Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на десети юли през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Нина Светославова,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело №
9165 по описа за 2019 г.,
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение №70963 от 20.03.2019 г., по гр.д. №30085/2016 г., по описа на СРС, 50
с-в, са отхвърлени предявените искове по чл. 45, ал. 1 ЗЗД от В.И.И. и от М.В.И.
против М.А.З. и А.И.З., за осъждането на ответниците да заплатят на всеки от ищците
причинените им имуществени и неимуществени вреди в размер на по 2000 лева.
Съобразно изхода на спора всеки от ищците е осъден да заплати на ответника А.И.З.
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от по 230,00лв., представляващи
направените в производството пред СРС разноски за адвокатско възнаграждение.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците В.И.И. и М.В.И.,
чрез пълномощника адв. В. В., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Оспорва се извода на СРС за недоказаност на противоправно
поведение на ответниците, което да е в причинната връзка с претърпените
неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, тормоз, безсъние, враждебно
отношение от ответниците. Считат за несъответстващи на събраните доказателства
изводите на районния съд, че от показанията на свидетелите не се установява
ищците да са били тормозени от ответниците и да е бил нарушен духовния им
интегритет. Сочат, че от разпита на свидетеля С.се доказва, че последният е
чувал многократно как ответниците звънят на ищеца В.И. и го притесняват по
телефона, включително е чувал и телефонни разговори, пуснати на високоговорител,
от които ищецът И. е бил изключително изнервен след всеки разговор, а за претърпените
от него неимуществени вреди не е необходимо М. и А. З.да са идвали всеки път в дома
му с искане да се откаже от правото на ползване.
Изтъкват,
че от показанията на свидетелката С.се установява, че тя лично е възприела
многократни конфликти между ответниците и ищцата М.И., включително че М.З.
многократно е търсила ищцата по телефона, притеснявала я е, както и че А.З. е
отправил заплаха към М.И.. От показанията на същия свидетел се установявало и,
че ответницата З. многократно е посещавала ищцата на работното ѝ място с
едни и същи искания- да се откаже от правото на ползване върху имота, което е
довело до претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения,
нервност, загуба на тегло, припадъци, сривове. В тази връзка поддържат, че липсват
други доказателства по делото, които да опровергаят показанията в тази им част,
а това че свидетелката и ищцата са близки приятелки не прави показанията
априори недостоверни. Предвид изложеното молят обжалваното решение да бъде
изцяло отменено, а предявените искове уважени, като им бъдат присъдени
сторените пред двете инстанции разноски.
Въззиваемите
М.А.З. и А.И.З., чрез адв. В. Т., оспорват въззивната жалба в законоустановения
срок. По подробно изложени съображения считат, че обжалваното решение е правилно,
а ищцовите претенции са изцяло недоказани. Претендират разноски.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
С
исковата молба са предявени, при условията на активно и пасивно субективно съединяване,
осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД. За да възникне
предявеното притезателно право за заплащане на заместващо обезщетение за
причинени неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание, трябва в
обективната действителност да бъдат осъществени следните материални
предпоставки: 1. деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или
бездействие), 2. противоправност (несъответствие между предписаното
от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди, 4.
причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен
резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право
вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг.
чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
Ищците обосновават своите претенции
за солидарно осъждане на ответниците да им заплатят неимуществени вреди (стрес,
тревоги и страдания) с твърдения, че от страна на последните е осъществяван
психически тормоз, изразяващ в ежедневни телефонни обаждания и посещения в
жилището на ищците в гр. София, ж.к. „*****, както и обявяването му за продажба
и воденето на евентуални купувачи. Твърдят, че ответницата М.З. ги е заплашила,
че ще ги изгони от процесното жилище. Според посоченото в исковата молба, с
това си поведение ответниците са се опитвали да принудят ищеца В.И. да се
откаже от вещното право на ползване върху процесния имот или да го закупи от тях.
В подкрепа на твърденията си ищците са ангажирали единствено гласни
доказателства.
Показанията на свидетелите С.С.,
приятел на В.И. и живущ в съседни жилищен вход, и на А.С., приятелка на М.И.,
не съдържат информация, от която може да се направи категоричен извод, че
ответниците са предприели такова поведение, което е житейски
логично да обоснове настъпването на сочените неимуществени вреди. Дори да се
приеме, че в действителност М.З. многократно се е обаждала по телефона на
ищеца, включително и вечер, и е търсела ищцата по време на работа, липсва
конкретика относно съдържанието на водените между тях разговори, за да може да
се прецени по какъв начин нейните изявления са накарали ищците да се чувстват
нервни и притеснени. В тази насока свидетелят С.не изнася конкретни факти, а
единствено прави оценъчно съждение, че разговорите на ищеца с ответницата са
били „тежки“. Следва да се отбележи, че приложената от ответницата към отговора
на исковата молба нотариална покана, в която кани В. И. да ѝ предостави
възможност да ползва собствената ѝ 1/2 ид.ч. от процесния апартамент,
индицира, че е имало напрежение в отношенията между двете страни, но не и за
противоправно поведение.
Въпреки
че неколкократно твърди да е била очевидец на лични посещения на А.З.,
свидетелката С.не конкретизира самото поведение на ответника и отправените от него
думи, с изключение на едно от от изказванията му, в което е заявил „Нека се
разберем с добро или ще има последствия“, а на въпроса на М.И. дали това е
заплаха, е отговорил „Разбирайте го, както искате“. Такова изявление би
могло да се приеме за излизащо извън добрия тон, с който се отправя
предупреждение до другата страна, но с оглед мястото и времето, на което е било
направено (на работното място на ищцата, в присъствието на и на други лица), и
без да е ясен в контекста на какъв точно развил се между тях разговор е
отправено, според настоящия състав, тези изрази не са от естество да предизвика
такъв душевен смут у М.И., който да определи поведението на ответника като
деликтно. При липсата на конкретика на водените между ищцата и М. Златарева
разговори, дори да се приеме за вярно соченото от свидетеля обстоятелство, че
многократно се е обаждала и идвала на работата на ответницата, остават непълно
неизяснено причините, поради които последната се е чувствала разстроена от
техните разговори.
В
обобщение на горното, при положение че е безспорно установено по делото
закупуването на процесния апартамент в хода на процеса от М.И., то и следва да
се приеме, че между страните по делото са се водили преговори във връзка със
сделката, което поначало обосновава и честите контакти между тях и при
наличието на запазено право на ползване в полза на ищеца, то и е житейски
логично ответницата като собственик да е била настоятелна в желанието си да
уредят отношенията си по повод имота. Сами по себе си исканията на ответниците
да продадат имота на ищците или да се извърши отказ от право на ползване, не
противоречат нито на правна норма, нито нарушават общото правило да не се вреди
другиму. Както се посочи, ищцовите свидетели не излагат конкретни факти относно
провежданите между страните разговори, поради което съдът не може да направи
еднозначен извод за противоправно поведение от страна на ответниците,
изразяващо се в твърдян психически тормоз и натиск и което е било от естество да
предизвика описаните в исковата молба стрес, притеснение, безсъние, враждебна,
обидна и застрашена среда. Тъй като, с изключение на вината, останалите
елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на пълно и
главно доказване от ищците, а такова не е проведено, то и исковете се явяват
недоказани, а въззивната жалба е неоснователна.
Доколкото
крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, първоинстанционно
решение следва да бъде потвърдено.
Предвид
изхода на спора, ответникът А.З. има право на сторените от него разноски за
адвокатско възнаграждение. Същото се претендира в размер на 520 лв. и е
заплатено в брой, според представения договор за правна помощ №850949, но в
който обаче не е посочена точната дата на неговото сключване, тъй като не е
попълнена година, а датата и месецът са нечетливо изписани. Ето защо настоящият
състав намира, че най-късната дата на неговото сключване е денят на
провеждането на откритото съдебно заседание, в което е приложен – 10.07.2020 г.
Към този момент е действала Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, в реакцията от ДВ, бр. 45 от 2020 г., в сила от
15.05.2020 г., като според чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата при интерес от 1000
до 5000 лв. адвокатското възнаграждение е 200 лв. + 6 % за горницата над 1000
лв. Следователно при обжалваем интерес от 4000 лв., минималното адвокатско
възнаграждение се равнява на 380 лв. и до този размер следва да се присъдят
разноски на въззиваемия с оглед релевираното от ищците възражение за
прекомерност и доколкото делото пред СГС не се отличава с фактическа и правна
сложност.
С
оглед цената на исковете решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване – арг. чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№70963 от 20.03.2019 г., по гр.д. №30085/2016 г., по описа на СРС, 50 с-в.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3,
вр. чл. 273 от ГПК, В.И.И., ЕГН ********** и М.В.И., ЕГН **********, и двамата
със съдебен адрес ***, чрез адв. В. В., да заплатят на А.И.З., ЕГН **********,
със съдебен адрес,***, по ½ от сумата 380 лв. (или по 190 лв. от всеки
въззивник), представляващи сторени от ответника разноски пред СГС за адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: