РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 04.11.2019 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, втори въззивен състав, в публично заседание, проведено на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА                                             

           ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ

                                ВАНЯ ИВАНОВА

 

при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. № 531 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

С решение № 110 от 25.04.2019 г., постановено по гр.д. № 1638/2018 г. на Районен съд – гр. Ботевград, е отхвърлен предявения от В.Н.К. срещу „А.” ЕООД иск с правно основание чл. 242, вр. чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата 319,03 лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения, допълнителни плащания и купони за храна за 2011 г., ведно със законната лихва от 21.08.2018 г. до окончателното й изпащане, като на основание чл. 233 от ГПК е прекратено производството по делото в частта за разликата над тази сума до първоначално предявения размер от 900 лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения, допълнителни плащания и купони за храна за 2013 г. и 2014 г.. С решението са отхвърлени предявените от В.Н.К. срещу „А.п.” АД искове по чл. 242, вр. чл. 128, т.2, чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 от КТ  за заплащане на следните суми:  сумата 3171,02 лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода от м. май до м. ноември 2014 г.; сумата 392,04 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие по трудов договор № 08/22.08.2012 г.; сумата 114,78 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 6 работни дни за 2014 г., ведно със законната лихва върху сумите от 21.08.2018 г. до окончателното им изплащане.

Решението е обжалвано от ищеца като неправилно поради нарушение на материални закон, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се уважат изцяло предявените искове. Излага се възражение, че съдът не е обсъдил събраните гласни доказателства за извършени от ответника частични плащания през 2017 г., които според жалбоподателя представляват признание на вземането, което прекъсва давността. Излага се довод, че начисляването на работни заплати и вписването им в счетоводните ведомости на дружеството е едностранно признаване на задължението по чл. 116, б. „а” от ЗЗД. Счита, че такова признаване на вземането с прекъсващ давността ефект съставлява и изявлението на главния счетоводител на дружеството и записването на дълга в счетоводните книги на длъжника – търговец. Според жалбоподателя, неправилно районният съд е приел, че частичните плащания не прекъсват давността и че всеки дължи изцяло и в срок. Във връзка с това възражение жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл. 245, ал. 2 от КТ.

В подадения писмен отговор ответниците по жалбата оспорват същата и настояват за потвърждаване на обжалваното решение.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

В исковата молба ищецът В.Н.К. твърди, че работел при ответника „А.” ЕООД на длъжността „портиер“ по трудов договор от 31.8.2010 г. с уговорено брутното възнаграждение в размер на 305 лева. Твърди се, че към така уговореното трудово възнаграждение ищецът получавал и допълнително ежемесечно плащане - т..нар. „кешово“, както и купони за храна на стойност 60 лв. Работодателят забавял плащанията на трудовите възнаграждения и не ги изплащал изцяло. Брутното си възнаграждение ищецът получавал от касиера на дружеството, като се подписвал във ведомост за заплати. Останалата част - кешови плащания и купони за храна, ищецът получавал от счетоводител, като тези плащания се осчетоводявали в друга ведомост. При това изплащане на части и предвид, че обикновено плащанията били за стари вземания, ищецът се обърквал. Със заповед на работодателя трудовото правоотношение на ищеца било прекратено, считано от 22.08.2012 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. След прекратяване на трудовото правоотношение, ответното дружество продължавал да извършва частични плащани към ищеца, първото от които през 2015 г.

На 22.08.2012 г. ищецът сключил трудов договор с втория ответник „А.п.“ АД, представляван от същото лице, което било управител и на „А.“ ЕООД. При работодателя „А.п.“ АД ищецът работел като охранител срещу месечно възнаграждение в размер на 305 лв., впоследствие постепенно увеличавано до размера от 340 лв. И този работодател забавял плащанията на трудовите възнаграждения и не ги изплащал изцяло. Въз основа на подадена от ищеца молба, ответникът прекратил трудовото му правоотношение със Заповед № 17/01.12.2014 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 01.12.2014 г., като в същата заповед наредил да се изплатят на работника обезщетение по чл. 224 КТ за 6 работни дни и обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Посочените обезщетения не били изплатени от ответника. Частични плащания били извършвани през 2016 г. и 2017 г., като  последното от тях било на 28.07.2017 г.

До съда са отправени следните искания /след уточнение на исковата молба и допуснато от съда в съдебно заседание на 04.04.2019 г. изменение на размера на предявените искове/: 1. За осъждане на ответника  „А.” ЕООД да заплати на ищеца сумата 319,03 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. декември 2011 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане; 2. За осъждане на ответника „А.п.” АД да заплати на ищеца сумата 3171,02 лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода от м. май 2014 г. до м. ноември 2014 г., сумата 392,04 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, и сумата 114,78 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 6 работни дни за 2014 г., ведно със законната лихва върху сумите от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.

Ответните дружества са подали общ писмен отговор на исковата молба, с който оспорват исковете с възражение, че същите са погасени по давност.

Въззивният съд намира, че фактическата страна по делото е детайлно и точно установена в мотивите на обжалваното решение чрез посочване на установените въз основа на събраните доказателства и относими към спора факти, поради което не е нужно същата да се приповтаря в настоящото решение, и препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.

Въз основа на така установеното от фактическа страна и с оглед направените възражения, въззивният намира от правна страна следното:

Предявени са обективно съединени следните искове: 1. Срещу ответника „А.” ЕООД – иск с правно основание чл. 242, вр. чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата 319,03 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. декември 2011 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане; 2. Срещу ответника „А.п.” АД искове с правно основание чл. 242, вр. чл. 128, т.2, чл. 221, ал. 1 и чл. 24, ал. 1 о КТ – за заплащане на сумата 3171,02 лева, представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода от м. май 2014 г. до м. ноември 2014 г., сумата 392,04 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, и сумата 114,78 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 6 работни дни за 2014 г., ведно със законната лихва върху сумите от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.

В случая е безспорно установено, че ищецът е бил в трудовоправни отношения с всеки ответниците и е полагал труд в периодите, за които се претендират неизплатени трудови възнаграждения и допълнителни плащания. По делото не се твърди от ответниците, а и не се установява дължимите трудови възнаграждения за тези периоди да са били заплатени на ищеца. Няма данни и за заплатено от ответника „А.п.” АД обезщетение за прекратяването на трудовото правоотношение без предизвестие, каквото се дължи на ищеца на основание чл. 221, ал.1 от КТ, както и за заплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск а 2014 г. С оглед на това следва да се приеме, че в полза на ищеца са налице вземания за неизплатени трудови възнаграждения за исковите периоди и за горепосочените обезщетения в претендираните размери, установени от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Претендираните вземания на ищеца са погасени по давност, възражение за което своевременно е направено от ответниците с отговора на исковата молба. По отношение на тези вземания, свързани с трудовите правоотношения между страните, приложима е разпоредбата на чл. 358, ал. 1 т. 3 и ал. 2, т. 2 от КТ, предвиждаща тригодишен давностен срок за предявяване на исковете за тях, който срок започва да тече от момента, в който по вземането е станало изискуемо, а това е моментът, в който е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. В случая в сключените между страните трудови договори е уговорено заплащане на трудовото възнаграждение до 30-то число на месеца, следващ този, за който се дължи. Така трудовото възнаграждение да м. декември 2011 г. е следвало да бъде изплатено от ответника „А.” ЕООД до 30-то число на м. януари 2012 г., а последното дължимо от ответника „А.п.” АД трудово възнагаждение за м. ноември 2014 г. е следвало да бъде изплатено до 30-то число на м. декември 2014 г. От датата на изискуемостта на най-късно дължимото възнаграждение до датата на предявяване на исковата молба на 23.08.2018 г. е изтекъл тригодишния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ. Обезщетенията по чл. 221, ал.1 и л. 224, ал. 1 от КТ, дължими от втория ответник, са изискуеми от датата на прекратяване на трудовия договор със заповед о 01.12.2014 г., в която заповед  работодателят е наредил изплащането на тези обезщетения, от която дата до предявяване на иска са изтекли повече от три години.

По делото не са установени обстоятелства от предвидените в чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД, водещи до спиране или прекъсване на погасителния давностен срок. В отговор на направеното от жалбоподателя възражение за прекъсване на давността, произтичащо от твърденията му за извършени от работодателя частични плащания в рамките на давостния срок, както и действия на работодателя, обективиращи признаване на вземанията на ищеца, следва да се посочи следното:

            Признание по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, което може да бъде обективирано и с конклудентни действия. Тези действия  се изразяват в поведението на длъжника, с което, макар и не изрично, се манифестира волята на същия да потвърди факта на съществуването на дълга. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116 б.”а” от ЗЗД,  същото трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Извършването на частично плащане не прекъсва давността за остатъка от дълга. Признаването на част от дълга не означава изразена воля на длъжника, че признава съществуването и на остатъка от задължението, поради което признаване чрез частично плащане не се разпростира върху останалата част от дълга. Ето защо, дори и да се приеме за доказано твърдението на ищеца за извършени след началото на давностния срок от работодателя частични плащания на дължимите му суми за трудови възнаграждения, то извършването на тези плащания не съставлява признание за оставащата неплатена част от задълженията и не прекъсва давността за тях.

От събраните по делото доказателства не се установява да е направено от законните представители на ответните работодатели изрично волеизявление за признаване на задължението им спрямо ищеца, нито да са извършени конкретни действия, които да се приемат за израз такова признание. В отговор на направеното във въззивната жалба възражение, че начисляването на работни заплати и вписването им в счетоводните ведомости представлява признаване на задължението от работодателя чрез, следва да се посочи следното: В разпоредбата на чл. 128, т. 1 от КТ е въведено задължение на работодателя да начислява, т.е. да вписва във ведомостите за заплати размера на дължимото трудово възнаграждение на всеки работник за съответния период, за който се дължи трудовото възнаграждение. Правната последица от това вписване във ведомостите за заплати е установяването от работодателя на дължимото трудово възнаграждение по основание и размер, поради което начисляването във ведомостите може да се приеме за признание на работодателя, но само за фактите, от които произхожда задължението му за трудово  възнаграждение, както и за неговия размер. Вземането за трудово възнаграждение, начислено във ведомостта за заплати, става изискуемо с настъпването на падежа му и от този момент започва да тече погасителния давностен срок за него. Признание на задължението с прекъсващ  давността ефект е налице само при извършено от длъжника след настъпване на изискуемостта му волеизявление /изрично или чрез конклудентни действия/ за съществуването на това задължение. Както бе посочено по-горе, по делото няма доказателства за извършени от  ответните работодатели каквито и да било други действия, обективиращи тяхно признание за претендираните от ищеца негови вземания. Неоснователен е доводът в жалбата, че изявлението на главния счетоводител и записването на дълга в счетоводните книги на дружеството са израз на признание на вземането. По делото няма доказателства за последващо отразяване на задълженията спрямо ищеца в счетоводните книги на работодателя след настъпване на изискуемостта им, нито за каквото и да било изявление или действие на работодателя /или на лице, действащо от негово име/, което да се приеме за израз на признание на задължението му спрямо ищеца.

            Във връзка възражението си срещу извода за погасяване на вземанията по давност неоснователно жалбоподателят се позовава на разпоредбите на чл. 245 от КТ, за да обоснове тезата си, че извършените от работодателя частични плащания в рамките на давностния срок прекъсват давността. Гаранционната норма на чл. 245 от КТ е предназначена да осигури изплащането на един минимум от дължимото трудово възнаграждение, когато изплащането на пълния размер е невъзможно. Тя обаче не засяга дължимостта на трудовото възнаграждение за разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение, т.е. над гарантирания минимум, като вземането за тази разлика е изискуемо на общо основание от настъпването на падежа – момента, в който е следвало да се извърши плащане. Съществуването на тази разпоредба не означава, че работодателят има право да изпълнява на части в отклонение от общото правило на чл. 66 от ЗЗД/, нито пък дава основание да се приеме, че извършеното от работодателя частично плащане на дължимото трудово възнаграждение представлява признание за неплатената част.

            С оглед на горното, предявените искове следва да се отхвърлят,  като погасени по давност.

            Поради пълното съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

 

По изложените съображения Софийски окръжен съд

 

РЕШИ:

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 110 от 25.04.2019 г. по гр.д. № 1638/2018 г. на Районен съд – гр. Ботевград.

         Решението е окончателно.

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

                                                                                              2.