Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
гр. София, 16.09.2016 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на двадесет и трети март през
две хиляди и шестнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря П.,
като разгледа докладваното от съдията гр.д. №17252 по описа за 2012 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от В.М.К., с която са предявени срещу Г.Т.В. и Т.К.
Х. – В. както следва:
установителен иск с правно
основание чл.26, ал.2 ЗЗД за признаване за нищожна на Декларация на ищцата за
отказ от право на ползване от 15.10.2007 г., вписана с вх. рег. №75857 от
15.10.2007 г. поради липса на съгласие,
осъдителен иск по чл.108 ЗС за
признаване на ищцата на вещното й право на ползване на недвижим имот,
представляващ апартамент №20, находящ се в гр. ***********, вход единствен, с
площ от 85,52 кв.м., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и обслужващи
помещения, заедно с избено помещение №20 с площ от 6.05 кв.м., заедно с 1,969%
ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, който имот
представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4359.210.5.20 й
за осъждане на ответниците да й предадат така описания недвижим имот и
и осъдителен иск по чл.59 ЗЗД за сумата от 5400 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване
на процесния имот за периода 29.06.2011 г. – 13.08.2012 г.
Ищцата
твърди, че й е учредено право на ползване върху процесния имот с нотариален
акт, с който собствеността върху имота е преминала върху сина й. Правото си на
ползване упражнявала като отдавала имота под наем. През 2007 г. след напускане
на наематели, с които е имала сключен договор, възложила на брокери да търсят
нови наематели, но до договор не се стигнало. В края на 2007 г. синът й й
съобщил, че е отдал апартамента под наем. През 2009 г. от сина си разбрала, че
е продал апартамента още през 2007 г. и в него не живеят наематели. Установила
и че в службата по вписванията е вписана декларация за отказ от право на
ползване, изходяща от нея, за която твърди, че е нищожна – поради липса на
съгласие, тъй като документът е неавтентичен. Моли да се обяви нищожността на
отказа от правото на ползване и ответниците, които са поредни приобретатели на
имота да бъдат осъдени да й предадат владението.
Ответниците
оспорват исковете. Твърдят, че декларацията за отказ от право на ползване е
автентичен документ, позовават се на изтекла погасителна давност по чл.59, ал.3
ЗС на претендираното от ищцата право на ползване.
Третото
лице помагач оспорва исковете.
Съдът, след като се запозна със становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
По искането за спиране на делото:
В заседанието на 02.07.2014 г. ответниците са оспорили
автентичността на документа, от който ищцата черпи правата си, а именно –
нотариалния акт, с който й е учредено право на ползване върху процесния имот.
Съдът е отхвърлил искането за проверка истинността на документа (относно
автентичността на подписа на ищцата) с аргумента, че оспорването не е заявено в
срока по чл.131 ГПК, поради което на основание чл.133 ГПК е преклудирано. В
случая оспорването на действителността на акта (липса на съгласие) съдържа в
себе си оспорване на документа относно неговата автентичност. По аргумент от ТР
№5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, пропускането на срока по чл.193 ГПК преклудира и
възможността страната да се позовава на неистинност на документа, съответно –
неавтентичност на подписа, от което да черпи права чрез оспорване на материалната
легитимация. В този случай предявяването на установителен иск не е предпоставка
за спиране на настоящото производство (по аргумент от т.2 на ТР №5/2012 г. на
ОСГТК на ВКС).
По
иска по чл.26, ал.2 ЗЗД:
Установява се от нотариален акт №22 от 10.12.1999 г.,
че Р.Г.А. и А.Ц.З., в качеството си на собственици на процесния имот, представляващ
апартамент №20
в гр. ***********, с площ от 85,52 кв.м., заедно с избено помещение №20 с площ
от 6.05 кв.м., са учредили в полза на ищцата правото да ползва докато е жива
така описания имот. Със същия акт праводателите са прехвърлили голата
собственост върху имота на сина на ищцата М.И.К..
Представена е по делото
Декларация, изходяща от ищцата и вписана в Службата по вписванията с вх. рег.
№75857 от 15.10.2007 г., която удостоверява изявление за отказ от учреденото
пожизненото право на ползване.
Установява се от почерковата
експертиза (л.83-87), че подписът в декларацията от името на ищцата, не е
положен от нея. Това заключение не се разколебава от приетите по делото
медицински експертизи и медицински документи относно здравословното състояние
на ищцата, доказващи, че заболяванията й, включително прекаран през 1999 г.
инсулт, не са засегнали писмената й дейност с дясната ръка. Поради това съдът
приема, че писменодвигателните способности на ищцата, в периода от учредяване
на правото й на ползване върху процесния апартамент до настоящия момент, са
устойчиви и не са променени. От тук следва, че няма основание да не се
кредитира почерковата експертиза и същата по категоричен и несъмнен начин
установява, че подписът на ищцата в Декларацията от 15.10.2007 г. не е положен
от нея. От тук следва, че документът не е автентичен и удостовереното в него
едностранно изявление, с което се погасяват права, не е направено, съответно –
сделката е нищожна поради липса на съгласие на основание чл.26, ал.2 ЗЗД.
Предявеният иск е основателен.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че по
делото е представен в препис документ, също озаглавен Декларацията от 15.10.2007
г. и съдържащ печати за вписване в АВ (л.33), в който подписът, изходящ от
ищцата, визуално се различава от този в документа, представен с исковата молба
и изискан в препис от Службата по вписванията (л.221 и 222). Документът на л.33
не бе представен в оригинал по реда на чл.183 ГПК, поради което следва да се
счита изключен от доказателствения материал.
По иска по чл.108 ЗС:
Установява се от нотариален акт №22 от 10.12.1999 г. (л.11
от делото на СРС), че Р.Г.А. и А.Ц.З., в качеството си на собственици на
процесния имот, са учредили в полза на ищцата пожизнено вещно право на ползване
и са прехвърлили с договор за покупко-продажба собствеността върху имота на
сина на ищцата М.И.К..
С нотариален акт №66 от 19.07.2007 г. (л.15 от делото
на СРС) между собственика М.И.К. и С.М. М. е възникнало правоотношение по
договор за покупко-продажба, по силата на което М. е придобил собствеността
върху процесния имот.
С нотариален акт №187 от 30.08.2007 г. (л.16 от делото
на СРС) между С.М. М. и съпругата му А.Д. М.а като продавачи о третото лице
помагач Д.М.Г. като купувач е възникнало правоотношение по договор за
покупко-продажба, по силата на което М.и са прехвърлили на Г. собствеността
върху процесния имот.
С нотариален акт №36 от 29.06.2011 г. (л.13-14 от
делото на СРС) чрез договор за покупко-продажба Д.М.Г. като продавач е
прехвърлила на ответниците Г.Т.В. и Т.К. Х. - В. собствеността върху процесния
имот.
Поради нищожността на едностранното изявление за отказ
от вещното право на ползване от страна на ищцата, горните разпоредителни сделки
прехвърлят само голата собственост върху процесния имот. Ищцата, по силата на нотариален
акт №22 от 10.12.1999 г., е носител на вещното право на ползване, което й
предоставя възможността да се използва вещта съгласно нейното предназначение, да
получава гражданските плодове от нея, без да я променя съществено.
Ответниците предявяват възражение за погасяване на
правото на ползване поради изтекла погасителна давност – чл.59, ал.3 ЗС.
Петгодишният срок по чл.59, ал.3 ЗС е давностен (по аргумент от ТР №1/2011 г.
на ОСГК на ВКС), с изтичането му законът свързва погасяване на възможността на принудително
осъществяване на правото. По същество срокът представлява период от време, в
който ищцата не е упражнявала правата си, включени в състава на ограниченото й
вещно право – налице е липса на действия от нейна страна, насочени към лично
ползване или събиране на граждански плодове от процесния имот. Поради това,
след като срокът представлява период от време, който се характеризира с
бездействие за упражняване на права, началото му следва да тече от последното
извършено от ищцата действие, с което е упражнила вещното си право – съответно
от прекратяване на това действие. Ищцата твърди, че вещното си право на
ползване е упражнявала чрез отдаване на имота под наем (събиране на
гражданските плодове от него). Видно от представения с исковата молба договор
за наем от 09.11.2004 г., сключен за срок от три години, ищцата е предоставила
възмездно правото на ползване на процесния имот на трето лице – М.А.. По
твърдения на ищцата договорът за наем е прекратен предсрочно – преди изтичането
му, тъй като наемателят е напуснал имота в края на лятото. От показанията на
свидетеля М.К. (син на ищцата) се установява, че наемателите са били в имота до
края на лятото и след напускането им е сключил сделката с третото лице помагач М.М..
Тъй като договорът за продажба с М.В.М. е сключен на 30.08.2007 г. от
свидетеля, който е действал като пълномощник на продавачите, съдът напълно
кредитира показанията му, като логични, непротиворечиви и съответстващи на
събраните писмени доказателства. Обстоятелството, че наемателите на ищцата са
напуснали в края на лятото – преди сключване на договора от 30.08.2016 г. се
потвърждават и от показанията на свидетеля Г. А., който е бил нает след
сключване на договора от 30.08.2016 г. да извърши ремонт в процесното жилище и
удостоверява, че в периода от края на август до края на септември 2007 г. лично
е извършил ремонт в апартамента и е бил там ежедневно, като други лица, освен
него не са се намирали в имота. Свидетелят А. не е в родствени или приятелски
отношения с нито една страна по делото и съдът няма основания да се съмнява в
достоверността на показанията му.
При така установените факти съдът приема, че ищцата е
осъществявала правото си на ползване на процесния имот чрез отдаването му под
наем и последното наемно правоотношение, което е сключила за имота, е било
прекратено и е преустановило действието си в края на лятото на 2007 г. в момент
преди датата 30.08.2007 г. До този момент е налице осъществяване на ползването
на имота от ищцата, след този момент липсват данни по делото ищцата да
осъществявала действия по използване на имота. В исковата молба се твърдят
такива действия – че ищцата е ангажирала брокери за да отдаване апартамента под
наем, но до договор не се стигнало. По делото обаче за тези твърдения
доказателства не са ангажирани. Твърдението на ищцата, че синът й й съобщил, че
е отдал апартамента под наем за две години, за което наемът бил предплатен, е
ирелевантен – субективните убеждения на ищцата, че ползва имота чрез
възмездното му отдаване под наем, нямат значение, след като не съответстват на
обективни събития от правния мир – наличието на такъв договор. По делото няма
спор, че в края на 2007 г. не е бил сключен договор за наем за процесния имот.
Поради това и не може да се приеме, че ищцата е осъществявала правата си да
ползва имота чрез наемно правоотношение, възникнало в края на 2007 г.
Съдът констатира, че голяма част от процесуалните
усилия на страните са били насочени към установяване на действителния момент, в
който свидетелят М.К. е предал на третото лице М.М. владението върху имота в
съответствие с уговорките в нотариалния акт от 30.08.2007 г. Това обстоятелство
обаче не е релевантно – то се отнася до действия на трети за ищцата лица,
извършени в съответствие с договор, по който ищцата не е страна и са й напълно
непротивопоставими. Нямат и никакво отношение към упражняване от нейна страна
на вещното й право на ползване – ищцата не е заявила твърдения нито в исковата
молба, нито в последствие, че синът й е неин държател по отношение на имота и
ищцата чрез него е упражнявала ползването на имота. Ето защо обстоятелството в
кой момент синът й е предал владението върху имота на третото лице помагач не е
релевантно, тъй като не се отразява в правната сфера на ищцата.
По така изложените съображения съдът намира, че
последното доказано по делото действие от страна на ищцата по упражняване на
правото на ползване на имота е отдаването му под наем с договора от 09.11.2004
г., действието на който е преустановено на дата преди 30.08.2007 г. Поради това
следва да се приеме, че най-късният възможен момент на упражняване на правото
на ползване е 30.08.2007 г. Петгодишният срок по чл.59, ал.3 ЗС, с който
законът свързва погасяване на правото, е започнал да тече на 31.08.2007 г. и е
изтекъл на 31.08.2012 г. Процесният иск е предявен на 12.10.2012 г. – след
изтичане на давността, поради което не е в състояние да я прекъсне (чл.116 ЗЗД). Поради това съдът приема, че възражението на ответниците за изтекла
погасителна давност е основателно – вещното право на ползване е погасено по
давност.
По изложените съображения съдът приема, че искът по
чл.108 ЗС е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска по чл.59 ЗЗД:
Претендираното вземане произтича от разместване на
имуществени права без основание, при което ответникът получава облага която не
му се следва, а имуществото на ищеца е намалява, като обогатяването и
обедняването произтичат от общ факт.
По делото се установи, че ищцата, по силата на
нотариален акт №22 от 10.12.1999 г., е носител на вещното право на ползване,
което й предоставя възможността да използва вещта – процесното жилище съгласно
нейното предназначение, да получава гражданските плодове от нея, без да я
променя съществено. Правото на ползване се е погасило към края на месец август
2012 г. (30.08.2012 г.) поради неупражняването му в срок от 5 години. До
момента на погасяване на правото, ищцата е била титуляр на ограничено вещно
право, предоставящо й възможността да използва имота. По делото не е спорно, че
от момента на придобиване на собствеността върху имота, ответниците са във
владение на същия. До погасяването на правото на ползване обаче, собствеността
им е лишена от едно от правомощията на пълното вещно право – длъжни са да
понасят действията на ползвателя да си служи лично с имота или да получава
гражданските плодове от него. Поради това е налице неоснователно разместване на
имуществени блага - ползвайки имота, ответниците са лишили ищцата от
възможността да си служи лично с жилището или да извлича граждански плодове,
отдавайки го под наем. В полза на ищцата е възникнало вземане за обезщетение за
претендирания период 29.06.2011 г. – 13.08.2012 г. в размер на средната пазарна
наемна цена за имота. От приетата по делото техническа експертиза се
установява, че средната наемна цена за процесния имот за периода 29.06.2011 г.
– 13.08.2012 г. е в размер на 3770 лв. Ищцата претендира обезщетението от
ответниците разделно и поравно. Поради това искът следва да се уважи за сумата
от по 1850 лв. срещу всеки ответник.
По разноските:
На ищеца следва да се
присъдят направените разноски: за почеркова експертиза – изцяло (с оглед
уважаване на иска по чл.26, ал.2 ЗЗД) и за техническа експертиза – за сумата от
174,54 лв. (съразмерно уважената част от иска по чл.59 ЗЗД).
На ответниците не следва да
се присъждат разноски – в срок до края на съдебното дирене не са ангажирани на
доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение по банков път, а експертизите,
платени от ответниците, са по иска по чл.26, ал.2 ЗЗД, по който с оглед изхода,
разноски не им се следват.
Ответниците следва да бъдат
осъдени да платят по сметка на Софийския градски съд на основание чл.78, ал.6 ГПК дължимата държавна такса за уважените искове – сумата от 230,80 лв.
Поради което Софийският градски
съд
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД, предявен от В.М.К.,
ЕГН:**********, адрес: ***, срещу Г.Т.В.,
ЕГН:**********, и Т.К. Х. - В., ЕГН:**********,
двамата с адрес: ***, че Декларацията на ищцата за
отказ от право на ползване от 15.10.2007 г., вписана с вх. рег. №75857 от
15.10.2007 г. е нищожна поради липса на
съгласие.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.М.К., ЕГН:**********,
адрес: ***, срещу Г.Т.В., ЕГН:**********,
и Т.К. Х. - В., ЕГН:**********, двамата
с адрес: ***, иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване на вещно право на
ползване на недвижим имот, представляващ апартамент №20, находящ се в гр. ***********,
вход единствен, с площ от 85,52 кв.м., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и
обслужващи помещения, заедно с избено помещение №20 с площ от 6.05 кв.м.,
заедно с 1,969% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху
мястото, който имот представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.4359.210.5.20 й за осъждане на ответниците да предадат така описания
недвижим имот.
ОСЪЖДА
Г.Т.В., ЕГН:**********, и Т.К. Х. - В., ЕГН:**********, двамата с
адрес: ***, да заплатят на В.М.К., ЕГН:**********,
адрес: ***, както следва:
на основание чл.59 ЗЗД за
сумата от по 1850 лв.
всеки, представляваща, обезщетение за лишаване от
ползване на процесния имот за периода 29.06.2011 г. – 13.08.2012 г., заедно със
законната лихва от 12.10.2012 г. до
окончателното плащане
на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата от 424,54 лв., представляваща
съдебни разноски,
като ОТХВЪРЛЯ иска по чл.59 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер
от по 2700 лв. срещу всеки от ответниците.
ОСЪЖДА
Г.Т.В., ЕГН:**********, и Т.К. Х. - В., ЕГН:**********, двамата с
адрес: ***, да заплатят по сметка на Софийския градски съд, на основание чл.78,
ал.6 ГПК сумата от 230,80 лв.,
представляваща дължими държавни такси.
Решението е постановено с участието на трето лице
помагач на страната на ответниците М.В.М., ЕГН:**********.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския
апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: