№ 935
гр. Стара Загора, 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530101120 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове
както следва: 1/ срещу ответника „Кредисимо“ ЕАД с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 22
ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 9, ал. 1 ЗПК за прогласяване на
нищожността на договор за потребителски кредит № .../14.11.2024 г. и 2/
срещу ответника „Ай Тръст“ ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2,
предл. 4 ЗЗД вр. чл. 138, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за
прогласяване за нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от
14.11.2024 г., 3/ както и насрещен иск от ответника „Кредисимо“ ЕАД с
правно основание чл. 23 ЗПК за заплащане на сумата от 2000,00 лв.
представляваща чистата главница по договор за потребителски кредит №
.../14.11.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на иска.
Ищцата Г. Т. твърди, че е сключила по електронен път с ответника
„Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит №.../14.11.2024г. при
1
следните условия: размер на кредита 2000,00 лв., срок 12 месеца, погасителни
вноски 12, лихвен процент 40%, ГПР 48,21%, общ размер на всички
плащания: 2466.25 лв. и договор за предоставяне поръчителство сключен с
„Ай Тръст“ ЕООД от 14.11.2024 г. с възнаграждение 1597,89 лв. Твърди, че
кредиторът не е включил възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство към ГПР, като стремежът му по този начин е бил да заобиколи
нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Уговорено било възнаграждение за
поръчителство, но това възнаграждение за поръчителство в размер на 1597,89
лева, не било посочено в общо дължимата сума от потребителя по кредита
/общ размер на всички плащания: 2466,25 лева/, нито пък това
възнаграждение е било включено при формиране на ГПР, макар и да
представлява сигурен разход за потребителя. В случая не било спазено
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и на Според чл.19, ал.1 ЗПК. В
приложение №1 към процесния договор за потребителски кредит бил посочен
процент на ГПР в размер на 48,21 %, т.е. формално било изпълнено
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Този размер обаче не отразявал
действителният такъв, тъй като не включвал част от разходите по Кредита, а
именно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство,
сключен от потребителя с „Ай Тръст“ ЕООД, което се включвало в общите
разходите по Кредита по смисъла на &1, т.1 от ДР на ЗПК. Възнаграждението
в полза на поръчителя било разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касаел обезпечение на вземанията по
договора. Но този разход не бил включен към общите разходи по кредита,
поради което договорения ГПР бил размер на 47,45%. Неспазването на това
изискване било основание за обявяване на целия договор за бърз кредит -
Договор за потребителски кредит №.../14.11.2024г. за недействителен.
Договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, защото ГПР бил различен от
посочения в договора, като кредиторът вписвайки ГПР от 47,65% е заблудил
потребителя. Счита, че поради нищожност на договора за кредит, не е
произвела действие уговорката за заплащане на възнаграждение на втория
ответник. Нищожен бил и договора за поръчителство. Следвало да се
отбележи, че Договорът, сключен между потребителя и „Кредисимо“ ЕАД, и
договорът сключен между потребителя и „Ай Тръст“ ЕООД, се намирали във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
2
поради което последиците от прогласяване недействителността на договора за
потребителски кредит неминуемо рефлектира и по отношение на договора за
предоставяне на поръчителство, поради естеството на правоотношенията.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установена
недействителността на договор за потребителски кредит №.../14.11.2024г.,
сключен между „Кредисимо“ ЕАД и Г. Р. Т. на правно основание чл.22 във вр.
с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и недействителността на договор за предоставяне на
поръчителство от 14.11.2024г. към договора за потребителски кредит с
„Кредисимо” ЕАД, №.../14.11.2024г., сключен с „Ай Тръст“ ЕООД.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника „Кредисимо“ ЕАД, като заема становище за
недопустимост и неоснователност на исковете.
Признава, че между страните е налице договорно правоотношение,
произтичащо от Договор за потребителски кредит №.../14.11.2024г. при
условия кредит в размер на 2000,00 лв. за срок от 12 месеца, при фиксиран
ГЛП в размер на 40,00 % и ГПР в размер на 48,21 %. Не споделя изложеното за
недействителност на договора за потребителски кредит доколкото видно от
Приложение №1 към процесния договор, по ясен и недвусмислен начин били
посочени ГПР /т.8/ и общата дължима сума /т.9/, както и е упоменато, че
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР, са посочени в Общите
условия. По-конкретно допусканията били подробно описани в т.11 от Раздел
VII на приложимите към Договора Общи условия. Предвид изложеното
Договорът имал необходимото съдържание съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Процесният договор отговарял и на изискванията на чл.19 ЗПК. Сключването
на Договор за предоставяне на обезпечение и съответно заплащането на
възнаграждението за предоставено поръчителство, макар и разход за
допълнителна свързана с договора за кредит услуга, не били задължително
условие за получаване на кредита и предоставянето на кредита не е в резултат
на търговски клаузи и условия между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД.
Признава твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР
възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на
„Ай Тръст“ ЕООД, не било включено като разход по смисъла на чл.19 ЗПК.
Единствения разход по смисъла на чл.19 ЗПК, който бил включен при
изчисляване на ГПР била договорната възнаградителна лихва. Размерът на
3
възнаграждението за поръчител не бил известен към момента на сключване на
договора за кредит и формирането на ГПР по последния. Кредисимо ЕАД не е
имало информация относно размера на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство. Договорът за предоставяне на
поръчителство /в случай че бъде избран такъв/, се сключвал след сключването
на Договора за кредит с „Кредисимо“ ЕАД. „Възнаграждението на поръчителя
„Ай Тръст“ ЕООД по бъдещия договор не било известно на кредитодателя към
момента на сключването на договора за кредит от кредитоискателя,
респективно не попада в хипотезата на §1, т.1 от ДР на ЗПК, за да е Общ
разход по кредита за потребителя при изчислението на ГПР по чл.19 ЗПК.
