Решение по дело №814/2019 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е №12

 

гр. Пазарджик, 21.01.2020 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Пазарджишкият  окръжен  съд,  гражданска  колегия,  в  открито

заседание на шестнадесети януари…..….…….….…………………

през две хиляди и двадесета година............................... в  състав:

 

                                Председател: КРАСИМИР НЕНЧЕВ

                                       Членове: АЛБЕНА ПАЛОВА                                                                              МАРИАНА ДИМИТРОВА

 

при секретаря Галина Младенова…......…… .и в присъствието на

прокурор……….…...............……. като разгледа докладваното от

окръжен съдия Албена Палова..…..….в. гр. дело № 814 по описа

за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 1278/30.09.2019 г., постановено по гр.д. № 2354/2018 г. Пазарджишкият районен съд е приел за установено по отношение на П.А.К. с ЕГН **********, Е. Г.К. с ЕГН ********** и А.Г.К. с ЕГН **********,***, наследници на починалия Г.Е. К. с ЕГН **********, че Д.С.С. с ЕГН **********,***, е собственик на реална част с площ 17 кв. м. от имот с пл. № 173, кв. 19 по обезсиления кадастрален и регулационен план на с. С., обл. Пазарджик от 1934 г., която неправилно е нанесена в действащия кадастрален план на селото от 1984 г. като част от имота на ответника с пл. № 235, кв.17, вместо като част от имота на ищеца с пл. № 230, кв.17, с граници на реално обособената и погрешно нанесената част съгласно оцветеното със зелен цвят в комбинираната скицата, приложена към заключението на в.л. инж.Л.М., депозирано по делото с вх. № 20521/27.08.2019 г., която приподписана от съда се явява неразделна част от решението.

         Осъдил е П.А.К., Е. Г.К. и А.Г.К. да заплатят на Д.С.С. съдебни разноски в размер на 765 лв.

         Против така постановеното решение в законни ясрок е постъпила въззивна жалба от П.А.К., Е. Г.К. и А.Г.К. чрез техния процесуален пълномощник с оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че съдът е направил неверни изводи както от събраните по делото доказателства, така и при тълкуването на нормативната уредба, на която се е позовал, включително е дал незаконосъобразен отговор на въпроса за кои имоти се отнася разпоредбата на чл. 200 ал. 2 от ЗУТ. Процесуалния пълномощник е развил собственото си виждане по въпроса, което било в противоречие с приетото от районния съд и с практиката на ВКС, а именно, че нормата на чл.200, ал.2, която препраща към чл.17 от ЗУТ се отнася както за неурегулираните, така и за урегулираните поземлени имоти, при което разсъжденията, че само при първа регулация могат да се придобиват по давност реални части от имоти, не намирало опора в самия закон. Обсъдено е, че съгласно чл.39 от Закона за благоустройство на населените места отчуждителното действие на регулацията настъпва в момента на влизане в сила на рег. план и не било необходимо никакво заплащане на обезщетение, от което се прави извод, че още към 1934 година спорната част от имота е станала част от имота, към който е придадена, а при последващите изменения на регулацията тази част била заснета като част от имота на жалбоподателите, следователно не можело да се говори за грешка в кадастър.

         Искането е решението на РС да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което да бъде отхвърлен предявеният иск и да бъдат присъдени разноските.

         В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от Д.С.С., чрез пълномощникът му адв. Ст.Ч., в който се оспорват твърденията във въззивната жалба. Почти дословно са възпроизведени мотивите на обжалваното решение с искане решението да бъде потвърдено и присъждане на разноските за тази инстанция.

         Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата на страните, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

         В исковата си молба против ответника Г.Е. К. ищецът Д.С.С. е твърдял, че е собственик по наследство, давностно владение и доброволна делба, признато с констативен нот. акт. №34, том V, дело 1830/28.12.1970 г. на РС-Пазарджик, върху поземлен имот с пл. № 173 в кв.19 по обезсиления кадастрален и регулационен план от 1934 г. на с.С., обл.Пазарджик, с площ на имота около 1000 кв.м., за който бил отреден парцел VІІІ-173, кв.19. По действащия кадастрален и регулационен план от 1984 г. същият представлявал имот с пл. № 230 в кв.17 с площ 1128 кв.м., за който били отредени УПИ ІХ-230,231 и УПИ Х-230 в кв.17.

