№ 54
гр. Варна, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20223000500040 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по в.гр.д. № 40/2022 г. по описа на Варненския
апелативен съд е образувано по въззивни жалби на двете страни срещу
различни части от решение № 260156/02.11.2021 г., постановено по гр.д. №
48/2021 г. по описа на Добричкия окръжен съд, както следва:
По въззивна жалба на Държавата, подадена чрез юрисконсулт Д.,
против решението на окръжния съд в ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът й
по чл. 422 ал. 1 във връзка с чл. 415 ал.1 от ГПК срещу АНДР. В. АНДР. за
установяване съществуване на вземания по чл.30 от сключения между тях
договор за аренда № ТА-18-19-1-37/21.09.2018 год. за неустойка за забавеното
изпълнение на парични задължения, определена в размера на договорения
лихвен процент от 0.3% за всеки просрочен ден в плащането на годишното
арендно възнаграждение от 189 802.71 лв. на две вноски от по 94 901.35 лв.
за стопанската 2019/2020 год., предмет на заповед № 857/24.08.2020 год. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК,
издадена по ч.гр.д.№20203230102047/2020 год. на Добричкия районен съд за
горницата над 88 287.57 лв. и до пълния размер на заявяването му от
114 885.17 лв., поради : недължимост на неустойка за сумата от 15 869.37
лв. за забавено изпълнение в плащането на първа и втора вноска от
арендното възнаграждение за времето от 13.03.2020 год. до 08.04.2020 год.
и поради погасяване на задълженията с плащане в размер на 10 728.23 лв. в
хода на процеса, конкретно посочени в решението.
1
Въззивникът е навел оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната му част, поради постановяването му в нарушение на
процесуалните правила, на материалния закон и поради необоснованост, като
е молил за отмяната му в тази част и за уважаване на исковете изцяло.
Изложил е, че окръжният съд: неправилно, при липсата на относимост към
настоящия договор, приложил разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение в ред. от 13.03.2020 г. до
08.04.2020 г. (задълженията по договори за аренда, по които държавата е
страна не попадали в предвидените в закона хипотези); предвид изричното
разпореждане на чл. 422, ал.3 ГПК за издаване на обратен изпълнителен лист
при отхвърляне на иска, неправилно съобразил факта на частично
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на
сумите по издаден изпълнителен лист въз основа на разпореждане за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес;
Ответникът АНДР. В. АНДР., чрез адв. Г.М., е подал писмен отговор на
жалбата и по съображения за неоснователността на всяко от оплакванията и
за правилността на обжалваната част от решението, е молил за
потвърждаването му в тази част и за присъждане на разноските.
По въззивна жалба на АНДР. В. АНДР., подадена чрез адв. Г.М., против
решението на окръжния съд в ЧАСТТА, с която е признато за установено на
основание на чл. 422 ал. 1 във връзка с чл. 415 ал.1 от ГПК по отношение на
АНДР. В. АНДР., съществуването на вземания на Държавата, заявени от
министъра на земеделието, храните и горите по чл.30 от сключения между
тях договор за аренда № ТА-18-19-1-37/21.09.2018 год. за неустойка за
забавеното изпълнение на парични задължения, определена в размера на
договорения лихвен процент от 0.3% за всеки просрочен ден в плащането на
годишното арендно възнаграждение от 189 802.71 лв. на две вноски от по
94 901.35 лв. за стопанската 2019/2020 год.,възлизащи в общ размер на
сумата от 88 287.57 лв. и предмет на заповед № 857/24.08.2020 год. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК,
издадена по ч.гр.д.№20203230102047/2020 год. на Добричкия районен съд.,
както следва: 1./ 19 233.24 лв. - неустойка за забавеното плащане на сумата от
40 000 лв. ,като част от първа вноска за времето от 02.10.2019 год. до
12.03.2020 год.,вкл. и от 09.04.2020 год.- 28.05.2020 год.,вкл.;2./ 35 020.10 лв.
-неустойка за забавеното плащане на сумата от 54 901.36 лв. като част от
първа вноска за времето от 02.10.2019 год. до 12.03.2020 год.,вкл. и от
09.04.2020 год.- 01.06.2020 год.,вкл.; 3./34 034.23 лв.-неустойка за забавеното
плащане на сумата от 84 802.72 лв. ,като част от втора вноска за времето от
01.02.2020 год. -12.03.2020 год.,вкл. и от 09.04.2020 год.- 01.06.2020 год. вкл.,
както и в ЧАСТТА, с която АНДР. В. АНДР. е осъден да заплати на
Държавата сторените в производството съдебно-деловодни разноски, както
следва: по ч.гр.д.№ 2047/2020 год. на Районен съд Добрич: сумата от 1 980 лв.
- заплатена държавна такса; по гр.д.№ 3703/2020 год. - сумата от 1 980 лв.
заплатена държавна такса; по гр.д.№ 48/2021 год. -сумата от 129.28 лв.
2
заплатено възнаграждение на вещо лице и сумата от 360 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Въззивникът е сочил, че решението в обжалваната част е недопустимо,
евентуално – неправилно, като е молил за обезсилването му, евентуално – за
отмяна и отхвърляне на иска и за присъждане на сторените по делото
разноски. Изложил е, че окръжният съд: - недопустимо се произнесъл по иск
за неустойка, при предявен такъв за лихви; - произнесъл се по недопустима,
поради липса на правен интерес, претенция предвид частична отмяна на
разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилване на изпълнителния
лист за сумата от 46 456,07 лв.; - неправилно тълкувал договора и приел
наличие на изискуемост на второто плащане, а от там – и на забава, както и на
задължение за плащане на обезщетение по чл. 30 от договора, като освен това
не разпределил с доклада си доказателствената тежест във връзка с
тълкуването на договора; - допуснал процесуални нарушения, като
първоначално не включил изобщо в доклада по делото възраженията,
направени по реда на чл. 411 ГПК – заявено такова за прекомерност на
неустойката, което било свързано както с недействителността на неустойката,
така и с отнасянето към платената законна лихва и представляващо, „макар да
не е формулирано изрично в този смисъл“ искане за намаляване на
неустойката поради прекомерност, а впоследствие включил, но не
разпределил доказателствената тежест на страните по възражението за
намаляване на неустойката поради прекомерност и не разгледал това
възражение;
Държавата, чрез юрисконсулт Д., е подала писмен отговор, с който е
оспорила жалбата и по съображения за неоснователност на всяко от
оплакванията, е молила за отхвърлянето й.
С определение № 93 от 0103.2022 г. съдът се е произнесъл по
доказателствените искания на въззивниците.
Страните - ищецът с писмено становище от юрисконсулт Д., а
ответникът - в съдебно заседание чрез адв. М., са поддържали съответно
въззивните си жалби и отговора, като адв. М. е претендирал за присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв.
За да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Производството пред окръжния съд е било образувано по искова молба
на Държавата, с която срещу АНДР. В. АНДР. са били предявени искове по
чл. 422 ал.1, във връзка с чл. 415 ал.1 от ГПК, във връзка с чл.79 ал.1 от ЗЗД
и чл. 92 от ЗЗД за установяване съществуване на вземания в общ размер от
114 885.17 лв., предмет на заповед № 857/24.08.2020 год. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по
ч.гр.д.№20203230102047/2020 год. на Добричкия районен съд. Ищецът е
поддържал, че след проведен търг е сключил с А.А. на 21.09.2018 год., вписан
на 26.09.2018 год., договор за аренда № ТА-18-19-1-37, по силата на който е
предоставил на ответника за временно възмездно ползване за срок от пет
3
стопански години земеделска земя от държавния поземлен фонд в размер на
1781.157 дка в землищата на села в област Добрич срещу заплащане на
годишно арендно възнаграждение в размер на 184 453.56 лв. подлежащо на
индексиране с коефициента на инфлация, определен от Националния
статистически институт. Възнаграждението било платимо на две равни
вноски, съответно на първи октомври и тридесет и първи януари за всяка от
стопанските години след първата. В чл. 30 от договора, страните предвидили
обезщетение за забавено изпълнение на задължението за плащане на
арендното възнаграждение в размер на 0.3 % върху дължимата сума за всеки
просрочен ден до окончателното издължаване. Дължимото от арендатора
АНДР. В. АНДР. арендно възнаграждение за стопанската 2019/2020 год.,
възлизащо на сумата 189 802.71 лв. (с индексацията от 2.9% за периода
август 2018 год.-август 2019 год.) и дължимо на две вноски от по 94 901.36
лв. било платено на части от 40 000 лв., 54 901.36 лв., 10 098.64 лв. и
84 802.72 лв., съответно на дати 28.05.2020 год.;01.06.2020 год.;01.06.2020
год. и 16.07.2020 год. със забава, поради което се дължали и договорни лихви
в размерите от по 28 680 лв.;40 022.10 лв.; 3 696.60 лв. и 42 486.47 лв.
