Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, НО, ХIІ-ти въззивен
състав на
четиринадесети декември две хиляди и двадесета година в открито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНИ ЗАХАРИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при участието на
секретаря Таня Г. и в присъствието на
прокурора Антония Въчкова, като разгледа докладваното от съдия Кехайова ВАНД № 4185 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на Глава ХХІ от НПК.
С Решение от 15.09.2020 г., постановено по НАХД № 17517/2019 г.,
СРС, НО, 95-ти състав е признал обвиняемия Н.В.М. за виновен в това, че на
23.09.2018 г. около 19:30 часа в гр. София, на ул. „Бойчо Бойчев“ срещу № 63, в
посока кв. „Суходол“, чрез нанасяне на удари с твърд остър предмет – сгъваем
нож с дължина 13 см., в областта на лявата ръка, причинил лека телесна повреда
на И.Н.Д., изразяваща се в порезна ламбовидна рана във върховата част на палеца
на лявата ръка, което нараняване е реализирало признака „временно разстройство на здравето, неопасно
за живота“, като леката телесна повреда е причинена по хулигански подбуди – без
да е предизвикан от пострадалия, при демонстрация на безнаказаност и
пренебрежение на установените правила, закрилящи добрите нрави в обществото,
телесната неприкосновеност и достойнство на Д., явяващо се престъпление по
чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, вр. с чл.
130, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 78а, ал. 1 от НК го е освободил от
наказателна отговорност и му е наложил административно наказание „глоба“ в размер
на 2000 /две хиляди/ лева.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът е осъдил обвиняемия Н.М.
да заплати в полза на Държавата направените по делото разноски в разноски в
размер на 317,60 лв., от които 117,60 лв. в полза на СДВР и 200 лв. в полза на
СРС.
На основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК съдът е отнел в полза на
Държавата вещественото доказателство – един брой сгъваем джобен нож, запечатан
с картон серия А № 0222578, силиконов печат № 611 НЕКД-СДВР, като след влизане
на решението в сила, е постановил същият да бъде унищожен.
Против постановеното решение, в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба и допълнение към нея от
упълномощения защитник на обв. Н.М. – адвокат Р.Х., с твърдения за неправилност
на постановеното решение, липса на доказателства, които да обосновават извод за
виновността на обвиняемия в извършване на престъплението, за което е предаден
на съд. Излагат се доводи за агресивно поведение от страна на пострадалия,
който два пъти е блъснал с управлявания от него автомобил колата на обвиняемия,
а преди това го е нападнал физически. Твърди се, че СРС не е обсъдил
противоречията в свидетелските показания, поради което не е отчел факта, че
свид. Д. се е самонаранил, с цел да прехвърли отговорността за инцидента върху
обв. М.. Последният извод се подкрепял от приложените по делото медицински документи,
както и от разясненията на вещото лице. Сочи се, че съдът неправилно не е
кредитирал обясненията на обвиняемия М. и показанията на свидетелите очевидци Н.и
Б., от които според защитата е видно, че обвиняемият не е провокирал скандал
със свид. Д.. Оспорва се и правната квалификация на инкриминираното деяние. Отправя
се искане за отмяна на решението на първата инстанция и постановяване на ново,
с което обвиняемият да бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му
обвинение.
В разпоредително
заседание на 23.11.2020 г. въззивният съдебен състав по реда на чл. 327 НПК е
преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на
обвиняемия и свидетели, изслушване на вещи лица и ангажирането на други
доказателства
В хода на съдебните прения
пред настоящия съд, упълномощеният защитник на обвиняемия М., в лицето на адв. Х.,
поддържа подадената въззивната жалба и допълнението към нея. Изразява становище
за прекратяване на съдебното производство и връщане делото на прокурора, поради
новоустановени в хода на първоинстанционното съдебно следствие фактически
положения. Като такива изтъква на първо място наличието на сбиване между
обвиняемия М. и свидетеля Д., което е провокирало последния умишлено да се
блъсне, при това двукратно в автомобила на обвиняемия. Отбелязва, че неправилно
долния съд е приел, че тези удари са следствие от неправилно боравене на свидетеля
Д. със скоростния лост. Установяването на това ПТП, защитата счита също за ново
фактическо положение, което налага прекратяване на съдебното производство и връщане
на делото на прокурора. Според защитата умишленото ПТП следва да се разглежда и
като възможен опит за убийство, който от своя страна е провокирал обвиняемия М.
да излезе от колата си, и да вземе сгъваемия нож, като се отрича обаче
последния да го е използвал. Фиксира вниманието на съда върху показанията на
свидетелката К., от които се установявало, че ножът е бил сгънат. Застъпва
становището, че пострадалият Д. се е самонаранил, за да избегне наказателна
отговорност за причиненото ПТП. В подкрепа на тезата си, защитата се позовава
на заключението на СМЕ, според което нараняването при пострадалия е възможно да
бъде получено и при плъзгане в счупени ламарини или стъкло. Според защитата
фактът, че нараняването не е на голяма дълбочина, както е констатирал съдебния
медик в издаденото СМУ означава, че то е самопричинено. Оспорват се изводите на
съда за наличие на хулигански мотив. В заключение се иска въззивния съд да
прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора. Отправя се алтернативно
искане се моли за постановяване на решение, с което обвиняемият да бъде признат
за невиновен в извършване на престъплението, за което е предаден на съд.
При
въззивните прения, представителят на Софийска градска прокуратура намира
депозираната жалба срещу първоинстанционното решение за неоснователна и като
такава моли съда да я остави без уважение и да потвърди решението на СРС, като
правилно и законосъобразно. Сочи, че мотивите на
обжалваното решение съдържат обоснован отговор на релевираните възражения от
страна на защитата, както и аргументирани правни съображения. Застъпва
становището, че изтъкнатите в пледоарията на защитника нови фактически
положения не са относими към предмета на доказване по делото, с оглед на което
не се налага въззивният съд да прекратява производството и да връща делото на
прокурора.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, XII въззивен
състав като съобрази изложените от
страните доводи и сам служебно провери изцяло правилността на присъдата
съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:
Първоинстанционното производство по делото е протекло по реда на глава
28 от НПК. За да постанови решението си, районният съд е провел съдебно
следствие, като е преценил и събраните в хода на досъдебното производство /ДП/
писмени и гласни доказателства, редом с доказателствата събрани непосредствено
пред съда, в хода на проведеното съдебно следствие. Първоинстанционното решение
е постановено при изяснена фактическа обстановка, която се установява от
събраните в хода на съдебното следствие и на ДП доказателствени материали. Чрез
законосъобразно извършени процесуални действия са събрани необходимите от
гледна точка на разпоредбата на чл. 102 НПК доказателства. Въззивният съд, след
като подложи на анализ доказателствената съвкупност по делото, намира, че
първоинстанционното решение е постановено при изяснена фактическа обстановка,
която се установява от събраните по делото гласни и писмени доказателства,
обсъдени в мотивите на решението. Въз основа на ангажираните в производството
доказателства и доказателствени средства, районният съд е приел за установена
следната фактическа обстановка, която се споделя изцяло и от контролиращия съд,
а именно:
Обвиняемият Н.В.М. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, със
средно образование, неженен, работи, живущ ***, ЕГН **********.
На 23.09.2018 г. около 19:30 ч. в гр. София
свидетелите И.Д., Л.К.и Е.Т.се движили с лек автомобил марка „Мицубиши“, модел
„Галант“, ДК № ******. На ул. „Бойчо
Бойчев“, срещу № 63, в посока кв. „Суходол“, управляваният от Д. автомобил бил
засечен от лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е класа“, ДК № ******,
управляван от обв. Н.В.М.. Заедно с него пътували свидетелите Д.Н.и М.Б.. Двата
автомобила спрели встрани на пътя, след което обв. М. слязъл от автомобила си,
приближил се до автомобила, управляван от свид. Д., и през отворения прозорец
започнал да му нанася удари. Тогава се намесила свид. К., която излязла от
автомобила, и между нея и М. възникнал вербален и физически конфликт. Д. слязъл
от колата, за да помогне на К., като в същото време от лекия автомобил
„Мерцедес“ слезли и свидетелите Н.и Б., а от лекия автомобил „Мицубиши“ слязла
свид. Т.. Д. се почувствал застрашен и се върнал в колата си. При потеглянето,
автомобилът му на два пъти се ударил в автомобила на М.. Д. спрял малко
по-напред и излязъл от автомобила си, за да огледа щетите от ПТП, при което М.
се приближил до него и започнал да замахва с носения от него сгъваем нож с
дължина от около 13 см., който преди това взел от автомобила си. При едно от
замахванията М. ударил с ножа Д. в областта на върховата част на палеца на лявата
ръка, с което му причинил ламбовидна порезна рана. Останалите свидетели се
намесили и предотвратили ескалацията на конфликта.
Междувременно свид. Т.и свид. Б.,
независимо един от друг, се обадили на спешен телефон 112 и съобщили за
случващото се, при което на място пристигнали полицейски екипи на ОПП СДВР и 06
РУ-СДВР. Извършен бил оглед на местопроизшествието, при който в близост бил
открит сгъваем нож с дължина 13 см. Същият бил иззет като веществено
доказателство.
По-късно вечерта свид. Д. посетил
УМБАЛСМ „Н.Пирогов“, където бил прегледан и му била оказана медицинска помощ
във връзка с причиненото увреждане на палеца.
От заключението на изготвената в хода
на досъдебното производство съдебномедицинска експертиза се установява, че на Д.
е причинена ламбовидна порезна рана във върховата част на палеца на лявата
ръка, чиято медико-биологична характеристика отговаря на увреждане, причиняващо
временно разстройство на здравето, неопасно за живота.
Правилно контролираният съд е приел,
че фактологията описана от него и възприета от настоящата инстанция се подкрепя
от събраните по делото доказателства и доказателствени средства: гласни
доказателствени средства - обясненията на обвиняемия Н.М. /частично/,
показанията на свидетелите И.Д., Л.К., Е.Т., Д.Н.и М.Б., писмените доказателства и доказателствени
средства– протокол за оглед на местопроизшествие и фотоалбул, СМУ №
368.09/2018г., лист за преглед, издаден от спешен приемо-консултативен кабинет
по травматология, извлечения от амбулаторни книги, справка за съдимост, и
способите на доказване – заключението на съдебно-медицинска експертиза, ведно с
допълнителното становище, изготвено от вещото лице Веселинов.
