Р Е
Ш Е Н
И Е №260069
гр.Кюстендил, 01.12.2020г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение,
първи състав, в открито заседание на втори юли, две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ
СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при секретаря: Любка Николова,
след като разгледа докладваното от съдия Веселина
Джонева в.гр.д.№352/2019г. по описа
на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е
образувано по въззивната жалба на К.Й.П., с ЕГН **********, М.Б.П., с ЕГН **********
и М.Й.П., с ЕГН **********, тримата с адрес ***, подадена чрез пълномощника им
адв.Г.Х. *** (с пълномощно от първата инстанция), с адрес за връчване на
призовки и съобщения – гр.София, ул.„***“ №***, ет.***, Адвокатска кантора ***, срещу решение №141 от 29.01.2019г., постановено от
Районен съд (РС) – Дупница по гр.д.№ 649/2018г. по описа на съда.
С
обжалваното решение РС-Дупница се е произнесъл по предявен от М.В.П., с ЕГН **********
*** иск, като е допуснал извършване на съдебна делба между М.В.П., М.Б.П., К.Й.П.
и М.Й.П.-Костадинова, на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор №
65365.603.425, с площ от 273 кв.м., при граници и
съседи: имоти с идентификатори № № ***, ***, *** и ***, с административен адрес: гр.Сапарева баня, ул. „*** №***, по КККР на гр.Сапарева баня,
одобрена със Заповед №РД-18-15/19.02.2008г. на ИД на АГКК, ведно с построените
в имота: жилищна сграда - еднофамилна, с идентификатор ***, брой етажи:
1, със застроена площ 71 кв.м.; сграда-гараж, с идентификатор *** със застроена
площ 18 кв.м. и селскостопанска сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 30 кв.м., брой етажи: 1, при права:
за М.В.П. - 1/2 идеална част; за М.Б.П. - 1/3
идеална част; за К.Й.П. – 1/12 идеална
част и за М.Й.П.-К.-1/12 идеална част.
Така
постановеното решение се обжалва изцяло, като се претендира отмяната му и
постановяване на решение, с което да се отхвърли иска за делба като
неоснователен и да се присъдят в полза на жалбоподателите сторените от същите
разноски за двете инстанции. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно,
като постановено при съществени процесуални нарушения, в противоречие с
материалния закон и необосновано. Прави се оплакване, че ДнРС не е обсъдил
изобщо част от представените по делото писмени доказателства, сред които и
приложения към отговора на ответника К.П. констативен нотариален акт за
собственост с №16, том I, дело № 14/2015г., легитимиращ
наследодателя на ответниците Й. П., респ. тях като собственици на имота. Обръща
се внимание, че този нотариален акт нито е бил отменен, нито е било обсъдено
действието му. Счита се, че останалите доказателства по делото са били обсъдени
частично от съда и то само, доколкото обосновават направения в решението извод.
В тази връзка се твърди, че изводът на съда, че упълномощителите на М.П. за
сключване на договора за покупко-продажба от 31.10.2008г. били признали, че са
получили сумата от 6 500 лева, е напълно произволен, тъй като самото
пълномощно е общо - за продажба на имота
на когото намери за добре, на цена и при условия, каквито договори. При това
положение нямало как към момента на подписване на пълномощното упълномощителите да са знаели с кого ще се
сключи сделката и на каква цена. Аналогични разсъждения са направени и във връзка
с пълномощното, дадено от купувача К.Й.П., от което се прави извод, че не е
възможно да са налице действителни изявления за получаване на покупна цена. Във
въззивната жалба се изразява несъгласие с изводите на съда, че поради
предварителното получаване на сумите, представляваните са се съгласили да се
обори законовата забрана за договаряне сам със себе си, както и, че
потвърждение за предварителното получаване следва от изявлението в нотариалния
акт, че продавачите били получили продажната цена. В тази връзка се сочи, че при
изповядване на сделката продавачите не са присъствали, а изявленията са били
направени от пълномощника им – ищцата, която е договаряла сама със себе си и в
хипотеза на множествено представителство, като същата е участвала и в лично
качество, получавайки за себе си при режим на СИО половината от продадения имот
– действие, извършено при наличие на очевиден конфликт на интереси, което не е
било отчетено от съда. Акцентира се на обстоятелството, че е налице влязло в
сила съдебно решение между страните по сделката за разваляне на договора,
основано на неполучаването на суми от продажбата. Неправилно, според
жалбоподателите, съдът приел за недоказано възражението им, че сделката е била
сключена във вреда на упълномощителите, поради което не поражда действие за
тях, предвид наличието на влязлото в сила съдебно решение, което е задължително
за всички съдилища и несъмнено имало отношение спрямо другата половина от
имота, чиито собственик ищцата твърди да е, при все да няма доказателства
същата да е дала някакви пари за сделката. Във въззивната жалба се излагат
конкретни доводи за неотносимост към разгледания от ДнРС казус на цитираната в
обжалваното решение съдебна практика на ВКС. Противоречието на решението със
закона се основава на разбирането, че в разрез с установената по делото липса
на дадено съгласие пълномощникът да договаря сам със себе си, съдът не е отчел
наличието на хипотеза на забраната на чл.38 ал.1 от ЗЗД. Сочи се, че
неспазването на забраната води до висяща недействителност, която предполага саниране
на действието от страна на упълномощителите, чиито интереси са застрашени,
какъвто юридически факт – ясно и недвусмислено потвърждаване на сделката - в
случая не се е осъществил, поради което сделката е окончателно недействителна.
Според въззивниците, съдът не е обсъдил необходимостта саниране да се извърши и
то с нотариално заверено заявление от страна на упълномощителите, като при това
неправилно е решил спора и по въпроса за действията на упълномощената ищца във
вреда на представляваните.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответницата по жалбата – М.П., чрез пълномощника адв.К.Д., е
подала отговор на същата. Изразява становище за допустимост, но неоснователност
на жалбата, като счита решението на ДнРС за правилно и законосъобразно.
Поддържа, че по делото са безспорно установени, както факта, че М.П. и К.П. са
бивши съпрузи, чиито граждански брак, сключен на 28.01.2001г. е бил прекратен с
развод с решение по гр.д.№840/2010г. по описа на РС-Дупница, така и
обстоятелството, че двамата по време на брака си са придобили в режим на
съпружеска имуществена общност процесния недвижим имот, поради което след
развода всеки от тях се легитимира като собственик на по 1/2 ид.ч. Правилно,
според въззиваемата, в обжалваното решение съдът е приел, че договорът за
покупко-продажба от 31.10.2008г. не е нищожен на основание чл.38 ал.1 и чл.40
от ЗЗД. С приетото като доказателство по делото пълномощно, с което К.П., Е. К.и
Й. П. упълномощават ищцата М.П., сега П., да продаде недвижимия имот на когото
намери за добре, на цена и при условия, каквито договори и изричното изявление
от страна на упълномощителите, че са получили сумите по сделката, се счита, че
се установява, че интересите на представляваните не са били увредени, тъй като
е бил постигнат целият от тях резултат – да продадат имота за сума, която са
получили. Не е бил налице и конфликт между интересите на продавачите и на
купувача, тъй като срещу прехвърлената собственост първите са получили сума в
размер на 6 500 лева, в какъвто смисъл са вписаните им изявления в
нотариалния акт. Изтъкват се и обстоятелства във връзка с периода от време,
изминал от сключване на сделката до пред явяване
на иска за развалянето й, както и
конкретният момент, в който това е било сторено, а също и това, че по
образуваното дело ищците не са се позовали на недействителност на договора,
поради самодоговаряне или действие на пълномощника във вреда на
представляваните. Моли се потвърждаване на обжалваното решение като правилно и
законосъобразно и присъждане на разноски.
ОС-Кюстендил, като се запозна с материалите по
делото, счете, че въззивната жалба е допустима, като подадена в срок, от
страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт.
С оглед естеството на оспорванията, преценени в
контекста на събраните по делото доказателства, съдът приема, че фактическата обстановка по делото е установена от районния съд в
съгласие с представените писмени доказателствени средства, като позоваването от
страна на ДнРС на нотариален акт №92, том VI, дело №1001/2008г. от 23.12.2008г. по описа на
нотариус с рег.№527 на НК, който в първоинстанционното производство не е
съставлявал част от доказателствения материал, е стабилизирано с приемането на
заверен препис от същия като доказателство пред въззивната инстанция. Така
установена, фактическата обстановка по спора е следната:
К.Й.П. и М.В.П.
(сега с фамилно име П.) са се намирали в граждански брак за времето от
28.01.2001г. до 24.06.2011г., когато с влязло в сила решение по
гр.д.№840/2010г. по описа на РС-Дупница, бракът помежду им е бил прекратен с
развод.
По време
на брака между горепосочените двама, чрез покупко-продажба, сключена във
формата на нотариален акт №*** том ***, рег.№***, дело
№831 от 31.10.2008г. по описа на нотариус с рег.№527 на НК, К.Й. П., Е.К.К., Й.
К. П. и И.Й. К. са прехвърлили на К.Й.П. собствеността върху 11/12 ид.ч. от
недвижимия имот, чиято делба се претендира – поземлен имот, жилищна сграда в
него, ведно с гараж и стопанска постройка, находящи се в гр.Сапарева баня.
Видно от нотариалния акт е обстоятелството, че част от прехвърлителите по
договора – К. П., Е.К. и Й.П., както и приобретателят К.П., са били
представлявани при сключването му от пълномощник - М.В.П.. В нотариалния акт е
било вписано, че продажната цена в размер на 6 500 лева е била изплатена
напълно и в брой на продавачите преди подписване на нотариалния акт.
По делото
са приобщени извлечения от електронния регистър на нотариус Л.С., с рег.№527 по
описа на Нот.камара, на пълномощните с удостоверен подпис и съдържание, с които
горните страни по сделката са упълномощили М.П. да ги представлява - пълномощно
с нотариално удостоверен подпис с рег.№11465/03.10.2008г. и нотариално
удостоверено съдържание с рег.№11466/03.10.2008г., том ІІ, акт №61 и пълномощно
с нотариално удостоверен подпис с рег.№12365/29.10.2008г. и нотариално
удостоверено съдържание с рег.№12366/29.10.2008г., том ІІ, акт. № 147. С
първото пълномощно продавачите К.Й. П. Е. К.К. и Й. К. П. са упълномощили М.В.П.
да продаде притежаваните от тях идеални части от процесния недвижим имот на
когото намери за добре, на цена и при условия, каквито договори, като същите са
направили изявление, че са си получили сумите по сделката. С второто пълномощно
купувачът К.Й.П. е упълномощил М.В.П. да закупи или приеме дарение на процесния
недвижим имот, на цена и при условия, каквито договори.
На 23.12.2008г. с нотариален акт №***, том ***, дело №***/2008г.
по описа на нотариус с рег.№527 на НК лицето М.Б.П. е продала на К.Й.П.
собствената си 1/12 ид.ч. от процесния недвижим имот за сума в размер на 600.00
лева, които продавачът е заявил, че е получил напълно и в брой преди подписване
на договора.
След
влизане в сила на решението за развода между М.П. и К.П., продавачите по
договора от 31.10.2008г. – К. П., Е.К., Й. П. и И.К. са предявили иск с правно
основание чл.87 ал.3 от ЗЗД срещу К.П., за разваляне на сключения помежду им
договор за покупко – продажба на 11/12 ид.ч. от недвижимите имоти, поради
неизпълнение на договора от страна на купувача, а именно – неплащане на цената
в размер на 6 500 лева. С решение №181/20.03.2014г., влязло в сила на
14.05.2014г., по така образуваното гр.д.№2066/2013г. по описа на РС-Дупница, е
бил развален, на основание чл.87 ал.3 от ЗЗД, договорът за покупко-продажба на
недвижим имот, обективиран в нотариален акт №***, том *** дело
№831/31.10.2008г. Решението е било постановено по реда на чл.237 от ГПК, при направено признание на иска от ответника К.Й.П..
Не е било
спорно между страните, а е видно и от приложена по гр.д.№191/2018г. по описа на
ВКС (приложено по гр.д.№2066/2013г. на РС-Дупница), справка от Служба по
вписванията, че с последващи сделки, Е. К. К.и И.Й. К.са прехвърлили своите
идеални части от процесния имот на Й.К. П..
Видно от
приетия като доказателство по делото констативен нотариален акт за собственост
на недвижим имот № *** том *** рег.№442 дело №14/05.02.2015г. на нотариус Е.К., Й.