съответно от деня следващ изискуемостта до деня на плащането: 02.10.2019
год.-28.05.2020 год.;02.10.2019 год.-01.06.2020 год.;01.02.2020 год.-01.06.2020
год. и 01.02.2020 год.-16.07.2020 год. Настоявал е да се признае за
установено съществуването на вземания на Държавата срещу АНДР. В.
АНДР. по чл.30 от договора за аренда № ТА-18-19-1-37/21.09.2018 год. за
неустойка за забавеното изпълнение на парични задължения в общ размер от
114 885.17 лв., определена в размера на договорения лихвен процент от 0.3%
за всеки просрочен ден в плащането на годишното арендно възнаграждение за
стопанската 2019/2020 год., както следва: 1./28 680 лв., начислена за
забавеното плащане на сумата от 40 000 лв. ,като част от първа вноска и за
времето от 02.10.2019 год.-28.05.2020 год.; 2./лихва от 40 022.10 лв.,
начислена за забавеното плащане на сумата от 54 901.36 лв. като част от
първа вноска и за времето от 02.10.2019 год.-01.06.2020 год.; 3./ 3 696.60 лв.,
начислена за забавеното плащане на сумата от 10 098.64 лв., като част от
втора вноска и за времето от 01.02.2020 год.-01.06.2020 год.; 4./ 42 486.47
лв., начислена за забавеното плащане на сумата от 84 802.72 лв., като част от
втора вноска и за времето от 01.02.2020 год.-16.07.2020 год.
Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 от
ГПК, но в подаденото по реда на чл.414 от ГПК възражение (релевантно за
настоящото производство) е оспорил претенцията със съображения, че не
дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, тъй
като втората вноска от арендното плащане не била изискуема, а уговорените
лихви/неустойки били прекомерни. В хода на производството е допълнил, че
за втората вноска от арендното плащане не бил уговорен падеж, поради което
и при липсата на покана не е изпаднал в забава и за нея не дължи
обезщетение. Уговореното задължение по чл. 30 от договора било неустоечно
и не можело да надвишава действително претърпените вреди, които се
4
измервали в размера на законната лихва за забава, понастоящем заплатена, а
всичко над законната лихва било нищожно и недължимо. Позовал се на
императивния характер на разпоредбата на чл.6 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 год. и за недължимостта на неустойки за
забава за периода на действието й. Настоявал е за прекратяване на
производството по делото в частта съответстваща на отмененото с
определение № 260079/25.01.2021 год. по ч.гр.д.№ 24/2021 год. на Добричкия
окръжен съд разпореждане за незабавно изпълнение на издадената заповед за
изпълнение и обезсиления изпълнителен лист.
Установена със събраните по делото доказателства, а и не е спорна
между страните по делото, следната фактическа обстановка:
На 21.09.2018 год. на основание чл.47м ал.1 от ППЗСПЗЗ, след
проведена тръжна процедура, е бил сключен договор за аренда № ТА-18-19-1-
37, Акт № 93 т.VІ рег.№ 10036 на нотариуса с рег.№ 160 на НК, вписан в
Службата по вписванията гр.Тервел с вх.рег.№ 1843/26.09.2018 год., АКТ №
198 т.ІІ дело № 931/2018 год. между директора на областна дирекция
“Земеделие“ гр.Добрич и АНДР. В. АНДР., по силата на който на ответника е
била предоставена за временно възмездно ползване за срок от пет стопански
години (считано от 2018/2019 стопанска година) земеделска земя от
държавния поземлен фонд в размер на 1781.157 дка в землищата на села в
община Тервел, област Добрич. За участието си в търга, ответникът АНДР.
