№ 215
гр. гр. Д. , 27.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Д. в публично заседание на двадесет и осми октомври,
през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Десислава Б. Николова
Членове:Галина Д. Жечева
Георги К. Пашалиев
Секретар:Румяна И. Радева
като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно гражданско дело
№ 20203200500581 по описа за 2020 година
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е
въззивна жалба от Г. Т. Г. с ЕГН ********** от гр.Д. срещу решение
№140/07.02.2020 г. по гр.д.№491/2019 г. на Д.кия районен съд,с което
въззивницата е осъдена да заплати на А. М. М. с ЕГН ********** от гр.Д.
следните суми:11 980 лв-регресно вземане в качеството на ищеца на ипотекарен
гарант,суброгирал се в правата на кредитора по договор за ипотека,обективиран в
нотариален акт №108,т.II,рег.№3491,д.№182/31.05.2017 г. на нотариуса
В.Т.,извършил плащане на дължими суми по договор за заем №479/25.05.2017
г.,сключен между Кооперация „К.****“-гр.Д. и Г. Т.Г.,поради неизпълнение от
страна на главния длъжник,ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба 12.02.2019 г. до окончателното изплащане;1 284,52 лв-обезщетение за
забава в плащането на главното задължение за периода 22.01.2018 г.-11.02.2019
г.,като въззивницата е осъдена да заплати на М. разноски по делото в размер на
530,58 лв държавна такса и 870 лв адвокатско възнаграждение.Атакуваното
решение било незаконосъобразно.Сочи се,че въззивницата била депозирала жалба
1
в РП-Д. срещу ищеца по делото с оглед извършено от последния престъпление от
общ характер спрямо същата и поискала от съда да спре производството по делото
до приключване на производството по горната жалба.В хода на делото било
установено,че сумата от 11 980 лв по процесния договор за заем била преведена
от заемодателя на самия ищец и ползвана от него,а не от ответницата Г.,на
основание техни отношения,нямащи нищо общо с настоящото
правоотношение.Ищецът М. всъщност възстановил сумата на заемодателя,която
той лично бил ползвал.Настоява се за отмяна на решението и за отхвърляне на
исковете.Претендират се сторените от въззивницата разноски по делото.
В писмен отговор и в хода на въззивното производство въззиваемият А. М. М.
изразява становище за неоснователност на жалбата и настоява за оставянето й без
уважение,респ. за потвърждаване на атакуваното решение.Намира,че събраните
доказателства сочат на наличие на всички елементи от фактическия състав на
законната суброгация.
Като постави на разглеждане въззивната жалба,Д.кият окръжен съд установи
следното:
Жалбата е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК
/въззивницата е получила препис от първоинстанционното решение на 10.02.2020
г.,а жалбата е подадена на 24.02.2020 г. при изтекъл за страната срок за въззивно
обжалване на 24.02.2020 г./.Жалбата е процесуално допустима предвид горното и
подаването й от активно легитимирано лице-страна в производството по делото-с
правен интерес от атакуване на неизгодното за него първоинстанционно
решение.Разгледана по същество,същата е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен състав
на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата форма,мотивирано
и разбираемо.Същото е и допустимо като постановено по предявените допустими
осъдителни искове.По същество е правилно,като съображенията за този извод са
следните:
Гр.д.№491/2019 г. на ДРС е образувано по повод искова молба,с която са
предявени обективно кумулативно съединени искове на основание чл.155 ал.2
предл.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД от А. М. М. от гр.Д. срещу Г. Т. Г. от гр.Д. за
осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума в размер на 11 980
2
лв,представляваща изплатена от ищеца в качеството на ипотекарен длъжник сума
за погасяване дълга на ответницата по договор за заем №479/25.05.2017 г.,сключен
между Г. Т. Г. в качеството на заемател и Кооперация „К.****“-гр.Д. в качеството
на заемодател,ведно със законната лихва върху горната сума,считано от датата на
предявяване на исковете,до окончателното й изплащане,както и сума в размер на
1 284,52 лв,представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в
размер на законната лихва върху нея за периода на забава от 22.01.2018 г. /датата
на погасяване на дълга от ищеца/ до 11.02.2019 г. вкл. /до датата на предявяване на
исковете/.Претендирани са от ищеца и сторените от него разноски.
Изложено е в исковата молба,че за обезпечаване дълга на ответницата Г. Т. Г.