За да изгради фактическите си изводи, СРС
е извършил аргументиран анализ на събрания по делото доказателствен материал, с
който в неговата цялост се солидаризира и настоящата инстанция.
Настоящият съдебен състав, подобно на
първата инстанция преди това, приема за безспорно установени времето, мястото и
участниците в процесния инцидент. За посочените обстоятелства, показанията на
всички разпитани свидетели, както и обясненията на обвиняемия са еднопосочни и
непротиворечиви, поради което подробен анализ във връзка с тези обстоятелства,
не е необходимо да бъде правен.
Както правилно е отбелязал районният
съд, противоречия в доказателствения материал са констатирани по отношение на
фактите, касаещи възникването на конфликтната ситуация и конкретните действия,
които са извършили участниците във физическата разправа. По отношение на тези
обстоятелства са налице две групи конфронтиращи се гласни доказателствени
средства – такива, които застъпват обвинителната теза, а именно показанията на
свидетелите И.Д., Л.К.и Е.Т., и такива които потвърждават тезата на обвиняемото
лице, че последният не само, че не е накърнил телесната неприкосновеност на
свид. Д., а сам е станал жертва на агресивното му поведение – съдържащи се в обясненията
на обвиняемия М. и показанията на свидетелите Д.Н.и М.Б..
След самостоятелна преценка на
събраните по делото доказателствени средства, този въззивен състав, подобно на първостепенния, се довери и
постави в основата на фактическите си изводи показанията на свидетелите от
първата група. Основание за възприемането на позиция за достоверност на
изнесената от пострадалия и свидетелките К. и Т., версия за картината на
престъплението, респ. за некредитирането на показанията на Н.и Б., е както
убедителността на гласните доказателствени средства, изводима от тяхната
логичност и последователност, така и подкрепеността им от обективните данни по
делото, установени от СМЕ относно вида и характера на увреждането, причинено на
пострадалия Д. и механизма на причиняването му. Макар и да не са лишени от
основания за пристрастност, свид. Д., свид. К. и свид. Т.възпроизвеждат в
показанията си една достоверна от житейска гледна точка ескалация на конфликта
между двамата водачи на МПС, като несъществените противоречия в показанията им
са напълно обясними с бързо променящата се и динамична обстановка, при която
вниманието на всеки от тях е било насочено към определени фактори от
конкретната ситуация
Въз основа на казаното от тях поотделно и в съвкупност се установяват
предхождащите деянието действия, осъществени от страна на обвиняемия М. по
притискане на автомобила на свидетеля Д. и рязкото му засичане, заставяйки го
да спре. С категоричност се отличават показанията на разпитаните лица по
отношение на следващите обстоятелствата, които те са имали възможност да
възприемат лично, а именно, че обвиняемият се приближил до шофьорската врата на
свид. Д., след което му нанесъл удари през отворения прозорец, затискайки с
крак вратата на автомобила. Следващите събития възприети от свидетелите също се
възпроизвеждат по последователен и идентичен начин – излизането на свид. К. от
автомобила и предприетите от нея действия по избутването на обвиняемия от
шофьорската врата, с цел да преустанови физическата му агресия. Разказът на
тези лица за началото на конфликтната ситуация, контролиращата инстанция намира
за логичен и правдоподобен, за разлика от изложената от обвиняемия и
свидетелите Н.и Б., версия за събитията. Даденото от последните обяснение за
случилото се, че пострадалият се е опитвал да дърпа обвиняемия през прозореца
на шофьорската врата, докато все още бил в автомобила си, при което основно действащо
лице била свид. К., която започнала да го удря и души, като действията на
обвиняемия са били ограничени единствено до опити да се защити от нея,
съдът намира за неправдоподобно. Логическите
закони гарантират истинността на човешкото изказване, независимо от неговото
съдържание, те имат своето място при преценката на достоверността на гласните
доказателства. Житейската логика предполага, че лице, което се намира в
по-неблагоприятна позиция не започва нападение, при положение, че възможностите
му да се защити при евентуален ответен отговор са твърде занижени; след като
обвиняемият се е насочил към автомобила на пострадалия, много по – логично би
било, ако се стига до някаква форма на физическа разправа, в нея да участва
свидетеля Д., а не приятелката му, която обвиняемият безспорно превъзхожда по
физическа сила; невероятно е свид. К. безпричинно да започне бой с обвиняемия,
в това число да го души, ако и след като възможностите на пострадалия да излезе
от автомобила му не са били ограничени; не на последно място липсата на логично
обяснение какво е наложило именно свид. К. да се намеси в скандала, доколкото
всяко човешко поведение е детерминирано от някакви причини, респ. напълно
безпричинно поведение няма, обосновават извод у настоящия съдебен състав за
недостоверността на показанията на свидетелите Н.и Б. и насочеността им към
дискредитиране на показанията на свидетелите от първата група, с оглед
обслужване на защитната теза на обвиняемия.
На следващо място не се потвърди и заявеното от обвиняемия и свидетелите
Н.и Б., обстоятелство за разменени взаимни удари между обвиняемия М. и
свидетеля Д., след като последният е успял да излезе от автомобила.
Твърденията, че пръв пострадалият е нападнал обв. М., нанасяйки му многократни
удари в главата и лицето, след което двамата са се сбили, не намират опора в
показанията на останалите свидетели, като в същото време никой от очевидците на
деянието, в това число тези от приятелския кръг на обвиняемото лице не сочи, да
са забелязали каквито и да е следи от наранявания по последния. В подкрепа на
лансираната от тях версия не е ангажирана и медицинска документация. Необяснимо
защо, ако е било налице едно такова нападение над обвиняемия, никой от
свидетелите не е реагирал, за да прекъсне същото, така че да не се стигне до по
нататъшно съприкосновение между двамата водачи, още повече, когато свид. Н.и
свид. Б. са били в непосредствена близост до тях. Обвиняемият пък от своя
страна въобще не е потърсил медицинска помощ, не е отишъл да бъде
освидетелстван във връзка с нанасяне на удари от страна на свид. Д., и не е
предприел действия в своя защита – сигнализиране на органите на МВР, което е
показателно, че такива удари е нямало. В тази връзка не би могла да бъде
споделена и позицията на защитата досежно анализа на показанията на свидетелите
К. и Т.. Във въззивната жалба са цитирани избирателно конкретни изречения от
показанията на двете свидетелки, които обаче преценени в контекста на изявленията
им в тяхната цялост и логическа връзка, категорично сочат, че визират първата
част от конфликтната ситуация. В този смисъл свид. К. действително е заявила
„преди това удряше И.само с ръце“, но тези й твърдения, касаят съобщеното от
нея слизане на шофьора и идването му до техния автомобил, когато и започнал да
нанася удари на пострадалия през прозореца и това е така, тъй като никъде в
показанията на тази свидетелка не се съдържат данни за друго физическо
съприкосновение между двамата водачи, включващо размяна на удари. По същия
начин изнесеното от свид. Т.твърдение за сборичкване и сдърпване е недостатъчно,
за да обоснове извод за осъществен физически контакт помежду им от вида на
твърдения в жалбата, още повече, когато се предхожда от друго нейно изявление за
това, че другият шофьор започнал да блъска И.през отворения прозорец.
Относно твърдението на защитата за умишлено причинено ПТП от страна на
свид. Д., въззивният съд намира, че това обстоятелство е ирелевантно по
отношение на съставомерността на вмененото на обвиняемия престъпление, както от
обективна, така и от субективна страна. Обективно нелогично се явява
твърдението, че пострадалия Д. се е опитал умишлено да прегази обвиняемия, като
е ударил лекия му автомобил първо отзад, след което отново е дал на заден ход и
отново го е ударил този път странично. По делото няма спор, че между двата
автомобила е настъпило съприкосновение, доколкото данни в тази насока се
съдържат в показанията на всички разпитани свидетели. Категорично обаче, не
може да се приеме, че с действията си пострадалият е целял умишлено да нарани
обв. М., доколкото обективния ход на събитията не води до такъв извод. Видно от
доказатествата по делото, първоначалното съприкосновение между двете МПС-та е
настъпило в задната част на лекия автомобил на обвиняемия, който към същия
момент се е намирал извън превозното средство, което логично изключва
евентуален опит за прегазването му. Ако свид. Д. е имал за цел умишлено да
прегази обвиняемия, то същия би следвало още към този момент да тръгне към него
с автомобила си, а не да се удря в неговия автомобил съзнавайки, че по този
начин ще причини материални щети най- малкото на собственото си МПС, респ. да
не чака обвиняемия да се качи в лекия автомобил и едва тогава да причинява
втория удар. Отделно в показанията на свидетелите Д. и К.
се съдържа различна версия за причиненото ПТП, обясняваща двата удара, както с
емоционалното състояние на пострадалия към този момент, така и с препречването
на пътя на пострадалия от лекия автомобил на обвиняемия. Както вече бе
отбелязано, в настоящето производство е ирелевантно обстоятелството на
настъпилото ПТП за предмета на доказване по делото, поради което настоящият
съдебен състав не намира за необходимо да изследва причините за неговото
реализиране, като разискването на последното бе наложено единствено, за да се
даде отговор на възраженията на защитата в тази насока. Необосновано обаче,
районният съд е приел от фактическа страна, че причината за настъпилия удар
между двата автомобила се дължи на неправилно боравене със скоростния лост от
страна на свид. Д.. Това заключение е доказателствено незащитимо, доколкото от
показанията на свидетелите Д., К. и Т.не се извлича такава информация.
Въззивният съдебен състав държи да отбележи също така, че дори да се приеме, че
обвиняемият се е почувствал застрашен от действията на свид. Д., което
твърдение остава изолирано, то в никакъв случай не може да оправдае подобен род
реакция, с проява на физическа агресия на обществено място, в светлата част на
деня и в присъствието на неограничен брой лица. Тук е мястото да се посочи, че
не могат да бъдат удовлетворени и желанията на защитата делото да бъде върнато
на прокурора поради установяване на нови фактически положения (настъпилото
ПТП), тъй като от една страна приетите за установени от прокурора фактически
положения, изложени в постановлението за предаване на съд, не са претърпели
промяна в хода на първоинстанционното съдебно следствие, а от друга страна това
обстоятелство, както вече многократно бе посочено няма никакво правно значение,
с оглед характера на обвинението и необходимия предмет на доказване по делото.
На следващо място, по отношение на следващия етап от развитието на
фактологията, за който са събрани противоречиви гласни доказателства – относно
това дали обвиняемият е имал някакво физическо съприкосновение с пострадалия Д.,
съдът прие, че обективните факти, установени независимо от волята на страните в
конфликта, са ценният доказателствен коректив за проверка на достоверността на
показанията.
Анализирайки показанията на двете групи свидетели, първият съд е
достигнал до правилен извод, че обвиняемият М. е упражнил физическо въздействие
спрямо свид. Д. и в резултат на същото му е причинил телесно увреждане. Подобно
на първата инстанция, въззивният съд се довери на показанията на пострадалия и
на свид. К., и в частта, в която се изяснява чрез данните в техните показания и
това спорно по делото обстоятелство. Така от показанията на пострадалото лице
се установява реакцията на обвиняемия М. след ПТП-то и последвалите действия от
негова страна, а именно че обвиняемият е извадил нож и е посегнал с него към
свид. Д., в резултат, на което успял да го нарани в областта на палеца. Що се
отнася до механизма на причиняване на телесното увреждане на пострадалия – чрез
порязване с нож, показанията на свид. Д. се допълват по убедителен начин от
показанията на свид. К., която с категоричност твърди, че е възприела наличието
на нож у обв. М.. Въззивният съд не може да се съгласи с позицията застъпена
във въззивната жалба, че след като в показанията на свид. К. е използван израза
„сгъваем нож“, то същата го е възприела единствено сгънат. Напротив, при
разпита си в хода на съдебното следствие, свид. К. е дала следното описание на
процесния нож – „беше малък черен нож. Острието беше по-малко от 10 см.“, от
което може да се направи категоричен извод, че същата е възприела ножа в
разгънато положение, след като е дала описание на неговото острие. Отделно от
това, свид. К. последователно е описала и конкретните действия, осъществени от
страна на обвиняемото лице с ножа, извършени по отношение на пострадалия –
размахването на ножа с насоченост към свид. Д. и резултата от същото – неговото
порязване в съответната телесна област, което обективно не би могло да бъде
постигнато, ако ножа не е бил разтворен. Следователно използваният израз –
сгъваем нож, идва да посочи единствено вида на процесното оръжие, а не неговото
положение – сгънат или разтворен, в каквато насока е логиката на защитата. Не е
налице и твърдяното противоречие в показанията на свид. К. при възпроизвеждане
на хронологията на събитията, тъй като изрично свидетелката е посочила, че
инкриминираното порязване е осъществено след удара между двата автомобила.
Първоинстанционният съд е отговорил на възраженията на защитата, касаещи
въпроса по различията в изразните средства, използвани от свидетелите К. и Д.
досежно инкриминираното поведение на обв. М. – първата е посочила, че
обвиняемият е размахвал ножа, а пострадалият – че движенията му са били
мушкащи. Изразеното с различни думи, сочи на един механизъм и няма съмнение
относно поведението на обвиняемия към свид. Д. и последиците от това. Както
правилно е приел първоинстанционният съд, с различни изразни средства
свидетелите описват едно събитие. И в начина на възпроизвеждането им, няма
противоречия в основното – физическият контакт между пострадал и обвиняем, и
последиците от него. В този смисъл, кредитирайки показанията на свидетелите Д.
и К., без да констатира противоречия и неточности в заявеното от тях,
въззивният съд прие за безспорно установено, че именно обвиняемият М. е нанесъл
инкриминираното телесно увреждане на пострадалото лице. Съобщеното от двамата
свидетели е потвърдено и от обективните находки по делото – намереният и иззет
няколко часа след деянието нож, изхвърлен от обвиняемия. Показанията на
свидетелите К. и Д. намират косвена доказателствена опора и в показанията на
свид. Т., която също сочи, че пострадалият е бил порязан. Действително, свид. Т.не
е възприела факта на порязването на пострадалия от обв. М., но това е логично
обяснимо, предвид обстоятелството, че същата се е била отделила встрани от
случващото се и е разговаряла с оператор на тел. 112. Липсата на проявено
внимание или подходящ зрителен ъгъл от свид. Т.да възприеме ножа и порязването
на пострадалия, не изключва този факт, който несъмнено се установява на база на
другите доказателствени източници по делото. Друго би било положението, ако
например свидетелката изрично заявяваше, че е наблюдавала непрекъснато
събитията и е категорична, че не е имало изваждане на нож.
В съществено различна насока свидетелстват
свид. Н.и свид. Б., които твърдят пред съда, че обвиняемият не е имал нож и не
е извършил инкриминираното деяние. След съпоставка на показанията на
свидетелите Н.и Б. с останалите доказателствени източници, в това число
обясненията на обвиняемия, в които последният не отрича, че е имал в себе си
нож, въззивният съд, подобно на контролирания съдебен състав, достигна до
извода, че вяра следва да бъде дадена на изложеното именно от свидетелите К. и Д.,
а не на разказите на Н.и Б.. Основното съображение на въззивният съд в тази
връзка е, че за разлика от показанията на Н.и Б., тези на пострадалия и свид. К.
кореспондират изцяло с констатираното при пострадалия телесно увреждане,
отразено подробно в приобщеното към доказателствения материал по делото СМУ,
обсъдено в заключението на СМЕ, назначена и изготвена в хода на ДП, като в
такава насока са и уточненията на вещото лице д-р Веселинов, дадени пред
районния съд. Същевременно, настоящата инстанция съобрази и установената по
делото близост между обв. М. и свидетелите Н.и Б., които са в приятелски
отношения, с оглед което е обяснимо желанието на посочените свидетели да
изложат пред съда благоприятна информация за своя приятел, като по този начин
му изградят защитна версия. Въпросната защитна версия обаче се опровергава,
доколкото противостои не само на изложеното от пострадалия Д. и свид. К., но и
на безспорно обективен доказателствен източник, какъвто е заключението на СМЕ,
подкрепящо изцяло разказа на пострадалото лице.
На следващо място, правилно на обясненията на обв. М. е дадена само
частична вяра – относно времето и мястото на събитията, но не и на твърденията
му, че свидетелите Д. и К. са проявили немотивирана агресия спрямо него и
самият той не е разгънал ножа, който е държал, респ. че не е упражнявал насилие
върху пострадалия. Въззивният съд също дава само отчасти вяра на изложеното
посредством обясненията на обвиняемия, но ги приема в останалата им част за
изградена защитна версия, която се опровергава от останалите доказателства,
събрани по делото. В тези обяснения прозира двояката им правна природа на
основно гласно доказателствено средство, но така също и на такова, чрез което
лицето упражнява в пълен обем правото си на защита. На тази база, достоверността
им следва да бъде установена при спазване на общите правила относно гласните
доказателствени средства и при съблюдаване на дефинитивните правила за оценка
на доказателствата. В настоящия случай въззивният съд констатира, че
обясненията на обвиняемия, в частта, в която отрича да е осъществил посочените
в постановлението на прокуратурата действия спрямо пострадалото лице, а твърди,
че последният се е самонаранил, следва да се оценят като защитна версия, която
убедително се опровергава от показанията на пострадалия Д., подкрепящи се от
показанията на свидетелите К. и Т., и заключението на приетата по делото СМЕ.
Фактът на извършването на инкриминираното деяние, както и авторството му се
установяват по несъмнен начин по вече изложените съображения в тази насока.
Настоящият съдебен състав прие за съществен коректив при преценка на
достоверността на ангажираните по делото гласни доказателствени средства
заключението на съдебно-медицинската експертиза, имаща за обект на изследване
издаденото на пострадалия след инцидента СМУ. От експертното заключение се
изяснява в необходимата пълнота и изчерпателност, причиненото на пострадалия
телесно увреждане, характера и медико-биологичните му характеристики, както и
механизма на получаването му. Не е
налице твърдяното от защитата на обв. М. потвърждаване на версията на
обвиняемото лице, че пострадалият се е самонаранил. На първо място,
действително в писменото становище на вещото лице Веселинов се допуска
възможността нараняването в областта на палеца на свид. Д. да е било причинено
от действието на счупено стъкло с остри ръбове или разкъсана ламарина. От
устните разяснения на вещото лице депозирани пред съда се установява също така,
че зигзагообразните ръбове на ламарината причиняват рани, които приличат повече
на разскъсно-контузни, отколкото на порезни такива, докато констатираната при
пострадалия рана е с гладки и равни ръбове, поради което вероятността
последната да е получена от ламарина е твърде малка. Въззивният съд намира, че
посочените от експерта възможности, нараняването да е получено от действието на
стъкло или ламарина, са само в сферата на хипотезите, тъй като нито един от
свидетелите, разпитани по делото не сочи да е възприел пострадалия да е имал
досег със стъкла или ламарини по време на процесния инцидент, с изключение на
обясненията на обвиняемия и подкрепящите ги показания на свидетелите Н.и Б.,
които обаче също не сочат да са възприели подобни обстоятелства, а само
изразяват предположения, че е възможно пострадалият да се е порязал на такава
ламарина. Същевременно обаче експертното становище не само не изключва, но
посочва като най- вероятен механизъм на получаване на телесното увреждане
именно късо постъпателно действие на острието или върха на нож, при което се
прерязва кожата и подкожните тъкани. На следващо място не поражда съмнение в
изводите на експерта и обстоятелството, че раната на пострадалия е била
обработена в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ два дни преди съдебномедицинското му
освидетелстване. Необосновани са възраженията на защитата, че съдебния медик не
е могъл да види дъното и дълбочината на раната, респ. дали е засегната кожата
или подкожието, доколкото последната е била предварително обработена. В СМУ
№368.09/2018 г. изрично е посочена както големината на раната - 1/1 см., така и
че същата ангажира кожа, и подкожие. В съдебно заседание, вещото лице е
посочило, че обработването на раната включва единствено нейната дезинфекция,
като е изключил вероятността да са били изрязвани нейните ръбове поради наличие
на некротизирали тъкани. Вещото лице е разяснило също така, че изминалото време
/2 дни/ от обработването на раната в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ до
съдебномедицинското освидетелстване на пострадалото лице не е достатъчно нито
за пълното затваряне на раната, нито пък е променило по някакъв начин нейния
характер. Предвид естеството на самото нараняване /порезна рана/ не буди недоумение и отказът
на пострадалото лице да се подложи на рентгенгорафско изследване.
С оглед изложеното, съдът кредитира заключението на експертизата, като
обосновано, изготвено от лице с нужните специални знания и отговарящо с
необходимата прецизност на поставените въпроси.
Въззивната инстанция не намери никакви основания да не сподели
становището на първоинстанционния съдебен състав, че следва да бъде възприет
като съставен по реда на НПК и годен в процесуално отношение протокола за оглед
на местопроизшествие, с който е иззет като веществено доказателство сгъваемият
нож, изхвърлен от обв. М.. Въззивният съд намира, че същият е изготвен от
компетентен орган, в присъствието на поемни лица, съдържа всички изискуеми по
закон – чл. 129 от НПК реквизити, поради което и следва да се приеме, че е
годно писмено доказателствено средство за извършеното действие по разследването,
реда по който е извършено и резултатите от същото.
Резонно,
първостепенният съд е приел за доказано въз основа на описанието дадено от
свидетелите, че иззетия като веществено доказателство по делото сгъваем нож е
същият, който е послужил на обвиняемия като средство за нанасяне на телесното
увреждане на пострадалото лице.
Втората съдебна инстанция кредитира
писмените доказателства по делото, в т.ч. и приложената по делото справка за
съдимост.
В заключение, въззивният съд намира възраженията на защитата срещу
анализа направен от първостепенния съд на събраните по делото доказателства за
напълно неоснователни.
След така направения анализ на доказатествата и въз основа на
установената фактическа обстановка, настоящия съдебен състав намира, че
първостепенният съд е направил правилни правни изводи досежно съставомерността
на инкриминираното деяние, като го е подвел напълно законосъобразно под състава
на престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, вр. с чл. 130, ал. 1 от НК.
Телесната повреда е типично престъпление против здравето, чийто
непосредствен обект са обществените отношения, осигуряващи неприкосновеност на
човешкото здраве и физическата цялост на личността. Касае се за резултатно
увреждащо престъпление, изразяващо се в противоправно и виновно увреждане на
здравето на друг човек чрез нарушаване на анатомичната цялост или
физиологичните функции на тъканите, органите или системите на човешкия
организъм или причиняване на болка и страдание.
Безспорно според този състав на СГС, се
установява, че обвиняемият Н.М. на 23.09.2018 г., около 19:30 часа в гр. София,
на ул. „Бойчо Бойчев“. Срещу № 63, в посока кв. „Суходол“, е нанесъл удари с
твърд остър предмет – сгъваем нож с дължина 13 см, в областта на лявата ръка на
свид. И.Д., в резултат на което е причинил на последния лека телесна повреда,
изразяваща се в порезна ламбовидна рана във върховата част на палеца на лявата
ръка, което нараняване е реализирало медико-биологичния признак временно
разстройство на здравето, неопасно за живота.
В случая е налице пряка
причинно-следствена връзка между действията на обвиняемия М. - нанасяне на удари с твърд остър предмет –
сгъваем нож в областта на лявата ръка и полученото от пострадалия Д. увреждане, тъй като видно от изслушаната
пред първия съд експертиза, приобщеното по делото съдебно-медицинско
удостоверение и показанията на свидетелите, нараняването на пострадалия е било
причинено вследствие противоправните действия от страна на обвиняемия Н.М..
Инкриминираната телесна повреда попада в обхвата на чл. 130, ал. 1 от НК, тъй
като по своята медико-биологична характеристика е довела до временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, поради което и съответстват на
тълкуването в ППл на ВС № 3 от 27.09.1979 г. по н.д. № 6/1979 г. относно леката
телесна повреда.
Противно на възраженията на защитата,
правилни и съобразени със задължителната съдебна практика и тълкуване на
закона, са изводите на първия съд в насока наличието на „хулигански мотив“ в
поведението на обвиняемия при нанасянето на телесната повреда на пострадалия Д..
Основание за този извод на съда е обстоятелството, че преди инкриминирания
инцидент между обвиняемия и свид. Д. не са съществували, каквито и да било
взаимоотношения; двамата са се срещнали на инкриминираната дата случайно и
обвиняемият без наличие на личен мотив за разправа е нанесъл удар със сгъваемия
нож на пострадалия. Въззивният съд изразява несъгласие с тезата на защитника,
който твърди, че конфликтната ситуация е била предизвикана от страна на
пострадалия. По същество чрез тези твърдения защитника иска да обори
хулиганските подбуди и да накара съда да приеме, че обвиняемият е действал при
личен мотив, а не за да покаже себе си и да изрази неуважение към установените
правила за нормално човешко общуване. Въззивният съд изразява несъгласие с
подобна теза, защото тя намира категорично опровержение в показанията на
пострадалия и на свидетелите К. и Т.. Въз основа на тези доказателства, които
съдът прие за достоверни и вярно описващи релевантната фактология, се установява,
че в конкретната ситуация провокативно и несъответно поведение на пътя е имал
обвиняемият. Настъпилото ПТП между обвиняемия и свид. Д. също не може да бъде
прието като наличие на лично основание за нарушаване на телесния интегритет на
пострадалия, тъй като е предвиден ред за установяване на пътно-транспортно
произшествие и наказване на виновния водач, изключващ саморазправата, и предоставен
на нарочни органи за контрол за спазване на правилата на ЗДвП. Гореизложените
обстоятелства водят до несъмнен извод, че с нанасянето на ударите на свид. Д.,
обвиняемият е демонстрирал явното си неуважение към обществените порядки, като
грубо ги е нарушил. Нанасянето на удари с нож на друго лице, без повод,
представлява брутална демонстрация против установения ред и разкрива висока
степен на неуважение към личността, а също и такава на обществена опасност на
деянието и дееца и се определя като грубо нарушаване на обществения ред. Същото
е извършено на обществено място – на оживен пътен участък, в светлата част на
денонощието и в присъствието на множество хора, които обстоятелства определят
публичния характер на обективираните от обвиняемия действия, предприети срещу
телесния интегритет на свид. Д.. Категорично от материалите по делото е
установено и че свидетелите са се възмутили и уплашили от стореното от
обвиняемия, което също подвежда извършеното от него като хулиганска проява.
С оглед на изложеното, настоящият
въззивен състав споделя изводите на районния съд, за осъществен състав на
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. с чл 130, ал. 1 от НК от обвиняемия М..
По отношение на субективната страна,
въззивният съдебен състав споделя извода на първостепенния съд, че обвиняемият
е действал при форма на вината пряк умисъл, което се извлича от обективните
признаци на самото деяние. Обвиняемият е действал не само при форма на вината
пряк умисъл, но и по хулигански подбуди – без да е предизвикан от пострадалия,
демонстрирайки безнаказаност и пренебрежение към установените правила,
закрилящи добрите нрави в обществото. Той е съзнавал общественоопасния характер
на действията си и е предвиждал общественоопасните последици от своето
поведение. Във волево отношение е искал и е целял настъпването на тези
последици. Същият пряко е целял причиняването на лека телесна повреда, като
това му поведение е било съпроводено с излъчване на пълно пренебрежение към
законоустановените норми и порядки в обществото.
Законосъобразно районният съд е приел, че
са налице предпоставките на чл. 78а, ал. 1 от НК за освобождаване от
наказателна отговорност на обвиняемия Н.М.. За извършеното от него умишлено
престъпление, санкционната част на нормата на чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. с чл.
13о, ал. 1 от НК предвижда наказание „лишаване от свобода“ до три години. От
това престъпление не са причинени имуществени вреди. Обвиняемият не е осъждан и
не е освобождаван от наказателна отговорност. Съобразявайки тези обстоятелства,
районният съд правилно е разгледал делото в диференцираната процедура по глава ХХVІІІ
от НПК и е освободил дееца от наказателна отговорност.
Правилно съдът, извършвайки преценка
на релевантните за индивидуализацията на административното наказание фактори, е
възприел като смекчаващи отговорността обстоятелства младата възраст на
обвиняемото лице и добрите му характеристични данни, а като отегчаващи -
нанасянето на телесна повреда с използване на средство, което би могло да
причини значително по-тежки повреди на пострадалото лице, както и нанесените
удари върху пострадалия, които не са били инкриминирани, поради което точно е
отмерил на административното наказание над минималния, предвиден в закона
размер. Според въззивната инстанция, определеното от първия съд наказание към
средния законов размер, а именно „Глоба“ в размер на 2000 лева, е справедлив,
като изцяло съответства на целите, визирани в нормата на чл. 36 от НК.
По отношение произнасянето на първата
инстанция по веществените доказателства въззивният съд не намира основания за
промяна на направените изводи, като счита същите за законосъобразни и
обосновани.
Предвид изхода на делото, районният съд правилно и
законосъобразно, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е постановил в тежест на
обвиняемия направените по делото разноски.
След обобщаване на резултатите от
извършената, на основание чл. 314 НПК, служебна проверка на първоинстанционния
съдебен акт, въззивната инстанция не констатира наличието на основания,
налагащи неговото изменение или отмяна, поради което и с оглед посочените
съображения, постанови своето решение.
Мотивиран от изложеното и на
основание чл. 334, т. 6 от НПК във връзка с чл. 338 от НПК‚ СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, ХIІ въззивен
състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 05.09.2020 г. по НАХД № 17517/2019 г. на СРС, НО, 95-ти състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.