В. АНДР. е подал декларацията по чл. 47з ал.1 т.9 от ППЗСПЗЗ, че е запознат
с условията за провеждането му и с проекта на договор за аренда и всички
произтичащи от това права и задължения, както и че е съгласен при
спечелване на търга да сключи договор за аренда при условията посочени в
договора. Земите от ДПФ са били предоставени срещу годишно арендно
плащане за съответната стопанска година в размер на 184 453.56 лв. с
предвидено индексиране с коефициента на инфлация, определен от
Националния статистически институт за съответния 12 –месечен период. С
договора (т.5.3), арендаторът АНДР. В. АНДР. се е задължил при
сключването му и не по-късно от 1 октомври на всяка следваща стопанска
година: -да заплати 50 % от годишната арендна вноска по т.5.1.(т.5.3.1.); -да
представи на арендодателя запис на заповед в размер на останалите 50 % от
дължимата арендна вноска, с падеж 31 януари на текущата стопанска година
(т.5.3.2.);–след заплащане на дължимите суми по т.5.3.1 и т.5.3.2 да представи
на арендодателя оригинал или заверено копие на платежния документ
(т.5.3.3.). Съгласно т.9. от договора, арендодателят има право да получава
арендното плащане в уговорените в т.5.3. срокове, а арендаторът е длъжен да
извършва арендното плащане в размера и срока, уговорени в настоящия
договор-т.14. При неизпълнение на арендното плащане в договорения срок,
според т.30 от раздел ІV „Неустойки, Обезщетения“ на договора, арендаторът
дължи обезщетение в размер на 0.3% върху дължимата сума за всеки
просрочен ден и до окончателното й изплащане.
5
Установено е също така със съдебно-икономическата експертиза на
вещото лице Е.Й., (а и няма спор между страните по делото), че за
стопанската 2019/2020 г. задължението на ответника за арендното плащане е
било в общ размер от 189 802.71 лв. (184 453.36 лв. по т.5.1 и индексирано
съгласно т.4.1 с коефициент 2.9%), като двете равни вноски са от по 94 901.35
лв., както и че същите са платени на части както следва: 40 000 лв. на дата
28.05.2020 год.; 65 000 лв. на дата 01.06.2020 год. и 84 802.72 лв. на дата
16.07.2020 год.
По подадено от министъра на земеделието заявление от 20.08.2020 год.,
Добричкият районен съд по ч.гр.д..№ 20203230102047/2020 год. е издал
заповед № 857/24.08.2020 год. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК срещу длъжника АНДР. В. АНДР. за
заплащане на кредитора МЗХГ на сумата 114 885.17 лв. за лихва за забава в
плащането на първа и втора вноски за стопанската 2019/2020 год. по договор
за аренда № ТА-18-19-1-37, от която:лихва за забава в размер на 42 486.47 лв.
за периода от 01.02.2020 год. до 16.07.2020 год. върху заплатена сума в
размер на 84 802.72 лв.; лихва за забава в размер на 3 696.60 лв. за периода от
01.02.2020 год. до 01.06.2020 год. върху заплатена сума в размер на 10098.64
лв.; лихва за забава в размер на 40 022.10 лв. за периода от 02.10.2019 год. до
01.06.2020 год. върху заплатена сума в размер на 54901.36 лв.; лихва за забава
в размер на 28 680.00 лв. за периода от 02.10.2019 год. до 28.05.2020 год.
върху заплатена сума в размер на 40 000 лв. Съдът е издал и разпореждане
№ 8864/24.08.2020 год., с което е постановил незабавно изпълнение на
заповедта по чл.417 от ГПК и издаване на изпълнителен лист. По жалба на
ответника срещу разпореждането за незабавно изпълнение, Добричкият
окръжен съд с определение № 260079/25.01.2021 год. по ч.гр.д.№ 24/2021 год.
е отменил частично разпореждането и е обезсилил изпълнителния лист за
сумата от 3696. 60 лева – лихва за периода на забава от 01.02.2019 год. до
01.06.2020 год. върху заплатена сума в размер на 10 098. 36 лева; за сумата от
42 486. 47 лева – лихва за периода на забава от 01.02.2019 год. до 16.07.2020
год. върху заплатена сума в размер на 84 802. 72 лева, както и за сумата над
1374. 03 лева до пълния размер на платената държавна такса от 2297. 70 лева,
като е оставил оставя без уважение заявлението в частта на искането за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист за същите суми. В останалата част
разпореждането за незабавно изпълнение е било потвърдено. Срещу
заповедта за изпълнение ответникът е подал в срок възражение по чл.414 от
ГПК, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за
изпълнение със съображения, че така наречената втора вноска, за чието
неплащане се начисляват лихви не била изискуема, вън от горното
уговорените лихви/неустойки били прекомерни. След указания на заповедния
съд до кредитора, последният е предявил в срока с искова молба претенцията
си за сумата от 114 885 лв.
В хода на производството пред окръжния съд, ответникът е извършил
частични плащания (с посочено основание за законни лихви за просрочие на
6
главница), наредени по банкова сметка на ищеца.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
С постановеното по делото решение, окръжният съд се е произнесъл в
рамките на заявената претенция на ищеца по установителни искове по чл.
422 ал.1, във връзка с чл. 415 ал.1 от ГПК – специално предвидени в закона,
както и по наведените твърдения за договорено обезщетение за забава по чл.
30 от договора за аренда, поради което решението му не е недопустимо, а
оплакването за произнасяне по нещо различно от претендираното (вместо за
лихви такова за неустойки) е неоснователно. Неоснователно е и това за липса
на правен интерес у ищеца заради частичната отмяна на разпореждането за
незабавно изпълнение с обезсилване на изпълнителния лист. Това е така, тъй
като заповедта за изпълнение, издадена на някое от изчерпателно изброените
основания по чл.417 ГПК, подлежи на предварително изпълнение и
съставлява изпълнително основание (чл. 404, ал. 1 ГПК), а разпореждането на
заповедния съд за издаване на изпълнителен лист въз основа на заповедта за
изпълнение по чл.417 ГПК удостоверява само правото на принудително
изпълнение на доказаното с изпълнителното основание (заповедта за
изпълнение) притезание. Касае се до два различни акта, като законодателят
не е предвидил възможност за съдебен контрол при уважаване на заявлението
(чл. 413 ал. 1 ГПК), освен в частта за разноските, а съгласно изричната
разпоредба на чл. 419 ал. 1 ГПК на самостоятелно обжалване с частна жалба
подлежи само разпореждането, с което се уважава молбата за незабавно
изпълнение. Така, отмяната на разпореждането на заповедния съд за
допускане на незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист
(обезсилване на изпълнителния лист) не засяга заповедта за изпълнение и тя
продължава да съществува. Обжалването на разпореждането за незабавно
изпълнение не спира изпълнението на заповедта (чл. 419 ал.2 от ГПК).
Обезсилването на издадения изпълнителен лист по чл. 418 ГПК поради
отмяна на допуснато незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение, не
рефлектира върху правния интерес от установителния иск за вземането,
предмет на издадената заповед, като заповедта за изпълнение ще съставлява
съдебно изпълнително основание само в случай на успешно проведен исков
процес по положителния установителен иск по чл. 422 във вр. с чл.415, ал.1
ГПК. Предмет на положителния установителен иск е установяване на
вземането по заповедта за изпълнение, срещу която е подадено възражение от
длъжника, като законът изрично разпорежда, че искът по чл. 422 ал. 1 ГПК се
счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, когато е спазен едномесечният срок по чл. 415 ал. 1
ГПК. Предявяването на специалния установителен иск по чл.422, във вр. с
чл.415 ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на заявителя - кредитор
заповед за изпълнение, която е оспорена от длъжника с материалноправно
възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК и именно подаването на възражение, с което
се оспорва вземането, поражда правен интерес за кредитора да предяви
7
положителен установителен иск за установяване със сила на пресъдено нещо
съществуването на оспореното вземане. Искът по чл.422 ГПК е изрично
предвиден в закона и е допустим, като в тази насока е и задължителната
съдебна практика, цитирана и от окръжния съд (решение № 152/15.11.2012
год. по т.д.№ 1058/2011 год. на ВКС,ІІ т.о., решение № 168 / 01.10.2013 год. по
т. д. № 1332/2013 год. на ВКС, II т. о.,решение № 41/08.04.2015 год. по т.д.№
653/2014 год. на ВКС,ІІ т.о. и др.)
По правилността на решението в обжалваната му част с оглед заявените
оплаквания и събраните по делото доказателства:
Възражението за липса на забава и недължимост на неустойка за
втората вноска, поради липса на уговорен срок за изпълнението, е
неоснователно. Допустимо и в съответствие с предвидената в Закона за
арендата в земеделието (чл.8 ал. 1) възможност за уговаряне на различен срок
за плащане на арендните вноски, страните са предвидили с договора за аренда
авансово плащане на арендното възнаграждение на две равни вноски от по
50%. Безспорно е, че първото плащане (след първата година) е преди
началото на всяка следваща стопанска година, т.е. преди 01.10., като спорът е
за второто плащане преди изтичане на стопанската година - в края на
четвъртия месец от текущата стопанска година -31.01. Тълкувайки съгл. чл.
20 ЗЗД неясната и спорна клауза по т.5.3 от договора, се налага извода за
договорен падеж на задължението на длъжника за плащане на втора
окончателна вноска преди изтичане на стопанската година и на дата 31.01.
Това е така, тъй като е ясно от буквалния израз и от общия разум на
изявлението, както и от систематичното й място в договора, че е уговорено
плащане на две части и то преди изтичане на стопанската година, а клаузата
по т.5.3. разгледана в отделните й части по т.5.3.1; т.5.3.2. и т.5.3.3. и във
връзка с уговорката по т.9 (че арендодателят има право да получава
арендното плащане в уговорените в т.5.3 срокове), е такава за определяне
срока за арендното плащане и на двете вноски. Това, заедно с текста в т.5.3.2.
и използвания препинателен знак води до извода, че датата 31.01. е падежът
на втората вноска от арендното плащане, а не падеж на запис на заповед в
каквато насока са възраженията на ответника. Че вписаната в т. 5.3.2. дата
31.01. представлява уговорения падеж на втората арендна вноска се извежда и
от посоченото в т.5.3.3., че арендаторът следва да представи на арендодателя
след заплащане на дължимите суми по т.5.3.1 (първа вноска) и т.5.3.2.(втора
вноска), оригинал или заверено копие на платежния документ, както и от
съдържанието на т.9 и т.14, че арендаторът има право да получи арендното
плащане в уговорените в т.5.3 срокове, а арендаторът е длъжен да извършва
арендното плащане в размера и срока, уговорени настоящия договор.
Следователно, падежът на втората вноска от арендното плащане е 31.01.2020
г. и неизпълнението на падежа поставя длъжника в забава, без да е
необходима покана от кредитора.
Няма спор, че ищецът – арендодател е изпълнил задължението си да
предостави на арендатора за временно ползване обекта на договора, а
8
арендаторът не е извършил арендното плащане в уговорените срокове (чл.8
ал. 1 ЗАЗ). Установен е и размера на задължението на арендатора за
процесната стопанска година, както и че същото е заплатено със забава. За
забава в арендното плащане, страните са предвидили в т.30 от Раздел „ІV
Неустойки, Обезщетения“, заплащане на неустойка за забава, определена в
размер на 0.3% за всеки просрочен ден.