по цитирания по-горе договор за заем ищецът ипотекирал собствения си
недвижим имот в гр.Д.,ул.“С.з.“ №25,представляващ еднофамилна жилищна
сграда от три стаи,ниша,коридор и сервизни помещения със застроена площ от 77
кв.м,ведно с прилежаща изба с площ от 29 кв.м-сграда с идентификатор
72624.619.36.5 по кадастралната карта на гр.Д.,ведно с правото на строеж върху
поземлен имот с идентификатор 72624.619.36 по кадастралната карта на
града.Ответницата обслужвала кредита до 20.06.2017 г.С уведомление изх.
№170/28.11.2017 г. ищецът бил осведомен от кредитора,че договорът за заем е
прекратен,считано от 28.11.2017 г. поради необслужване на заема от
кредитополучателя за период от 130 дни,както и че кредитът е обявен за
изискуем.Със същото съобщение бил уведомен,че кредиторът пристъпва към
събиране на задължението по съдебен ред.Поради опасността от насочване на
изпълнението спрямо собствения му имот ищецът М. изплатил остатъка от дълга
на ответницата в размер на 11 980 лв на 22.01.2018 г.Налице били предпоставките
на чл.155 ал.2 предл.1 от ЗЗД платилият дълга собственик-ипотекарен длъжник да
се суброгира в правата на кредитора срещу длъжника и да претендира от него
заплащане на сумата по кредита,погасена от ипотекарния длъжник,ведно с
обезщетение за забава,считано от датата на извършеното плащане по смисъла на
чл.143 ал.1 изр.2 от ЗЗД.
В писмен отговор на исковата молба /на лист 19 от делото на ДРС/
ответницата Г. Т. Г. е оспорила основателността на исковете,заявявайки
единствено,че не дължи на ищеца претендираните суми.Доводи защо не ги дължи
не са изложени.Сочи се единствено,че според същата спрямо нея е извършено от
ищеца престъпление от общ характер,за което била сезирана Районна
3
прокуратура-гр.Д. за извършване на проверка,но липсва изложение какъв
престъпен състав е осъществен спрямо ответницата от ищеца и каква е връзката с
настоящия спор.Доколкото се разбира от формулираното в края на отговора
искане,ответницата е настояла за спиране на производството по настоящото дело
до приключване на проверката по жалбата й до РП-Д.,което искане е оставено без
уважение от първоинстанционния съд.
В първото по делото открито съдебно заседание на 07.10.2019 г. пред ДРС
ответницата Г. навежда,че не тя е получила заемната сума по процесния договор
за заем.Тя била страна по заемното правоотношение,но въз основа на вътрешни
отношения между ищеца и ответницата заемната сума била преведена по
сметка,посочена от М..Какви са тези „вътрешни отношения“ между страните не се
обяснява ясно.Процесуалният представител на Г. заявява,че страните имали
предходни финансови отношения,които били и предмет на разследването по ДП
№204/2019 г. на Сектор „ПИП“ при ОД на МВР-Д..Сочи се,че в това производство
Г. описала посочените отношения между нея и ищеца М..В рамките на настоящото
исково производство се заявява от ответницата Г. налично преди сключване на
процесния договор за заем друго заемно правоотношение между страните по
настоящото дело,по което първо се твърди от същата,че била върнала заемните
средства на М.,но после той й станал ипотекарен гарант при сключване на
процесния заем,като с получаване на сумата от ВЗКАЧС заемната сума била
възстановена,а сега на практика ищецът искал връщане на предходния заем
повторно.
В отговор на горните твърдения ищецът М. противопоставя свое твърдение,че
действително заемната сума по процесния договор за заем била преведена по
негова банкова сметка,но по този начин ответницата Г. погасила друго свое
задължение към него по договор за наем от 02.05.2015 г. на недвижим имот-
собственост на М.,в който ответницата живеела при уговорена наемна цена от 300
лв месечно.
От представените по делото писмени доказателства се установява,че е
сключен договор за заем №479/25.05.2017 г. /на лист 6 от делото на ДРС/ между
Кооперация „К.****“-гр.Д. в качеството на заемодател и ответницата Г. Т. Г. в
качеството на заемател,по силата на който се предоставя от горната кооперация на
Г. заем в размер на 11 000 лв при условия и срокове,определени в договора,а
4
заемателката се задължава да върне заемната сума ведно с дължимите лихви.За
обезпечаване на всички вземания на кредитора /главница,лихви,разноски и др./
ищецът А. М. М. учредява договорна ипотека върху свой недвижим имот в
гр.Д.,ул.“С.з.“ №25,представляващ еднофамилна жилищна сграда от три
стаи,ниша,коридор и сервизни помещения със застроена площ от 77 кв.м,ведно с
прилежаща изба с площ от 29 кв.м-сграда с идентификатор 72624.619.36.5 по
кадастралната карта на гр.Д.,ведно с правото на строеж върху поземлен имот с
идентификатор 72624.619.36 по кадастралната карта на града.Ищецът А. М. е
придобил правото на собственост върху ипотекирания имот по силата на договор
за покупко-продажба от 13.12.2014 г.,обективиран в нотариален акт №40,т.IX,рег.
№7993,нот.д.№1086/2014 г. на нотариуса Р.Г. /на лист 12 от делото на ДРС/,като
имотът му е продаден от ответницата Г. Т. Г. .
Не е спорно между страните,че част от уговорената заемна сума по процесния
договор от 25.05.2017 г. в размер на 9 690 лв е преведена от заемодателя директно
по банкова сметка на ищеца А. М. М. .В писмо вх.№25035/05.12.2019 г. на лист 54
от делото на ДРС заемодателят пояснява,че от предоставената заемна сума в
размер на 11 000 лв са били приспаднати 403 лв-такси по заема;900 лв-довнасяне
на дялов капитал до необходимия за заема размер,дължим от заемателката Г. като
член на касата по силата на Устава и Правилника за кредитиране;7 лв-остатък в
разплащателната сметка на заемополучателя.Сумата от 9 690 лв е била преведена
по сметка на ищеца М. по изрично съгласие на заемателката Г. Г. въз основа на
подписана от нея декларация за съгласие от 31.05.2017 г. /на лист 55 от делото на
ДРС/.Ответницата Г. Г. не оспорва,че действително тя е дала съгласието си
заемните средства да се изплатят на третото за заемното правоотношение лице А.
М. М. .
Изложените факти,че ипотекираният имот е закупен от М. през 2014 г. от
ответницата Г.,както и че по процесния заем заемната сума е преведена от
заемодателя директно по сметка на М. като трето на правоотношението лице,а не
по сметка на заемателката,ясно индицират,че действително между страните има
дългогодишни взаимоотношения без яснота дали са житейски или от
облигационен характер.Може само да се гадае по каква причина заемните
средства са преведени на ищеца М. по искане на самата заемателка Г.-дали за
погасяване на нейно парично задължение към М. по договор за заем между тях
/твърдян от Г./ или по договор за наем /твърдян от М./,дали във връзка с някакви
5
други уговорки между страните по делото,дали евентуално между ищеца и
ответницата е съществувало правоотношение по договор за поръчка и Г. е само
мним заемател по договора за заем /сключил договора за заем като скрит
пълномощник на ищеца М./,действайки обаче за сметка на доверителя М.,и е
поела правно задължение по заемното правоотношение от 25.05.2017 г. не са себе
си,а за сметка на ищеца А. М.,с когото евентуално да са били в посоченото
мандатно правоотношение,вследствие на което съгласно чл.292 ал.2 изр.2 от ЗЗД
евентуално Г. в отношенията със заемодателя да е действала от свое име и правата
и задълженията по договора да са възникнали за нея,но в отношенията с
поръчителя М. да са всъщност права и задължения на последния,при което негово
би било задължението да изплати дълга към заемодателя.
Касае се обаче само за предположения.Такива правоизключващи възражения
не са били наведени от ответницата Г. в отговора на исковата молба и по смисъла
на чл.133 от ГПК възможността за въвеждането им в спора извън срока за отговор
е преклудирана.Съгласно чл.131 от ГПК възраженията на ответника срещу иска и
фактите,на които те се основават,следва да бъдат заявени в срока за отговор на
исковата молба.С изтичане на този срок всички
правоизключващи,правоунищожаващи,правопогасяващи и правоотлагащи
възражения се преклудират и не могат да бъдат въведени по-късно в
производството,освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени
обстоятелства-чл.133 от ГПК.Съгласно чл.147 от ГПК до приключване на
съдебното дирене страните могат да навеждат нови обстоятелства и да представят
доказателства за тях,ако не са могли да ги узнаят,посочат и представят
своевременно,или когато се касае за нововъзникнали обстоятелства.Възраженията
на ответницата Г. в случая касаят обстоятелства,които са й били известни към
датата на подаване на отговора на исковата молба.Релевирането им след
настъпване на преклузията по чл.133 от ГПК не може да бъде взето предвид и
разгледано от съда.В този смисъл изложеното от ответната страна относно
„вътрешните отношения“ между страните по повод процесното заемно
правоотношение извън срока за отговор на исковата молба в хода на
първоинстанционното производство,респ. във въззивната жалба,не следва да бъде
разглеждано от съда,тъй като такива правоизключващи възражения са
преклудирани.
За да удостовери основателността на иска си по чл.155 ал.2 изр.1 от ЗЗД
6
ищецът А. М. следва да докаже съществуването на следните материални
предпоставки:да е възникнало действително облигационно правоотношение по
договор за заем между ответницата Г. и заемодателя Кооперация „К.****“-гр.Д.,по
което ответницата да е носител на правно задължение в размер на сумата от 11 980
лв;ищецът да е изпълнил това чуждо задължение /на ответницата/ със собствени
средства;същият да е обезпечил изпълнението на задължението й чрез учредяване
на обезпечение-в случая ипотека върху свой имот;правен интерес от изпълнение
на чуждото задължение,вследствие на което и възникнало право да се суброгира в
правата на кредитора срещу длъжницата.
В случая безспорно е установено,че между ответницата Г. Г. и Кооперация
„К.****“-гр.Д. е сключен договор за заем от 25.05.2017 г.,по силата на който
ответницата е дължала връщане на заемната сума.Ответницата не е оспорила
валидността на заемното правоотношение.Заемът е обезпечен от ищеца А. М. с
ипотека,учредена от него върху собствения му имот.Не е спорно между
страните,че заемателката Г. Г. не изпълнявала задълженията си по погасяване на
дълга,поради което същият е обявен за предсрочно изискуем от заемодателя,който
изпратил писмо до ипотекарния длъжник М.,че ще пристъпи към събиране на
вземането по съдебен ред.За да избегне принудително изпълнение спрямо
ипотекирания си имот,М. е изплатил на заемодателя целия наличен дълг на
ответницата Г.,като на 22.01.2018 г. внесъл сумата от 11 980 лв /приходен касов
ордер №337/22.01.2018 г. на лист 13 от делото на ДРС/.Ответницата не оспорва,че
плащането на горната сума е извършено именно от ищеца М. за погасяване на
дълга по заемния договор от 25.05.2017 г.
Ищецът А. М. разполага с право да се суброгира в правата на заемодателя и
да предяви регресен иск срещу длъжницата по заемния договор за заплащане на
горната сума от същата в негова полза като платил чужд дълг.За разлика от чл.74
от ЗЗД,който изрично предвижда доказване на правен интерес от заплащане на
чуждия дълг с оглед встъпване в правата на кредитора,при ипотекарния
длъжник,какъвто е М.,законодателят презюмира,че този интерес е налице от факта
на възникване на вещната тежест върху имота,поради което за суброгирането е
достатъчно плащането на дълга или претърпяването на принудително изпълнение
спрямо ипотекирания имот.Ипотекарният длъжник има правен интерес да плати
чуждия дълг,за да осуети принудително изпълнение спрямо ипотекирания имот
/решение №61/16.07.2012 г. по т.д.№678/2011 г.,II т.о.,ТК на ВКС/.
7
В случая безспорно е налице правен интерес от плащането на чуждия
дълг,като плащането на сумата от 11 980 лв е доказано.
Налице са предпоставките на чл.155 ал.2 предл.1 от ЗЗД за встъпване на
ищеца М. в правата на заемодателя.Ответницата му дължи сумата от 11 980
лв.Погасен е именно неин дълг,поет от нея като заемател по договор за
заем.Фактът,че заемната сума е преведена от заемодателя на трето лице /в случая
на самия ипотекарен длъжник/,е без значение за съществуването на дълга на
заемателката Г.,защото този превод е осъществен по нейно изрично искане и
съгласие,документирано в нарочна декларация,т.е. тя се е съгласила сумата да
бъде предадена директно на третото лице.Заемната сума й е предоставена реално
и е без значение как и за какви цели е изразходена от заемателката.Същата дължи
връщането й на заемодателя,а в случая на ипотекарния длъжник,изплатил дълга й
към заемодателя.
Дори и да се приеме тезата на ответницата,която е доста неясно изложена,че с
превода на заемната сума на М. същата му изплатила свое предходно заемно
задължение,то се оказва,че същата е изпълнила своето предходно задължение към
него,но,неплащайки задълженията си към заемодателя,е принудила М. да поеме
новото й заемно задължение към посочената кооперация.Така тя му е изплатила
свое старо задължение,но повторно е накърнила имуществената му
сфера,натоварвайки го със заплащане на взетия от нея заем.Безспорно същата му
дължи заплащане на сумата по заемния договор от 2017 г. с оглед възстановяване
на платената от него сума в имуществената му сфера.
Освен главница от 11 980 лв Г. дължи на М. на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД и
обезщетение за забавено плащане на същата в размер на законната лихва за
периода на забава,изчислено с лихвен калкулатор в неоспорен от ответницата
размер на 1 284,52 лв.Това обезщетение е дължимо за периода от датата на
плащане от ищеца на чуждия дълг 22.01.2018 г. до датата на предявяване на
исковете /т.е. за периода 22.01.2018 г.-11.02.2019 г. вкл./,доколкото правата на
суброгиралия се ипотекарен длъжник са идентични с тези на платилия чужд дълг
поръчител по чл.143 ал.1 от ЗЗД.Според разпоредбата на чл.143 ал.1 изр.1 от ЗЗД
ищецът има право да получи от длъжника главницата,лихвите и разноските по
платения дълг,а според чл.143 ал.1 изр.2 от ЗЗД има право и на законната лихва
върху заплатените суми от деня на плащането.В случая се касае за допустим от
8
закона анатоцизъм,доколкото обезщетението за забава се начислява и върху
заплатени лихви като част от чуждия дълг /решение №275/15.09.2014 г. по гр.д.
№3783/2013 г.,I г.о.,ГК на ВКС/.
Следва да се подчертае,че правилно районният съд не е уважил молбата на
ответницата Г. да спре производството по делото до приключване на проверката
от Районна прокуратура-Д. по жалбата на същата срещу М..Основанието на чл.229
ал.1 т.5 от ГПК за спиране е налице,когато при разглеждане на едно гражданско
дело се разкрият престъпни обстоятелства,от установяването на които зависи
изходът на гражданския спор.Нужно е гражданският съд да констатира наличието
на такива престъпни обстоятелства и че не е възможно установяването им в
самото гражданско производство.Фактът,че прокуратурата или органите на МВР
осъществяват проверка за извършено престъпление,сам по себе си не води до
извод за наличие на пречка за движение на исковото производство.Подаването на
сигнал от една от страните и проверката на този сигнал не означава „разкриване на
престъпни обстоятелства“ по смисъла на чл.229 ал.1 т.5 от ГПК.Такива
обстоятелства може да разкрие само решаващият спора орган-съдът /решение
№38/03.09.2019 г. по гр.д.№1438/2018 г.,II г.о.,ГК на ВКС/.В случая нито в
отговора на исковата молба,нито в хода на производството по делото ответницата
Г. е навела конкретни обстоятелства,сочещи на извършено спрямо нея
престъпление от ищеца М.,чието разкриване да е от значение за настоящия
граждански спор,като такива обстоятелства не се констатират и от въззивния съд
като основание за спиране на производството по делото.
Предвид изложеното предявените искове се явяват основателни и правилно са
уважени от първоинстанционния съд,чието решение като законосъобразно и
обосновано следва да бъде потвърдено,вкл. в частта,с която на основание чл.78
ал.1 от ГПК ответницата Г. е осъдена да заплати на ищеца М. сторените от него
разноски в първата инстанция,каквито същият изрично е претендирал.
Ищецът и въззиваем А. М. има право с оглед изхода от спора /уважаване на
исковете му/ и на сторени от него разноски във въззивната инстанция,но такива не
следва да му се присъждат поради липса на отправено искане за присъждането
им,като не са и представени доказателства за сторени разноски.Ответницата и
въззивник Г. Г. няма право на разноски за първа и въззивна инстанция поради
уважаване на исковете срещу нея.
9
Тъй като въззивницата Г. е освободена на основание чл.83 ал.2 от ГПК от
заплащане на държавна такса по въззивното обжалване с определение
№541/14.07.2020 г. по в.ч.гр.д.№413/2020 г. на ДОС,държавната такса за
обжалването пред ДОС остава за сметка на бюджета на съда,тъй като жалбата на
въззивницата се оставя без уважение и се потвърждава първоинстанционното
решение за уважаване на исковете срещу нея.При този изход от спора ищецът и
въззиваем А. М. не носи отговорност за държавната такса,дължима на съда.
Водим от гореизложеното,Д.кият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №140/07.02.2020 г. по гр.д.№491/2019 г. на Д.кия
районен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10