Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 17.12.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3892 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 20.04.2018 год., постановено по гр.дело №75795/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 119 с-в, допълнено в частта за разноските с определение от 06.11.2018
год., не е допуснато извършването на съдебна делба между А.И.Н., И.А.А. и А.Н.А.
на следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО с площ от 2 092 кв.м., съставляващо
парцел ХVІ-115 от кв.ХХ по плана на вилна зона ІІ част в местността
Симеоново-Драгалевци, при съседи: улица и парцели ІІ, ІV, VІІ и ХІІІ, описан
според нотариален акт за продажба на недвижим имот чрез народния съвет №180,
т.ХХІV, нот.дело №4448/1960 год., а съгласно скицата на поземления имот,
представляващо имот с идентификатор 68134.1980.447, находящ се в гр.София, по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД-18-3 от
11.01.2011 год. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот:
гр.-София, кв.Драгалевци, ул.“*****, с площ от 2 114 кв.м., с трайно
предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско
застрояване до 10 м., стар идентификатор: няма, номер по предходен план: CDХLVІІ, квартал ХХ, парцел ХVІ, при
съседи: имоти с идентификатори 68134.1980.445, 68134.1980.463, 68134.1980.462, 68134.1980.461, 68134.1980.448, 68134.1980.145 и 68134.1980.446,
като ищцата А.И.Н. е осъдена да заплати, както следва: по сметка на СРС сумата от 100
лв., представляваща държавна такса и на ответника А.Н.Н. на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 900 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата А.И.Н.. Жалбоподателката поддържа, че дворното място по волята
на собствениците можело да не бъде обща част към етажната собственост. Такава
воля в случая била заявена многократно – с воденето на делба през 1998 год.,
включително и чрез подаването на настоящата искова молба. Според практиката на
ВКС, когато в съсобствения поземлен имот имало една сграда, която също била
съсобствена между съсобствениците на земята и втора сграда, която била
индивидуална суперфициарна собственост на съделител, то т. 1, б. „д“ от ППВС №
2/1982 год. не намирала приложение и било допустимо извършването на съдебна
делба на поземления имот, заедно със съсобствената сграда. В този случай не
можело да се приеме, че теренът е загубил самостоятелния си характер и е
придобил обслужващо значение спрямо сградите, т.е., че е станал обща част.
Според т. 1, б. „д“ от ППВС № 2/1982 год., била недопустима делба на съсобствен
парцел, в който има две или повече самостоятелни сгради, които са изключени от
съсобствеността и принадлежат на отделни съсобственици. Когато обаче в
съсобствения поземлен имот имало една сграда, която също била съсобствена между
съсобствениците на земята, то цитираното разрешение от ППВС не намирало
приложение и било допустимо да се извърши съдебна делба на поземления имот,
заедно със съсобствената сграда. Нормата на чл. 38, ал. 1 ЗС имала предвид
вертикална етажна собственост. Тази разпоредба се прилагала и по отношение на
т.нар. „хоризонтална етажна собственост“, при която в съсобствено дворно място
имало две и повече сгради с различни собственици. В тези случаи дворното място
също представлявало обща част и не подлежало на делба. Изключение от този
принцип бил случаят, при който самото дворно място било делимо според строителните
правила и норми, като за всяка от сградите можел да се обособи самостоятелен
урегулиран поземлен имот. Процесното дворно място не било обща част. Сградата
можела да съществува и в дворно място, което е с други размери. Нямало пречка
съсобствениците да уговорят, че дворното място няма да се ползва като обща
част. В случая била налице ясна воля на единия съсобственик на повече от
половината от общата вещ, че не желае да е в съсобственост, т.е. да полза
общата част, като такава.- Дворното място не представлявало обективно
необходима обща част. Допустимостта на съдебната делба на застроено съсобствено
дворно място трябвало да се преценя с оглед състоянието на имота към момента на
приключване на съдебното дирене в първата фаза на производството, включително и
с оглед градоустройствения статут на имота. Ако по делото било установено, че
от дворното място могат да се обособят два или повече самостоятелни УПИ при
спазване изискванията на чл. 19 ЗУТ и действащият ПУП бъде изменен, всеки от
новообособените УПИ щял да обслужва отделен самостоятелен обект, с оглед на
което делбата му щяла да бъде допустима. Само ако не съществувала възможност от
имота да бъдат обособени два или повече самостоятелни УПИ, делбата щяла да е
недопустима, тъй като дворното място имало за предназначение да обслужва всички
построени в него сгради и представлявало обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1
ЗС. В частност застроената площ на вилата била 71 кв.м., а на бараката – 17.50
кв.м., т.е. общо 88.50 кв.м., а площта на процесното дворно място – 2 092
кв.м. Т.е., размерът на незастроената площ /съгласно ЗУТ/ била около 95 % от
цялото място. Следователно в случая не била налице етажна собственост по
смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, за да се приеме, че дворното място има характера
на обща част и делтата му е недопустима съгласно чл. 38, ал. 3 ЗС. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен.