К. П. с ЕГН **********, е бил признат за собственик по наследство и
покупко-продажба на целия процесен недвижим имот.
От
приетото като доказателство по делото удостоверение за наследници
изх.№103/10.05.2018г., издадено от Община Сапарева баня, Й. К. П. с ЕГН **********
е починал на 18.05.2015г. в гр.Дупница, като след смъртта си е оставил следните
наследници по закон: М.Б.П.-съпруга, К.Й.П.-син и М.Й.П.-Костадинова-дъщеря.
При тези факти претенцията на ищцата да е
собственик на 1/2 ид.ч. от недвижимите
имоти, придобити по време на брака й с К.П., станали съпружеска имуществена
общност (СИО), в последствие – след развода - трансформирана в обикновена
дялова съсобственост, е била намерена за основателна от районния съд, който е
допуснал извършването на съдебна делба.
За да формира този извод, съдът се е позовал на
следните правни аргументи:
Доказано
било по делото, че с нотариален акт №103, том V, дело №831/31.10.2008г. на
нотариус Л.С. и с нотариален акт №*** том *** рег.№14729 дело №1001/23.12.2008г. на същия
нотариус К.Й.П. е придобил възмездно - с
договор за покупко-продажба, собствеността изцяло върху процесните недвижими
имоти – с първия договор 11/12 ид.ч., а с втория – 1/12 ид.ч. Това станало по
време на брака му с М.П., поради което придобитото станало съпружеска
имуществена общност на двамата съпрузи, съгласно чл.21 ал.1 от СК. След
прекратяване на сключения между М.П. и К.П. граждански брак с решение №631 от
29.11.2010г., по гр.д.№840/2010г. на РС-Дупница, всеки от тях е придобил по 1/2
идеална част от процесния имот, съгласно чл.28 във вр. с чл.27 от СК (СИО се
прекратява с прекратяването на брака, като при прекратяването й дяловете на
съпрузите са равни).
Съдът е посочил, че направеното от К.П. признание на
иска по гр.д.№2066/2013г. на РС-Дупница, че продажната цена по договора за
покупко-продажба на 11/12 ид.ч. от имота не била заплатена, не обвързва ищцата П.,
която нито е била страна по разваления с решението договор, нито е била страна
по делото. Съдът се е позовал на мотивите на ВКС в определение
№41/13.02.2018г., постановено по гр.д.№191/2018г., ІV г.о., с което е оставена
без разглеждане молбата на М.П. за отмяна на влязлото в сила решение
№181/20.03.2014г. по гр.д.№2066/2013г. на РС-Дупница, според които
неучаствалият в процеса бивш съпруг не е необходим другар в съдебното
производство и влязлото в сила решение обвързва само другия участник в
съсобствеността.
Предвид липсата на обвързаност на П. с горното
решение, ДнРС е приел, че след прекратяването на СИО с прекратяването на
сключения между нея и К.П. граждански брак, в собственост на М.П. е останала
1/2 идеална част от целия недвижим имот. По силата на решението по
гр.д.№2066/2013г. на РС-Дупница, както и по силата на последващите сключени
сделки и съгласно приетия като доказателство по делото констативен нотариален
акт за собственост на недвижим имот №16 том І рег.№442 дело №14/05.02.2015г. на
нотариус Е.К. Й. К. П. е станал собственик на останалата 1/2 идеална част от
процесния имот. След неговата смърт на 18.05.2015г., и тъй като той е починал
докато е бил в брак с ответницата М.П. и съответно тази 1/2 идеална част от
процесния имот е представлявала СИО, прекратена със смъртта му, въпросната 1/2
идеална част е била придобита от неговите наследници по закон - ответниците в
производството М.Б.П. - преживяла съпруга, К.Й.П. - син и М.Й.П. – К. -дъщеря,
които, съгласно разпоредбите на чл.9 ал.1 и чл.5 ал.1, са придобили съответно: М.Б.П.
- 1/3 ид.ч.; К.Й.П. - 1/12 ид.ч. и М.Й.П.-К. -1/12 ид.ч.
ДнРС е обсъдил своевременно заявените от ответниците
възражения в отговорите им на исковата молба, които са в посока да обосноват
липса на собственически права у ищцата, като е намерил същите за неоснователни.
Възражението, което е в посока, че договорът за продажба на 11/12 ид.ч. е бил
развален и имотите са се върнали в патримониума на прехвърлителите, както се
посочи по-горе, е намерено за неоснователно, тъй като П. не е била страна по
гр.д.№2066/2013г. на РС-Дупница и решението няма действие спрямо нея.
Съдът е приел за неоснователно и възражението за
недействителност на същия договор, поради противоречието му със закона –
нарушение на забраната по чл.38 ал.1 от ЗЗД, тъй като ищцата П. като
пълномощник е договаряла сама със себе си. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл.38 ал.1 от ЗЗД представителят не може да
договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице,
което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за
това. Следователно, за да договаря сам със себе си или с друго лице, което също
представлява, пълномощникът следва изрично да е овластен за това от
упълномощителя. В този случай се касаело не до абсолютна, а до висяща недействителност на сделката, като за разлика
от абсолютната нищожност, която е изначална и окончателна и не може да бъде
санирана, висящата недействителност може да се санира чрез допълнително
извършване на някакво действие, каквото в случая е съгласието на
представлявания. Ако упълномощителят не е изразил съгласие представителят да договаря
сам със себе си или с друго лице, което също представлява, няма пречка след сключване на сделката
представляваното лице да потвърди действията на представителя, тъй като законът не поставя каквито и да било изисквания за форма за действителност на съгласието или за задължителност то
да предхожда сделката. Съдът е посочил още, че само упълномощителят, който не е
дал предварително или последващо съгласие, може да се позовава на висящата
нищожност. В случай на потвърждаване, сделката се санира и поражда правните си
последици, а в случай, че такова съгласие липсва, обявяването на порочната
сделка за нищожна може да иска само упълномощителят, чиито интереси са
застрашени. Съдът е анализирал двете хипотези по чл.38 ал.1 от ЗЗД за
договаряне сам със себе си – в единия случай представителят сключва сделка, при
която извършва волеизявление веднъж от името на представлявания с действие за
него и втори път - от свое име, с намерение лично да се обвърже спрямо
представлявания като страна по сделката, а в другия случай, представителят също
сам извършва волеизявления, но този път от името и за сметка на две различни
лица, които представлява, които лица са насрещни страни по правоотношението. Особеността и в
двата случая е намерена във факта, че двустранната сделка се извършва от едно
единствено лице, което трябва да действа в интерес на представлявания, когато
самото то е заинтересовано от сделката или когато трябва да действа в интерес и
на другата страна, която също представлява. Съдът е посочил, че обстоятелството,
че представителят сам определя съдържанието на сделката създава опасност той да
злоупотреби с доверието на представляваните в свой интерес или в интерес на
единия представляван, който е предпочел пред другия, поради което, с оглед
предотвратяване на конфликта на инстереси, законодателят е въвел забрана, както
на договарянето сам със себе си, така и на т.нар. множествено представителство.
При тези разсъждения ДнРС е формирал извода си, че наличието на конфликт на
интереси е необходимо условие за прилагането в действие на забраната по чл.38
ал.1 от ЗЗД, като, според съда, в дадени случаи при договаряне сам със себе си
или при множествено представителство такъв конфликт ще има и законовата забрана
ще е пряко приложима, но в други случаи, макар и формално да са изпълнени
предпоставките на чл.38 ал.1 от ЗЗД, конфликт на интереси не би възникнал и
забраната не би следвало да се приложи, защото отсъства смисълът, който я
оправдава и целта, поради която нормативно е установена. Според съда, разпоредбата
на чл.38 ал.1 от ЗЗД е
проявление на общия принцип за защита интересите на представлявания, в т.ч. на забрана за представителя да договаря в
негова вреда - чл.40 от ЗЗД, поради което представляваният може да се
съгласи с такъв договор, ако прецени, че е в негов интерес. В конкретния случай е намерено, че преди сключването на договора, представляваните са получили от представителя
парична сума, представляваща продажната цена по сделката, като
това тяхно изявление е било обективирано, както в нотариалния акт, така и в
самото пълномощно. Направеното от К.П. признание по гр.д.№2066/2013г. на
РС-Дупница и отразено в мотивите на постановеното по същото дело решение при
признание на иска №181/20.03.2014г., че всъщност не била платена продажната
цена по сделката, а договорът прикривал дарение, по никакъв начин не обвързвало
ищцата по иска за делба. От тук е формиран и извод, че в случая не е бил налице конфликт между интересите
на продавачите и купувача по сделката, тъй като продавачите са прехвърлили на
купувача собствените си идеални части от процесния имот, а като насрещна
престация са получили сума в размер на 6 500 лева, изявленията им за което са
вписани както в нотариалния акт, така и в даденото на М.П. пълномощно. Тези
изявления, според ДнРС, представляващи частни удостоверителни документи, имат материална доказателствена сила срещу
продавачите, защото пълномощните са подписани от тях, а обстоятелството, че и
двете страни по сделката са били представлявани от едно и също лице, по никакъв
начин не било довело до накърняване на интересите на продавачите за сметка на
тези на купувача.
ДнРС е
посочил още, че индиция за липса на конфликт между интересите на продавачите и
купувачите по сделката е и обстоятелството, че искът за разваляне на договора
за покупко-продажба е предявен от ищците на 19.09.2013г., тоест пет години след
сключването му и след като бракът между М.П. и К.П. е бил прекратен и съответно
отношенията им са били влошени. Съдът е отбелязал, че в това дело ищците не са
се позовали на недействителност на договора за покупко-продажба на недвижим
имот поради самодоговаряне или действие на пълномощника във вреда на
представляваните, а са твърдели неизпълнение на задължението на купувача за
заплащане на договорената цена. В тази връзка е счетено, че доказателствената
тежест за твърдението, че пълномощникът е самодоговарял във вреда на
представляваните купувачи, е било в тежест на ответниците по делото, които не
били ангажирали каквито и да било доказателства в тази насока.
Районният
съд е намерил за неоснователно и другото, направено от ответниците по иска
възражение за недействителност на договора за покупко-продажба от 31.10.2008г.,
а именно – възражението за нарушение на чл.40 от ЗЗД, тъй като
договорът бил сключен във вреда
на упълномощителите – продавачи, доколкото сумите, представляващи продажна цена
не били заплатени. Счетено е, че по делото не са представени доказателства нито
за обективния, нито за субективния елемент от фактическия състав на тази
недействителност: нито, че договорът е сключен
от пълномощника във вреда на представляваните /че
конкретните пазарни условия към датата
на сключването му са позволявали договорът да бъде сключен при по-изгодни за
упълномощителите условия или че договорът
поражда допълнителни условни задължения за тях, каквито този тип договори обикновено не влекат след себе си/, нито че, съгласявайки се с такава продажна цена на имотите, упълномощеният е
целял да увреди упълномощилите го
продавачи по някакъв начин.
Окръжен
съд-Кюстендил, като съобрази изложеното, намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на обжалваното решение и прецени допустимостта им, в
резултат на която проверка намира, че същото представлява валиден и допустим
съдебен акт.
2. Относно правилността на
решението:
Според съда,
решението е правилно и, като такова следва да бъде потвърдено. Настоящият състав
споделя изцяло изводите на РС-Дупница относно съществуването на съсобственост
между страните, непрекратена към настоящия момент, възникнала в следствие на
прекратяване на СИО, частично разваляне на договор за прехвърляне на вещни
права, последващи правни сделки и наследяване, при предвидените в закона права,
както и споделя аргументираните правни изводи на РС-Дупница, с които са приети
за неоснователни правоизключващите възражения на ответниците по иска за делба,
поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд, които са изключително подробни и обосновани –
възпроизведени детайлно и в настоящия съдебен акт, поради което не е потребно
тяхното преповтаряне.
