Р Е Ш Е Н
И Е
№……............./...................2021 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на четвърти октомври през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАСУФ ИСМАЛ
при участието на секретаря
Илияна Илиева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 785 по
описа на РС-Варна
за 2020
г.,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени
от И.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, п.к. *, действащ чрез адв. Кр. С., срещу В. ф. № * към щ. на ф., представлявано
от К. на в. с., с адрес: *, обективно кумулативно съединени искове, за
постановяване на съдебно решение, с което:
1./ на основание чл. 291,
ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили в Р. Б. /ЗОВСРБ/ вр. чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, да бъде признато за
незаконно и отменено прекратяването на трудовото правоотношение между ищеца и
ответника, извършено със заповед № ЛС-01-94/21.11.2019 г.;
2./ на основание чл. 291,
ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ,
ищецът да бъде възстановен на заеманата преди преустановяване на трудовото
правоотношение длъжност „водач на мотокар“ в група за материално-техническо
осигуряване на в. ф. * - В.;
3./ на основание чл. 291,
ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение
в размер на 2 617.20 лева, дължимо за периода от 22.11.2019 г. до 07.01.2020 г.
и от 15.01.2020 г. до 28.02.2020 г.;
4./ на основание чл. 291,
ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 от КТ, ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата в общ размер от 931.52 лева, представляваща обезщетение
за разликата в получаваните от ищеца трудови възнаграждения за периодите от
07.01.2020 г. до 15.01.2020 г. по трудов договор с „П. Л.“ АД и от 28.02.2020
г. до 22.05.2020 г. по трудов договор с „Г. *“ ООД;
5./ на основание чл. 291,
ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 224, ал. 1 от КТ ответникът
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 72.64 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 9 дни за
2019 г.;
6./ на основание чл. 298,
ал. 2 от ЗОВСРБ вр. чл. 2, ал. 1 от Наредба Н-22 от
14.08.2018 г. за условията и реда за изплащане на порционни пари в
Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на
отбраната и Б. армия, ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в
общ размер на 720.00 лева, представляваща полагаеми се порционни пари за период
от 6 месеца след прекратяване на трудовия договор;
7./ на основание чл. 295,
ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 128, т. 2 от КТ ответникът да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата в общ размер на 1058.05 лева,
представляваща трудово възнаграждение, формирана, както следва:
- 321.05 лева – трудово
възнаграждение дължимо за м.ноември 2019 г., от което 100.00 лева, неправомерно
удържана и преведена на ЧСИ по запорно съобщение и
221.05 лева – за периода от 22.11.2019 г. до 30.11.2019 г.
- 537.00 лева –
допълнително трудово възнаграждение, представляващо „тринадесета заплата“ за
2019 г.;
- 200.00 лева –
допълнително трудово възнаграждение, дължимо за отработени 139 работни дни;
Ищецът твърди в исковата молба, че е работил по трудово
правоотношение с ответника, учредено на 20.05.2019 г. с изпитателен срок от 6
месеца, уговорен в полза на работодателя, като цивилен служител. Сочи, че е
заемал длъжността „водач-мотокар“ при брутно трудово възнаграждение в размер от
1 264.98 лева. На ищеца му се полагали и порционни пари към трудовото
възнаграждение в размер на 120.00 лева месечно, които се превеждали по банков
път.
Срокът за изпитване е
изтекъл на 20.11.2019 г., след което се твърди, че договорът е придобил
постоянен характер, което обуславяло предизвестяването на ищеца-работник от
работодателя при прекратяване на учреденото правоотношение. Поддържа се, че
заповедта от 21.11.2019 г., с която е преустановена трудовоправната
връзка, считано от 22.11.2019 г. е незаконна, доколкото е издадена след
шестмесечния срок, поради което се моли същата да бъде отменена. Ищецът твърди,
че след прекратяване на трудовия договор с ответника за периода от 22.11.2019
г. до 07.01.2020 г. и от 15.01.2020 г. до 28.02.2020 г. е останал без работа,
поради което претендира и обезщетение за оставането си без работа в размер на
2 617.20 лева.
Поддържа, че след
прекратяване на трудовия договор в следващите шест месеца през различни периоди
е престирал работна сила при други работодатели на по-нископлатени длъжности,
поради което му се дължи разликата във възнагражденията като обезщетение,
възлизаща общо на 931.52 лева. Претенцията си обосновава с твърдение, че на
07.01.2020 г. е сключил трудов договор с „П. Л.“ АД на длъжността „водач на
мотокар“ с основно месечно възнаграждение 610.00 лева. Трудовият договор бил
прекратен със заповед № 2000583/14.01.2020 г., считано от 15.01.2020 г. На
28.02.2020 г. е сключил нов трудов договор с „Г. *“ ООД на длъжността „куриер-логистик“ с основно месечно трудово възнаграждение в
размер от 610.00 лева. Същото е прекратено със заповед, считано от 18.06.2020
г.
Ищецът твърди, че не е
ползвал 9 дни платен годишен отпуск за 2019 г., поради което му се дължи
обезщетение в размер на сумата от 72.64 лева, представляваща разликата над изплатената
му сума по чл. 224, ал. 1 от КТ с банков превод от 07.01.2020 г. в размер на
224.00 лева и полагащото му се обезщетение в размер от 296.64 лева.
Твърди, че работодателят
не му е изплатил в пълен размер трудовото възнаграждение, полагащо му се за м.11.2019
г., доколкото неправомерно е удържал 100.00 лева от заплатата му в изпълнение
на наложен запор от съдебен изпълнител, а и отделно бил принуден от последния
да възстанови сумата в размер от 221.05 лева за периода от 22.11.2019 г. до
30.11.2019 г.
Твърди, че въз основа на
заповеди на работодателя му се полагат и допълнителни трудови възнаграждения в
размер от 537.00 лева - „тринадесета заплата“ и 200.00 лева – за отработени над
139 работни дни.
По същество моли за
уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата
молба от ответника, в който не се оспорва допустимостта на предявените искове,
но същите се оспорват като неоснователни. Ответникът не оспорва, че с ищеца са
били страни по трудов договор от 20.05.2019 г. с шестмесечен изпитателен срок,
уговорен в полза на работодателя; че ищецът е заемал длъжността „водач,
мотокар“; че договорът е прекратен със заповед на работодателя, връчена на
ищеца на 21.11.2019 г., считано от 22.11.2019 г.; че работодателят е издал
заповеди за допълнителни трудови възнаграждения в полза на военните и цивилните
служители.
Оспорва твърдението
заповедта да е незаконна, доколкото сочи, че трудовото правоотношение е
прекратено в рамките на изпитателния срок, имайки предвид ползваните от ищеца 2
дни платен годишен отпуск, а именно на 16.07.2019 г. и 28.10.2019 г., които не
се включват в срока за изпитване по арг. от чл. 70,
ал. 4 от КТ, което обуславя удължаването на изпитателния срок до 22.11.2019 г. Сочи,
че ищецът не се е явил на работното си място на 18.11.2019 г. и 19.11.2019 г.,
като последният бил открит с помощта на военна полиция на 20.11.2019 г. и е бил
съпроводен до в. ф. * - В., където началникът му е взел писмените обяснения. С
неявяването си на работа в продължение на 3 дни се счита, че изпитателният срок
е продължен до 25.11.2019 г. Поддържа се, че оспорената заповед е издадена при
спазване на всички процедурни правила, което обуславя нейната
законосъобразност. Оспорват се претенциите на ищеца досежно допълнителните
парични възнаграждения, доколкото същият към 31.10.2019 г. е нямал необходимия
трудов стаж, а именно 139 работни дни, натрупан за периода от 01.01.2019 г. до 31.10.2019 г., което е било необходимо
условие за изплащането на паричните суми, съгласно заповедта на министъра на
отбраната. Твърди се, че ищецът е имал натрупани 116 работни дни при ответника.
Оспорва се и претенцията за сумата в размер от 100.00 лева – удържана от
работодателя-ответник и преведена на съдебния изпълнител по запорното
съобщение.
Излага се становище и по
претенция, която след последващите множество допълнения и уточнения на
сезиралата съда искова молба не е част от предмета на настоящото производство.
В заключение се моли съдът
да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Претендира се присъждане
на сторените съдебно-деловодни разноски.
В хода на проведеното открито съдебно заседание ищецът,
редовно призован, чрез адв. К.С. поддържа исковата молба.
Ответникът, редовно призован за
същото съдебно заседание, чрез юрк. Р. С. поддържа
отговора на исковата молба.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани в исковата молба и отговора и като взе предвид,
събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема
за установени следните фактически положения:
По делото не се
спори, че ищецът и ответникът
са били страни по трудов договор, сключен на 20.05.2019 г. с шестмесечен
изпитателен срок, уговорен в полза на работодателя, като ищецът заемал
длъжността „водач на мотокар“, който факт се констатира по несъмнен начин и от
ангажирания трудов договор № 3820/20.05.2019 г. /л. 5/. От
договора се установява още, че мястото на работа на ищеца е във войсковия район
на в. ф. * - В., като е уговорено да постъпи на работа на 20.05.2019 г.
Основното му месечно възнаграждение е договорено в размер от 570.00 лева.
Договорени са и допълнителни месечни трудови възнаграждения, а именно за
придобит професионален опит на длъжности със сходни функционални задължения,
като към 20.05.2019 г. размерът на допълнителното възнаграждение възлиза на 0%,
доколкото ищецът имал 11 месеца и 11 дни трудов стаж на сходни позиции.
Констатира се още, че е уговорена допълнителна добавка за работа в
Министерството на отбраната в размер на 32% от основното месечно
възнаграждение. Страните са уговорили и допълнителни плащания в рамките на
календарната година, а именно еднократно за представително облекло в рамките на
определения със заповед на министъра на отбраната лимит и ежемесечно порционни
пари в размер определен в акт на министъра на отбраната. В полза на ответника
са договорени и 22 работни дни платен годишен отпуск.
Видно е от заповед № РД-13-133 от
15.07.2019 г. /л. 166 и л. 169/, че ищецът е бил в платен годишен отпуск за
един работен ден от полагаемия за 2019 г., считано на 16.07.2019 г.,
включително, което е в унисон със заявлението на ищеца с рег. №
02-457/15.07.2019 г. /л.167/.
Видно е от заповед № РД-13-204 от
25.10.2019 г. /л. 170/, че ищецът е бил в платен годишен отпуск за един работен
ден от полагаемия за 2019 г., считано на 28.10.2019 г., включително, което е в
унисон със заявлението на ищеца с рег. № 02-680/25.10.2019 г. /л.168/.
От ангажираното предварително
донесение /л. 171/ се констатира по несъмнен начин, че ищецът на 18.11.2019 г.
и 19.11.2019 г. не се е явил на работното си място, което е в унисон с
писмените му обяснения на л. 186.
Със заповед на К. на в. с. от
13.11.2019 г., на основание заповед № ОХ-1252/07.12.2017 г. на министъра на
отбраната за оправомощаване на длъжностните лица в изпълнение на заповед №
ОХ-983/31.10.2019 г. на министъра на отбраната, е разпоредено на ищеца да не му се изплати парична награда,
доколкото същият не отговаря на т.1.2 от заповед № РД-01-582/13.11.2019 г.
/л.180/, а именно има фактически отработени по малко от 139 работни дни за
периода от 01.01.2019 г. до 31.10.2019 г. – 123 фактически
отработени дни /без почивните дни и дните, в които ищецът е бил в платен отпуск
или отсъствал по други причини/.
Видно е от
представеното запорно съобщение с изх. №
22220/08.11.2019 г. по описа на ЧСИ С. К.-Д. /л. 7/, че върху вземането на
ищеца за трудово възнаграждение е наложен запор във връзка с образуваното срещи
него изпълнително производство, като в изпълнение на запорното
съобщение ответникът е удържал от работната заплата на ищеца за м.11.2019 г.
сумата в размер от 100.00 лева, която е преведена по специалната сметка на ЧСИ
на 19.11.2019 г., видно от платежното нареждане на л. 184.
Не се
спори, също така че договорът е прекратен със заповед на работодателя, връчена
на ищеца на 21.11.2019 г., считано от 22.11.2019 г. на основание чл. 71, ал. 1
от КТ, което е в унисон и с представената заповед на л. 4 от делото.