Действително „Кредисимо“ ЕАД било едноличен собственик на капитала на
„Ай Тръст“ ЕАД, въпреки това двете дружества били самостоятелни
юридически лица, със собствен предмет на дейност, служители,
информационни системи и правила на дейност. В този смисъл „Кредисимо“
ЕАД нямало достъп до договора за предоставяне на поръчителство, съответно
няма данни за размера на паричните задължения на кредитополучателя по
същия.
Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство между ищцата и
„Ай Тръст“ ЕООД е договор за поръчка по смисъла на чл.280 и сл. от ЗЗД и
уговореното по него възнаграждение не попада в обхвата на общи разходи по
кредита. По силата на договора за предоставяне на поръчителство „Ай Тръст“
ЕООД се задължава да извърши за сметка на доверителя /ищцата/
възложените от нея действия, а именно да отговаря пред кредитора
„Кредисимо“ ЕАД солидарно с нея за изпълнението на всички нейни
задължения по договора за кредит, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията по кредита. Вземанията за възнаграждение
по договора за предоставяне на поръчителство възниквали в полза на „Ай
Тръст“ ЕООД, а не в полза на кредитодателя „Кредисимо“ ЕАД. „Кредисимо“
ЕАД не е страна по договора между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД. Дори и да
бъдели споделени доводите на насрещната страна за свързаност на двете
дружества-ответници по производството и наличие на скрито обогатяване на
ответника, то това не водело до недействителност на договора за кредит и
договора за предоставяне на поръчителство, а единствено недействителност
на клаузата в договора за предоставяне на поръчителство, съгласно която
ищецът дължи възнаграждение на другия ответник „Ай Тръст“ ЕООД. В този
4
смисъл можело да се приеме, че единствено уговорката за заплащане на
възнаграждение за услугите на „Ай Тръст“ ЕООД противоречи на закона и
добрите нрави, съответно само тя следва да бъде обявена за недействителна,
без да е това да доведе до нищожност на договора за кредит и договора за
предоставяне на поръчителство.Не на последно място дори и да се приемело,
че процесният договор за предоставяне на поръчителство по договор за
потребителски кредит е нищожен /което оспорва/, неговата евентуална
недействителност на основанията изложени в исковата молба би довела
единствено до отпадане на задължението на кредитополучателя да заплати на
поръчителя възнаграждение за предоставената услуга, но не и до
недействителност на самия договор за потребителски кредит, нито на
сключения във връзка със същия договор за поръчителство. Моли за
отхвърляне на иска.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника „Ай тръст“ ЕООД, като заема становище за
неоснователност на иска да бъде прогласена нищожност на Договор на
предоставяне на поръчителство, сключен към Договор за потребителски
кредит №.../14.11.2024г. Не оспорва твърдените от ищеца факти, че на
14.11.2024г. бил сключен Договор за потребителски кредит №.../14.11.2024г.
между Г. Р. Т. от страна, като кредиполучател и „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК
*********, в качеството на кредитор, във връзка с обезпечаването на който е
сключен Договор за предоставяне на поръчителство с поръчител Ай Тръст
ЕООД и потребител Г. Р. Т.. „Ай тръст“ ЕООД сключило с „Кредисимо“ ЕАД
договор за поръчителство, по силата на който се е задължило да гарантира
като поръчител задължение на ищеца. За така описаната услуга било дължимо
възнаграждение в размер на 1597,89 лева, погасяването на което било
разсрочено на 12 месечни вноски съгласно погасителен план към договора за
предоставяне на поръчителство. Възнаграждението се дължало само за
периода, за който било гарантирано задължението по кредита, т.е. при
предсрочно погасяване на задължението на кредитополучателя, същият не
дължал възнаграждение на доверителя ми за периода след пълно изплащане
на кредита.
Сключването на договора за предоставяне на поръчителство ставало след
сключването на договора за кредит, към момент, в който основните параметри
на кредита вече били договорени между страните. Сключването на договора
5
ставало в рамките на независимата електронна среда на „Ай Тръст“ ЕООД, до
която „Кредисимо“ ЕАД нямало достъп. „Кредисимо“ ЕАД предоставяло
потребителски кредити при условия, които индивидуално се уговарят с
кредитополучателя, част от тези условия е обезпечаването на договора. В
раздел II „Одобряване и усвояване на кредита“, чл.4, ал.3 от договора за
кредит изрично било вписано, че кредитополучателят има право да заяви
кредит без обезпечение. Т.е. обезпечението, в това число предоставянето на
поръчител в лицето на „Ай Тръст“ ЕООД било единствено възможност, но не
и задължение за кредитополучателя. Предвид изложеното възнаграждението
за поръчител не следвало да бъде включено в ГПР, тъй като същото не
отговаря на дефиницията на §1 т.1 от ДР на ЗПК, респективно на Член 3, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО. На следващо място §1, т.1 от ДР на ЗПК
изисквал разходите, пряко свързани с договора за кредит да са „известни на
кредитора“ към сключване на договор за кредит, за да се считат общ разход по
кредита за потребителя. Договорът за предоставяне на поръчителство /в
случай че бъде избран такъв/, се сключва след подписването от
кредитоискателя на Договора за кредит с „Кредисимо“ ЕАД. „Кредисимо“
ЕАД не знаело предварително какво възнаграждение ще се уговори по бъдещ
договор между кредитоискателя и поръчителя Ай Тръст, по който бъдещ
договор „Кредисимо“ ЕАД не е страна. Възнаграждението на поръчителя „Ай
Тръст“ ЕООД по бъдещия договор не било известно на кредитодателя към
момента на сключването на договора за кредит от кредитоискателя,
респективно не попада в хипотезата на §1, т.1 от ДР на ЗПК, за да е Общ
разход по кредита за потребителя при изчислението на ГПР по чл. 19 от ЗПК.
Моли за отхвърляне на иска.
Предявен и е и насрещен иск от „Кредисимо“ ЕАД срещу
първоначалната ищца. Сочи, че по процесния Договор за погасяване на
задължението не били извършвани никакви плащания от страна Г. Р. Т.. Ако се
приемело, че процесният договор за потребителски кредит бил нищожен на
основание чл.23 ЗПК за насрещната страна ще възникнело задължение да
върне на чистата стойност на кредита, представляваща усвоената главница без
допълнително начислени на основание нищожния договор задължения, като
договорни възнаградителни лихви, мораторни лихви, такси и т.н. В
конкретния случай чистата стойност на кредита възлизала на 2000,00 лева,
доколкото по Договора не са извършвани никакви плащания. Моли съда да
6
осъди Г. Р. Т. да заплати на Кредисимо ЕАД сумата от 2000,00 лева главница,
представляваща чистата стойност на кредита /главница/ по Договор за
потребителски кредит №.../14.11.2024г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на исковата претенция до окончателното
погасяване на задължението.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на насрещния иск, като
с молба по хода на делото от 16.09.2025 г. /л.112-115 от делото/ ответницата по
насрещния иск прави признание на иска.
В открито съдебно заседание, ищцата, редовно призована, не се явява,
и не се представлява, като е постъпило писмено становище от адвокат, в което
се заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по доклада. Моли
съда да уважи предявените искове, признава насрещния иск и претендира
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответниците редовно призовани, не се
явяват и не се представляват, депозират молби по хода на делото.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговорите на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните следните
правнорелевантни обстоятелства: 1/ че между ищцата и първия ответник
„Кредисимо“ ЕАД е налице сключен договор за потребителски кредит №
.../14.11.2024 г., вкл. са представени Общи условия и погасителен план /така и
писмени доказателства, л. 11-24 и 31-37 от делото/, като по него ищцата е
получила от „Кредисимо“ ЕАД сумата от 2000,00 лв., вкл. че между ищцата и
втория ответник „Ай Тръст“ ЕООД е сключен договор за поръчителство от
14.11.2024 г. към договор за потребителски кредит № .../14.11.2024 г. /така и
писмени доказателства, л. 25 – 30 от делото и л. 73-82 от делото/, 2/ че
уговореното възнаграждение по договора за поръчителство не е включено в
ГПР от 48,21% по договора за потребителски кредит, а е включена единствено
възнаградителната лихва.
По силата сключения договор за потребителски кредит № .../14.11.2024 г.
7
„Кредисимо“ ЕАД се е задължило да предостави сумата от 2000,00 лв. за срок
от 12 месеца, при годишен фиксиран лихвен процент от 40,00%, и годишен
процент на разходите от 48,21 % /вж. и Приложение № 1/. В чл. 13 от договора
за потребителски кредит се урежда възможността за предоставяне на
обезпечение на кредита чрез поръчителство. В чл. 5-8 е посочено начин на
погасяване на задължението съгласно Приложение № 1-Условия на кредита,
представляващо неразделна част от договора.
Ищцата е сключила договор за поръчителство от 14.11.2024 г. към
договор за потребителски кредит № .../14.11.2024 г. с втория ответник „Ай
Тръст“ ЕООД, по силата на който ответникът се задължавал да поръчителства
за плащане в полза на другия ответник –„Кредисимо“ ЕАД с цел гарантиране
изпълнение на задълженията по договор за потребителски кредит №
.../14.11.2024 г. сключен между ищцата и ответника „Кредисимо“ ЕАД, за
което ищцата следвало да заплати възнаграждение в размер на 1597,89 лв.,
разсрочено /Приложение № 1 към договора за поръчителство/. Съгласно
договора, поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство с
„Ай Тръст“ ЕООД, за да отговаря пред дружеството солидарно с потребителя
за изпълнение на всички негови задължения /чл. 1, ал. 1 по ДПК, както и за
всички последици от неизпълнението му а именно - връщане на
предоставената сума по кредита, възнаградителна лихва, всички дължими
разноски по сключването и изпълнението на договора, задължение за плащане
на забава при просрочие на плащанията по договора. Предвидено е, че за
поемане на тези задължения потребителят дължи възнаграждение на
поръчителя в размер и при условия, съгласно Приложение 1, а именно на
1597,89 лв. до падежа на главното задължение - 20.11.2025 г. Съгласно чл. 8,
ал. 5 от раздел IV „Възнаграждение“ е предвидено „Кредисимо“ЕАД да
приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на Потребителя за
плащане на възнаграждението по този договор и всички вземания на
поръчителя по този договор, както и че в случай, че платената по този начин
сума е недостатъчна за погасяване на изискуемите задължения на потребителя
към „Кредисимо“ ЕАД и на задължението на потребителя към поръчителя по
този договор, с внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към
поръчителя, тоест най-обременителното и най-тежко задължение на
потребителя, явяващо се това по ДПК се определя като вторично и погасявано
последно по време за сметка на възнаграждението на поръчителя като всички
8
плащания се извършват в полза кредитодателя „Кредисимо“ ЕАД.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски районен
съд прави следните правни изводи:
1/ По иска срещу ответника „Кредисимо“ ЕАД с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр.
чл. 22 ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 9, ал. 1 ЗПК за
прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит №
.../14.11.2024 г.
„Кредисимо“ ЕАД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Кредисимо“ ЕАД и ищцата са били в
договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит
№ .../14.11.2024 г. т.е. налице е възникнало заемно правоотношение между
кредитора „Кредисимо“ ЕАД и кредитополучателката – ищца, по силата на
което ищцата е получила сумата в размер на 2000,00 лева и се е задължила да
я върне.
В случая е налице договор за потребителски заем сключен от
разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция – изм. и доп., бр. 58
от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
9
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила
от 16.10.2009 г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
След като по делото се установи възникналото облигационно
10
правоотношение между ищцата и първия ответник, предоставяне на заемната
сума в размер на 2000,00 лв., следва да се прецени дали този договор е
действителен както с оглед правните възражения на ищцата, така и в
изпълнение на служебните задължения за преценка на действителността на
договор /или клаузи от него/ сключен с потребител. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
11
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г.,
ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за
основателни съображенията на ищцата за недействителност на договора на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от
ответника „Кредисимо“ ЕАД в обратния смисъл. Регламента на чл. 11, ал. 1, т.
12
10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са
посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по договор за
потребителски кредит № .../14.11.2024 г. и общата дължима по кредита сума
не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за
предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при
изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя
сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се
включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Следователно
възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало
да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с
кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за
предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с
договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следва изрично да се посочи, че по поставения въпрос вече е налице
съдебно решение по отправено преюдициално запитване, по тълкуване на
българското законодателство - решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело С-
337/23, с което е прието, че член 3, букви ж/ и и/ от Директива 2008/48 трябва
да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието
сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор
за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и
следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“ и
поради тази причина всички доводи в отговора на исковата молба в тази
връзка противоречат на това решение. Дори да се приеме безкритично
изложеното в отговора на исковата молба, че сключването на договора за
гаранция не било условие за отпускане на кредита – което не е налице в
случая, е напълно приложимо приетото в същото решение от 13.03.2025 г. на
13
СЕС по дело С- 337/23, в което се сочи, че член 4, параграф 2 от Директива
2008/48 на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори допуска преценка за евентуално неравноправен
характер на клаузи на договор за поръчителство, които определят
задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните
производства, при положение, че последният е сключил този договор
едновременно с договора за кредит /както е в случая – договорът за
кредит е сключен едновременно с договора за поръчителство/ и за да
изпълни предвидено в този договор задължение и че разходите за
поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема, като те са
директно изплащани на ответника – кредитор.
Освен това при постановяване на съдебното решение настоящият съд
изцяло споделя съдебната практика на Старозагорски окръжен съд
/гражданско и търговско отделение/, вкл. и други съдилища постановена вече
по аналогични правни спорове относно потребителски кредити и свързани с
тях договори за поръчителство/гаранция обективирана напр. в решение №
143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г.,
определение № 260312/10.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 1127/2021 г., определение № 260340/15.03.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1131/2021 г., определение №
260351/15.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1146/2021 г., определение № 57/14.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1229/2021 г., определение № 68/19.04.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1238/2021 г., определение №
117/10.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1261/2021 г.,
решение № 460/10.04.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
165/2023 г. решение № 1017/14.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1390/2022 г., в които е приета нищожност на такива договори за
потребителски заеми и поради това констатира, че процесният договор за заем
е нищожен поради наличието на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
14
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените
техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
15
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
сума в общ размер от 4064,14 лв. /вж. погасителни планове, л. 54-58 и л. 65-67
от делото/ неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите,
предвиден в договора. И кредиторът и поръчителят са посочили в
отговорите си на исковата молба, че възнаграждението не е включено
при изчисляване на ГПР, а единствено договорната лихва. Действително
възнаграждението за предоставеното поръчителство не възниква от договора
за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко
свързани с договора за паричен заем. То представлява допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума /т. нар. скрита
възнаградителна лихва/, което е уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения. Изложеното се
подкрепя и от факта, че кредитодателят и поръчителят са свързани лица по
смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, предвид това, че „Кредисимо“ ЕАД е едноличен
собственик на капитала на „Ай Тръст“ ЕООД. Поради това независимо, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на
друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са
пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при
изчисляване на ГПР. В резултат последният не съответства на действителния
такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото
обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури скрито възнаграждение,
забранено от императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изложеното
дотук обосновава извод, че процесният договор за потребителски заем не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящи се до посочване
на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
поради което и на основание чл. 22 от ЗПК същият следва да се прогласи за
недействителен /така изцяло решение № 460/10.04.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 165/2023 г. решение № 1017/14.07.2022 г. на
16
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1390/2022 г./. Въпреки, че всеки един
от представените договори - този за кредит и този за предоставяне на
поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата
договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от едновременното предоставяне на обезпечение чрез сключване
на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя
юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в
който е сключен самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита. С оглед изложеното разходът за
възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на „Кредисимо“ ЕАД
по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от
ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита /така решение №
24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г.,
решение № 264616/09.07.2021 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
9991/2020 г., решение № 260628/21.02.2022 г. на Софийски градски съд по
в.гр.д. № 2806/2021 г./. По отношение на ищцата, която е сключила договор за
предоставяне на поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, възниква допълнително
парично задължение – заплащане на възнаграждение. Съгласно чл. 8, ал. 1 и
ал. 4 от договора предоставяне на поръчителство потребителят заплаща
възнаграждение по един от следните начини: 1/ по банкова сметка на
поръчителя /която не е посочена/ и 2/ по банкова сметка на „Кредисимо“ ЕАД
/описана в договора/ или по начините, установени в договора за
потребителски кредит, за плащане на задълженията на потребителя по
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за
предоставяне на поръчителство „Кредисимо“ ЕАД е овластено да приема
вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждението по този договор. Съгласно приложението към този договор,
възнаграждението се заплаща на месечни вноски, за периода на действие на
договора, на датата на падежа на съответното плащане по кредита съгласно
погасителния план. Всички тези уговорки водят до извода, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство всъщност
представлява скрито възнаграждение по договора за потребителски кредит,
което следва да се включи в размера на ГПР. В посочения в договора ГПР не е
включен размерът на плащането по договора за предоставяне на
17
поръчителство, така че в процесния случай е налице разминаване между
посочения в договора ГПР и действителния размер на ГПР, което
представлява нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща
до недействителност на договора.