По
оплакванията във въззивната жалба съдът намира следното:
На първо
място жалбоподателите считат, че допускайки процесуално нарушение районният съд
не е обсъдил констативния нотариален
акт за собственост на недвижим имот №16 том І рег.№442 дело №14/05.02.2015г., с
който наследодателят на въззивниците Й. П. е бил признат за собственик на целия
имот, нито с решението си е отменил този нотариален акт. Така заявеното
оплакване не е кореспондира на явния от обжалваното решение факт, че районният
съд, след като е съобразил извършените актове на разпореждане с идеални части
от имоти, следващи по време решението за разваляне на договора, е счел, че
правото на собственост на прехвърлителите по сделката след развалянето се е
концентрирало върху наследодателя на ответниците по иска Й. П.. Съдът обаче е
изложил и аргументи относно причините, поради които намира, че макар да се е
снабдил с констатитвен нотариален акт за собственост на целия имот, П. е
притежавал реално само 1/2 ид.ч. от него. Тези доводи – към които се
солидаризира напълно и въззивния съд – са основани на разбирането, че макар
договорът за покупко-продажба на 11/12 ид.ч. от поземления имот и сградите да е
бил развален изцяло по съдебен ред в производството по гр.д.№2066/2013г. по
описа на ДнРС, това разваляне няма действие спрямо неучаствалия в това
производство съсобственик – М.П., и не може да засегне притежаваните от нея
права в съсобствеността, които съгласно чл.21 ал.1-ал.3 във вр. с чл.27 ал.1
във вр. с чл.28 от СК, възлизат на 1/2 ид.ч.
С основание се възразява, че след като съдът е намерил, че констативният
нотариален акт не отразява действително притежаваните от там посочения като
титуляр на правото на собственост права, е следвало да го отмени за горницата
над 1/2 ид.ч., но този пропуск може да бъде отстранен от въззивния съд без да
се засяга по някакъв начин правилността на решението като краен резултат.
Съществено място в защитата на ответниците по иска, сега въззивници,
заема възражението им за недействителност на договора за покупко-продажба на
11/12 ид.ч. от имотите, сключен на 31.08.2010г., поради нарушение на чл.38 ал.1
от ЗЗД. Във въззивната жалба оплакванията срещу изводите на съда са в посока,
че по делото категорично е установена липсата на дадено съгласие от
упълномощителите пълномощникът им М.П. да договаря сама със себе си; че в
случая са налице и двете хипотези на чл.38 ал.1 от ЗЗД и конфликтът на интереси
е дефинитивен; че практиката, на която се е позовал районния съд е неотносима
към случая, както и, че за да може да се преодолее този порок съгласието на
представляваните лица, респ. потвърждаването на сделката следва да бъде ясно и
недвусмислено, извършено във формата на упълномощаването.
В конкретния случай несъмнено е установено, че при сключването на
въпросния договор за покупко-продажба М.П. е предстравлявала част от
продавачите и купувача по договора – неин съпруг. Също така е установено, че
нито в пълномощното, дадено й от продавачите, нито в това, дадено й от
купувача, се съдържа изрично съгласие на упълномощителите, че пълномощникът
може да договаря лично със себе си или с друго лице, които също
представлява.
Съгласно
чл.38 ал.1 от ЗЗД представителят не може да договаря от името на
представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също
представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. Обемът на
представителната власт на пълномощника спрямо трети лица се определя от
изявената от упълномощителя воля – чл.39 ал.1 от ЗЗД. В хипотезата на чл.38
ал.1 от ЗЗД засилената защита на интересите на представлявания е обусловена от
възможния конфликт на интереси между него и представителя. Преодоляването на
забраната изисква представителят да е бил изрично упълномощен от
представлявания да договаря сам със себе си. При условие обаче, че представителят
сключи сделка сам със себе си, без да е дадено предварително съгласие за това
от представлявания, същата може да породи действие за страните при последващото
й одобрение от представлявания. Систематичното място на нормата на чл.38 ал.1
от ЗЗД е в раздела „Представителство“, което дава основание за извод, че с
потвърждаването представляваният отрича наличието на конфликт на интереси.
Възможността за последващо одобрение на сделката от представлявания обосновава
и извода, че се касае за висяща недействителност – както е приел и районният
съд, а не за абсолютна такава, т.е. договорът не поражда последиците, които
законът свързва с него, освен ако не бъде потвърден, като на тази
недействителност може да се позове само лицето, в чиято полза е установена –
лицето, от името на което е сключен договора.
С
въвеждането на забраната представителят да не може да договаря лично със себе
си, освен ако представляваният не е дал съгласието си за това, законодателят
разрешава хипотеза на конфликт на интереси като защитава интересите на
представлявания срещу възможна злоупотреба от страна на представителя, защото
последният извършва действията. Само доколкото този интерес е застрашен, само
дотолкова може да се поддържа, че договорът е недействителен, т. е. дава се възможност
на представлявания да прецени дали сключеният договор е в негов интерес. Ако
условията не го удовлетворяват само упълномощителят може да се позове на чл.38
ал.1 от ЗЗД извънсъдебно или чрез иск, респ. възражение по насочен срещу него
иск за изпълнение по този договор. Уместно във въззивната жалба се поставя
въпросът дали последващото потвърждаване следва да бъде във формата на
упълномощаването – чл.42 ал.2 изр.2 от ЗЗД – в случая изрично, в писмена форма,
с нотариална заверка на подписа и съдържанието. В съдебната практика се е
наложило разбирането, че последващото потвърждаване би могло да бъде направено
и чрез действия, които сочат недвусмислено на приемане условията на договора.
Така, в Решение
№143 от 17.02.2020г. на ВКС по т.д.№2703/2017г., I т.о., ТК, се приема, че при съгласие с условията, представляваният може да го
потвърди, включително като предяви иск за изпълнение срещу насрещната страна по
договора и същият ще породи действие. В настоящия случай, с иска, по който е
било образувано гр.д.№2066/2013г. по описа на ДнРС, продавачите по договора не
са претендирали изпълнение по същия, но са претендирали последиците от
неизпълнението му, тъй като са искали разваляне на договора, поради неплащане
на уговорената цена. Със заявяването на тази претенция, продавачите на практика
са изразили позицията си, че са приели условията на договора и не са се
позовали на конфликт на интереси, нито са заявили при сключването му
пълномощникът да ги е увредил. На разваляне подлежат само действителните
договори, които са породили правни последици. В твърденията на страните по това
дело не се е съдържало оплакване за накърняване на правата им на представлявани
лица и за действия на пълномощника в тяхна вреда. Те са зачели правните
последици от действията му, но са претендирали отпадане на обвързаността по
договора, твърдейки, че не е бил изпълнен.
В контекста
на горното, въпросът дали реално е било извършено плащане на продажната цена от
6 500 лева или не не е особено съществен, макар да не може да се отрече
удостоверителната функция на вписването в пълномощното от продавачите, че са
получили сумата по сделката. Твърденията във въззивната жалба, че верността
на подобно изявление била изключена, с
оглед съдържанието на пълномощното, не може да се споделят, тъй като с оглед
кратките срокове между снабдяването с пълномощни, сключвнето на сделката и
родствените втрзки между страните по нея, е напълно мислимо
упълномощителите-продавачи да са били наясно с договорната цена, както и да са
я получили още преди изповядването на сделката. По-съмнителен е въпросът
относно верността на декларирания от продавачите след подаването на молбата за
развод факт на неполучаване на продажната цена, тъй като ако в пълномощното
подобно изявление може да има доказателствена стойност срещу направилите го
лица, то обратното изявление в нарочен акт, който би ползвал сторилото го лице,
няма подобна правна стойност.
Категорично
може да се приеме, че при процесния договор не е налице хипотеза на чл.40 от ЗЗД. От доказателствата по делото не може да се аргументира извод, че при
сключване на договора представителят се е споразумял във вреда на
представлявания, тъй като не била заплатена продажната цена. Пълномощникът не
би имал отношение към факта и начина на плащане на цената, след като самите
упълномощили го продавачи в пълномощното са посочили, че са си получили сумите
по сделката, т.е. П. не е била упълномощена да получава суми от продажбата,
нито е разполагала с механизми да влияе върху тяхното плащане.
Поради
изложеното, съдът приема, че обжалваното решение е правилно и ще го потвърди.
ДнРС правилно е определил правата на съсобствениците, макар да не ги е подвел
под един общ знаменател, но доколкото това представлява просто математическо
действие, не се налага извършването на корекция. Ищцата притежава 6/12 ид.ч., М.П.
– 4/12 ид.ч. и К.П. и М.П.-Костадинова – по 1/12 ид.ч.).
3. Относно разноските:
С оглед неоснователността на жалбата на въззивниците не се следват
разноски.
Въззиваемата не е доказала да е сторила разноски.
Воден от
горното, съдът
Р
Е Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А изцяло решение
№141 от 29.01.2019г., постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.№ 649/2018г.
по описа на съда.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред ВКС в едномесечен срок, считано от датата на връчване на препис от същото
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.