От
представената квитанция от 05.12.2019 г. /л. 8/ се установява, че ищецът е
възстановил сумата в размер от 221.05 лева, представляваща работна заплата за
м.11.2019 г., но не става ясно в чия полза е възстановена тази сума, доколкото
не е отразено лицето, което е получило сумата, а единствено е положен подпис на
графа „получил сумата, касиер“.
От
ангажираното банково бордеро от 07.01.2020 г. /л. 40/ се установява, че ищецът
е превел по своята банкова сметка ***.00 лева.
От приобщения трудов договор № 1000583/07.01.2020 г. /л. 39/ е видно,
че ищецът е постъпил на работа на 10.01.2020 г. при „П. Л.“ АД на длъжност
„водач мотокар“ с изпитателен срок от 6 месеца, договорен в полза на
работодателя. Договореното основно месечно трудово възнаграждение е в размер на
610.00 лева, а на допълнителното 0.9% за всяка година придобит трудов стаж и
професионален опит.
От
представената заповед № 2000583/14.01.2020 г. /л. 38/ е видно, че трудовият
договор с „П. Л.“ АД е прекратен, считано от 15.01.2020 г.
По
делото е представен и трудов договор № 00202037/28.02.2020 г. /л.37/, от който
е видно, че ищецът на 02.03.2020 г. е постъпил на работа при „Г. *“ ООД на
длъжност „куриер логистик“ при договорено основно
месечно трудово възнаграждение в размер от 610.00 лева и допълнително трудово
възнаграждение в размер на 0.6% от основното месечно трудово възнаграждение за
всяка пълна календарна година трудов стаж по професията след навършване на една
година трудов стаж.
Видно от приобщената заповед №
00000019/18.06.2020 г. /л. 79/ трудовото правоотношение между ищеца и „Г. *“
ООД е преустановено, считано от 18.06.2020 г.
От служебно извършената справка /л.
51/ във връзка с производството по чл. 94 от ГПК се констатира, че ищецът за
периода от 22.11.2019 г. до 07.01.2020 г. и от 15.01.2020 г. до 28.02.2020 г. е
останал без работа.
По делото е ангажирано и експертно
заключение по назначената ССчЕ, от което се установява по несъмнен начин, че
размерът на полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за м.09.2019 г. е
758.10 лева, от която – 570.00 лева основно трудово възнаграждение; 5.70 лева –
добавка за стаж и 182.40 лева – добавка за работа в МО. През м.09.2019 г.
отработените дни от ищеца са 19, като дневното брутно трудово възнаграждение се
равнява на 39.90 лева. Размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца за
м.11.2019 г. е 541.49 лева, а на нетното му трудово възнаграждение за същия
месец е в размер на 301.51 лева. Разликата между изчисленото брутно трудово
възнаграждение при ответника и полученото при „П. Л.“ АД за периода от
07.01.2020 г. до 15.01.2020 г. възлиза на 38.45 лева, а при „Г. *“ ООД за
периода от м.03.2020 г. до 21.05.2020 г. – 340.46 лева. Констатира се още, че
за периода от 6 месеца от прекратяване на трудовия договор с ответника
обезщетението за периода, за който ищецът е останал без работа и не е работил
при други работодатели възлиза на 2 272.49 лева и обхваща следните
периоди: периода от 22.11.2019 г. до 30.11.2019 г.; целият м.12.2019 г.;
м.01.2020 – 15 дни и целият м.02.2020 г. От експертното заключение се
установява още, че на ищеца се полагат 22 дни платен годишен отпуск, като
съобразно периода на положен труд при ответника, И.Т. има право на 11 работни
дни платен годишен отпуск за периода от подписване на трудовия му договор
/20.05.2019 г./ до 21.11.2019 г. Същият е използвал 2 дни платен годишен
отпуск, като неизползваният платен годишен отпуск към датата на освобождаването
му е 9 работни дни. За 9 работни дни на ищеца му се полагат 296.64 лева. Общата
дължима сума на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е 266.98
лева /след приспадане на дължимия данък/, като същата е преведена на ищеца по
банков път на 18.12.2019 г. и към настоящия момент няма неплатено обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск.
При така
установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи.
Трудовият договор със срок за
изпитване не е срочен договор, а е самостоятелен вид трудов договор. Сключва се както
когато работодателят иска да се
провери годността на работника или
служителя да изпълнява съответната работа, така и когато работникът желае да провери
дали работата е подходяща за него.
Срок за изпитване
може да се
уговори както при договор за
неопределено време, така и при всички видове срочни договори.
Видът на трудовия договор е без значение за
валидността на клаузата за изпитване.
Наличието на последната не прави
договора срочен, а дава право на
страната, в чиято полза е сключен, да го прекрати с едностранно
волеизявление в рамките на срока на
изпитване. Докато тече срокът за
изпитване съществуването на договора е несигурно,
защото зависи от волята на
страната, в чиято полза е уговорен срокът. Само ако
не бъде прекратен
до изтичане на срока за
изпитване, трудовият договор се счита
за окончателно сключен като срочен или
за неопределено време /в зависимост от предварителната уговорка на страните/.
В конкретния случай, за да бъде
ангажирана отговорността на работодателя по предявените искове, ищецът следва
да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване
съществувалото трудово правоотношение между страните, по силата на което е
заемал сочената в исковата молба длъжност; своята изправност по договора, т.е.
че добровсъвестно е престирал работна сила за периода
от 20.05.2019 г. до 30.11.2019 г. на заеманата длъжност; размера на уговореното
трудово възнаграждение; прекратяване на трудовото правоотношение на твърдяното
основание; размера на последното брутно трудово възнаграждение преди
уволнението; основанието и размера на допълнителните трудови възнаграждения;
оставането си без работа вследствие на това уволнение за исковия период,
респективно че не е получавал трудово възнаграждение в този период, както и
учредените с „П. Л.“ АД и „Г. *“ ООД трудови правоотношения, включително
периода на престиране на работна сила в полза на последните и размера на
получаваните възнаграждения. Следва да установи и твърденията си, че между
страните е уговорено ищецът да ползва допълнителен платен годишен отпуск;
дните, в които е упражнил субективното си потестативно
право на отпуск за релевирания период и размера на обезщетението за
неизползвания платен годишен отпуск.
В тежест на ответника
е да докаже наличието на всички законоустановени
реквизити на заповедта за прекратяване и законността на прекратяването на трудовото правоотношение на соченото
правно основание.
Установи се по делото
по несъмнен начин, че страните в производството са били и страни по валидно
учредено въз основа на договора от 20.05.2019 г. трудово правоотношение с
уговорен в полза на работодателя изпитателен срок от шест месеца. Със заповед
на работодателя от 21.11.2019 г. трудовоправната
връзка между страните е преустановена, считано от 22.11.2019 г. на основание
чл. 71, ал. 1 от КТ.
Съгласно цитирания законов текст до изтичане
на срока за изпитване страната,
в чиято полза е уговорен, може да прекрати договора
без предизвестие. В конркетния случай 6 месечният срок не е изтекъл на
20.11.2019 г., а на 24.11.2019 г., тъй като ищецът
на 16.07.2019 г. и 28.10.2019 г. е бил в платен годишен отпуск, а на 18.11.2019 г. и 19.11.2019 г. не е отишъл на
работа поради здравословни причини. Съгласно чл. 70, ал. 4 от КТ в срока
за изпитването не се включва
времето, през което работникът или служителят е бил в законоустановен отпуск или по други
уважителни причини не е изпълнявал работата, за която
е сключен договорът. Трудовият
договор със срок за изпитване
в полза на работодателя цели да провери годността
на работника да се справи
с възложената работа. В рамките на срока
за изпитване работодателят трябва да направи преценка
удовлетворен ли е от качествата на
работника и от нивото на изпълнение
на задълженията му. Преценката на работодателя се извършва свободно,
не се мотивира
и не подлежи на контрол. Ако
резултатът от изпитването бъде счетен за незадоволителен
от работодателя, той може да
прекрати законосъобразно договора с работника в рамките на срока
за изпитване, без да е необходимо
да мотивира решението си /вж. решение № 11/24.01.2012 г. по гр. д. № 1783/2010 г., IV г. о. на ВКС/. Срокът за изпитване
започва да тече от момента
на фактическото, реално изпълнение на възложената работа и уговореното за изпитване време
трябва да бъде реално използвано
за проверка /така решение № 156/16.05.2012 г. по гр. д. № 1027/2011 г., I. г. о. на ВКС/. Това е смисълът на разпоредбата, постановяваща в уговореното време за изпитване
да не се
включва времето, през което работникът
или служителя не е изпълнявал работата. В този случай срокът за
изпитване трябва да бъде продължен
с толкова работни дни, с колкото работникът не се
е явявал на работа и не е изпълнявал
трудовите си функции, защото само в процеса на реално престиране на работна сила
работодателят може да извърши преценката
удовлетворен ли е от годността на
работника да изпълни възложеното.