Твърдял е, че ответникът Г.Е. К. /заместен в хода на производството на основание чл.227 ГПК от неговите законни наследници Петрана А.К., Е. Г.К. и А.Г.К./ е собственик на южно стоящия имот с пл. № 235 по кадастралния и регулационен план от 1984 г., за който бил отреден УПИ VІІІ-235, кв.17. По обезсиления кадастрален и регулационен план от 1934г. същият представлявал имот с пл. № 174, за който бил отреден парцел І-174, кв.19.

Първоначално границата между двата имота, която била нанесена правилно в обезсиления кадастралния план от 1934 г., била материализирана посредством кирпичен зид, разделящ двете стопански сгради /плевни/, построени в съседните имоти, след което правела чупка на север и тангирала по северната стена на жилищната сграда в имота на ответника с пл. № 174. С обезсиления регулационен план от 1934 г. част от имота на ищеца с пл. № 173 била придадена към отредения за имота на ответника парцел І-174. В нея попадали част от плевнята на ищеца, както и свободно дворно място от 17 кв.м.

Ищецът е твърдял, че дворищно-регулационният план от 1934 г. не бил приложен, тъй като придаваемата част не била заета от ответника по законен ред, нито било заплатено парично обезщетение за нея, затова неправилно в кадастралния план от 1984 г. регулационната линия между двата парцела била нанесена като имотна граница. Поддържал е, че вярната имотна граница между съседните имоти е друга - тази по плана от 1934 г., т.е. между имот пл.№173 и имот с пл. №174.

Искането е да бъде установено по отношение на ответниците правото му на собственост върху придаваемата по неприложената регулация част и да бъде извършена поправка на допусната грешка в действащата кадастрална карта, като част с площ 17 кв.м. от имот с пл. № 173, кв.19 по обезсиления кадастрален и регулационен план на с. С., обл. Пазарджик от 1934 г., бъде нанесена в границите на неговия имот с пл. № 230, кв.17 по действащия кадастрален план от 1984 г. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е оспорил иска като е твърдял, че имотната граница между съседните имоти е нанесена вярно, в съответствие с правото на собственост на страните. Твърдял е, че е собственик на спорната част по силата на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане от 19.02.1998 г., с който му била прехвърлена собствеността върху имот с пл.№ 235, кв.17, в чиито граници попадала и спорната част. Поддържал е, че тази част била владяна от него, а преди това и от праводателите му още преди урегулирането на имотите с плана от 1934 г. Така този план само узаконявал едно съществуващо фактическо положение. При условията на евентуалност се позовава на придобивна давност, тъй като давностното владение върху спорната част не било прекъсвано до момента. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

         Установява се от събраните по делото доказателства, че ищецът е собственик на поземлен имот с пл. № 173 в кв. 19 по обезсиления кадастрален и регулационен план от 1934 г. на с.С., обл.Пазарджик, с площ на имота около 1000 кв.м., за който е бил отреден парцел VІІІ-173, кв.19. По действащия кадастрален и регулационен план от 1984 г. същият имот е с пл. № 230 в кв.17 с площ 1128 кв.м., за който са отредени УПИ ІХ-230,231 и УПИ Х-230 в кв.17.

Безспорно е също така, че ответникът е собственик на съдения от юг имот с пл. № 235 по кадастралния и регулационен план от 1984 г., за който е отреден УПИ VІІІ-235, кв.17. По обезсиления кадастрален и регулационен план от 1934 г. същият е представлявал имот с пл. №174, за който е отреден парцел І-174, кв.19.

За изясняване на спора от фактическа страна по делото е назначена и изслушата техническа експертиза, която е установила, че първият регулационен план на с. С. е одобрен през 1934 г. и в кадастралната основа към него имотната граница между имота на ищеца с пл. № 173 и имота на ответника с пл. № 174 е нанесена между двете стопански сгради /плевни/, построени в западната част на всеки от съседните имоти, след което правела чупка на север, после правела чупка на изток и тангирала по северната стена на жилищната сграда в имота на ответника с пл. № 174. Съгласно предвиждането на дворищно-регулационния план от 1934 г. част от имот пл. № 173 се придава към парцел І-174, отреден за имота на ответника. В придаваемата част попадат част от построената в имота на ищеца плевня с площ около 20 кв.м., както и празно дворно място във формата на триъгълник с площ около 12 кв.м. Липсват доказателства за заплащане на обезщетение за придаваемата част или същата да е заета по законен ред.

Действащият към момента регулационен план на с. С. е одобрен през 1984 г. В кадастралната основа към него имотната граница между имот пл. № 230 на ищеца и имот пл. № 235 на ответника съвпада частично с границата между имот пл. № 173 и имот пл. № 174 по предходния кадастрален план от 1934 г. в продължение на 18 м., измерени графично в посока изток-запад. В останалата част същата е изместена на север. От комбинираната скица към заключението на СТЕ на л.103 от делото на районния съд е видно, че в тази част новозаснетата имотна граница не съвпада нито със старата имотна граница, нито с регулационната линия по обезсиления регулационен план от 1934 г., а преминава северно от последната. Между имотните граници по обезсиления и по действащия кадастрален план се образува пространство с площ 17 кв.м., което по действащия кадастрален план попада в имота на ответника, а по предходния – в имота на ищеца /оцветеното в зелено на комбинираната скица от заключението на СТЕ на л. 102 по делото на РС-Пазарджик/.

         Дворищната регулация по плана от 1984 г. предвижда част от имота на ответника с пл. № 235 с площ около 115 кв.м., в която попадат и процесните 17 кв.м., да се придаде към парцел ІХ-230,231, който е отреден за имотите на ищеца. Установено е, че това регулационно предвиждане също не е приложено. Със заповед № 151/06.12.2017 г. на кмета вътрешната регулационна линия между парцел VІІІ-235 и парцел ІХ-230,231 е прокарана по имотната граница между имот пл. № 230 и имот пл. № 235. На място вещото лице е установило, че границата между имотите е материализирана посредством кирпичена ограда върху каменни основи, която според даденото описание съвпада приблизително с регулационната граница по обезсиления план от 1934 г.

         По делото пред първата инстанция са разпитани и свидетели, посочени от ищеца и ответника. Свидетелите на ищеца Д. Д. и Ф. П. установяват, че първоначално тази ограда е разделяла двете стопански постройки в западната част на съседните имоти, след което е правела чупка на север и е преминавала по северната страна на старата жилищна сграда в имота на ответника. По този начин цялата стопанска постройка на ищеца, както и спорната празна част от двора попадала в неговото място. През 1979 г. ищецът се възползвал от отсъствието на ответника, който заминал да работи в чужбина и преместил част от оградата до положението, в което се намира понастоящем. По този начин заел придаваемата по регулация част от имота на ищеца, в която попаднала и част от стопанската постройка на последния.

         Според свидетеля на ответника Т.Б., между двата имота има дувар, който правел чупка и минавал между два сайванта – на ищеца и ответника. Д. имал друг сайвант откъм улицата, но го бутнал и направил нов.

Свидетелят А.А. пък заявява, че не помни оградата да е правела чупка, а сайвантът бил цял – половината се ползвал от Д., а другата половина – от К..

Съдът кредитира показанията на свидетелите Д. и П., защото са последователни и непротиворечиви. Съдът не кредитира показанията на свидетелите Б. и А., защото са взаимно противоречиви – свидетелят Б. твърди, че оградата има чупка, а свидетелят А. заявява, че няма чупка. Показанията се разминават и относно това дали сайвантите в имотите са отделни или е един общ.

Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът прави следните изводи:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Съдът намира за безспорно установено, че придаваемата се част от дворното място на ищеца към дворното място на ответника е заето от последния най-рано през 1979 г., когато в отсъствието на ищеца бутнал съществуващата на място ограда и изградил нова.

В цитираното от жалбоподателя Решение № 256 от 20.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1302/2010 г., II г. о., ГК е прието, че до редакцията на чл.39 от ЗБНМ (отм.) регулацията е имала отчуждително действие по отношение на имотите, придадени към парцели на други лица, без да е необходимо заплащане на обезщетение на собственика, а след изменението на чл. 39, ал. 1 ЗБНМ (отм.) от 1956 г. също не е предвидено плащането на обезщетение за придаваемия се по регулация към парцел на друго лице имот, да е елемент от придобиването на право на собственост по регулация.

Изводите на районния съд, които настоящият съдебен състав изцяло подкрепя, не противоречат на това решение на ВКС, нито на трайно установената съдебна практика в този смисъл. От заключението на вещото лице се установява, че няма данни да е било заплащано обезщетение за придаваемото се по регулация място, но такова изискване не е включено от закона като елемент от придобиването на право на собственост по регулация по ЗБНМ, тъй като съгласно чл. 39 ЗПИНМ и чл. 47 от отменения ЗБНМ - 1941 г. отчуждението на придадените места настъпва по силата на самия дворищнорегулационен план, а не след заплащане на дължимото обезщетение. Особеното в настоящия случай обаче е, че придаденото по регулация място от имот пл.№ 173 към имот пл.№ 174 не е било заето от собствениците на имот пл.№ 174, а е останало във владение на собственика на имот пл.№ 173. Фактическото завземане, макар и не по установения от закона ред, е станало едва през 1979 г. при действието на ЗТСУ, поради което следва да се приеме, че отчуждителният ефект настъпва от момента на прилагане на регулацията при условията на чл.33 ЗТСУ (отм.).

По подобен начин е разсъждавал и ВС на Република България в свое решение № 1288 от 27.V.1960 г. по гр. д. № 2920/60 г., III г. о., в което е установено, че отчуждаването на дворно място е станало при действието на ЗБНМ, а е заето при действието на ЗПИНМ, поради което ВС е приел, че от съществено значение за решаването на спора е въпросът кога е завзет имотът - дали преди 6.VII.1956 г. или след тази дата, тъй като тогава е изменена нормата на чл.39 от ЗПИНМ в смисъл, че ако тези недвижими имоти са на частни лица или обществени организации и са отредени след 6.VII.1956 г. за мероприятията по уличнорегулационния план, то те се считат отчуждени от деня на обезщетяването на собственика съгласно Правилника за приложението на Закона за плановото изграждане на населените места. Съдът е приел, че това обстоятелство е от съществено значение за правилното решаване на делото, защото ако завземането е извършено преди 6.VII.1956 г., предявеният иск не може да бъде уважен, тъй като собствеността върху имота е била преминала вече върху общината с утвърждаване на уличнорегулационния план.

Разбира се в настоящия казус отчуждаването не е станало във връзка с улична регулация и цитираното решение е неприложимо, но то сочи на разбирането, че ако заемането на имота е станало при променена законова регламентация на регулационните отношения, отчуждителният ефект на регулационния план и понятието „приложена регулация“ трябва да се разглеждат в светлината на действащия към момента на заемането на придаваемото място устройствен закон.

В конкретния случай към момента на одобряването на действащия кадастрален и регулационен план от 1984 г. не са били налице основания за трансформация на регулационната линия между парцел VІІІ-173 и парцел І-174 по предходния регулационен план от 1934 г. в имотна граница, защото придадената по регулация част не е била заета към момента на регулационното предвиждане, а това е станало фактически от ответника през 1979 г., без да е спазен законоустановения ред. При това положение, при изработването на действащия регулационен план от 1984 г. е трябвало да се изходи от положението на съседните имоти към първия одобрен кадастрален план – този от 1934 г. и западната част от границата между имот пл.№ 230 и пл.№ 235 /след 18 – я метър от изток/ е трябвало да съответства на положението по плана от 1934 г.

