№ 188
гр. Варна, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Диана В. Джамбазова
Членове:Юлия Р. Бажлекова
Росица Сл. Станчева
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20243000500273 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по подадени
въззивна жалба с вх. № 3265/07.02.2024г. на Държавата, чрез Министъра на
финансите и насрещна въззивна жалба на Г. Й. Р. с вх. № 6817/15.03.2024г.
против решение № 15/08.01.2024г. на Окръжен съд - Варна, постановено по
гр.д. № 156/2023г.
Държавата, чрез Министъра на финансите, чрез процесуалния си
представител юрисконсулт Г., обжалва първоинстанционното решение в
частта, в която е уважен предявеният от Г. Й. Р. против Държавата евентуален
иск с правно основание чл.7 КРБ вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата от 24
442.56 лева, представляваща дължимо обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, изразяващи се в
неполучено нетно трудово възнаграждение за периода 08.07.2019г. –
19.02.2021г., в резултат на неправомерно поведение на лицата, на които
ответникът е възложил приемането на законите на БР, а именно народните
представители от НС на РБ, приели §50 от ПЗР на ЗИДЗКПО, обнародван в
ДВ бр.98/2018г., в сила от 01.01.2019г., с който е променен чл.10, ал.1 от
Закона за митниците, обявен за противоконституционен с Решение №
7/17.07.2019г. по к.д. № 7/2019г. /обн. ДВ бр.75/24.04.2019г./, влязло в сила на
28.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на иска – 18.05.2021г. до окончателното й изплащане.
В жалбата си излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на
1
така обжалваното решение. Твърди се, че Държавата не е процесуално
легитимирана да отговаря по иска за вреди от приемането от Народното
събрание на противоконституционен закон. Излагат се доводи, че
отговорността на НС по чл.2в от ЗОДОВ не изключва възможността да бъде
ответник, в качеството на процесуален субституент на държавата, и по иск с
правно основание чл.49 ЗЗД. Оспорват се изводите на първоинстанционния
съд, че Държавата е възложител на работата на народните представители, в
качеството им на колективен орган – НС, както и за наличието на незаконни
действия и бездействия от страна на същите, които да са в пряка причинно-
следствена връзка с претендираните вреди. Твърди се още, че съдът
неправилно е приложил разрешенията по т.1 от ППВС № 4/75г., разширявайки
кръга на лицата, които според този тълкувателен акт носят отговорност за
вреди от незаконно уволнение. В тази връзка се излагат доводи, че вредите за
ищеца са настъпили от издадената заповед на директора на Агенция
„Митници“ за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, а не от
приетата законова норма. Неправилно е било прието от съда и това, че вреди
от незаконното уволнение могат да бъдат възмездени чрез настоящия иск,
вместо по специалните правила на Закона за държавния служител. Наведени
са оплаквания и срещу изводите на съда за доказаност на оставането без
работа от ищеца, както и за периода, за който е прието, че ищецът е търпял
вреди в резултат на обявената за противоконституционна норма.
Отправеното искане е за отмяна на обжалваното решение и
прекратяване на делото или отхвърляне на предявените против Държавата
искове.
С насрещната въззивна жалба ищецът Г. Й. обжалва
първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения от
него против Държавата евентуален иск с правно основание чл.7 КРБ вр. чл.49
ЗЗД досежно претендираното обезщетение за вреди, изразяващи се в
неполучено основно трудово възнаграждение за горницата над присъдената
му сума от 24 442.56 лева до предявения размер от 31 166.18 лева. Счита,
че решението в тази му част е неправилно и необосновано, постановено в
противоречие с процесуалния и материалния закон. Излага доводи, че
неправилно съдът е приел като основа за определяне на следващото му се
обезщетение получаваната от него заплата към датата на уволнението, вместо
да съобрази и актуализацията й, която би получавал ако не е бил уволнен.
Счита, че за база следва да бъде прието полученото от друг служител на
същата длъжност възнаграждение през процесния период.
Иска се от настоящата инстанция да отмени решението в обжалваната от
него част и да уважи исковата му претенция вр. неполучено основно трудово
възнаграждение в предявения размер.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор само по подадената
от Държавата въззивна жалба, с който ищецът оспорва същата като
неоснователна.
Съдът е сезиран и с частна жалба на Държавата, чрез Министъра на
финансите, вх. № 10082/17.04.2024г., против постановеното по
първоинстанционното дело определение № 926/11.03.2024г., с което е
оставена без уважение молбата й по чл.248 ГПК за изменение на решението в
2
частта му относно разноските, които Държавата е осъдена да заплати на
ищеца, съставляващи сумата от 2 446.50 лева – разноски за разглеждане на
спора пред АпС – Варна по в.гр.д. № 381/2022г. По изложени доводи за
недължимост на същите, както и за своевременно направено възражение по
чл.78, ал.5 ГПК, се иска неговата отмяна и уважаване на молбата по чл.248
ГПК.
Отговор по частната жалба не е постъпил от насрещната страна.
За да се произнесе по спора и в съответствие с правомощията си по
чл.269 ГПК, съставът на АпС – Варна съобрази следното:
С постановеното по гр.д.№ 156/2023г. решение, първоинстанционният
съд се е произнесъл по предявени в условията на евентуалност искове на Г. Й.
Р. против Народното събрание с правно основание чл.2в ЗОДОВ за заплащане
на обезщетения за претърпени имуществени вреди в размер на 31 166.18 лева,
представляващи неполучено от ищеца основно месечно трудово
възнаграждение за периода 08.07.2019г. – 19.02.2021г. и в размер на 3 807 лева,
представляващи неполучено ДВПР /допълнително възнаграждение за
постигнати резултати/ за периода 08.01.2019г. – 19.02.2021г., претърпени в
резултат на приемане на разпоредба – чл.10, ал.1 от Закона за митниците, обн.
ДВ бр.98/2018г., представляваща достатъчно съществено нарушение на
правото на Европейския съюз, ведно с лихва за забава върху главниците,
считано от датата на предявяване на исковата молба, евентуално за осъждане
на Държавата, представлявана от Министъра на финансите, за заплащане на
същите суми, претендирани като обезщетение за същите вреди, претърпени в
резултат на приемането на разпоредбата на чл.10, ал.1 от Закона за митниците,
обн. ДВ бр.98/2018г., обявена за противоконституционна с решение на
Конституционния съд № 7/17.09.2019г., обн. ДВ бр.75/2019г., на основание
чл.7 от КРБ.
С оглед очертаният по-горе предмет на въззивното обжалване
първоинстанционният съдебен акт в частта, в която главните искове на Г. Й. Р.
против Народното събрание по чл.2в ЗОДОВ и предявения против Държавата
евентуален иск по чл.7 КРБ вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 807
лева, претендирана като обезщетение за вреди, изразяващи се в неполучено
допълнително възнаграждение за постигнати резултати /ДВПР/ за периода
08.01.2019г. – 19.02.2021г., ведно със законната лихва от датата на предявяване
на иска, са отхвърлени, първоинстанционното решение като необжалвано е
влязло в сила.
В исковата си молба ищецът Г. Й. Р. е изложил твърдения, че към
07.01.2019г. е работил по служебно правоотношение в Митница Варна на
длъжност държавен митнически инспектор. Към тази дата е влязло в сила
прието от Народното събрание изменение на чл.10, ал.1 Закона за митниците
/ЗМ/, обн. ДВ бр.98/2018г., предвиждащо, че митнически служители могат да
бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими
за умишлено престъпление от общ характер. С оглед на това и поради
обстоятелството, че към този момент по водено срещу него ДП № 8/2016г. на
ТСБОП – Варна е бил привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от
общ характер, със Заповед № 3024/07.01.2019г. на директора на Агенция
митници служебното му правоотношение е било прекратено. Тази заповед е
3
била обжалвана и отменена с решение № 1566/08.02.2021г. на ВАС,
постановено по адм.д. № 10534/2020г. като е отчетено приетото в хода на
процеса Решение № 7/17.09.2019г. по конст.д. № 7/2019г. на КС, обн. ДВ
бр.98/2019г., с което разпоредбата на чл.10, ал.1, изр.2 ЗМ е обявена за
противоконституционна. След отмяната на заповедта, считано от 19.02.2021г.
е бил възстановен на работа. Твърди също така, че за периода от прекратяване
на служебното му правоотношение до възстановяването му на работа е бил
лишен от възможността да работи и получава следващото му се трудово
възнаграждение, в т.ч. и допълнително възнаграждение за постигнати
резултати, която вреда е в причинна връзка с приетото от НС изменение на
разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗМ. Изложени са подробни доводи и аргументи за
противоречие на цитираната норма на правото на ЕС и Конституцията, както
и за това, че НС, чрез своите членове /народните представители/ носи
отговорност за приемането на такъв закон, както и е длъжно да предприеме
съответни мерки за отстраняване настъпилите вреди от неговото прилагане.
Твърди, че Държавата също носи отговорност за действията на този орган, на
основание чл.7 от Конституцията.
Предвид така изложените твърдения и съобразно дадените указания в
решение № 183/01.12.2022г. на ВАпС по в.гр.д. № 381/2022г., с което е
обезсилено първоначално постановеното от ОС – Варна решение, исковата
претенция е предявена срещу Народното събрание като ответник по главен
иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ за заплащане на претендираните
обезщетения, дължими от този ответник в резултат на приемането на закон
при съществено нарушение на правото на ЕС, а в условията на евентуалност
срещу Държавата като отговорна за действията на Народното събрание,
приело закон, обявен за противоконституционен /уточнителна молба от
27.01.2023г./.
Наведените в срока по чл.131 ГПК възражения от Държавата са за
недопустимост и неоснователност на исковете срещу нея.
Твърди се, че не е процесуално легитимирана да отговаря по искове за
обезвреда на вреди, причинени от действия на Народното събрание. Поддържа
се становище, че отговорността за вреди от приет от народните представители
противоконституционен закон и неизпълнението на възникналото след
обявяването му за противоконституционен тяхно задължение да уредят
последиците от прилагането на такъв закон, следва да бъде реализирана чрез
иск срещу Народното събрание, а не срещу Държавата. Оспорва се периода и
размера на претендираните вреди, както и причинно-следствената им връзка с
обявената за противоконституционна разпоредба на чл.10, ал.1 ЗМ.
Евентуалните искове срещу Държавата са разгледани при сбъдване на
процесуалното условие за това, а именно отхвърляне на главните искове
срещу НС по чл.2в ЗОДОВ, с оглед на което решението в обжалваната му част
е валидно и допустимо.
Не е налице и поддържаното във въззивната жалба оплакване за
недопустимост поради липса на надлежна процесуална легитимация за
Държавата да бъде ответник по предявения срещу нея иск.
Настоящият състав изцяло споделя даденото разрешение при
предходното разглеждане по настоящия спор пред въззивната инстанция
4
/решение № 183/01.12.2022г. на ВАпС по в.гр.д. № 381/2022г./, подкрепено от
непротиворечивата съдебна практика на ВКС.
С нормата на чл.7 от Конституцията е регламентирана общата
отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове, действия
или бездействия на нейни органи и длъжностни лица, докато ЗОДОВ урежда
специфични хипотези на същата отговорност. Наличието на някоя от тези
хипотези обуславя реализирането на тази отговорност по реда на специалния
закон, който изрично предвижда, че искът се предявява срещу държавния
орган/органи, допуснали закононарушението /чл.7, ал.1 ЗОДОВ/. Когато искът
за обезщетение за вреди не е основан на твърдения за незаконни актове и
действия на държавен орган, покриващи някой от фактическите състави на
специалния ЗОДОВ, то отговорността на държавата се реализира по общия
ред, на основание чл.7 от Конституцията вр. чл.49 ЗЗД.
