РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното
заседание на двадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия
ИВА НЕШЕВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия Нешева в. гр.
дело № 14812 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ от ГПК.
С
решение № 100599/22.04.2019 г. по гр.д. № 74851/2015 г. на Софийския районен
съд, 52 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С."
ЕАД против Г. П.К.-Л.с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл.
318, ал. 1 от Т3, чл. 1 от ТЗ и чл. 100, ал. 2 от ЗС, че Г. П.К.-Л.дължи на „Т.С."
ЕАД сумата 464.55 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия на топлоснабден имот – апартамент, находящ
се в гр. София, ж.к. „*******, с абонаментен номер: 77079, за периода от м.
06.2012г. до м. 04.2014 г., заедно със законната лихва върху тази сума от
25.06.2015 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД, че Г. П.К.-Л.дължи на „Т.С." ЕАД сума в размер на 141.30 лева,
представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху посочената
продажна доставената топлинна енергия за периода от 31.07.2012 г. - 29.05.2015
г., удостоверени в заповед за изпълнение на парично задължение по гражданско
дело № 36305/2015 г. по описа на СРС, 52-ри състав, като исковата претенция с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, във връзка с ал. 1 от ТЗ, чл. 286, ал. 1 от ТЗ и чл. 100, ал. 2
от ЗС е отхвърлена за разликата над размер от 464.55 лева до пълния предявен
размер от 1150.01 лева за периода м. 06.2012г. до м. 04.2014 г., а искът с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 141.30
лева до пълния предявен размер 195.31 лева
и за периода от 31.07.2012г. до 29.05.2015г.
Срещу
така постановеното решение в частта, с която са уважени исковите претенции, е
подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Г.П.К., чрез адв. Х.. Във въззивната жалба се
излагат оплаквания за това, че неправилно е прието в обжалвания съдебен акт, че
страна по облигационното правоотношение с „Т.С.“ ЕАД е собственика на процесния имот – Г.К., а не ползвателят с учредено вещно
право на ползване, поради което и неправилно са уважени исковите претенции на „Т.С.“
ЕАД. Твърди се още и, че неправилно СРС е приел за доказан иска за мораторна лихва, доколкото според действащите общи условия
длъжникът изпада в забава в 30 – дневен срок от публикуване на фактурите за потребено количество топлинна енергия, за което публикуване
няма събрани доказателства. Поради това се моли за отмяна на първоинстанционното
решение като неправилно, а исковите претенции - изцяло отхвърлени. Претендират
се сторените разноски.
В
законния срок не е постъпил отговор на въззивната
жалба от страна на „Т.С.“ ЕАД.
Не
е постъпило и становище от третото лице-
помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението
на СРС е влязло в законна сила като необжалвано в частта, с която са отхвърлени
исковите претенции.
Софийски градски
съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите
се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства,
основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната
част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази
връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е
валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че
оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният
съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
В
своето решение първоинстанционният съд е приел, че
страните по делото се намират в облигационна връзка с предмет доставка на
топлинна енергия, че за процесния период е доставена
топлинна енергия до процесния имот, поради което
съобразно нормативните изисквания е била начислена цена за доставената топлинна
енергия, която обаче не е била заплатена от потребителя. СРС е уважил е
исковата претенция частично след приспадане на сума в размер на 560,50 лева, за
която се установява от заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна
експертиза, че е била заплатена доброволно.
Настоящият
състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Основателността
на предявените искове зависи от пълното и главно доказване на следните
обстоятелства: 1. качеството на ответната страна като потребител на топлинна
енергия; 2. доставяне от топлофикационното дружество на съответното твърдяно
количество топлинна енергия на абоната за съответен период; 3. в съответния
установен срок потребителят да не е заплатил дължимите за тази енергия суми. По
иска за лихви следва да се установи настъпване на падежа и изтичане на
съответен период от време, през който задължението не е платено.
Основният
довод във въззивната жалба е за неправилност на
изводите на съда досежно първата предпоставка за
уважаване на исковите претенции. В тази връзка настоящият състав намира, че
доводите във въззивната жалба са неоснователни поради
следните съображения:
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа
на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите
норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар.
1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи
условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.
2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.
07. 2012г., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради,
се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36
Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването)
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия / така мотивите на т.
1 от ТР № 2/2017 от 17 май 2018 год. на ОСГК на ВКС/.
Източникът
на продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди може да
бъде не само собственикът или ползвателят, който изрично е дал съгласието си за
топлофициране на сградата. Законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, всички
собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по
договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза
законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
договор с топлопреносното предприятие. Законът по
императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на
същия.
Видно
от дотук изложеното, договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от
етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на
собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този
имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/,
преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот
с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в
облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния
имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
От
представените по делото доказателства се установява, че ответницата е
собственик на процесния имот – ап. 48, находящ се в гр. София, ж.к. „*******в жилищна сграда –
блок № 248, ет. 6, – ½ от имота и е дарена, а ½ е наследила по
закон като наследник на П.К.К.. Действително с договор
за дарение на недвижим имот от дата 08.10.1998 г., обективиран
в нотариален акт № 008, том I, дело 008, К.И.К.
е прехвърлила на Г.П.К. - Л.правото на
собственост върху ½ ид.ч. от правото на
собственост върху недвижим имот в гр. София, ж.к. „*******в жилищна сграда –
блок № 248, ет. 6, като дарителката си е запазила правото на ползване, докато е
жива. Правото на ползване касае единствено ½ идеални части от имота,
предмет на дарението. Поначало предвид учредяването на правото на ползване
върху1/2 ид. части от имота, разходите за заплащане
на топлинната енергия следва да бъдат разпределени поравно между К.К., като носител на право на ползване върху ½
идеални части, и Г.К., собственик на ½ ид.ч. В
настоящия случай обаче от доказателствата по делото се установява, че
собственикът на имота Г.К. изрично е дала съгласието си за сключване на договор
за доставка на топлинна енергия за целия имот, поради което и ползвателят не е
в облигационни отношения с дружеството. За да достигне до този извод настоящата
инстанция взе предвид представената по делото декларация от 28.12.1998 г. за
откриване на партида, подадена от Г.П.К., с която същата моли да бъде открита
партида за имота– ап. 48, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******в жилищна сграда – блок № 248, ет. 6. С оглед възприетото
разбиране в цитираното тълкувателно решение декларацията е доказателство за
сключено правоотношение между Г.К. и „Т.С.“ ЕАД, въз основа на което за Г.К.
като битов клиент се е породило задължение за заплащане цената за доставена
топлинна енергия. Отделно от това, видно от депозираното възражение срещу издадената
заповед за изпълнение, ответницата е заявила, че е плащала задължения за имота
в полза на дружеството, което изявление настоящата инстанция прецени с оглед
останалите доказателства съобразно чл. 175 ГПК.
При тези данни СРС правилно е приел за доказана първата предпоставка за
уважаване на исковите претенции, а именно страните по делото да са страни по
облигационно отношение с предмет доставка на топлинна енергия.
Доводът
по отношение на претенцията за лихва за забава е въведен едва с депозираната въззивна жалба, поради което е преклудиран,
същият е и неоснователен, доколкото за процесния
период са приложими общите условия, приети с Решение от 18.09.2007 г. на Съвета
на директорите на „Т.С.“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ 001/07.01.2008 г. на
ДКЕВР. Според чл. 33, ал. 1 клиентите са длъжни да заплащат месечно дължимите
суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на срока, за който се
отнасят. След изтичане на срока клиентът изпада в забава без покана, както е
приел и Софийският районен съд.
Поради
изложените съображения въззивната инстанция намира за
неоснователна подадената въззивна жалба. Предвид
съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции решението на
Софийския районен съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При
този изход на спора право на разноски има въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД, която обаче не е направила искане за присъждане на разноски,
поради което и такива не следва да се присъждат.
Мотивиран
от горното СЪДЪТ
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
100599/22.04.2019 г. по гр.д. № 74851/2015 г. на Софийския районен съд, 52
състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е постановено с
участието на „Н.И.“ ЕООД като трето лице помагач на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО с оглед цената
на исковите претенции не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.