Ответникът
по жалбата А.Н.А. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че той и ищцата били собственици на самостоятелни обекти в сграда,
представляваща етажна собственост, съгласно одобрената от съда спогодба по
гр.дело №8933/1997 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в. Ищцата била собственик на
жилището на втория етаж от сградата, заедно с 43.72 % ид.ч. от общите части на
сградата, заедно с източното помещение от бараката, построени в дворното място,
а ответникът – на жилището на първия етаж от сградата, заедно с мазето,
разположено в западния ъгъл на сутерена, заедно с гараж, заедно с 56.28 % ид.ч.
от общите части на сградата, заедно със западното помещение от бараката. Бараката
също представлявала етажна собственост. Посочената от жалбоподателката съдебна
практика била постановена по друга правна и фактическа обстановка и била неотносима.
Процесното дворно място представлявало обща част съгласно чл. 38, ал. 1 ЗС,
поради което не можело да се дели – чл. 38, ал. 3 ЗС. Нямало никаква договорка
между страните дворното място да се ползва по друг начин, а и СРС не бил приел,
че това дворно място е обективно необходима обща част. Независимо от
квадратурата на дворното място, начинът на разположение на сградата и бараката
не предполагали техническа възможност за обособяване на самостоятелни парцели,
които да позволят всеки от собствениците да ползва притежаваните
в индивидуална собственост обекти, в режим на етажна собственост. В този смисъл
делбата на процесното дворно място била недопустима. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответницата И.А.А..
Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
процесното дворно място представлява обща част, както и че било без значение
каква площ заема сградата в сравнение с площта на дворното място. Делбата
следвало да бъде допусната с оглед т. 1, б. „е“ от ППВС № 2/1982 год. СРС се
бил позовал на т. 1, б. „е“ от посоченото ППВС. Текстът препращал към този на
б. “г“, който касаел съсобствен парцел, образуван по регулация от два или повече
съседни имоти по реда на чл. 29, ал. 1 ЗТСУ /или § 49 и 50 ППЗПИНМ/,
предназначен за малоетажно и средноетажно жилищно или вилно застрояване, който
е застроен с две или повече жилищни и други сгради, които могат да бъдат обект
на собственост, заварени от регулацията. В случая не бил налице съсобствен
парцел, образуван по регулация или два или повече съседни имоти. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено, а искът – уважен.
Ответницата
по жалбата А.И.Н. не е депозирала писмен отговор.
Срещу
определението на СРС от 06.11.2018 год., постановено по горепосоченото дело по реда на чл. 248 ГПК, е
подадена частна жалба от ищцата А.И.Н., която поддържа, че в случая е приложима
разпоредбата на чл. 355 ГПК и доколкото все още не била определена стойността
на дяловете на страните, нямало основание за присъждане на разноски. В
представения от ответника договор не било посочено как било извършено плащането
на адвокатското възнаграждение, а и по делото липсвали доказателства за
извършено плащане на хонорара. Освен това СРС не бил обсъдил своевременно
направеното от ищцата възражение за прекомерност. Претендираните разноски от
900 лв. надхвърляли определения минимален размер в чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1
от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Делото не се отличавало с фактическа и правна сложност, като процесуалното
представителство се изразявало в явяването в едно съдебно заседание, а
отговорът на исковата молба бил изготвен от друг адвокат.