Неоснователни са оплакванията на въззивника А. във въззивната му
жалба за неразгледано от окръжния съд своевременно наведено възражение
по чл. 92, ал.2 ЗЗД с искане за намаляване на неустойката. Това е така, тъй
като той е подал само възражение по чл. 414 ГПК в заповедното
производство, с което е заявил „така уговорените лихви/неустойки са
прекомерни“, което окръжният съд е включил в доклада по делото, изготвен в
открито съдебно заседание. В срока за отговор на исковата молба, ответникът
не е подал такъв. В подадената след срока за отговор молба от 17.05.2021 г.,
той е заявил, че съобразно подаденото възражение по чл. 414 ГПК предмет на
делото трябва да бъде „..и че лихвите / неустойките които претендира ищецът
са недействителни (нищожни) поради прекомерност“. С последващата молба
от 14.06.2021 г. е поискал включване в доклада на възраженията по чл.414 от
ГПК с текста „...лихвите/неустойките които претендира ищецът са
недействителни (нищожни) поради прекомерност“. Нито във възражението по
чл. 414 ГПК, нито в т.нар. „пояснения“ на възражението в последващите
молби (които са и извън срока за отговор) на ответника се съдържа отправено
до съда изрично искане за намаляване на неустойката по реда на чл. 92, ал.2
ЗЗД. Поради това и предвид, че прекомерната неустойка поначало е
действително задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да
отпада изцяло, при това намаляването би следвало да се осъществи чрез
предприемане на активни действия от страна на длъжника в съдебното
производство, т.е. прекомерната неустойка не се намалява по право или
служебно от съда, а само ако правото на намаляване бъде упражнено от
длъжника, при липсата на заявено искане от страна на длъжника за
намаляване на неустойката, съдът не може служебно да я намали. Иначе, би
се стигнало до възлагане на съда служебно да замества една от страните
/неизправната/, чрез промяна в правната сфера на изправната страна по
договора (така решение № 223/19.04.2016 год. по т.д.№ 3633/2014 год. на
ВКС,І т.о.). Доколкото по настоящото дело, ответникът не е заявил в
преклузивния срок искане до съда за намаляване на неустойката поради
прекомерност - възражение по чл. 92, ал.2 ЗЗД, то не е било предмет на
делото и правилно не е било разгледано от окръжния съд.
Възражението за недействителност на клаузата за неустойка с оглед
въведените твърденията за нищожността й поради уговарянето й в
прекомерен размер, надхвърлящ размера на законните лихви, предвид и
служебното задължение на съда за съблюдаване на добрите нрави и на
императивните правни норми, които имат значение за спорните граждански и
търговски правоотношения, е по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – за нищожност поради
9
противоречие с моралните норми. Предпоставките на чл. 26 ал. 1 пр.3-то от
ЗЗД следва да се установят към момента на сключване на договора и са
налични - само ако към този момент неустойката може да се приеме за
нищожна съобразно посоченото в т.3 от тълкувателно решение №
1/15.06.2010 год. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 год. на ВКС,ОСТК
и последователно в съдебната практика. Неустойката по договор не е
нищожна само поради това, че е уговорена без краен предел и фиксиран срок,
до който се начислява, както и, че не представлява нарушение на добрите
нрави фактът, че тя надхвърля размера на претърпените от забавеното
изпълнение вреди. Прекомерността на неустойката не я прави a priori
нищожна поради накърняване на добрите нрави и сам по себе си уговорения
размер на дължимата неустойка не е основание за прогласяване за
нищожността й. Т.е. няма пречка страните да уговарят неустойка за забавено
изпълнение на парични задължения (договорна лихва) над размера на
законната лихва. Затова и неоснователно е възражението на ответника, че
вредите на арендодателя – ищец от забавеното изпълнение на плащането на
арендатора – ответник следва да се съизмерят със законната лихва за периода,
като се има предвид, че освен основната цел на неустойката да възстанови
вредите от забавата, тя има и обезпечителна и санкционна такава. В случая
предвид характера на договора (сключен след проведена тръжна процедура)
по който страна е държавата и са предоставени земи от държавния поземлен
фонд (държавни имоти, за стопанисването и управлението на които в интерес
на гражданите, териториалните общности и цялото общество, задължение има
съответната държавна администрация), както и предвид уговорения подневен
размер на неустойката без фиксиран срок, се налага извода за уговорен с
договора превес на обезпечителната и на наказателната функция на
неустойката. Именно с оглед значимия интерес на кредитора – държавата да
изисква стриктно изпълнение на плащането в срок, тази клауза е включена в
проекта за договор и е съставлявала част от условията по тръжната
процедура, писмено съгласие с които ответникът е декларирал още при
участието си в нея. Тя е заложена и като санкция за арендатора за неспазване
на договорените срокове за авансово плащане, като времето, през което тя ще
се начислява зависи от неизправния длъжник, който може да ограничи
размера й при изпълнение. В този смисъл, възражението е неоснователно, а
неустоечната клауза по т.30 от договора за аренда е действителна.
Възражението на ответника за липса на забавено изпълнение за времето
на извънредното положение е основателно за периода от 13.03.2020 год. -
08.04.2020 год. вкл., съгласно първоначалната редакция на чл.6 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 год., и за преодоляване на
последиците, обнародвана в ДВ, бр. 28 от 2020 год., в сила от 13.03.2020 год.,
който гласи, че до отмяната на извънредното положение не се прилагат
последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти,
включително лихви и неустойки за забава, както и непаричните последици
10
като предсрочна изискуемост, разваляне на договор и изземване на вещи. В
тази редакция на текста до изменението му от 09.04.2020 г. и стесняване на
обхвата му, законодателят не е поставил ограничения и не е предвидил
допълнителни условия нито за основанието, от което са възникнали
задълженията нито за страните по тях. Доколкото процесното задължение е
възникнало по договор за аренда и се касае до задължение на частноправен
субект, то същото попада в обхвата на цитираната норма, породи което и
оплакванията на ищеца във въззивната му жалба за неприложимост на
нормата, са неоснователни. Неоснователни са и оплакванията на същия
въззивник за неправилно отчитане и приспадане на извършените от ответника
в хода на производството пред окръжния съд плащания. Това е така, тъй като
в случая не е осъществено удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес и не е налице изключението, посочено в т.9 от
тълкувателно решение №4/18.06.2014 год. по тълкувателно дело № 4/2013
год. на ОСГТК на ВКС. Според даденото там разрешение, в производството
по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена
заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на
чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили
след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес.
Според заключението на вещото лице по съдебно-икономическата
експертиза Е.Й. във варианта при липсата на забава за периода от 13.03.2020
год. - 08.04.2020 год. и предвид плащанията в хода на производството на суми
за лихви за стопанската 2019/2020 год., възлизащи на 10 728.23 лв. и при
съобразяване на общия размер на задълженията за забавеното изпълнение от
99 015.80 лв. съобразно уговорката в чл.30 от договора за аренда, остатъчните
задължения са в размер на общо 88 287.57 лв., както следва: 1./19 233.24
лв.,остатък от задължение в размер на 25 560 лв. за неустойка за забавеното
плащане на сумата от 40 000 лв.,като част от първа вноска;2./35 020.10
лв.,остатък от задължение в размер на 35 081.10 лв. за неустойка за
забавеното плащане на сумата от 54 901.36 лв.,като част от първа вноска;
3./0.00 лв.,остатък от задължение в размер на 2 757.30 лв. за неустойка за
забавеното плащане на сумата от 10 098.64 лв. като част от втора вноска;4./
34 034.23 лв. ,остатък от задължение в размер на 35 617.40 лв. за неустойка за
забавеното плащане на сумата от 84 802.72 лв., като част от втора вноска. В
този смисъл, исковете са частично основателни за три от вземанията за
неустойка за забавеното плащане – двете части от първа вноска и втората част
от втората вноска в общ размер от 88 287.57 лв. ( 19 233.24 лв. + 35 020.10
11
лв.+ 34 034.23 лв.) и до тези размери следва да бъдат уважени, а за горниците
до претендираните такива - отхвърлени. Като е достигнал до идентичен
резултат по подобни съображения, окръжният съд е постановил правилен
съдебен акт, който не страда от визираните в двете жалби пороци и следва да
бъде потвърден.
С оглед изхода на спора, разноските за първоинстанционното
производство не се променят. За въззивното производство, предвид
отхвърляне на жалбите страните не си дължат разноски за държавни такси, а
съобразно резултата и предвид заявеното искане на адв. М. за присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ищецът
следва да бъде осъден да му заплати такова, изчислено върху интереса в
минимален размер и възлизащо на сумата от 529 лв.
По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260156/02.11.2021 г., постановено по
гр.д. № 48/2021 г. по описа на Добричкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Държавата, чрез министъра на земеделието, храните и
горите ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Г.Г. М., ЕГН ********** от
гр.София,бул.“Александър Стамболийски“ № 32, вътрешна сграда, етаж 3 на
основание чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата сумата от 529 лв. -
възнаграждение за оказаното на АНДР. В. АНДР., ЕГН ********** безплатно
процесуално представителство във въззивното производство.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБ
в едномесечен срок от връчването му и при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12