Въпреки, че всеки един от договорите - този за кредит и този за
предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни
договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази
обвързаност се установява от сключването на договора за гаранция в деня, в
който е сключен самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита. С оглед изложеното разходът за
възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на ответника по
процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК
изисквания, за да се включи в общия разход по кредита /така изрично решение
№ 452/30.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 551/2024 г.,
решение № 283/09.08.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
172/2024 г., в които се сочи, че възнаграждението по договора за гаранция на
практика оскъпява предоставеният кредит, а договорът за кредит и този за
поръчителство са свързани, тъй като договорът за поръчителство няма
самостоятелен характер. Така на практика в договора за кредит има вписана
уговорка за обезпечаване на кредита, която макар и формално да е дължима
/да произтича/ от друг договор, се явява част от договора за кредит, като
включена в съдържанието на същия. Поради това дължимото на гаранта
възнаграждение по сключения договор за поръчителство е следвало да бъде
включено при определянето на ГПР по кредита като разход по договор за
допълнителна услуга, която е пряко свързана с договора за кредит и е
задължително условие за получаването на кредита. Ето защо следва да се
приеме, че горепосоченото възнаграждение за гаранта, съставляват разход по
кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като по този начин се надвишава
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута/. Ето защо въззивният съд намира, че е
нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до
недействителност на процесния договор за кредит съгласно чл. 22 ЗПК/ - така
решение № 452/30.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
18
551/2024 г., решение № 433/13.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 552/2024 г., решение № 427/10.12.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 502/2024 г., решение № 346/25.10.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 329/2024 г., решение №
283/09.08.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 172/2024 г.,
решение № 189/30.05.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
4/2024 г., решение № 182/27.05.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 172/2024 г., решение № 154/29.04.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 93/2024 г., решение № 382/29.11.2023 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 292/2024 г., решение №
1212/23.10.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1545/2024 г.,
решение № 1341/18.11.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
402/2024 г.
Отделно от дотук изложеното в тази точка настоящият съд намира, че в
конкретния случай, че уговореното възнаграждение за поръчителство е разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК и поради следното: съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, т.е. годишният процент на разходите
включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи,
които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в
бъдеще. Следователно се налага извода, че възнаграждението по договора за
гаранция следва да бъде включена в годишният процент на разходите по
кредита. Този извод следва и от обстоятелството, че в случая това
възнаграждение за поръчителство, представлява част от месечната
погасителна вноска по кредита - въпреки, че привидно са налице два
погасителни плана, тъй като дори техните падежи съвпадат. При това
положение годишния процент на разходите не отговаря на действителния
такъв, тъй като в размера му не е включена дължимото от кредитополучателя
възнаграждение по поръчителството. При включването в ГПР на
посоченото възнаграждение неминуемо размера на разходите нараства. В
Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
19
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това
от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва
да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика
представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за
неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се отразява
непосредствено на преценката за действителността на сключения договор за
кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13. Плащането
на възнаграждението по поръчителството обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 48,41 %, въпреки че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на
възнаграждението по поръчителството като несъмнен разход, действителният
ГПР би бил завишен. При това положение и въз основа на съвкупната
преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално
процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
20
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.
23 ЗПК /така изцяло определение № 531/10.06.2022 г. на ВКС по гр.д. №
2589/2021 г., III г.о., решение № 441/06.04.2023 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.т.д. № 196/2023 г., решение № 359/21.03.2023 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.т.д. № 81/2023 г., решение № 195/08.03.2022 г. на Бургаски окръжен
съд по в.гр.д. № 118/2022 г., решение № 71/04.07.2022 г. на Русенски окръжен
съд по в.т.д. № 126/2022 г., решение № 393/28.03.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.т.д. № 3180/2021 г., решение № 700/25.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 683/2022 г., решение № 1748/05.07.2022 г.
на Софийски градски съд по в. гр. д. № 10210/2021 г., решение №
15/10.01.2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1887/2021 г., решение №
179/12.04.2022 г. на Благоевградски окръжен съд по в. гр. д. № 32/2022 г.,
решение № 777/25.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
2253/2021 г., решение № 882/23.06.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.
№ 2638/2021 г., решение № 705/14.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 2533/2021 г., вкл. тази на Старозагорски окръжен съд обективирана в
решение № 87/29.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1254/2021 г., решение № 110/16.05.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1210/2022 г., решение от 22.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1011/2021 г./. В обобщение - в резултат на неточното посочване на
прилагания ГПР, потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР,
поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
което и съгл. чл.22 от ЗПК се явява недействителен /така също определение
№ 50685/30.09.2022г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение №
730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г.,
решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до
21
завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по
кредита /чл. 11, т. 9/.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни
възнаграждението по договора за поръчителство следва да е включено в ГПР,
тъй като това е възнаграждение по самия договор за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В
случая това не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига
ГПР, по-голям от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да
се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този
процент трябва да е включена и възнаграждението за поръчителството, която
е сигурна печалба за кредитора. След като това е така, във всички случаи
вземането за възнаграждение за тази услуга ще възникне в сферата на
кредитора. То затова е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва
да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като
това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал.
1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следователно годишният лихвен процент няма да е 40,00%, както е записано,
а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от общо 1597,89
лв., формално уговорено в договора за поръчителство. Нарушен е чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това,
доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от
1355,37 лв., изразена като процент. Това не е сторено, поради което е
нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за заем по-
ниски стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви
като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.