Ответникът
по частната жалба А.Н.А. счита, че обжалваното определение следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че има право на разноски, тъй като искът за делба бил
отхвърлен. Само при допускането на делба, всяка от страните понасяла направените
разноски. По делото били налице доказателства за заплащането на претендираните
разноски – представеният договор имал характера на разписка. Съгласно чл. 7,
ал. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възнаграждението се определяло съобразно интереса на
представляваната страна, но не по-малко от 600 лв. /ал. 2/. Данъчната оценка на
имота била 101 587.70 лв., т.е. за притежаваната от ответника ид.ч. от
него, хонорарът бил дори под минималния размер в посочената наредба.
Следователно възражението за прекомерност на ищцата било неоснователно.
По отношение на въззивните жалби:
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане иск за делба във фазата на допускането.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният
съд приема, че решението на СРС е недопустимо в частта му, в която е разгледан
иска за делба срещу И.А.А., като постановено срещу ненадлежна страна, поради
следните съображения:
Не
съществува законова забрана да се дели съсобствен имот, върху който има
учредено вещно право на ползване /виж Решение № 56 от 28.04.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 4851/2013 г., I г. о., ГК, Решение
№ 187 от 10.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1300/2014 г., I г. о., ГК, Определение № 552 от 21.10.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 4146/2014 г., I г. о., ГК/. Делбата на такъв имот не е и несъвместима с естеството
и предназначението му. Съдържанието на това ограничено вещно право покрива
правомощието на собственика да ползва и да си служи с вещта. Всички останали
правомощия, произтичащи от съдържанието на правото на собственост, са на титуляра
на правото на собственост, а сред тях е и правото да се иска делба, в случай че
обременената с право на ползване вещ е съсобствена. В този смисъл в
производството по делба участват само съсобствениците и вещният ползвател не е
задължителен необходим другар по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК. Следователно и
доколкото е несъмнено по делото, че И.А.А. е носител само на вещно право на
ползване, то на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК първоинстанционното решение
следва да бъде обезсилено в обсъжданата част, а производството по делото –
прекратено в тази част.
В останалата допустима част първоинстанционното
решение е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се добави и следното:
Безспорно
е във въззивното производство, че през 1960 год. Н.А.Н. е придобил следния
недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО с площ от 2 092 кв.м., съставляващо парцел
ХVІ-115 от кв. 20 по плана на вилна зона ІІ част – м.“Симеоново-Драгалевци“,
при съседи: улица и парцели ІІ, VІ, VІІ и ХІІІ, който имот е с идентификатор
68134.1980.447 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
Заповед №РД-18-3 от 11.01.2011 год. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес
на поземления имот: гр.-София, кв.Драгалевци, ул.“*****, с площ от 2 114
кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно
ползване: ниско застрояване до 10 м., при съседи: имоти с идентификатори
68134.1980.445, 68134.1980.463, 68134.1980.462, 68134.1980.461, 68134.1980.448,
68134.1980.145 и 68134.1980.446 /съобразно скица на поземлен имот №15-443761 от
09.09.2016 год./.
Н.А.А.
е починал на 18.03.1988 год. и е оставил за свои наследници по закон съпругата
си Д.А.Н. и синовете си А.Н.А. и И.Н.А.. Последният е починал през м.09.1998
год. и оставил за свои наследници по закон съпругата си И.А.А. и децата си Н.И.Н.
и А.И.Н. /виж удостоверения за наследници/. Видно е протокол от 28.04.1998 год.
по гр.дело №8933/1997 год. по описа на СРС, ГК, 57 с-в /в което са участвали
посочените наследници на Н.А.А./, че е била одобрена спогодба, по силата на
която А.Н.А. е получил в дял и е станал собственик на следния недвижим имот:
ЖИЛИЩЕ, разположено на първия етаж от вилната сграда, построена в процесното
дворно място, състоящо се от дневна, стая, кухня, баня и антре, със застроена
площ от 62.20 кв.м., заедно с мазето, разположено в западния ъгъл на сутерена,
с полезна площ от 10.20 кв.м., заедно с гараж със застроена площ от около 35.70
кв.м. и с 56.28 % ид.ч. от общите части на сградата, заедно със западното
помещение на бараката с площ от 8.70 кв.м. и заедно с 46.68 % ид.ч. от дворното
място, като за уравнение на дела на майка си Д.А.Н. й е учредил вещно право на
ползване на жилището до края на живота й, а А.И.Н. е получила в дял и е станала
собственик на следния недвижим имот: ЖИЛИЩЕ, разположено на втория етаж от
вилната сграда, състоящо се от дневна, стая, кухня, баня и антре, със застроена
площ от около 68 кв.м., заедно с мазето, разположено до стълбищната клетка, с
полезна площ от 14.30 кв.м., заедно с таванско помещение с полезна площ от
33.85 кв.м., заедно с 43.72 % ид.ч. от общите части на сградата, заедно с
източното помещение на бараката с полезна площ от 8.80 кв.м. и заедно с 53.32 %
ид.ч. от дворното място, като за уравнение на дяловете учредила на майки си И.А.А.
и на баба си Д.А.Н. вещното право на ползване на този имот до края на живота
им, а за уравнение на дела на брат си Н.И.Н. му заплатила сумата от 4 375
лв.
Д.А.Н.
починала на 03.05.2005 год. /видно от приетия като доказателство
препис-извлечение от акт за смърт №20 от 04.05.2005 год./.
Спорният между страните въпрос по същество във въззивното
производство е свързан с това дали процесното застроено дворно място
представлява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС.
Всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ,
освен ако законът разпорежда друго или това е несъвместимо с предназначението
на вещта – чл. 34, ал. 1 ЗС. Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗС, при сгради, в които
етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, земята
представлява обща част на всички собственици, а според чл. 38, ал. 3 ЗС, общите
части не се делят.
Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗС има предвид вертикална
етажна собственост, т.е. сграда с няколко самостоятелни обекта, които имат
различни собственици. Правилата на чл. 38, ал. 1 и 3 ЗС се прилагат и за т.нар.
„хоризонтална етажна собственост“, при която в съсобственото място има две или
повече сгради с различни собственици.
При действието на ЗУТ е отпаднало тълкуването, основано
на разпоредите на чл. 58, ал. 1 и чл. 61, ал. 4 ЗТСУ /отм./ и делбата на
съсобствен урегулиран поземлен имот е недопустима, само ако същият е застроен с
обекти, индивидуална собственост на собствениците на терена, когато земята е
обща част или в случаите, когато намира приложение нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ – застроен терен /урегулиран поземлен имот/ е обща част, когато всички
съсобственици на терена притежават самостоятелен обект в сградата в режим на
етажна собственост, а е предназначен да обслужва построените в него сгради,
когато всички съсобственици на терена притежават самостоятелна сграда; когато
някой от съсобствениците в дворното място не притежава отделна сграда или
самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, делбата на
съсобственото дворно място би била недопустима само когато съсобственикът може
да получи разрешение за нов строеж, пристрояване или надстрояване при условията
на чл. 183, ал. 4 ЗУТ. Преценката за допустимостта на делбата се извършва въз
основа на действащия градоустройствен режим на дворното място, което следва от
характера на съдебната делба като способ за прекратяване на съществуваща
съсобственост чрез заместването й с индивидуално право на собственост върху
определена част от общите до момента вещи, поради което допустимостта на
делбата се преценява с оглед състоянието на тази съсобственост към момента на
постановяване на решението в първата
фаза. Делбата не би била несъвместима с предназначението на дворното място като
обслужващо построените в него сгради в случаите, когато към посочения момент
вече е налице проект за изменение и заповед за изменение на подробния
устройствен план, с която се обособяват отделни урегулирани поземлени имоти за
собствениците на сградите /т.е. щом личните сгради попадат в обособените
отделни урегулирани поземлени имоти/ – виж ППВС № 4/1964 год., т. 1, б. „е“ вр.
с б. „г“ ППВС № 2/1982 год., Решение № 293 от 12.12.2011 г. на ВКС по гр. д. №
265/2011 г., II г. о., ГК, Решение № 504 от 24.IХ.1996 г. по гр. д. № 376/96
г., I г. о., Решение № 124 от 20.10.2014 г. на ВКС по гр. д №
2054/2014 г., ІІ г. о., ГК, Решение № 229 от 30.11.2015 г. на ВКС по гр. д. №
1755/2015 г., І г. о., ГК, Решение № 174 от 18.10.2016 г. на ВКС по гр. д. №
1627/2016 г., І г. о., ГК, Решение № 106 от 30.10.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3161/2017 г., І г. о., ГК, Решение № 137 от 27.11.2018 г. на ВКС по гр. д. №
4874/2017 г., ІІ г. о., ГК
В
разглеждания случай е несъмнено, че в процесния УПИ е била изградена сграда, в
която всеки от съсобствениците на дворното място /страните по делото/ понастоящем
притежава в индивидуална собственост отделен обект /жилище/ – състоянието на
съпритежание на определени части от сградата в режим на етажна собственост е
възникнало по силата на съдебната спогодба по гр.дело №8933/1997 год. по описа
на СРС, ГК, 57 с-в. В този смисъл въззивният съд приема, че притежаваните от
страните идеални части от застроеното дворно място представляват принадлежност
към притежаваните от тях самостоятелни обекти на собственост, които се намират
в сградата в режим на етажна собственост, поради което и делбата на дворното
място е недопустима на основание чл. 38, ал. 3 ЗС. Релевираната претенция за
делба се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, както законосъобразно е
приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС /в допустимата му част/ – потвърдено, като
правилно.
По
отношение на частната жалба.
Частната жалба е подадена от
надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения
срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
В срока за обжалване на първоинстанционното решение
ответникът е подал молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълването му в частта за
разноските.
За да постанови обжалваното определение по реда на чл.
248, ал. 1 ГПК, СРС е приел, че с оглед изхода от спора ответникът има право на
действително направените разноски по делото за възнаграждение за един адвокат в
размер на 900 лв.
Определението е неправилно.
По отговорността за разноските съдът не се произнася
служебно, а само по молба на заинтересованата страна, като по правило на
присъждане подлежат само действително направените, т.е. заплатени разноски – в
този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно
решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Съгласно разпоредбата на чл. 355 ГПК, разноските в
делбеното производство се заплащат от страните съобразно стойността на дяловете
им, т.е. разноските, направени с оглед нормалното развитие на делбеното
производство остават за сметка на страните. По смисъла на посочената норма
съделителите заплащат съобразно дяловете си при приключване на делбеното
производство онези разноски по призоваване на свидетели, вещи лица, вкл.
възнаграждение за последните, както и по извършването на оглед и други съдопроизводствени
действия, които са направени по повод признаване и ликвидиране на
съществуващата съсобственост, като при липса на оспорване на правата на
съделителите и при липса на спор за способа на извършване на делбата, всеки
съделител понася сам направените разноски за процесуално представителство от
адвокат. При наличие на спор по правата на съделителите, респ. оспорване на
самия факт на съществуване на съсобствеността, ако предявеният иск бъде
отхвърлен, респ. ако производството по него бъде прекратено по причина извън
поведението на ответника, който е оспорил иска, както и по присъединените
искове във втората фаза на производството и при обжалване на постановените от
първоинстанционния и въззивния съд решение, приложение намира разпоредбата на
чл. 78 ГПК – в този смисъл Определение № 45 от 27.02.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 466/2018 г., I г. о., ГК и Определение № 78 от 27.04.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1521/2018 г., I г. о., ГК.
В частност искането за присъждане на разноски от страна
на ответника е направено своевременно /до приключването на единственото съдебно
заседание в първоинстанционното производство/. За доказване на претендираните
разноски ответникът е представил договор за правна защита и съдействие от
17.11.2017 год. /л. 44 от първоинстанционното дело/, с който е уговорен
адвокатски хонорар в общ размер на 1 200 лв., от които 900 лв. – за защита
по иска за делба, като в договора е отразено, че същият е заплатен в брой, т.е.
договорът има характера на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и е заплатила адвокатското възнаграждение.
На следващо място, ищцата своевременно е релевирала
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК – до приключването на единственото съдебно
заседание в първоинстанционното производство /което обаче не е било разгледано
от СРС/. Според посочената разпоредба, при прекомерност на заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 ЗА – виж т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС
по
тълк.дело № 6/2012 на ОСГТК. В издадената въз основа на този закон Наредба №1
от 09.07.2004 год. са фиксирани минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които при граждански дела с определен интерес са зависими от
последния /чл. 7, ал. 2/, при дела за делба – от интереса на представляваната
страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 600 лв. за всяка фаза /чл.
7, ал. 4/.
Съдебната делба има за предмет право, което е с определен
имуществен интерес. Производството е особено и протича в две фази. С решението,
с което се допуска делба, се подготвя окончателната подялба на имуществото. Към
този момент то няма парична оценка. Стойността на имуществото се определя от
съда при извършване на делбата и въз основа на приетата оценка се изчислява и
стойността на дяловете /виж приетото в мотивите на т. 17 от Тълкувателно решение № 6/2012
год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 на ОСГТК/. В този смисъл в първата
фаза на делбеното производство стойността на имота не е съществена, като
преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение
следва да се осъществи основно от действителната фактическа и правна сложност
на делото. В частност делото пред първата инстанция се е развило в едно съдебно
заседание и не разкрива никаква фактическа сложност, а правната му сложност е ниска, поради което и възнаграждението,
което надвишава с 1/3 минималното е прекомерно и следва да бъде намалено до
минималното – 600 лв.
Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено
в частта му, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника направените
разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат
за разликата над 600 лв. до присъдения размер от 900 лв., а искането на ответника
по чл. 248, ал. 1 ГПК – отхвърлено в тази част.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК жалбоподателката /ищцата/ следва да бъде осъдена да заплати на
ответника действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 450 лв. /който не е прекомерен с оглед изложеното
вече по-горе във връзка с частната жалба на ищцата/. Предмет на представения по
делото договор за правна защита и съдействие от 19.12.2018 год. е защита срещу въззивната
жалбата на ищцата и срещу въззивната жалба на ответницата И.А., като размерът
на адвокатското възнаграждение е посочен общо – 900 лв., без да е направено
разграничение каква част от него съответства на усилията, положени във връзка с
жалбата на ищцата и каква част – във връзка с жалбата на ответницата И.А.,
поради което следва да се приеме, че то се разпределя поравно – т.е. по 1/2
част за всяка от жалбите. А с оглед задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по
т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, препис от въззивната жалба се представя само за
противната страна, а не и за необжалвалите необходими другари на жалбоподателя,
с които той се намира на една и съща страна на процесуалното правоотношение
/въпросът дали И.А. е надлежна страна в производството за делба е част от
основния спор между ищцата и ответника А.А./.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 20.04.2018 год., постановено по
гр.дело №75795/2016 год. по описа на СРС, ГО, 119 с-в, в частта му, в
която е отхвърлен предявения А.И.Н. срещу И.А.А. иск за делба на следния
недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО с площ от 2 092 кв.м., съставляващо парцел
ХVІ-115 от кв.ХХ по плана на вилна зона ІІ част в местността
Симеоново-Драгалевци, при съседи: улица и парцели ІІ, ІV, VІІ и ХІІІ, описан
според нотариален акт за продажба на недвижим имот чрез народния съвет №180,
т.ХХІV, нот.дело №4448/1960 год., а съгласно скицата на поземления имот,
представляващо имот с идентификатор 68134.1980.447, находящ се в гр.София, по кадастралната
карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД-18-3 от 11.01.2011
год. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: гр.-София,
кв.Драгалевци, ул.“*****, с площ от 2 114 кв.м., с трайно предназначение
на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско застрояване до
10 м., стар идентификатор: няма, номер по предходен план: CDХLVІІ,
квартал ХХ, парцел ХVІ, при съседи: имоти с идентификатори 68134.1980.445,
68134.1980.463, 68134.1980.462, 68134.1980.461, 68134.1980.448, 68134.1980.145
и 68134.1980.446, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 20.04.2018 год.,
постановено по гр.дело №75795/2016 год. по описа на СРС, ГО, 119 с-в, в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА А.И.Н. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на А.Н.А. с ЕГН **********, с адрес: ***-3, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 450 лв.
ОТМЕНЯ определението от 06.11.2018 год., постановено по реда
на чл. 248, ал. 1 ГПК по гр.дело №75795/2016 год. по описа на СРС, ГО, 119 с-в,
в частта му, в която ищцата А.И.Н. е осъдена да заплати на ответника А.Н.А.
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за един адвокат за разликата над 600 лв. до
размера от 900 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл. 248,
ал. 1 ГПК на ответника А.Н.А. за допълване на решението от 20.04.2018 год.,
постановено по гр.дело №75795/2016 год. по описа на СРС, ГО, 119 с-в, в частта му
за разноските за възнаграждение за един адвокат за разликата над 600 лв. до
размера от 900 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните, а в частта му с характер на определение – пред Върховния касационен съд
с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/