         Именно поради това следва да се приеме за неоснователно твърдението на жалбоподателите, че придаваемото място по плана от 1934 г. е станало част от имота на ответниците и правилно е било заснето като част от имот пл.№ 235 в следващия кадастрален план от 1984 г. Съответно по тези съображения е и несъстоятелно твърдението, че считано от 1934 г. спорната част от поземления имот е била владяна от собствениците на имот пл.№ 174, респ. пл.№ 235 непрекъснато от 1934 г. до настоящия момент.

         Неоснователно е и възражението, че районният съд неправилно бил разтълкувал нормата на чл.200, ал.2 от ЗУТ. ВКС трайно приема в своята практика, че реално обособена част от УПИ може да се придобие по давност в хипотезата на чл. 200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ, като предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение единствено в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. ВКС приема, че съображенията за това са, че при действието на ЗУТ промяната на площта или лицето на веднъж урегулирани имоти се извършва само по предвидения в закона ред, какъвто е този по чл. 15 от закона. Разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ изрично предвижда, че собствениците на съседните имоти могат да постигнат съгласие за промяна на границите на урегулирани поземлени имоти, обективирано в заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи, при което вещноправният ефект, т.е. промяна в принадлежността на правото на собственост върху съответната реална част от урегулиран имот, ще настъпи само ако по реда на чл. 15, ал. 6 ЗУТ бъде издаден акт за одобряване на плана за регулация, с който се променят границите между урегулираните поземлени имоти след извършването на преценка дали с проекта за изменение не се предвижда създаване на недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или на разрешени строежи /чл. 15, ал. 9 ЗУТ/, и дали не се предвижда създаване на урегулирани поземлени имоти с лице и повърхност под минимално установените по закон /чл. 15, ал. 10 ЗУТ/, едва след което ще може да бъде сключен и окончателен договор. Според ВКС това означава, че след като веднъж дадена територия бъде урегулирана, законът допуска промяна в границите на имотите само при наличие на определени предпоставки, подлежащи на преценка от администрацията, при което промяната в пространствените предели на правото на собственост настъпва след одобряването й по административен ред. Предвид недопустимостта извън изрично предвидените в закона случаи да се придобива реална част от УПИ чрез правна сделка, то на същото основание не е допустимо такова придобиване и по давност, освен ако са налице изискванията на чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Следователно реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да бъде присъединена към съседен чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл. 17 ЗУТ, само ако и двата имота не са урегулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 от същия закон./Решение № 67 от 16.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3533/2016 г., II г. о., ГК/.

         Действително в първоначалната си редакция до изменението, обн. бр.36 на ДВ от 2004 г. чл.200 от ЗУТ е имал трета алинея, която е гласяла, че когато поземлените имоти по ал. 1 и 2 са урегулирани, кметът на общината одобрява подробен устройствен план преди издаването на нотариалния акт. Тази норма обаче е отменена и към настоящия момент при липсата на изрично въведено изключение в закона не може да се приеме, че нормата на чл.200, ал.2 от ЗУТ включва и вече урегулирани поземлени имоти. Ирелевантни към настоящия момент са мотивите на законодателя да включи в текста на чл.200 от ЗУТ и споменатата трета алинея; по-важното в случая е, че впоследствие тази алинея е отменена и понастоящем не съществува в правния мир.

Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. На основание чл.272 от ГПК въззивният съд се присъединява изцяло към мотивите на районния съд и препраща към тях по въпросите, по които не е изложил мотиви в това решение.

С оглед изхода на спора, доколкото ответникът не е направил своевременно претенция за присъждане на разноски, а и липсват доказателства за направени такива пред въззивната инстанция, разноски не следва да бъдат присъждани.

Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият районен съд

 

Р      Е      Ш      И      :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 1278/30.09.2019 г., постановено по гр.д. № 2354/2018 г. по описа на Пазарджишкия районен съд.

         Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: