
доколкото съдебното решение от 1993г. е неотменен съдебен акт, необявен за нищожен по
надлежния съдебен ред. който легитимира праводателя на доверителите -К. Г. и
наследниците му за собственици на имота, считано от 1993г.
Оспорва се с писмения отговор на въззивната жалба, твърдението наведено от въззивната
страна, че първоинстанционният съд не се е произнесъл как и кога е отпаднало
констатираното в полза на ответника право на собственост с нотариалния акт от 1983г.
издаден в нейна полза. В мотивите на съдебното решение, за да уважи евентуалния иск,
съдът е направил извода, че наследодателя на въззиваемите- Н. М., считано от
придобиването на имота на 13.12.2006г., с процесния нотариален акт за покупко- продажба,
е започнал да владее добросъвестно същия като негов собствен, явно непрекъснато и
необепокоявано, без да знае, че първия ответник притежава нотариален акт за имога от
1983г., т.е. както е записано в обжалвания съдебен акт, дори да се приеме, че първия
ответник е бил собственик на процесния имот до 13.12.2006г../което не е вярно/ то на
13.12.2011г.. той е изгубил правото си на собственост, доколкото Н. Б. М. и първия ищец по
делото са го придобили на основание добросъвестно давностно владение.
Изказва се становище с отговора на въззивната жалба, че несъстоятелни са наведените
доводи с жалбата, според които обжалваното съдебно решение е неправилно и
незаконосъобразно, доколкото съда е уважил предявеният евентуален иск, без да се съобрази
с обстоятелството, че наследодателя на въззиваемите- Н. М. и самите въззиваеми са
признати за собственици спрямо ответниците, без да са се позовали до образуване на
процеса, на изтеклата в тяхна полза придобивна давност, тъй като според т. 2 от
Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012г., ОСТК: ,,
Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС,
а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани
към момента на изтичане на законовия срок.“. Именно поради това, обстоятелството че
праводателя на въззиваемите и самите въззиваеми, до образуване на настоящия процес не са
се снабдили с нотариален акт за собственост на процесния имот, с който да се констатира, че
те са негови собственици и на основание добросъвестно владение, не опорочава
придобитото на 13.12.2011г. от тях право на собственост, тъй като позоваването
/снабдяването с нотариален акт/ не е елемент от фактическия състав на придобивната
давност и обстоятелството, че те не са се снабдили с такъв нотариален акт по никакъв начин
не означава, че те не са станали собственици на процесния имот на основание
добросъвестно владение към 13.12.2011г.
Отделно от това излагат се съображения от въззиваемите с писмения отговор на жалбата, че
според свидетелите, ищците и техния наследодател, още от преди 2006г. и до образуване на
настоящето дело са демонстрирали пред всички, че имота е техен, косейки и почиствайки го
10
от треви и боклуци, лично и чрез упълномощени лица. Всички в с. З. са знаели, че
процесния имот е на Н. М., доколкото според събраните свидетелски показания, трети лица
ежегодно са питали него, а не ответника Е. М. или съпруга и, дали същия разрешава на
църковни празници да се паркират автомобили в процесния имот. Обстоятелството, че Н. М.
още през 2007г. е декларирал в служба „Местни данъци и такси" в Община С. имота на свое
име, както и. че лично се е грижел за имота и е наемал лица за това, несъмнено води до
извода, който е направил първоинстанционният съд, че същият е считал имота за свой
собствен от придобиването му на 13.12.2006г.- т.е. налице са както намерение за своене
/субективен елемент на владението/ така и осъществяване на явна, непрекъсната и
необезпокоявана фактическа власт върху имота /обективен елемент на владението/. Именно
поради това са несъстоятелни твърденията във възззивната жалба, че при постановяване на
съдебния си акт, първоинстанционният съд не се е съобразил с разпоредбите на цитираното
в жалбата ТР и наличието на злоупотреба с материално право.
Излагат се доводи с писмения отговор на въззивната жалба, че от значение за горните
твърдения е и обстоятелството, че от събраните в процеса гласни доказателства се
установява, че след 1996г. ответниците и наследодателя им не са се грижили за имота, до
преди четири години от завеждането на исковата молба, когато са направили частична ограда
на съседния на процесния имот, а след това явно с цел да могат да шиканират съдебен
процес са извършили тайно от ищците и действия /трасиране, издаване на разрешение за
поставяне на преместваем обект и откриване партида за ел.енергия/ и заблуждаващи такива
/твърдения, че ще копаят кладенец в съседния имот/ целящи да заблудят съда. че са владели
процесния имот. Нещо повече, ответниците по врема на настоящия съдебен процес, преди
около 6 месеца са поставили преместваем обект в имота, най-вероятно отново с цел да
заблудят съда, че след 2006г. са ползвали имота за почивка ежегодно, седейки цяло лято там
при 40 градусови температури, както твърдяха водените от тях свидетели.
Оспорват се с отговора на възивната жалба като неверни и твърденията, че
първоинстанционният съд не бил установил първоначалния момент на владението,
доколкото в нотариалният акт от 2006г. не било записано, че владението е предадено. От
събраните в процеса гласни доказателства, се установи, че реално Н. М. е владял имота след
1996г., защото на родова среща в с. З. на която и Е. М. и съпруга и са присъствали, всички
живи наследници на Г. Г. са се разбрали, че ще прехвърлят процесния и съседните му имоти
на Н. М. който ще се грижи за тях, и считано от тогава за имотите се грижел последният
лично и чрез трети лица, а само прехвърлитедната сделка е оформена в нотариална форма
през 2006г. Самият факт, че ответника Е. М. и съпруга и от родовата среща през 1996г. и на
последващи такива, включително през 2006г., не са предявили собственически претенции
спрямо ищците и наследодателя им, които безспорно с извършваните от тях действия са
демонстрирали пред всички, че считат имота за свой собствен, води до извода, че
осъществяваното от въззиваемите и наследодателя им добросъвестно владение е било явно,
включително за ответниците и наследодателя им, а освен това непрекъснато и
необезпокоявано.
11
Оспорват се с отговора на въззивната жалба като неверни твърденията, че въззиваемите и
наследодателя им, са знаели към 13.12.2006г., че първият ответник Е. М. притежава
нотариален акт за процесния имот издаден през 1983г. и това обстоятелство, е заявено на
стр.4 от исковата молба. Сочи се с писмения отговор пред настоящата съдебна инстанция, че
на стр. 2, изречение 1 и на стр. 3 от исковата молба е описано подробно, че ищците са
разбрали за съществуването на нотариалният акт от 1983г. около три месеца преди
образуване па настоящето дело, което обстоятелство се отнася и за наследодателя им.
Записаното на стр. 4 от същата, че делото за делба образувано през 1993г. е било по повод
спорове и снабдявания с нотариални актове преди 1993г. за процесния и съседните му
имоти, е във връзка с установеното от въззиваемите, около три месеца преди образуване на
делото. Твърди се в отговора на жалбата, че обстоятелство, че първия ответник притежава
нотариален акт за процесния имот от 1983г., с който се е снабдила тайно и е запазила в
тайна, до момента в който ищците са разбрали преди образуване на настоящето дело, както и
от разговори с техни роднини участвали в делото за съдебна делба, проведени по повод
образуване на настоящия процес. Като неосноватлени се определят от въззиваемата страна
твърденията, че Н. М. приживе знаел за съществуването на нотариалният акт от 1983г., тъй
като в разписният лист към плана съществувало и името на ответника Е. М., като този факт
остава недоказан, доколкото не са събрани доказателства, че Н. М. или неговите наследници,
са се запознавали с разписният лист към плана на с. З.. Като недоказани се определят и
твърденията наведени с въззивната жалба- че Н. М. знаел за нотариалният акт от 1983г., тъй
като прехвърлителната сделка през 2006г., с която последния придобил имота била
извършена чрез пълномощника на продавачите С. Г. С., която е леля на Н. М. и Е. М., и също
фигурира в делбения протокол. Нещо повече, в първоинстанционното производство,
ответниците въобще не са направили възражение, срещу твърдението на ищците, че те и
наследодателя им- Н. Б. М., не са знаели за съществуването на нотариалният акт от 1983г.
издаден в полза на първия ответник описано подробно на стр. 2 и 3 от исковата молба, още
по-малко са провели в процеса обратно доказване за опровергавена на това твърдение.
С отговора на въззивната жалба, оспорват се като неверни и недоказани твърденията, че
първоинстанционния съд несправедливо и едностранно е кредитирал показанията на
водените от ищците свидетели, чийто показания не били въз основа на лични наблюдения, а
преразказ на твърдения на други лица. Водените от ищците свидетели М. и К., заявяват пред
първоинстанционния съд, че имат наблюдения върху имота постоянно, най-рядко поне един
път в месеца, от много години /М. от дете. а К. от преди 1996г./, както и заявиха, че са
присъствали па родовите срещи. Свидетеля К. заявява в показанията си пред РС С., макар че
наблюденията му не са толкова чести, че лично посещава имота от дете. Като неверни се
определелят с отговора на въззивната жалба и твърденията, че в свидетелските показания на
водените от ищците свидетели, има разминавания, както и че съда не е обсъдил, че
свидетелите М. и К. свидетелстват за действия по облагородяване на имота, извършвани от
съпруга на Е., Г. М. през годините, доколкото тези показания касаят друг имот- на около 500
метра от процесния в който преди 1983г. Е. М. и съпруга и били сонда. Именно поради това
са неверни и недоказани твърденията, че при постановяване на съдебният си акт, съда е
12
кредитирал избирателно доказателствата и основно събраните гласните такива, като е
допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е опорочило
крайните му изводи по основателността на евентуалния иск.
Поддържа се с отговора на въззивната жалба, че не са верни и твърденията, че дори да се
приеме, че в полза на ответника Е. М. е съществувало право на собственост, то не се
погасило с придобиването му на основание добросъвестно давностно владение от
наследодателя на ищците и първия ищец към 13.12.2011г., защото правото на собственост се
погасява с придобиването му от друго лице, включително чрез добросъвестното му
владение. Неверни са според въззиваемата страна и твърденията, че липсвало
противопоставяне от ищците и наследодателя им по отношение на ответниците и
наследодателя им. Като се доказа от събраните в процеса гласни доказателства, отвентиците
и наследодателя им, никога не са демонстрирали пред ищците и наследодателя им или
спрямо трети лица. че имат собственически претенции за процесния имот, още по-малко са
осъществявали фактическа власт върху него както преди 2006г., така и след това, а
въззиваемите и наследодателя им са заявявали пред всички че са собственици на процесния
имот и са осъществявали явна за всички фактическа власт, почиствайки същия ежегодно
лично и чрез трети лица и давайки позволение да се паркират автомобили в имота на
църковни празници, които факти и действия били явни и за ответниците и наследодателя им
в случай, че последните са посещавали имота.
Въз основа на изложеното с отговора на въззивната жалба, поддържа се че съставът на РС
С., незаконосъобразно е уважил иска с който е отменен нотариалният акт на първия
ответник издаден през 1983г., без да ее съобрази с постановеното в Тълкувателно решение
№ 11 от 21.03.2013г. на ВКС по гълк. д. № 11/2012г., ОСТК.
С отговора на въззивната жалба, излагат се още правни доводи за това че с Решение №
86/30.10.2020г., постановено по дело № 3076/2019г. по описа на ВКС, е прието, че съгласно
чл. 70 от ЗС, добросъвестно е владението, което е установено на правно основание, което е
годно на направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик
или че предписаната от закона форма е опорочена, като тази добросъвестност се преценява
към момента на възникване на правното основание и се предполага до доказване на
противното. Добросъвестността се свежда само до незнание на определени обстоятелства.
Без значение е извинително или неизвинително е незнанието, а съответно и небрежността на
владелеца при това незнание, поради което възможността за узнаване на определено
обстоятелство, вкл. и относно извършено предходно разпореждане е правата от страна на
продавача, не води до опровергаване презумцията по чл.70 ЗС. а за целта знанието на
купувача следва да се докаже по несъмнен начин. Правното основание съставлява
юридически акт с вещноправни последици- прехвърлителни сделки, административни
актове с вещноправни последици, съдебните решения по конститутивни искове относно
правото на собственост или ограничено вещно право /т.9 от ППВС № 6 от 27.12.1974г. по
гр.д. № 7/1974 г/. Когато праводателят по сделка с право на собственост върху недвижим
имот не е бил собственик, то не настъпва вещнотранслативния ефект на сделката.
13
Обстоятелството, че прехвърлителят не е притежавал собственост и включеното в нея вещно
правомощие да владее имота, не е пречка установената от приобретателя фактическа власт
да бъде квалифицирана като владение. Владението е фактическо състояние /за разлика от
правото на владение, което е субективно право/ и правната уредба на субективните права е
неприложима към факти. Поради изложеното лицето, закупило недвижим имот от
несобсгвеник и противопоставящо възражение по чл. 79 ал. 2 от ЗС на лице, закупило същия
имот от същия праводател и вписало акта си преди този на лицето, претендиращо
придобивна давност, е добросъвестен владелец, щом не е доказано в процеса, че е знаело, че
праводателят му не е собственик, а такова доказване на ответниците пред първата съдебна
инстнация не е направено.
При изложените съображения, иска се от въззивния съд да постановите съдебно решение, с
което да остави в сила първоинстанционното решение на РС С..
Претендира се присъждане на сторените пред въззивната съдебна инстанция разноски по
делото.
С въззивната жалба е направено доказателствено искане. Иска се да бъде допуснат
преразпит на свидетелката Р. П., при режим на довеждане свидетелката, за установяване на
извършваните действия в имота от Е. М. и Г. М. в периода след 2006г. Алтернативно
поддържа се искане, в случай че въззивният съд не допусне преразпит на вече разпитаната
пред РС свидетелка, да допусне разпит на друг свидетел за установяване на същите
обстоятелства.
Искането за събиране на допълнителни гласни доказателства е основано на разпоредбата на
чл.266 ал. 3 ГПК, тъй като с приетия доклад по делото първоинстанционният съд не е указал
изрично на ответниците, че в тяхна доказателствена тежест е да установят упражняване на
фактическа власт върху имота в периода след 2006г., а за много по-ранен такъв. Поддържа
се, че едва с мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че в
периода след 2006г. правото на собственост, признато на ответинцата с констативния
нотариален акт от 1983г., било отпаднало в полза на ищците. В този смисъл твърдението е
че докладът на РС-С. е непълен и неясен, което е нарушило правото на защита на
ответниците да узнаят и съответно установят по делото обстоятелство, което се е оказало от
решаващо значение за изхода на спора.
Отделно, поддържа се с въззивната жалба, че показанията на свидетелката П. пред
първоинстанционния съд са интерпретирани в обжалваното решение избирателно и
тенденциозно и на практика са изключени от преценката на съда като недостоверни за
сметка на показанията на свидетелите на ищцовата страна. Поради това излага се
становище, че преразпитът на тази свидетелка, евентуално разпитът на друг свидетел ще
даде възможност на въззивната инстанция да формира собствено вътрешно убеждение
относно осъществените действия на страните по делото по отношение на процесния имот в
посочения период, респективно тяхната достоверност и така ще допринесе за изясняването
на действителната фактическа обстановка по делото.
14
С отговора на въззивната жалба е взето становище по искането направено с въззивната
жалба- за повторен разпит на свидетеля Р. П.. за установяване на извършваните действия в
имота от Е. М. и Г. М. в периода след 2006г., като се възразява че същото е недопустимо и
преклудирано.
Оспорва се твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение на
първоинстанционния съд, на основание чл. 266 ал.3 от ГПК, което съществено да е
нарушило правото на страната и да е довело до неправилно решение по делото. Поддържа се
от въззиваемата страна, че с оглед предявеният усгановителен иск първоинстанционният съд
правилно е разпределил доказателственат тежест като в проекто-доклада по делото, приет с
нарочно определение в първото о.с.з., срещу който ответниците не са възразили е указано на
ответниците, че в тяхна тежест е да докажат възраженията си. В тази връзка съдът е
посочил че дължат доказване, че ответницата Е. М., заедно със съпруга си, са упражнявали
върху процесния имот явна, постоянна, непрекъсната и несмущаваща фактическа власт през
цялото време след нотариалното удостоверяване на правото и на собственост през 1983г., а и
много преди това, като пред всички са демонстрирали поведение на пълноправни
собственици по твърдения в отговора на исковата молба начин “.
Поради изложените съображения, оспорва се от въззиваемата страна, че направеното
доказателствено искане е несвоевременно, неоснователно и недопустимо, тъй като същото е
допуснато в първоинстанционното производство, а и с него не се цели доказване на факти и
обстоятелства който не са били известни на ответниците до момента, поради което се иска от
въззивния съд да го отхвърли.
Алтернативно направено е от възиваемата страна искане, в случай че въззивният съд
допусне преразпит на свидетелката Р. П., да допусне до повторен разпит и свидетеля К., чрез
чийто показания да се оборват заявените за първи път във въззивнага жалба голословни
твърдения, че Н. М. и наследниците му към 2006г. са знаели за съществуването на
Нотариалния акт за собственост на процесния имот издаден в полза на Е. М. пред 1983г.
Въззивният съд намира, че искането за събиране на гласни доказателства пред настоящата
съдебна инстанция, чрез преразпит на вече разпитвани свидетели или чрез допускане разпит
на друг свидетел, следва да бъде оставено без уважение, тъй като същото е неоснователно.
Искането за допускане на преразпит на вече разпитван свидетел или за допускане на разпит
на нов свидетел е преклудирано, тъй като същото не е своевременно направено. Това искане
е могло своевременно да бъде направено пред РС С., тъй като не се касае за навеждане на
твърдения за нови обстоятелства, които не са били известни на страните по делото и които
са могли да посочи по делото своевременно и същевременно да бъде поиско събиране на
доказателства във връзка с тях, още пред първоинстанцинния съд. Ето защо така
направеното искане пред въззивния съд е преклудирано и същото следва да бъде оставено
без уважение от състава на ОС Благоевград.
Направеното доказателествено искане е преклудирано и поради това, че не е допуснато
съществено процесуално нарушение при обявяване на доклада по чл. 146 от ГПК от
15
първоинстанционния съд, което да обуслови непълнота на доказателствата по делото, както
и да доведе до съществено нарушение на правата на страната и до неправилни изводи на
съда при постановяване на решението по делото. В проекто доклада си по чл. 140 от ГПК,
към който съдът е препратил при обявяване на доклада си по чл. 146 от ГПК, ясно е указано
на ищцовата страна, че същата дължи пълно и главно доказване на това че е упражнявала
върху спорния недвижим имот- явна, постоянна, непрекъсната и несмущавана фактическа
власт през цялото време след нотариалното удостоверяване на правото на собственост
през 1983г., а и много преди това.., с което на практика е указано на ищцовата страна че
дължи доказване на правото на собственост на заявеното придобивно основание- давност, и
след 2006г. и до завеждане на иска пред съда, тъй като указанията на съда включват
имплицитно и този период предхождащ предявяването на иска пред съда.
На основание чл. 267 ал. 1 изр. 1 от ГПК делото следва да бъде насрочено за разглеждане в
открито съдебно заседание, за което следва да се призоват страните, като им се връчат и
преписи от настоящото определение.
Съобразявайки гореизложеното, Окръжен съд Благоевград
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА открито съдебно заседание по в.гр.д. №1230/2024г. на Окръжен съд
Благоевград, за 06.03.2025г. от 10.00 часа.
ДА СЕ ПРИЗОВАТ страните и техните процесуални представители, като им се връчат
преписи от настоящото определение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ докателственото искане с въззивната жалба- за прерарзпит на
свидетелката Р. П. или за допускане разпит на друг свидетел пред настоящата съдебна
инстанция, на осн. чл. 266 ал.3 от ГПК, като неоснователно.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16