Крайният извод на съда
е, че уволението е извършено законно, доколкото е спазена формата и
процедуарата, поради което искът за
отмяната му следва да се
отхвърли като неоснователен. Предвид обусловеният им характер, като неоснователни следва да се отхвърлят
и исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност и присъждане на обезщетение за оставане без работа по чл. 225, ал. 1 и по ал. 2 КТ.
По делото се установи по несъмнен
начин от ангажираното експертно заключение по назначената ССчЕ, което съдът
кредитира като компетентно изготвено, пълно, ясно, неоспорено от страните и
кореспондиращо с цялата доказателствена съвкупност, че размерът на обезщетението
за неизползван платен годишен отпуск за 2019 г. възлиза на 296.64 лева. От тази
сума следва да се приспадне данък 10% по ЗДДФЛ в размер на 29.66 лева, като
нетният размер на обезщетението по чл. 224 от КТ е 266.98 лева за 9 дни
неизползван платен годишен отпуск. Констатира се още, от ССчЕ, че сумата е
престирана в полза на ищеца на 18.12.2019 г. по банков път, което обуславя
отхвърлянето на исковата молба и в тази част.
Искът за присъждане на порционни
пари в размер от 720.00 лева за период от 6 месеца след прекратяване на
трудовия договор на основание чл. 298, ал. 2 от ЗОВСРБ също е неоснователен и
следва да се отхвърли, доколкото съгласно чл. 3, т. 7 от Наредба Н-22 от
14.08.2018 г. за условията и реда за изплащане на порционни пари в Министерството
на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Б.
армия, порционните пари не се дължат при отстраняване от
длъжност.
Искът по
чл. 295, ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 128, т. 2 от КТ за
присъждане на сумата в размер от 1058.05 лева, представляваща неизплатено
трудово възнаграждение, също е неоснователен и следва да бъде отхвърлен по
следните съображения:
На първо
място удържаната от работодателя сума в размер от 100.00 лева от работната
заплата за м.11.2019 г. е на законово основание, а именно чл. 272, ал. 1, т. 5
от КТ, доколкото запорът е наложен по съответния ред и работодателят е трето
задължено лице по арг. от чл. 512 от ГПК. Следва да
се посочи за пълнота на изложението, че лицето, което плати трудовото възнаграждение на длъжника по
изпълнението въпреки наложения запор, без да удържа
сумата по запора, дори отговаря лично към взискателя за тази сума
солидарно с третото задължено лице на основание ал. 4 от
цитирания законов текст. Законосъобразността на наложения запор следва да се провери по реда на чл.
435, ал. 2, т. 2 от ГПК вр. чл. 272, ал. 2 от КТ вр. чл. 446 от ГПК, поради което изпълнението на запорното съобщение от страна на работодателя не е предмет
на настоящото производство и сумата не подлежи на връщане по настоящия ред.
На второ
място, доколкото за периода от 22.11.2019 г. до 30.11.2019 г. ищецът не е
престирал работна сила в полза на работодателя, то не му се дължи и насрещно
възнаграждение в претендирания размер от 221.05 лева, имайки предвид синалагматичния характер на трудовото правоотношение.
На
следващо място претенцията за заплащане на допълнително трудово възнаграждение
в размер от 537.00 лева, представляваща „тринадесета заплата“ за 2019 г. остава
недоказана, което обуславя неоснователността ѝ.
На
последно място претенцията на ищеца за получаване на сумата в размер от 200.00
лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение, дължимо за отработени
139 работни дни също е несъстоятелна, доколкото, от една страна, размерът
остава недоказан, от друга страна, към датата на заповедта на К. на в. с. /13.11.2019 г./, ищецът не отговаря на изискванията по
т.1.2 от заповед № РД-01-582/13.11.2019 г. на работодателя, тъй като последният
има фактически отработени по малко от 139 работни дни
за периода от 01.01.2019 г. до 31.10.2019 г., а
именно 123 фактически отработени дни /без почивните дни и дните, в които ищецът
е бил в платен отпуск или отсъствал по други причини/.
Ето защо, предявените искове следва
да бъдат отхвърлени изцяло.
По сторените съдебно-деловодни разноски:
При този изход на спора в полза
на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да се присъдят
сторените по делото съдебно-деловодни разноски съразмерно с отвхърлената част от исковете, чийто размер възлиза на 100.00 лева и представлява юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда в минимален размер по арг.
от чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ с оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото.
Водим от изложените мотиви,
СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от И.П.Т., ЕГН **********,
с адрес: *** срещу В. ф. № * към щ. на ф., представлявано
от К. на в. с., с адрес: * първоначално обективно кумулативно съединени искове, за постановявяне
на съдебно решение, с което:
1./ на основание чл. 291, ал. 1 от Закона
за отбраната и въоръжените сили в Р. Б. /ЗОВСРБ/
вр. чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, да бъде признато
за незаконно и отменено прекратяването на трудовото правоотношение
между ищеца и ответника, извършено със заповед № ЛС-01-94/21.11.2019
г.;
2./ на основание чл. 291, ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 344, ал.
1, т. 2 от КТ, ищецът да бъде възстановен
на заеманата преди преустановяване на трудовото правоотношение
длъжност „водач на мотокар“ в група
за материално-техническо осигуряване на в. ф. * - В.;
3./ на основание чл. 291, ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 344, ал.
1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, ответникът
да бъде осъден
да заплати на ищеца обезщетение за оставане без
работа поради незаконно уволнение в размер на 2 617.20 лева, дължимо за
периода от 22.11.2019 г. до 07.01.2020 г. и от 15.01.2020
г. до 28.02.2020 г.;
4./ на основание чл. 291, ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 344, ал.
1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 от КТ, ответникът
да бъде осъден
да заплати на ищеца сумата
в общ размер от 931.52 лева, представляваща
обезщетение за разликата в получаваните от ищеца трудови възнаграждения
за периодите от 07.01.2020 г. до 15.01.2020 г.
по трудов договор с „П. Л.“ АД и от
28.02.2020 г. до 22.05.2020 г. по
трудов договор с „Г. *“
ООД;
5./ на основание чл. 291, ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 224, ал.
1 от КТ ответникът да бъде осъден
да заплати на ищеца сумата
в размер на 72.64 лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 9 дни за
2019 г.;
6./ на основание чл. 298, ал. 2 от ЗОВСРБ вр. чл. 2, ал.
1 от Наредба Н-22 от 14.08.2018 г. за условията и реда за изплащане на
порционни пари в Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение
на министъра на отбраната и Б. армия, ответникът да бъде осъден
да заплати на ищеца сумата
в общ размер на 720.00 лева, представляваща полагаеми се порционни
пари за период
от 6 месеца след прекратяване на трудовия договор;
7./ на основание чл. 295, ал. 1 от ЗОВСРБ вр. чл. 128, т. 2 от КТ ответникът да бъде осъден
да заплати на ищеца сумата
в общ размер на 1058.05 лева, представляваща трудово възнаграждение, формирана, както следва:
- 321.05 лева
– трудово възнаграждение дължимо за м.ноември
2019 г., от което 100.00 лева, неправомерно удържана и преведена на ЧСИ по запорно
съобщение и 221.05 лева – за периода от
22.11.2019 г. до 30.11.2019 г.
- 537.00 лева
– допълнително трудово възнаграждение, представляващо „тринадесета заплата“ за 2019 г.;
- 200.00 лева
– допълнително трудово възнаграждение, дължимо за отработени 139 работни дни.
ОСЪЖДА,
на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК, И.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на В.
ф. № * към щ. на ф., представлявано от К. на в. с., с адрес: * сумата в общ размер от
100.00 лева /сто лева/, представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на
въззивно обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от съобщението.
Препис от решението да се връчи на
страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: