Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.05.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети май през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 3484 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по три въззивни
жалби- по въззивна жалби подадена от В.П.Д., чрез
пълномощника си адв.Д.Г.; по въззивна
жалба подадена от И.Х.К. и Н.В. М., чрез пълномощника адв.П.К.
и по въззивна жалба подадена от Т.Р.Т. и Г.Т.Р. срещу
решение от 10.02.2016 г., постановено по гр.дело № 27287/2010 год. по описа на
СРС, ІІ Г.К., 76 състав.
Въззивникът- ответник В.П.Д., чрез пълномощника си адв.Д.Г., обжалва решението, в частта, с която е осъдена да
заплати на М.И.Т., ЕГН ********** и В.Г.Ф., ЕГН **********, общ адрес: ***,
съдебен адрес:***, чрез адв.П.Г., САК, сумата от 691,28
лв.- припадащи й се разходи, съобразно сторени от страните Т. и Ф. разноски, а
именно:/ І-3/ ремонта на покрива; фасадна мазилка, / І-5.3/ фасадна мазилка,
включително мрежа; / І-7/ основен ремонт на покрива; и / ІІ-1/ бетонната плоча,
ведно със законната лихва, считано от 23.04.2015 г. до окончателното изплащане.
Във въззивната
жалба се излагат доводи, че решението в
обжалваната част е незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Твърди се, че съдът не е имал основание да уважи
претенцията на М.И.Т. и В.Г.Ф. по реда на чл.346 от ГПК срещу В.П. Тодорова,
тъй като не е съобразил надлежно направено възражение от страната за изтекла
погасителна давност по отношение на всички техни претенции. В тази връзка моли
съда, да отмени решението в обжалваната част и вместо него постанови друго, с
което да отхвърли претенцията по сметки по реда на чл.346 от ГПК за сумата от
691,28 лв.
Въззивниците-
ответници Т.Р.Т. и Г.Т.Р.
обжалват решението в частта, с която са осъдени да
заплатят на М.И.Т., ЕГН ********** и В.Г.Ф., ЕГН **********, общ адрес: ***,
съдебен адрес:***, чрез адв.П.Г., САК, сумата от по 691,28
лв.- припадащи им се разходи, съобразно сторени от страните Т. и Ф. разноски, а
именно:/ І-3/ ремонта на покрива; фасадна мазилка, / І-5.3/ фасадна мазилка,
включително мрежа; / І-7/ основен ремонт на покрива; и / ІІ-1/ бетонната плоча,
ведно със законната лихва, считано от 23.04.2015 г. до окончателното изплащане,
както и в частта, с която са изнесени на публична продан по чл.348 от ГПК, процесните недвижими имоти, за които е допуснато
извършването на съдебна делба. С депозирана молба от 03.05.2016 год., до СРС,
76 състав, Т.Р.Т. и Г.Т.Р., изрично са уточнили, че и двамата жалбоподатели
поддържат подадената жалба срещу решението в частта, с която са осъдени всеки
един от тях да заплати сумата от по 691,28 лв. на М.Т. и В.Ф., както и че Т.Р.Т.
поддържа подадената жалба срещу решението в частта, с която процесния
недвижим имот е изнесен на публичен търг. Във въззивната
жалба се излагат кратки доводи за неправилност на решението, в обжалваната
част. Твърди се, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че адв.Б., като пълномощник на тяхната наследодателка
М.Т.е направила възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
претенциите по сметки на М.И.Т. и В.Г.Ф.
по реда на чл.346 от ГПК. Претендират присъждане на разноски по делото.
Въззивниците- ответници И.Х.К. и Н.В.Н.,
чрез пълномощника си адв.П.К. обжалват решението, в
частта, с която е отхвърлена претенцията им с правно основание чл.346 от ГПК,
във вр. с чл.31, ал.2 от ЗС, срещу М.И.Т., ЕГН **********
и В.Г.Ф., ЕГН **********, общ адрес: ***, съдебен адрес:***, чрез адв.П.Г., САК, за заплащане на сумата от 11600 евро,
обезщетение за ползваните изключително от Т. и Ф. недвижимости,
представляващи делбена маса за периода от 04.06.2010
г. до 09.04.2015 г./ за г-н К./, сумата от 5800 евро, обезщетение за ползваните
изключително от Т. и Ф. недвижимости, представляващи делбена маса за периода от 04.06.2010 г. до 09.04.2015 г./
за г-н Н./, като неоснователна. Във въззивната жалба
се излагат кратки доводи за неправилност на решението в обжалваната част.
Твърди се, че за да мотивира отказа си за присъждане на ищците на обезщетение
за ползване на собствените им идеални части от процесните
делбени имоти от съделителите
В.Ф. и М.Т., съдът се е позовал единствено на ТР № 4/2015 г. на ВКС, като не е
взел предвид обстоятелството, че еврото е признато платежно средство в
държавата. В тази връзка молят съда да отмени решението на СРС, 76 състав в
обжалваната част. Претендират присъждане на разноски за въззивната
инстанция.
Въззиваемите
страни- ищци по делото- М.П.С. и П.П.М., чрез
пълномощника си адв.П.Г., не оспорват подадените въззивни жалби. Молят съда да постанови решение, с което да
уважи същите.
Въззиваемите страни- ответници
М.И.Т. и В.Г.Ф., чрез пълномощника си адв.П.Г., оспорват подадените въззивни
жалби, като неоснователни.
Останалите страни- съделители
по делото, не вземат становище по подадените въззивни
жалби.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по
чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирани страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледат по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, в обжалваната
част, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона, поради
което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателите, във връзка с неговата
правилност.
Разгледана
по същество въззивната жалба, подадена от В.П.Д.,
чрез пълномощника си адв.Д.Г. е ОСНОВАТЕЛНА.
Разгледана
по същество въззивната жалба, подадена от Т.Р.Т. и Г.Т.Р. е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
Разгледана по същество въззивната
жалба, подадена от И.Х.К. и Н.В.Н., чрез пълномощника си адв.П.К.
е НЕОСНОВАТЕЛНА.
По
въззивната жалба подадена от В.П.Д., чрез пълномощника си
адв.Д.Г., съдът приема следното:
Разгледана
по същество въззивната жалба, подадена от В.П.Д.,
чрез пълномощника си адв.Д.Г. е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно разпоредбата
на чл.346 от ГПК в първото заседание след допускане на делбата съделителите могат да предявят искания за сметки помежду
си, като посочат и доказателствата си. Заявените по този ред претенции
представляват обективно съединени във втората фаза на делбеното
производство осъдителни искове, свързани с отношенията между съсобствениците по
повод управлението, стопанисването и използването на съсобственото
имущество, което е предмет на делбата. Претенциите следва да бъдат разглеждани
на основанието, на което са заявени, т.е да бъдат квалифицирани с оглед
изложените в обстоятелствената част на молбата фактически обстоятелства. При
определяне на правната квалификация на претенцията следва да се съобрази
задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 6/1974г. и ТР № 85/1968г. в
неотменената с постановлението част, касаещи отношенията между съсобственици,
когато един или няколко от съсобствениците извършат подобрения в съсобствения имот. С ППВС № 6/1974г. е прието, че ако
съсобственикът владее частите на другите съсобственици за себе си, той е
владелец на целия имот и има правата по чл.72-74 от ЗС. Ако съсобственикът не е
владелец на частите на останалите съсобственици, а е държател на тези части, по
отношение правата на съсобственика, извършил подобренията, намира приложение
чл.30, ал.3 от ЗС-ако те са извършени със съгласието на останалите
съсобственици, ако са извършени без съгласието на останалите съсобственици, но
и без противопоставяне от тяхна страна, отношенията следва да се уредят по
правилата на водене на чужда работа без пълномощие - чл.60-62 от ЗЗД, а ако
останалите съсобственици са се противопоставили-по правилата на чл.59 от ЗЗД.
Съдът приема, че в настоящия случай,
предявените от В.Г.Ф. и М.И.Т. срещу съделителката В.П.Д.,
претенции по сметки за извършени подобрения в процесните
недвижими имоти, следва да бъдат квалифицирани по чл.61, ал.2 от ЗЗД по
следните съображения:
Отношенията във връзка с подобряването на
общата вещ се уреждат по различен начин в зависимост от конкретните условия,
при които са извършени подобренията, и от условията, при които
съсобственикът-подобрител е упражнявал фактическата власт – като държател или
владелец на правата на останалите съсобственици /Тълкувателно решение № 85/68
г. на ОСГК на ВС/. В случая не се
установява някой от съсобствениците да е владял целия имот за себе си
/в който случай отношенията между тях по повод извършените в имота подобрения
биха се уреждали по правилата на чл. 72–74 ЗС/, поради което отношенията между
съсобствениците по отношение на извършени от единия от тях подобрения следва да
се уредят по начина, указан в р.I, т.5 на ППВС №
6/1974 г. и константната практика на ВКС. В т.І, 5 на ППВС № 6/1974 г. е
прието, че ако съсобственикът не е владелец на частите на останалите
съсобственици, отношенията му с тях за подобренията се уреждат съгласно чл.30,
ал.3 от ЗС. Това принципно положение е развито в практиката на ВС и ВКС, като
се приема, че когато съсобственикът извършва подобрения в качеството си на
владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на другите
съсобственици, отношенията по повод извършените подобрения се уреждат от
правилото на чл.30, ал.3 ЗС ако подобрението е извършено със съгласието на
останалите съсобственици; ако липсва такова съгласие-по правилата за водене на
чужда работа без пълномощие -чл.60 и сл. ЗЗД, а ако останалите съсобственици са
се противопоставили- по правилото на чл.59 от ЗЗД. От тези принципни постановки
следва, че само когато съсобственикът владее цялата вещ, отричайки правата на
останалите съсобственици, отношенията между тях по повод извършените в имота
подобрения се уреждат по правилата на чл.72-74 от ЗС. В този случай увеличената
стойност на имота може да се претендира ако владението е добросъвестно
/съсобственикът е придобил другите идеални части от имота по силата на годно
правно основание, без да знае, че праводателят му не
е собственик / или при недобросъвестно владение на основание чл.74, ал.2 от ЗС,
когато другият съсобственик е знаел че се правят подобрения в общия имот, но не
се е противопоставил на това. В останалите случаи когато съсобственикът владее
само своята идеална част от имота и е държател на частите на останалите
съсобственици, той не може да претендира увеличената стойност на имота при
извършване на подобренията, а отношенията във връзка с тях следва да се уредят
по начина, указан в т.І.5 на ППВС №6/1974 г. и практиката на тричленни състави на ВС и ВКС.
Единствено в хипотезата на чл.60, вр. чл.61,ал.2 от ЗЗД
може да се присъди увеличената стойност на имота, но само ако тя е по-малка от
направените разходи за подобренията, тъй като в този случай отговорността е
ограничена до размера на обогатяването./ в същия смисъл решение №339/10.10.2011г. по гр.дело №1072/2010 г. на І Г.О. на ВКС и
решение №820/10 от 20.09.2011г. по гр.дело №1009/2009 г. на І Г.О. на ВКС/.
В настоящия случай по делото няма данни
подобренията да са извършвани от страна на В.Г.Ф. и М.И.Т. със съгласието на
останалите съсобственици /в който случай квалификацията на иска е по чл.30,
ал.3 от ЗС/, нито да е било налице изрично противопоставяне от другите
съсобственици /в който случай квалификацията на иска е по чл.59 от ЗЗД/, поради което подобренията, извършени без
съгласието на другите съсобственици, следва да се уредят съобразно правилата за
водене на чужда работа без пълномощие – чл.60-62 от ЗЗД, по-специално при условията на чл.61, ал.2 от ЗЗД –
когато работата е предприета и в собствен интерес отговорността е до размера на
обогатяването. Следователно отговорността на съсобствениците следва да се ограничи до по-малката сума /съобразно квотите на
съсобствениците/ между стойността на направените разходи и увеличената
вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот
/в този смисъл р.I, т.5 от ППВС № 6/74
г., решение № 461 от 12.05.1986 г. по гр.дело № 570 от 1985 г. на ВС, II ГО, решение № 532 от 17.06.1994 г. по гр.дело № 382
от 1994 г. на ВС, I ГО, както и в постановената по реда на чл.290 ГПК
практика на ВКС: решение № 339 от 10.10.2011 г. по гр.дело № 1072 от 2010 г. на ВКС, I ГО; решение №
487 от 30.11.2011 г. по гр.дело № 1503 от 2010 г. на ВКС, I ГО и др./.
Такъв именно е и конкретният случай, доколкото не се установява другите
съсобственици да са давали изрично съгласието си за извършването на претендираните от В.Г.Ф. и М.И.Т. подобрения в процесните недвижими имоти, нито изрично да са се
противопоставили. И след като по настоящето дело не е установено по несъмнен
начин обстоятелството, предявилите претенцията за заплащане стойността на
подобренията лица да са имали качеството владелец на процесните
недвижими имоти, в съответствие с трайно установената и непротиворечива
практика на ВКС, въззивният съд приема, че
погасителната давност за вземането е започнала да тече от момента на извършване
на подобренията. В тази връзка основателен е основния довод на жалбоподателката В.П.Д. изложен във въззивната
жалба, че вземанията за извършени в процесните
недвижими имоти подобрения са погасени по давност.
Претенциите по сметки на В.Г.Ф. и М.И.Т. по чл.61, ал.2 от ЗЗД са били за първи път
заявени с молба от 20.05.2015 г. /л.297-301 от първоинстанционното
дело/ в първото съдебно заседание след допускане на делбата. Първото съдебно
заседание след допускане на делбата е краен срок за заявяване на претенциите в делбеното производство. Претенциите касаят подобрения
извършени в процесните недвижими имоти през периода
от 1998 г. до 2007 г., включително. Съдът намира, че погасителната давност за
вземането за подобренията е петгодишна и същата започва да тече от датата на
извършване на подобренията, а не от датата на прекъсване на владението, тъй
като подобрителите В.Г.Ф. и М.И.Т. не са били владелци, а само държатели
на притежаваните от другите съсобственици идеални части от процесните
недвижими имоти /в този смисъл Определение
№ 606 от 03.12.2013 г. по гр.дело №6130/2013 г. на ВКС, I Г.О./.
Предявяването на иска за делба не
прекъсва давността по отношение на облигационните вземания на съделителите, каквито по същината си са претенциите по
сметки по чл.59 и 61 от ЗЗД. Давност не тече само срещу този, който не може да
защити правата си – затова и по време на делбеното производство
давност за вземанията за подобрения тече /Решение
№ 394 от 18.10.2012 г. по гр.дело № 111/2012 г. на ВКС, I Г.О./. В процесния случай съдът приема, че ответницата- съделителка В.П.Д., чрез пълномощника си адв.Д.Г. в първото редовно съдебно заседание след допускане
на делбата/ на 20.05.2015 г./ е направила своевременно възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на заявените срещу нея претенции по сметки в
размер на сумата от 691,28 лв. на съделителите В.Г.Ф.
и М.И.Т.. По това възражение първоинстанционният съд
неправилно не се е произнесъл. В случая претенцията на съделителите
В.Г.Ф. и М.И.Т. е за извършени подобрения в процесните
недвижими имоти в периода от 1998 г. до 2007 г. включително, а претенцията им
по сметки е заявена в първото по делото съдебно заседание след влизане в сила
на решението по допускане на делбата- на 20.05.2015 г. Към тази дата
петгодишната давност за вземанията за подобренията, извършени през периода от
1998 г. до 2007 г. вкл. е била изтекла. Т.е. претенциите по сметки на В.Г.Ф. и М.И.Т. по чл.61, ал.2 от ЗЗД са били предявени срещу
ответницата В.П.Д. след изтичане на установения в чл.110 от ЗЗД, 5-годишен давностен срок, поради което вземанията им за сумата от 691,28
лв. са погасени по давност, а претенциите им се явяват неоснователни.
По изложените съображения и поради
несъвпадане на приетите от двете съдебни инстанции изводи по съществото на
спора досежно претенциите по сметки на В.Г.Ф. и М.И.Т. по чл.61, ал.2 от ЗЗД срещу В.П.Д. за
заплащане на сумата от 691,82 лв., първоинстанционното
решение, в обжалваната част, като неправилно и незаконосъобразно следва да се отмени, като
постановено в нарушение на материалния закон и вместо това следва да бъде постановено ново
решение, с което да се отхвърлят претенцииите по сметки по чл.61, ал.2 от ЗЗД, като погасени по давност.
По въззивната
жалба подадена от Т.Р.Т. и Г.Т.Р., съдът приема следното:
Разгледана по същество въззивната жалба, подадена от Т.Р.Т. и Г.Т.Р. е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
Въззивната жалба е
основателна, в частта, с която се
обжалва решението на първоинстанционния съд, в частта относно предявените от В.Г.Ф. и М.И.Т. срещу съделителите Т.Р.Т. и Г.Т.Р., претенции по сметки за
извършени подобрения в процесните недвижими имоти,
които следва да бъдат квалифицирани по чл.61, ал.2 от ЗЗД по съображения
изложени по-горе в мотивите на настоящето съдебно решение.
В настоящия случай, безспорно е
обстоятелството, че Т.Р.Т. и Г.Т.Р. са конституирани, като страни по делото-
наследници на починалата в хода на производството по делото съделителка
М.Г.Т., с определение на СРС, 76 състав постановено в закрито заседание на
05.08.2015 г. Видно от представено по делото удостоверение за наследници,
издадено на 20.07.2015 год. от Столична община- район „ Оборище“, М.Г.Т. е
починала на 09.07.2015 г. и е оставила за свои наследници по закон- Т.Р.Т./
съпруг/ и Г.Т.Р./ син/. Пълномощник на починалата съделителка
М.Г.Т. по делото е била адв.Р.Б., видно от пълномощно
приложено по делото/ лист 106 от първоинстанционното
дело/.
Претенциите по сметки на В.Г.Ф.
и М.И.Т. по чл.61, ал.2 от ЗЗД са били
за първи път заявени с молба от 20.05.2015 г. /л.297-301 от първоинстанционното
дело/ в първото съдебно заседание след допускане на делбата. Първото съдебно
заседание след допускане на делбата е краен срок за заявяване на претенциите в делбеното производство. Претенциите касаят подобрения
извършени в процесните недвижими имоти през периода
от 1998 г. до 2007 г., включително. Съдът намира, че погасителната давност за
вземането за подобренията е петгодишна и същата започва да тече от датата на
извършване на подобренията, а не от датата на прекъсване на владението, тъй
като подобрителите В.Г.Ф. и М.И.Т. не са били владелци, а само държатели
на притежаваните от другите съсобственици идеални части от процесните
недвижими имоти /в този смисъл Определение
№ 606 от 03.12.2013 г. по гр.дело №6130/2013 г. на ВКС, I Г.О./.
Предявяването на иска за делба не
прекъсва давността по отношение на облигационните вземания на съделителите, каквито по същината си са претенциите по
сметки по чл.59 и 61 от ЗЗД. Давност не тече само срещу този, който не може да
защити правата си – затова и по време на делбеното
производство давност за вземанията за подобрения тече /Решение № 394 от 18.10.2012 г. по гр.дело № 111/2012 г. на ВКС, I Г.О./.
В процесния случай съдът приема, че ответницата- съделителка М.Г.Т.,
чрез пълномощника си адв.Р.Б. в първото редовно съдебно заседание след
допускане на делбата/ на 20.05.2015 г./ е направила своевременно възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на заявените срещу нея претенции по
сметки в размер на сумата от 1382,56 лв. на съделителите
В.Г.Ф. и М.И.Т.. По това възражение първоинстанционният
съд неправилно не се е произнесъл. В случая претенцията на съделителите
В.Г.Ф. и М.И.Т. е за извършени подобрения в процесните
недвижими имоти в периода от 1998 г. до 2007 г. включително, а претенцията им
по сметки е заявена в първото по делото съдебно заседание след влизане в сила
на решението по допускане на делбата- на 20.05.2015 г. Към тази дата
петгодишната давност за вземанията за подобренията, извършени през периода от
1998 г. до 2007 г. вкл. е била изтекла. Т.е. претенциите по сметки на В.Г.Ф. и М.И.Т. по чл.61, ал.2 от ЗЗД са били предявени срещу
ответницата М.Г.Т., респективно срещу наследниците й по закон Т.Р.Т. и Г.Т.Р. след изтичане на установения в
чл.110 от ЗЗД, 5-годишен давностен срок, поради което
вземанията им за сумата от 1382,56 лв. са погасени по давност, а претенциите им
се явяват неоснователни.
По изложените съображения и поради
несъвпадане на приетите от двете съдебни инстанции изводи по съществото на
спора досежно претенциите по сметки на В.Г.Ф. и М.И.Т. по чл.61, ал.2 от ЗЗД срещу Т.Р.Т. и Г.Т.Р. за
заплащане от всеки един от тях на сумата от 691,82 лв., първоинстанционното
решение, в обжалваната част, като неправилно и незаконосъобразно следва да се отмени, като
постановено в нарушение на материалния закон и вместо това следва да бъде постановено ново
решение, с което да се отхвърлят претенцииите по сметки по чл.61, ал.2 от ЗЗД, като погасени по давност.
На следващо място съдът приема, че въззивната жалба на Т.Р.Т. и Г.Т.Р. е неоснователна, в частта, с която се обжалва решението,
с което са изнесени на публична продан процесните
недвижими имоти допуснати до делба, поради следното:
С приемането на новия ГПК, в сила от
01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно
обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост-
в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният
съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи
за неправилност на това решение. Служебно въззивният
съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на
императивните материалноправни норми, защото
прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не
може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното
начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното
право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г.
на ОСГТК на ВКС/.
В жалбата на ответниците Т.Р.Т. и Г.Т.Р. не са изложени каквито и да е конкретни
доводи и твърдения по спора, относими към предмета на
правния спор. Жалбоподателите са се задоволили единствено да посочат общо, че след
решението по допускане на делбата, всички съделители
са посочили начина, по който желаят да разпределят имотите, които били
достатъчни да бъдат обособени в отделни дялове, без обаче да излагат каквито и
да било конкретни оплаквания, относно неправилност и незаконосъобразност на
решението, в обжалваната част.
За разлика от въззивното
обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по
действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в
какво точно се изразява, за да може въззивният съд да
извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за
порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата
е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният
съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва
да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна
жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното
решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга
проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа
"указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото
й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят
следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този
срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си
жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи
не са свързани с прилагането на императивни материалноправни
норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната
инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения
за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този см. постановеното
по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013
г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на решението,
в обжалваната част, въззивната проверка следва да се
ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва
да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение, в обжалваната част е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, в обжалваната част, като не са нарушени
императивни материалноправни и процесуалноправни норми,
а по останалите въпроси въззивният състав препраща
към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК и като такова следва да бъде
потвърдено.
По въззивната
жалба, подадена от И.Х.К. и Н.В.Н., чрез пълномощника им адв.П.К.,
съдът приема следното:
Разгледана по същество въззивната жалба, подадена от И.Х.К. и Н.В.Н., чрез
пълномощника си адв.П.К. е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Настоящата въззивна
инстанция намира за неоснователни предявените от И.Х.К. и Н.В.Н. срещу М.И.Т. и В.Г.Ф., претенции по
сметки по чл.346 от ГПК, вр. чл.31, ал.2 от ЗС за
заплащане на обезщетение за ползване на процесните
недвижими имоти, в размер на сумата от 11600 евро и в размер на сумата от 5800
евро. Съдът не споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционният
съд съображения обосноваващи извод за неоснователност на така предявените
претенции по сметки. Предявените претенции по сметки по чл.346 от ГПК са
неоснователни, но по съображения, различни от тези изложени в мотивите на
обжалваното решение, послужили, като основание за отхвърляне на същите.
В процесния случай, за да
отхвърли претенциите по сметки на И.Х.К. и Н.В.Н. срещу М.И.Т. и В.Г.Ф., по
чл.346 от ГПК, вр. чл.31, ал.2 от ЗС, първоинстанционният съд е приел за установено, че
обезщетението се дължи, но тъй като е сгрешена валутата на претенцията/ в
евро/, искът следвало да се отхвърли. Съдът приема, че приетото от СРС, 76 с-в
противоречи на ТР № 2/1997 г., ОСГК. В т.2 от същото се приема, че при предявен
иск за заплащане на чуждестранна валута, в случаите, когато не е допустимо да
бъде присъждана чуждестранна валута, съдът присъжда сумата в български левове
съобразно курса на чуждестранната валута към определен момент без да има такова
искане от ищеца, защото не се касае за изменение на иска. Т.е. допустимо е и
присъждане на претендирано в евро обезщетение по
чл.31, ал.2 от ЗС в неговата левова равностойност, когато не е допустимо да
бъде присъдена посочената валута./ в този смисъл е решение № 117 от 12.01.2015
г. по гр.дело № 2994/2014 г., Г.К., ІІ г.о. на ВКС/. Действително съобразно
чл.24 от ЗБНБ паричната единица в Р.България е левът, поради което и съдът
дължи произнасяне по предявени вземания, чийто източник е извъндоговорен
в приложимата парична единица. При заявената претенция в евро обаче и съгласно
цитираното ТР, съдът следва да приложи чл.29 ЗБНБ. Съгласно тази разпоредба
официалният курс на лева към еврото е фиксиран на 1,95583 лева. В разглеждания
случай по принцип претенциите на ответниците И.Х.К. и
Н.В.Н., биха могли да се конвертират по този курс в лева, в случай, че същите
са основателни и да се присъдят в лева.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС
когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване. Хипотезата на чл.31 ал.2 от ЗС е частен случай на общата забрана по
чл.59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго.
За да бъде
уважен иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, е нужно да са налице следните
предпоставки: наличие на съсобственост между страните върху имота, лично
ползване в процесния случай на същия от страна на ответниците-съсобственици,
респективно ползване на част, по-голяма от припадащата им се и наличие на писмена
покана, получена от ответниците.
Съгласно ТР № 7/02.11.2012г., постановено по
тълкувателно дело № 7 по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС лично ползване по
смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове.
Претенцията за обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС ще е основателна, когато
неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия
съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава
пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно
предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/
потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или
член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща
вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик
да си служи с нея /например като държи ключа/; ползващият съсобственик е
допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за
собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.
В случая съсобствеността върху процесните съсобствени недвижими имоти
е установена с влязло в сила решение на съда по първата фаза на делбата. От
представените по делото покани се установява, че И.Х.К. и Н.В.Н. са отправили
писмено искане до ответниците М.И.Т. и В.Г.Ф. за
заплащане на обезщетение за личното ползване на процесните
недвижими имоти.
Съдът намира обаче, че в процесния случай по делото не е установена втората
предпоставка за уважаване на исковите претенции по сметки, а именно- лично
ползване на процесните недвижими имоти от страна на ответниците М.И.Т. и В.Г.Ф. през исковия период от време. По
делото не са събрани доказателства, които да доведат до извода, че през целия
исков период ответниците са ползвали процесните недвижими имоти. От показанията на разпитаните
по делото свидетели не се установява по несъмнен начин това обстоятелство. И.Х.К.
и Н.В.Н., чиято е доказателствената тежест, не са
ангажирали доказателства в тази насока, а при липса на такива, неизяснен остава
релевантният за спора факт кой, по какъв начин и в какъв обем реално е използвал
процесните недвижими имоти през исковия период от
време. За този факт няма и признание от страна на ответниците-
съделители М.И.Т. и В.Г.Ф., които изрично, чрез
пълномощника си адв.П.Г. са оспорили предявените
срещу тях претенции по сметки по чл.346 от ГПК, вр.
чл.31, ал.2 от ЗС.
Крайните изводи на двете съдебни
инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение, в
обжалваната от И.Х.К. и Н.В.Н. част, с която са отхвърлени претенциите им по
чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 от ЗС, като правилно
следва да бъде потвърдено.
Относно
разноските по производството:
Съдът приема, че специалната разпоредба на чл.355 от ГПК, касае
само разноските, направени
в първоинстанционното производство по допускане и извършване на делбата, но не и разноските, направени при въззивно и касационно обжалване /в тази насока е определение № 101 от 18.04.2013
г. по гр.дело № 671/2012г., Г.К., І г.о. на ВКС/. За направените
при обжалването разноски
важат общите разпоредби на чл.81 и чл.78
от ГПК. Когато е
повдигнат спор относно съществуването на съсобствеността, правата на съделителите или способа, по който следва да бъде извършена
делбата, както и по присъединените искове в делбеното
производство и при обжалване на постановените от първоинстанционния
и въззивния съд решения, приложение намира
разпоредбата на чл. 78 ГПК, която урежда отговорността за разноски като санкция
срещу страната, която е предизвикала неоснователен правен спор, по повод на
който са сторени разноските – виж т. 9 от Постановление
№ 7 от 28.11.1973 г., Пленум на ВС, в този смисъл и Определение № 4 от
6.01.2011 г. на ВКС по ч. гр. дело № 542/2010 г., II г. о., ГК, Определение №
47 от 29.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. дело № 6919/2014 г., I г. о., ГК,
Определение № 45 от 27.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. дело № 466/2018 г., I г. о.,
ГК и Определение № 78 от 27.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. дело № 1521/2018 г., I
г. о., ГК. С
оглед на което ответниците М.И.Т. и В.Г.Ф.,
следва да бъдат осъдени да заплатят на въззивниците- ответници Т.Р.Т. и Г.Т.Р. сумата
от 200 лв., разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна
защита и съдействие от 15.04.2016 г.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение
от 10.02.2016 г., постановено по гр.дело № 27287/2010 год. по описа на СРС, ІІ
Г.К., 76 състав, в частта, с която са
осъдени на основание чл.346 от ГПК, вр. чл.30,
ал.3 от ЗС, В.П.Д., ЕГН **********,***, Т.Р.Т., ЕГН ********** и Г.Т.Р., ЕГН **********,
с общ адрес: ***, конституирани на 05.08.2015 г., като наследници на починалата
на 09.07.2015 г., М.Г.Т., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, чрез адв.Р.Б., да
заплатят на М.И.Т., ЕГН ********** и В.Г.Ф., ЕГН **********, общ адрес: ***,
съдебен адрес:***, чрез адв.П.Г., САК, сумата от 3 х 691,28 лв.- припадащи му се
разходи, съобразно сторени от страните Т. и Ф. разноски, а именно:/ І-3/
ремонта на покрива; фасадна мазилка, / І-5.3/ фасадна мазилка, включително
мрежа; / І-7/ основен ремонт на покрива; и / ІІ-1/ бетонната плоча, ведно със
законната лихва, считано от 23.04.2015 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която са осъдени на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, В.П.Д., ЕГН **********,***, Т.Р.Т., ЕГН **********
и Г.Т.Р., ЕГН **********, с общ адрес: ***, конституирани на 05.08.2015 г.,
като наследници на починалата на 09.07.2015 г., М.Г.Т., ЕГН **********, съдебен
адрес: ***, чрез адв.Р.Б., да заплатят на М.И.Т., ЕГН ********** и В.Г.Ф., ЕГН **********, общ
адрес: ***, съдебен адрес:***, чрез адв.П.Г., САК, по
пет лева сторени деловодни разноски, като
вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от М.И.Т., ЕГН ********** и В.Г.Ф., ЕГН **********, срещу В.П.Д., ЕГН **********,***,
претенции по сметки с правно основание чл.346 от ГПК вр.
с чл.61, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 691,28 лв., представляваща
стойността на извършени подобрения в процесните
недвижими имоти, като погасени по
давност.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от М.И.Т., ЕГН **********
и В.Г.Ф., ЕГН **********, срещу Т.Р.Т.,
ЕГН ********** и Г.Т.Р., ЕГН **********, претенции по сметки с правно основание
чл.346 от ГПК вр. с чл.61, ал.2 от ЗЗД за заплащане от всеки един от тях на сумата от по 691,28 лв., представляваща
стойността на извършени подобрения в процесните
недвижими имоти, като погасени по
давност.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 10.02.2016 г., постановено по гр.дело №
27287/2010 год. по описа на СРС, ІІ Г.К., 76 състав, в останалата обжалвана част от Т.Р.Т., ЕГН **********, Г.Т.Р., ЕГН **********, И.Х.К., ЕГН ********** и Н.В.Н.,
ЕГН **********.
ОСЪЖДА М.И.Т., ЕГН ********** и В.Г.Ф., ЕГН **********,
да заплатят на Т.Р.Т., ЕГН **********
и Г.Т.Р., ЕГН ********** , на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 200 лв./ двеста
лева/, представляваща направени разноски по делото/ заплатено адвокатско
възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.