Независимо обаче дали се касае за иск по ЗОДОВ или по общия състав
на чл.7 от Конституцията, страна по материалното правоотношение винаги е
държавата. Последното произтича от това, че държавата е специфична форма
на политическа организация на обществото и управление на социалните
процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от
държавни органи в трите стълба на властта – законодателна, изпълнителна и
съдебна. Народното събрание като законодателен орган по силата на изрично
възложената му с Конституцията такава власт също е част от тази система.
Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на
разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло.
Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като
неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно
име. Държавният орган не може да съществува извън системата на
държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от
държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия
на самата държава. Именно поради това съдебната практика непротиворечиво
приема, че исковата претенция по чл.7 от Конституцията може да бъде
предявена срещу Държавата или срещу съответния държавен орган, причинил
вредите, в който случай ще е налице сочената от ответника процесуална
суброгация. Възможността за последното обаче не лишава Държавата от
нейната пасивна процесуална легитимация. Единствената пречка е
възможността за предявяване на иск едновременно срещу нея и съответния
държавен орган, което не изключва обаче допустимостта за предявяването, но
само като евентуални, едновременно на иск за обезщетение за вреди, основан
на твърдения за действия/бездействия на държавен орган, покриващи някой от
съставите на ЗОДОВ и иск по чл.7 Конституцията за обезщетение на същите
вреди, но основан на твърдения и за друго противоправно поведение на
държавен орган, което не е сред основанията по ЗОДОВ. В този случай по
силата на изричната разпоредба на чл.7, ал.1 ЗОДОВ надлежен ответник по
първия иск ще е съответният държавен орган, а по втория според преценката
на ищеца – Държавата или държавният орган.
Ето защо доводите на Държавата, че не е процесуално легитимирана да
отговаря по уважения срещу нея иск с правно основание чл.7 КРБ, поради
това, че и Народното събрание може да носи отговорност за вреди, причинени
от неговата законодателна дейност, са неоснователни.
5
Между страните не е налице спор по фактите, а именно че със Заповед
№ 3024/07.01.2019г. на директора на Агенция митници е било прекратено
служебното правоотношение на ищеца Г. Р. относно длъжността държавен
митнически инспектор в Митница Варна. Основанието за нейното издаване е
било обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения
предвид привличането му като обвиняем за умишлено престъпление от общ
характер и постановената несъвместимост на това обстоятелство със
заеманата длъжност съгласно приетото от Народното събрание с §50 от ПЗР на
ЗИДЗКПО, обн. ДВ бр.98/2018г., в сила от 07.01.2019г., изменение на чл.10,
ал.1 от ЗМ. Така изменената разпоредба е обявена за противоконституционна
с решение № 7/17.09.2019г. на КС, обн. ДВ бр.75/24.09.2019г., в сила от
28.09.2019г.
Не е спорно и това, че по предприето от ищеца съдебно обжалване и с
оглед постановеното в хода на това производство решение на КС, с решение
№ 954/16.07.2020г. на АдмС – Варна по адм.д. № 965/2019г., потвърдено с
решение на ВАС от 08.02.2021г. по адм.д. № 10534/2020г., Заповед №
3024/07.01.2019г. е отменена, а считано от 19.02.2021г. ищецът е бил
възстановен на заеманата преди уволнението длъжност.
С оглед на тази фактическа обстановка безспорен се явява изводът, че
приетият от НС противоконституционен текст на чл.10, ал.1, изр.2 ЗМ е в
пряка причинна връзка с уволнението на ищеца. Установената с този
противоконституционен закон несъвместимост за заемане на длъжността е
единствената причина за прекратяване на служебното му правоотношение. В
резултат на това за периода на уволнението до възстановяването същият е бил
лишен от възможността да получава трудовото възнаграждение, което би
получил ако не беше уволнен. Това съставлява вреда, която е в причинна
връзка с причината за уволнението.