68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните.
Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
22
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
23
светлината на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато
соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното
необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните
компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът
на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на
задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посочените в договорите годишен процент на
разходите не съответстват на действителния такъв, определен съгласно чл.19,
ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договорите за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в
резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в
договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
поради което следва да се приеме, че договорите за кредит не съдържат
посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговарят на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК води до тяхната недействителност /така определение №
50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о., решение №
523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 449/2024 г./.
Тук отново ще се напомни за горецитираното решение от 13.03.2025
г. на СЕС по дело С- 337/23, в което е прието, че член 3, букви ж/ и и/ от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за
поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия
размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на
разходите“, като с неговото постановяване казуси като настоящия са вече
разрешени. Отново в същото решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело С-
337/23, се сочи, че член 4, параграф 2 от Директива 2008/48 на Съвета от 5
април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори
допуска преценка за евентуално неравноправен характер на клаузи на договор
24
за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на
съответния длъжник в главните производства, при положение, че последният е
сключил този договор едновременно с договора за кредита /както е в случая –
и договора за кредит е сключен едновременно с договора за поръчителство/ и
за да изпълни предвидено в този договор задължение и че разходите за
поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема, вкл. са
директно изплащани на ответника-кредитор – същата хипотеза като
настоящата.
Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит
се намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. С
оглед посоченото и предявения установителен иск срещу ответника
„Кредисимо“ ЕАД се явява основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
2/ По иска срещу ответника „Ай Тръст“ ЕООД с правно основание
чл. 26, ал. 1 и ал. 2, предл. 4 ЗЗД вр. чл. 138, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване за нищожността на договор за
предоставяне на поръчителство от 14.11.2024 г.:
В продължение на развитите по-горе аргументи следва да се посочи, че
за нищожен се намира и договорът за предоставяне на поръчителство от
14.11.2024 г., сключен с ответника „Ай Тръст“ ЕООД, тъй като същият се
явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит,
който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по
поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от сключване акцесорния
договор. Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради
липса на кауза за неговото съществуване. Съгласно съдържанието на
договора, за поръчителя е уговорено възнаграждение срещу задължението да
поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В
случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда,
съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на
платените от поръчителя суми /арг. чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на
поръчителство/. Следователно поръчителят получава едно възнаграждение,
без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото
сумите, които е платил подлежат на възстановяване – веднъж потребителят
25
заплаща възнаграждение на поръчителя и втори път следва да му възстанови
заплатеното от поръчителя на кредитора по договора за потребителски кредит.
За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява
безпредметно, защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да
се освободи от задължението си при погасяването на кредита от
поръчителя. В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на
престациите, но в случая и липсва престация от една от страните по договора
– поръчителя, поради което и този договор се явява недействителен като
лишен от основание. Следва да се отбележи, че договорът, сключен между
потребителя и „Кредисимо“ ЕАД, и договорът, сключен между потребителя и
„Ай Тръст“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система от
правоотношения между страните, поради което последиците от
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията /така решение № 264616/09.07.2021 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 9991/2020 г., решение №
260628/21.02.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 2806/2021 г./.
Отделно от това при извършена служебна справка в Търговския регистър
по партидата на ответника се установява, че едноличен собственик на
капитала на „Ай Тръст“ ЕООД е „Кредисимо“ ЕАД – дори седалището и
адреса на управление на двете дружества е едно и също, а именно гр. София,
р-н „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 //сграда „А“/, ет. 4, Бизнес център
„България“. Със сключване на договора за поръчителство се цели да се
заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, като в договора за поръчителство
се уговоря възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като
печалба на „Кредисимо“ ЕАД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с „Кредисимо“ ЕАД, доколкото
плащайки задължението на потребителя в полза на „Кредисимо“ ЕАД
кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със сключването на договор за
поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит,
допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал.
4 ГПК, което от своя страна води до недействителност на договора за
поръчителство, респективно на уговорената в него клауза за заплащане на
възнаграждение на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 ГПК,
26
както и поради липса на основание, основанието не е това което е посочено в
договора.
Настоящият съд ще посочи и практиката на Старозагорски окръжен съд
обективирана напр. в определение № 260312/10.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1127/2021 г., определение № 260340/15.03.2021
г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1131/2021 г., определение
№ 260351/15.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1146/2021 г., определение № 57/14.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1229/2021 г., определение № 68/19.04.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1238/2021 г., определение №
117/10.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1261/2021 г.
постановени по аналогични дела относно отхвърлени претенции за заплащане
на възнаграждение по договори за поръчителство. В цитираните съдебни
актове на Старозагорски окръжен съд се приема, че макар отношенията между
кредитора и длъжника да са представени като регламентирани от отделни
договори - за потребителски кредит и за поръчителство, при изложените от
заявителя факти и основания става ясно, че се касае за свързани и обусловени
правоотношения, които не могат да съществуват самостоятелно. Както е
посочено в заявлението договорът за потребителски кредит не може да бъде
сключен без да е обезпечен. Налице е дълг по кредитно правоотношение, с
уговорени акцесорни плащания и те следва да се разглеждат като едно цяло.
Зад обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното
правоотношение в отделен договор, ясно прозира целта да се заобиколи закона
и забраната за уговаряне на допълнителни такси във връзка с усвояването и
управлението на договора - чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Ангажиментът към поръчителя
е неделим от основния по кредитното правоотношение и затова следва да се
включи в общия размер на разходите по кредита. Макар подобен начин за
обезпечаване на вземането да е нормален, разбираем и наложил се в
практиката, ясно е, че с него се постига гарантиране на сигурен доход без
насреща да е престирана услуга-поръчителство. Възнаграждението е
уговорено като дължимо предварително, преди и без да се знае дали изобщо
длъжникът ще прибегне до тази възможност. На практика с него се предвижда
допълнителна такса за услуга, която не е ясно дали ще се предостави, което
отново насочва към противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В допълнение на тези
аргументи в определение № 260356/16.03.2021 г. на Старозагорски
27
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1116/2021 г., определение № 260388/23.03.2021
г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1165/2021 г. се сочи, че
клаузата от договора за поръчка, предвиждаща задължение за длъжника за
плащане на възнаграждение на поръчителя, е недействителна на основание
чл.146, ал.1 ЗЗП, т.к. представлява уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. От
представения със заявлението договор за предоставяне на поръчителство
между страните се установява уговорка, съгласно която възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство да се дължи, независимо дали
отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално длъжниково
неизпълнение или не. Размерът на възнаграждението длъжникът следва да
заплаща по договора за потребителски кредит, като е предвидено
възнаграждението за поръчителя да се дължи на датата на падежа на
съответното плащане по кредита, съгласно погасителния план. Поради тези
обстоятелства следва да се приеме, че дългът по договора за потребителския
кредит следва да се разглежда като едно цяло с така уговорените акцесорни
плащания, тъй като е видно, че задължението към поръчителя е неделимо от
основното задължение по кредитното правоотношение и затова следва да се
включи в общия размер на разходите по кредита. Отчитайки обстоятелството,
че капиталът на „Ай Тръст“ ЕООД е 100 % собствен на „Кредисимо“ ЕАД,
поради което двете дружества се явяват свързани лица по смисъла на §1 т.5 от
ДР на Търговския закон, то посредством договора за предоставяне на
поръчителство ще се получи плащане, което в крайна сметка ще отиде в полза
на кредитора по договора за кредит, а от своя страна това съставлява разход
пряко свързан с кредита, който не е включен в годишния процент на разходите
/ГПР/. Изискването за добросъвестност в случая е нарушено, т.к. чрез
формално незабранени от закона средства – обезпечаване на задълженията на
кредитополучателя от свързано с кредитора лице, чийто капитал е 100 %
собствен на същия този кредитор, се постига заобикалянето на нормата на
чл.19 ЗПК. Посредством клаузата за гарантиране на задълженията по договора
за кредит кредиторът прехвърля своето задължение за предварителна оценка
на кредитоспособността на потребителя на икономически по-слабата страна,
като по този начин увеличава финансовото бреме за потребителя. По този
начин пряко се нарушава разпоредбата на чл. 16 ЗПК, съгласно която
28
доставчика на финансовата услуга има задължение да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за
потребителски кредит. Така предоставената възможност на потребителя за
избор с какво обезпечение да гарантира изпълнението на задълженията си е
привидна и представлява злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй
като потребителят очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства
пред доставчика на финансова услуга. Липсата при кандидатстването за
отпускане на кредит на достъпна за потребителя информация относно
предварително одобрените от „Кредисимо“ ЕАД юридически лица, с които
дружеството би сключило договор за поръчителство и предвиждането на
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция като други
допустими методи на обезпечаване е индиция за осъществявана върху
потребителя скрита икономическа принуда да се сключи договор именно с
посочен от кредитора поръчител.
В настоящия случай за преценка нищожността на договора за
предоставяне на поръчителство настоящият съд съобрази и задължителните
указание в Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и предвид това, че основанието за нищожност произтича и се
установява от съдържанието на самата сделка.
Предвид изложеното процесният договор за поръчителство е
недействителен и предявения иск срещу ответника „Ай Тръст“ ЕООД се
явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
3/ По предявения от ответника „Кредисимо“ ЕАД насрещен иск с
правно основание 23 ЗПК за връщане на чистата главница по нищожен
договор за потребителски кредит № .../14.11.2024 г.:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение заплащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
29
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ГПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се
установи в производството по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК се явява специален закон по отношение
на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението
на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че осъждането на
потребителя за връщане на чистата сума по получения кредит следва да се
извърши в отделно производство по предявен от ответника „Кредисимо“ ЕАД
иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност.
А това би противоречало на принципа на недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 от
специалния ЗПК /така изцяло решение № 618/11.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 3221/2022 г. решение № 616/24.06.2022 г. на
Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 182/2022 г./.
При обявената недействителност на договора за потребителски кредит е
без значение дали надлежно е обявена или не предсрочна изискуемост, тъй
като претенцията е намира своето основание в извъндоговорно основание /чл.
23 ЗПК/. Следователно предявеният в условията на евентуалност насрещен
осъдителен иск за осъждане на ищцата да заплати на ответника сумата от
2000,00 лв. представляваща чистата стойност на кредита от 2000,00 лв., е
доказан по своето основание и като такъв следва да бъде уважен изцяло, вкл.
със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба.
Ищцата дори не е подала отговор на исковата молба по този иск, а с нарочна
молба от 16.09.2025 г. /л. 112-115 от делото/ прави признание на този иск.
По разноските
1/ Разноски на ищцата - на основание чл. 78, ал.1 ГПК ответниците
30
следва да заплатят на ищцата направените по делото разноски в общ размер на
693,00 лв. представляващи разноски за заплатена държавна такса /163,00 лв./,
възнаграждение за вещо лице /50,00 лв./ и адвокатско възнаграждение от
480,00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 09.01.2025 г. /л.
7 от делото/ - с отбелязването в договора е изпълнено изискването на т. 1 от
Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 6/2012 г. ОСГТК
като възражението за прекомерност се преценява за неоснователно поради
следното:
Действително е налице задължение на националния съд да откаже да
приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.
№ 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. №
1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
31
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Дори в определение № 2995/13.06.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 991/2024
г., IV г.о., се сочи, че националният закон го задължава да отхвърли
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското
възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба №
1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали
отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения
размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г.,
всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in
fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено
надценен. В случая надценяване на труда на адвоката не би могло да има, тъй
като адвокатското възнаграждение е в рамките на минимума по Наредба №
32
1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като делото е с обичайната
висока фактическа и правна сложност, приключило е в едно съдебно
заседание. Не следва да се подминава и обстоятелството, че самият съд прави
служебна проверка на действителността на договора за потребителски кредит
независимо от наведените доводи от страните. При определяне на
адвокатското възнаграждение се отчитат и направените оспорвания в
отговорите на исковата молба, вкл. предявения насрещен иск довел до
усложняване на съдебното производство най-малкото чрез назначаване на
съдебна експертиза. на исковата молба, които са наложили назначаването на
съдебно-счетоводна експертиза. Налице са още две причини за определяне на
адвокатското възнаграждение в посочения размер – 1/ самите ответници са
подали отговори на исковата молба съдържащи редица оспорвания, а в същите
отговор сочат, че е налице ниска сложност на делото и 2/ самите ответници
сочат, че са напълно наясно със съдебната практика дела с предмет договори
за потребителски кредити със същите параметри, по които са страни и
въпреки това не признават иска, а подават отговор на исковата молба в
значителен обем, като впоследствие твърдят, че делото не се отличавало с
фактическа и правна сложност.
Всички останали възражения в отговора на исковата молба относно
размера на адвокатското възнаграждение са неотносими, тъй като те
засягат хипотеза на предоставена безплатна адвокатска защита по реда на чл.
38 ЗА, а в случая е договорено и реално заплатено в брой адвокатско
възнаграждение. А дори в тази хипотеза на безплатна адвокатска помощ
съгласно многобройната практика на Старозагорски окръжен съд по дела на
същите двама ответници „Кредисимо“ ЕАД и „Ай тръст“ ЕООД обективирана
напр. в определение № 998/16.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 568/2024 г., определение № 1177/26.11.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 538/2024 г., определение № 1139/28.11.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 630/2024 г., определение №
511/17.04.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 207/2025 г., /с
които е присъждано възнаграждение поне в размер на 480,00 лв., но не по-
ниско/. В случая адвокатското възнаграждение е договорено и реално
заплатено.
Следва да се посочи, че разноските за назначената съдебна експертиза са
първоначално внесени от ищцата и се разпределят поравно между двете
33
страни – по 50,00 лв. за всяка, тъй като експертизата е назначена по искане и в
интерес на двете страни за установяване на извършени усвоявания, респ.
плащания по договора за кредит и както се каза по искане и на двете страни в
тази връзка. Поради това ответниците следва да заплатят половината стойност
от 50,00 лв. на ищцата в тази връзка.
2/ Разноски на ответника „Кредисимо“ ЕАД - ответникът е претендирал
разноски и предвид изхода на спора по насрещния иск на основание чл. 78, ал.
1 ГПК първоначалният ищец следва да заплати на ответника /ищец по
насрещния иск/ направените по делото разноски в общ размер на 180,00 лв. за
юрисконсултско възнаграждение /което съдът определя като основа на 100,00
лв. съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната
помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ/ и държавна
такса /80,00 лв./. Тези разноски не се присъждат във връзка с неравноправни
клаузи, а по претенцията на ищеца по насрещния иск за връщане на чистата
стойност на кредита.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 22 ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 6,
ал. 1 ЗПФУР и чл. 9, ал. 1 ЗПК за нищожен договор за потребителски
кредит № .../14.11.2024 г., сключен между Г. Р. Т., ЕГН: ********** и
постоянен адрес: гр. Стара Загора, ... и „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Триадица“, бул.
„Витоша“ № 146 /сграда „А“/, ет. 4, Бизнес център „България“.
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2, предл. 4
ЗЗД вр. чл. 138, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за нищожен
договор за предоставяне на поръчителство сключен на 14.11.2024 г. между
Г. Р. Т., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. Стара Загора, ... и „Ай Тръст“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 /сграда „А“/, ет. 4, Бизнес център
34
„България“.
ОСЪЖДА Г. Р. Т., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. Стара
Загора, ... да заплати на „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 /сграда
„А“/, ет. 4, Бизнес център „България“ на основание чл. 23 ЗПК, сумата в
размер на 2000,00 лв. /две хиляди лева/, представляваща чистата стойност по
предоставен кредит по сключен между страните договор за потребителски
кредит № .../14.11.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на насрещната искова молба – 12.05.2025 г. до окончателното
погасяване на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Триадица“,
бул. „Витоша“ № 146 /сграда „А“/, ет. 4, Бизнес център „България“ и „Ай
Тръст“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Триадица“, бул. „Витоша“ № 146 /сграда „А“/, ет. 4, Бизнес
център „България“ да заплатят на Г. Р. Т., ЕГН: ********** и постоянен
адрес: гр. Стара Загора, ... сумата от общо 693,00 лв. /шестстотин деветдесет и
три лева/ за държавна такса 163,00 лв./, адвокатско възнаграждение /чл.480,00
лв./ и възнаграждение за вещо лице /50,00 лв./.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г. Р. Т., ЕГН: ********** и
постоянен адрес: гр. Стара Загора, ... да заплати на „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Триадица“,
бул. „Витоша“ № 146 /сграда „А“/, ет. 4, Бизнес център „България“ общо
180,00 лв. /сто и осемдесет лева/ – държавна такса /80,00 лв./ и
юрисконсултско възнаграждение /100,00 лв./ за исковото производство по
насрещния иск.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
35
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
36