Решение по дело №115/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 8346
Дата: 6 декември 2019 г. (в сила от 6 декември 2019 г.)
Съдия: Силвана Иванова Гълъбова
Дело: 20191100500115
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 4 януари 2019 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 06.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №115 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 16.10.2018 г. по гр.д. №65375/2017 г. на Софийския районен съд, 34 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Н.Р.С. осъдителни искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за разликата над сумата от 653,39 лв. до пълния претендиран размер от 2170,25 лв. и за периода 01.05.2014 г. – 31.06.2014 г. , както и за изравнителната сметка, отразена в обща фактура №**********/31.07.2014 г. /за отоплителен сезон мес.05.2013 г. – мес.04.2014 г./, с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за разликата над сумата от 4,48 лв. до пълния предявен размер от 6,90 лв., с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 141,86 лв. до пълния предявен размер от 543,26 лв. и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 1,05 лв. до пълния предявен размер от 1,63 лв., като ищецът е осъден да заплати разноски за отхвърлената част от исковете.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че вземанията за периода мес.05.2013 г. – мес.04.2014 г. са погасени по давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Н.Р.С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Н.” ЕАД не взема становище по въззивната жалба.

Образувано е и по въззивна жалба на ответника М.Р.С. срещу решение от 16.10.2018 г. по гр.д. №65375/2017 г. на Софийския районен съд, 34 състав, в частта, в която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу жалбоподателя осъдителни искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ за сумата от 2170,25 лв., представляваща главница за ползвана топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк. „*******, ведно със законната лихва от 15.09.2017 г. до окончателното изплащане, както и за изравнителната сметка, отразена в обща фактура №**********/31.07.2014 г. /за отоплителен сезон мес.05.2013 г. – мес.04.2014 г./, за сумата от 6,90 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 15.09.2017 г. до окончателното изплащане, с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от от 543,26 лв., представляваща лихва за забава за периода 15.09.2014 г. – 01.09.2017 г. и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата от 1,63 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2014 г. – 01.09.2017 г., като ответникът е осъден да заплати разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо, неправилно и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че жалбоподателят е собственик на процесния топлоснабедн имот, както и че е потребител на топлинна енергия, като се е позовал на неприети писмени доказателства. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.

Третото лице-помагач „Н.” ЕАД не взема становище по въззивната жалба.

Решението не е обжалвано от ответника Н.Р.С. в частта, в която исковете с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД са уважени до посочените по-горе размери, поради което решението в тези части е влязло в законна сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По жалбата на „Т.С.“ ЕАД:

Тъй като решението на СРС е влязло в законна сила в частта срещу ответника Н.Р.С. в посочените по-горе части, то основанието на предявените искове е установено със сила на присъдено нещо, поради което спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали вземанията за посочения по-горе период са погасени по давност.

Съгласно ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, т.е. давността за вземания на „Топлофикация” ЕАД е тригодишна.

За периода мес.05.2013 г. - мес.04.2015 г. са действали Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.София от 2008 г., съгласно които купувачите на топлинна енергия дължат плащане на месечно дължимата / прогнозна/ сума в 30-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Вземанията за цената на доставената топлинна енергия за периода мес.05.2013 г. – мес.06.2014 г. са погасени по давност, тъй от датата на настъпване на изискуемостта им до датата на подаване на исковата молба – 15.09.2017 г. е изтекъл тригодишния срок по чл.111 б.„в“ ЗЗД. Обстоятелството, че ищецът претендира вземания, представляващи месечни дължими суми за прогнозна консумация на топлинна енергия, които са погасени по давност, като се позовава на фактура, издадена на 31.07.2014 г. и чрез включването им в тази фактура, е незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права, доколкото с това действие се цели избягване на евентуални възражения за давност от страна на клиентите на топлинна енергия.

Поради изложеното, съдът намира, че вземанията за главница за периода мес.05.2013 г. – мес.06.2014 г. са погасени по давност, както правилно е приел и СРС. За останалия период мес.07.2014 г. – мес.04.2015 г. искът за главница се явява основателен до размера от 653,39 лв., искът за главница за дялово разпределение до размера на сумата от 4,48 лв., съобразно приетите заключения на СТЕ и ССчЕ, които съдът кредитира напълно.

Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг, който в случая е в размер на сумата от 653,39 лв. за главница за ТЕ и сумата от 4,48 лв. за главница за дялово разпределение и забава за погасяването му, като размерът на лихвата за забава правилно е определен от първоинстанционния съд, съобразно заключението на ССчЕ.

По жалбата на М.Р.С.:

Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил обстоятелството, че е собственик на процесния имот, но това обстоятелство се установява от представените и неоспорени от страните нот. акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден имот за мероприятия по ЗТСУ №61, т.ІV, н.д. №661/27.06.1989 г., нот. акт за дарение на недвижим имот №8, т.VІІІ, н.д. №1171/06.03.1990 г., решение от 16.06.1989 г., постановено по гр.д. №365/1988 г. по описа на СРС, влязло в сила на 23.10.1989 г. и удостоверение за наследници, изх. №3046/15.11.2017 г., издадено от СО, район „Сердика“. От описаните по-горе писмени доказателства се установява, че ответникът М.Р.С. е собственик на 67,50% ид.ч. от процесния топлоснабден имот, както правилно е приел и СРС.

Неоснователни са доводите на въззивника за наличието на съществени процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд, изразяващи се в това, че се е позовал на неприети писмени доказателства. Описаните по-горе писмени доказателства, установяващи правото на собственост на ответника, са приети от СРС в о.с.з., проведено на 20.09.2018 г., в което заседание е присъствал процесуалния представител на ответника, който не е оспорил приетите писмени доказателства по реда и в сроковете на чл.193 ГПК.

Поради изложеното, решението на СРС в обжалваните части следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна Н.Р.С. на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника „Т.С.“ ЕАД за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. А.Г., според който ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 420,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да бъде намалено до минималния размер или сумата от 300,00 лв.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 300,00 лв., представляваща депозит за особен представител на въззивника.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

         Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №49183/16.10.2018 г., постановено по гр.д. №65375/2017 г. по описа на СРС, ГО, 34 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.Р.С., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 300,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА М.Р.С., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 300,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Н.” ЕАД.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.