Съгласно посоченото в мотивите на ТР № 1/2022г. на ОСГТК на ВКС,
приложимо и към настоящия казус, нормата на чл.5, ал.1 и чл.62, ал.1 КРБ
вменява задължение за Народното събрание да приема закони, които не
противоречат на Конституцията. Основно задължение на народните
представители, което поемат под клетва на основание чл. 76, ал. 2 КРБ при
конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание, е да спазват
Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение
на основното задължение на Народното събрание и представлява деликт, тъй
като е противоправно действие. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС, чрез която
се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и принципа за
правна справедливост, установява задължение на Народното събрание да
уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Неизпълнението на това задължение също представлява
противоправно деяние. В резултат на противоправното действие на приемане
на противоконституционен закон и противоправното бездействие, изразяващо
се в неуреждане на имуществените последици след обявяването на закона за
противоконституционен, за частноправните субекти могат да настъпят вреди
като пряка и непосредствена последица от противоправното деяние. Същите
подлежат на обезщетяване от Държавата чрез иска по чл.7 Конституцията,
респ. по реда на ЗОДОВ, когато са налице специалните хипотези на чл.2в
6
ЗОДОВ.
С оглед на това съдът приема, че настоящият иск е доказан по своето
основание – приет закон, обявен за противоконституционен и произлезли от
това вреди за ищеца, ангажиращи отговорността на Държавата.
Доколкото органът, издал заповедта е действал в условията на обвързана
компетентност, то неоснователен е доводът на ответната страна, че
първопричината за невъзможността ищецът да полага труд по прекратеното
служебно правоотношение е отменената като незаконосъобразна заповед за
уволнението му, от т.е. действията на директора на Агенция Митници, поради
което претърпените от него вреди следва да се претендират по реда на ЗДСл и
в предвидения в този закон обем.
Неправилна е и направената във въззивната жалба на Държавата
интерпретация на направеното от първоинстанционния съд позоваване на
дадените с ППВС № 4/1975г. разрешения. По аргумент от приетото в този
тълкувателен акт, а именно, че при умишлена злоупотреба с работодателската
власт е допустимо ангажирането и на деликтната отговорност на лицето,
издало незаконосъобразната заповед за уволнение, в който случай
определения в КТ лимит на обезщетението е неприложим, съдът е
аргументирал извод, че претендираните в настоящото производство вреди е
допустимо да бъдат обезщетени чрез ангажиране деликтната отговорност на
други субекти наред с работодателя, когато тяхното противоправно поведение
е причината за настъпването им и същите са в размер, невъзмезден по реда на
КТ, респ. ЗДСл. Този извод се споделя и от настоящия състав. В тази връзка
следва да бъде отбелязано, че основанието на предявения иск не е обезвреда
на вреди, претърпени от незаконосъобразно уволнение на ищеца, а
приемането на закон, обявен за противоконституционен, както и това, че не се
претендира повторна обезвреда на вреди, изразяващи се в неполучено основно
трудово възнаграждение за периода от уволнението до 08.07.2019г., за който
период ищецът вече е възмезден на друго основание – присъденото му
обезщетение по чл.104 ЗДСл вр. признатата незаконност на уволнението му.
Видно от извършените отбелязвания в трудовата книжка на ищеца за
процесния период – от 08.07.2019г. до датата на възстановяването –
19.02.2021г. не са отразени постъпвания на работа по трудово
правоотношение. Същото се потвърждава и от справка на НАП за
регистрирани трудови договори, съгласно която за периода 01.01.2019г. –
01.03.2021г. няма такива, както и служебна бележка от Дирекция „Бюро по
труда“, съгласно която ищецът е бил регистриран като безработен в рамките
на исковия период. В същото време твърдения за работа по друго
правоотношение от ответната страна не са наведени, респ. няма ангажирани
на доказателства, оборващи установеното в коментираните по-горе писмени
доказателства.
Оставането без работа е отрицателен факт, който следва да бъде доказан
с ангажирането на доказателства, установяващи други обстоятелства, които
изключват настъпването му. Оспорването на този отрицателен факт от
насрещната страна предпоставя въвеждането в предмета на спора и
доказването от нея на твърдения за осъществяване на положителни факти,
настъпването на които го опровергават.
7
Ето защо съдът приема за доказано, че през исковия период ищецът не е
полагал труд по друго трудово/служебно правоотношение, поради което и
същият е доказал претендираната от него вреда – невъзможност да получи
следващото му се трудово възнаграждение поради прекратеното му служебно
правоотношение по причина на приетия от НС противоконституционен закон.
Ирелевантно е дали ищецът активно е търсил работа или не, тъй като вредата
се изразява в това, че същият е бил лишен от възможността да получава
възнаграждение за работата, която е работил и желаел да работи.
Неоснователни са доводите на ответника, че не следва да отговаря за
претърпените от ищеца вреди за периода до влизане в сила на решението на
КС за обявяване противоконституционността на чл.10, ал.1, изр.2 ЗМ. Именно
поради приемането на противоконституционен закон и неизпълнение на
следващото се задължение на НС да приеме акт за отстраняване на
последиците от този закон, отговорността на Държавата обхваща и вредите,
настъпили от момента на прилагането му.
Когато се претендира обезвреда на вреда, изразяваща се в пропусната
полза /нереализиран доход/ то на обезщетение подлежи само онзи пропуск за
увеличение на имуществото, което увеличение със сигурност би настъпило.
Съгласно приетото в ТР № 3/2021г. на ОСГТК и при иск за вреди от деликт
предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на
доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото
лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно
настъпване на увеличението. С оглед на това размерът на претърпяната от
ищеца вреда следва да бъде изчислен на база получаваното от него основно
трудово възнаграждение към датата на уволнението, а не с оглед евентуалният
му размер, ако не беше уволняван на база получаваното възнаграждение от
други лица, заемащи същата длъжност през исковия период. Видно от
констативната част на последната ССЕ от 28.11.2023г. и цитираните заповеди
на директора на Агенция Митници, ежегодното процентно увеличение на
основните трудови възнаграждения на служителите е обусловено от
изготвената по определени правила оценка на работата им. Поради това и
доколкото подобни атестации на ищеца не са извършвани след прекратяване
на служебното му правоотношение, то не може да се приеме, че такова
увеличение със сигурност би било налице. Обстоятелството, че за работата си
през 2016г. е получил оценка „изпълнението напълно отговаря на
изискванията“ не означава, че следващата отново ще бъде такава.
При това положение и въз основа на дадените от вещото лице
изчисления при основно трудово възнаграждение към датата на уволнението в
размер на 1 396 лева следва, че неполученото такова за процесния период
възлиза в общ размер на 27 158.40 лева, а след приспадане на дължимите от
работодателя удръжки за ДДФЛ – 24 442.56 лева, до който размер исковата
претенция се явява основателна.
Предвид съвпадането на изводите на настоящата инстанция относно
изхода от спора с тези на първостепенния съд постановеното от него решение
в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определението на първоинстанционния
съд по чл.248 ГПК:
8
С обжалваното определение ОС – Варна първоинстанционният съд по
направено в срока по чл.248 ГПК искане от ищеца е допълнил постановеното
решение № 15/08.01.2024г. в частта му относно разноските, като е осъдил
Държавата да заплати на Г. Р. сумата от 2 446.50 лева, представляваща
направени от него разноски за адвокатско възнаграждение в производството
пред АпС – Варна по в.гр.д. № 381/2022г. Размерът на същите е определен
съобразно уважената част на исковите претенции срещу Държавата и при
формирани мотиви за несвоевременно направено от ответната страна
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Така постановеното определение е правилно и законосъобразно.
Предходно осъществения инстанционен контрол по в.гр.д. № 381/2022г.
по описа на АпС – Варна, иницииран по въззивна жалба на Държавата, е
приключил с постановяването на решение, с което обжалваното решение е
обезсилено поради неучастие на надлежен ответник по предявения иск с
правно основание чл.2в ЗОДОВ. С оглед на това и разноски за производството
пред АпС – Варна не са били присъждани. А такива безспорно са били
претендирани от ищеца, ведно с представяне на списък по чл.80 ГПК и
договор за правна защита и съдействие, в който изрично е удостоверено
плащането в брой на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на
3 500 лева.
Доколкото няма произнасяне по спора по предявените искове от
въззивната инстанция, то по аргумент от разпоредбата на чл.81 вр. чл.78 ГПК
отговорността за разноските, направени от страните във въззивното
производство по в.гр.д. № 381/2022г. следва да бъде определена с
окончателния акт по съществото на спора и съобразно резултата по него. С
оглед на това и предвид частичното уважаване на предявения срещу
Държавата иск, то същата дължи такива на ищеца съответно на уважената
част, правилно изчислени от първоинстанционния съд в размер на 2 446.50
лева.
Правилен е и извода на първоинстанционния съд, че направеното едва с
отговора на молбата по чл.248 ГПК възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение е несвоевременно. Доказателствата за
заплащане на същото са били представени в проведеното по в.гр.д. №
381/2022г. открито съдебно заседание, в което е бил даден ход на устните
прения пред тази инстанция и който момент е срокът, в който ответната страна
е следвало да заяви възражението си по чл.78, ал.5 ГПК.
По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде
потвърдено.
По разноските за настоящото производство:
Разноски за разглеждане на спора в настоящата инстанция са
претендирали и двете страни.
Предвид изхода /неоснователност както на въззивната жалба, така и на
насрещната въззивна жалба/ отговорността за разноските следва да бъде
понесена съобразно отхвърлената, респ. уважена част от исковата претенция,
при отчитане цената на висящия иск – 31 166.18 лева. С оглед на това
следващите се в полза на ищеца разноски са в размер на 2 039 лева, при
представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер
9
на 2 600 лева. Същото не е прекомерно по см. на чл.78, ал.5 ГПК, отчитайки,
че е под минималния размер по Наредба № 1/2004г., фактическата и правна
сложност на спора и извършените от адв.В. процесуални действия /подаване
на насрещна въззивна жалба, отговор на въззивната жалба и процесуално
представителство в о.с.з./.
Държавата е представлявана в производството от юрисконсулт,
възнаграждението за което съдът определя в размер на 500 лева, на основание
чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ вр. чл.78, ал.8 ГПК.
Следващата се част съобразно отхвърления размер на иска е сумата от 108
лева.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15/08.01.2024г., постановено по гр.д. №
156/2023г. по описа на ОС – Варна в частта, в която по предявен от Г. Й. Р. иск
с правно основание чл.7 от Конституцията на РБ Държавата, представлявана
от Министъра на финансите е осъдена да му заплати сумата от 24 442.56 лева,
представляваща дължимо обезщетение за претърпени от ищеца имуществени
вреди, изразяващи се в неполучено нетно трудово възнаграждение за периода
08.07.2019г. – 19.02.2021г., в резултат на неправомерно поведение на лицата,
на които ответникът е възложил приемането на законите на РБ, а именно
народните представители от НС на РБ, приели §50 от ПЗР на ЗИДЗКПО,
обнародван в ДВ бр.98/2018г., в сила от 01.01.2019г., с който е променен чл.10,
ал.1 от Закона за митниците, обявен за противоконституционен с Решение №
7/17.07.2019г. по к.д. № 7/2019г. /обн. ДВ бр.75/24.04.2019г./, влязло в сила на
28.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на иска – 18.05.2021г. до окончателното й изплащане, както и в
частта, в която тази искова претенция е отхвърлена за горницата над уважения
размер до претендираната сума от 31 166.18 лева, ведно с лихва за забава от
датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.
В останалата му част първоинстанционното решение не е обжалвано и е
влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 926/11.03.2024г., постановено по гр.д.
№ 156/2023г. по описа на ОС – Варна.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на финансите ДА
ЗАПЛАТИ на Г. Й. Р., ЕГН ********** сумата от 2 039 /две хиляди тридесет
и девет/ лева, представляваща направени разноски за въззивното
производство по в.гр.д. № 273/2024г. по описа на АпС – Варна, на основание
чл.78 ГПК.
ОСЪЖДА Г. Й. Р., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на Държавата,
представлявана от Министъра на финансите сумата от 108 /сто и осем/ лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство
по в.гр.д. № 273/2024г. по описа на АпС – Варна, на основание чл.78, ал.8
ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК с
10
касационна жалба пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11