№ 1664
гр. Пловдив, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в
публично заседание на четвърти октомври, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Зорница Н. Тухчиева Вангелова
при участието на секретаря Таня Д. Стоилова
като разгледа докладваното от Зорница Н. Тухчиева Вангелова
Административно наказателно дело № 20215330205704 по описа за 2021
година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Обжалван е Електронен фиш Серия К, № 4697792, издаден от ОД на МВР -
Пловдив, с който на АНДР. К. АНДР. на основание чл. 189, ал. 4 вр. чл. 182,
ал. 4 ЗДвП е наложена глоба в размер на 200,00 /двеста/ лева за нарушение на
чл. 21, ал. 2 вр. чл. 21, ал. 1 ЗДвП.
В жалбата и в допълнителни писмени мотиви се излагат конкретни
съображения за незаконосъобразност на ЕФ, като се и моли за неговата
отмяна. Претендира се присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т.2 и т.3 от Закона за адвокатурата.
Въззиваемата страна ангажира писмено становище за неоснователност на
жалбата. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на
заплатения адвокатски хонорар.
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред,
поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди
доводите изложени в жалбата и служебно провери правилността на
1
атакувания ЕФ намери, че са налице основания за неговата отмяна.
Съображенията в тази насока са следните:
Електронният фиш е издаден за това, че на 03.04.2021 г. в 15,44 часа, на път
II - 64, км. 49+800, посока с. Труд, при въведено ограничение с пътен знак В
26 на максималната разрешена скорост за движение по пътя от 60 км/ч, МПС
– лек автомобил, БМВ Х1Х ДРАЙВ 18Д, с рег. № ***Р, при отчетен толеранс
от минус 3 км/ч в полза на водача, се движел с установена наказуема скорост
84 км/ч., тоест с превишение на скоростта от 24 км/ч.
На първо място съдът намира, че изложената в ЕФ фактическа
обстановка се опровергава от събраните по делото доказателства.
Видно от служебно изисканото от страна на съда и приложено като
доказателство писмо вх. № 51884/ 14.09.2021г. от ОПУ- Пловдив към АПИ /л.
12 от съдебното дело/ км. 49 + 800 на републикански път II - 64 в Карлово –
Пловдив попада в отсечка с две платна за движение. Нарастването на
километража е в посока Труд – Пловдив. Приблизително на км. 49 + 860 е
наличен пътен знак В26, като в писмото изрично се акцентира, че ОПУ-
Пловдив няма отношение към поставянето му. По данни и информация от
„Рефан България“ ЕООД, знакът бил монтиран на 07.10.2020г. по указание на
органите на ОД на МВР, сектор „Пътна полиция“ във връзка с организацията
и безопасността на движение в района на крайпътния обект „Рефан“.
Гореизложеното води до единствено възможния извод, че на въпросния
пътен участък липсва въведено ограничение на скоростта 60 км/ч с
надлежно поставен пътен знак В 26, поради което се явяват оборени
фактическите констатации в ЕФ, че е допуснато превишение на режима
на скоростта. Това е така, доколкото поставянето на процесния пътен знак не
е съгласувано със стопанина на пътя – ОПУ Пловдив. За този си извод, съдът
съобрази и разпоредбите на чл. 26, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 б. „в“ от ЗП, съгласно
чийто регламент за дейности извън специалното ползване на пътищата се
забраняват в обхвата на пътя поставянето на пътни знаци без разрешение от
управителния съвет на агенцията или от упълномощено от управителния
съвет длъжностно лице от агенцията - за републиканските пътища, и от
кметовете на съответните общини - за общинските пътища.
В аспект на горното и за пълнота на изложението следва да се подчертае, че
именно ОПУ-Пловдив към АПИ е единствено компетентната институция,
която може да предостави надлежна информация дали на даден участък от
2
републиканската пътна мрежа има законосъобразно поставен знак към дадена
дата и каква е зоната му на действие.
Това е така, доколкото в чл. 4, от Наредба № 1 от 17 януари 2001 г. за
организиране на движението по пътищата, издадена от министъра на
регионалното развитие и благоустройството е предвидено, че стопанинът на
пътя отговаря за организацията на движението, включително и поставянето на
пътна сигнализация по даден пътен участък.
В чл. 17 от същата Наредба е предвидено, че Проектът за организация на
движението се одобрява, както следва:
1. за автомагистрали и републикански пътища I клас - от изпълнителния
директор на Изпълнителната агенция "Пътища";
2. за републикански пътища II и III клас - от директора на съответното
областно пътно управление;
3. за местни пътища - от кмета на съответната община.
В чл. 12, ал.1, т.3, б. „з“ от Наредбата е посочено, че подлежащият на
одобрение проект за организация на движението включва и организацията на
скоростните режими, което съгласно чл. 2, ал.3 от Наредбата следва да стане
и посредством поставяне на съответната пътна маркировка и пътни знаци.
Абсолютно същото е предвидено и в глава VII от Наредба № 3 от 16 август
2010 г. за временната организация и безопасността на движението при
извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците, чл. 80
и сл. от която е установен режим на съгласуване и получаване на разрешение
от стопанина на пътя дори и за временно поставяне на знаци и пътна
маркировка във връзка с извършвани строителни или ремонтни дейности.
Доколкото процесният път, видно от наименованието му е Втори клас, то
компетентен да одобри плана за организация на движението по него
(независимо дали при постоянна или временна организация) е именно
директора на ОПУ-Пловдив на АПИ, респективно от тази институция ще
изхожда най-точната информация за законосъобразно поставени знаци по
процесния път. В този смисъл поставянето на пътен знак от частноправен
субект /в случая ЮЛ – Рефан България ЕООД/ дори и по указния на ОД на
МВР, без предварително разрешение от страна на компетентната институция
се явява незаконосъобразно, поради което и не въвежда действащо правило за
поведение, задължаващо водачите на МПС – ва да се движат със скорост по –
висока от указаната – 60 км/ч.
3
При наличие на официално писмо от стопанина на пътя, че
законосъобразно поставен пътен знак в процесния участък към процесната
дата няма, настоящият състав намира, че следва да се съобрази с това
становище.
В този изричен смисъл е Решение от 9.7.2020г. по Наказателно дело №
1093/ 2020г. Административен съд – Пловдив.
Отделно от горното, дори и да се приеме, че изложената в ЕФ фактическа
обстановка се установява от доказателствата по делото, то при издаването му
са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, накърняващи
правото на защита на наказаното лице.
Така, обжалваният ЕФ не отговаря на изискването за надлежна
индивидуализация на приложената санкционна норма. Необходимостта за
нейното посочване произтича както от изричната разпоредба на чл. 189, ал.4
ЗДвП, в която е посочено, че задължителен реквизит на ЕФ е
индивидуализирането на нарушените правни норми, което включва
материалната норма въвеждаща правило за поведение и надлежната
санкционна норма, така и от одобрения от Министъра на вътрешните работи
образец на ЕФ, реквизит на който е правното основание (санкционната
норма), въз основа на което се налага санкцията. Все в тази връзка следва да
се имат предвид и задължителните указания на ППВС № 1/1953 г., съгласно
което всеки санкционен правораздавателен акт следва да съдържа пълно,
точно и ясно изложение както на фактическите, така и на правните основания
за ангажиране отговорността на дееца, в това число и правна квалификация на
допуснатото нарушение и санкционна норма.
В конкретния случай като санкционни са посочени нормите на чл. 189, ал.
4, вр. 182, ал. 4 ЗДвП. От текста на цитираните норми се установява, че:
- нормата на чл.189, ал.4 ЗДвП не е конкретна санкционна, а обща норма,
уреждаща режима на електронния фиш като властнически акт;
- нормата на чл.182, ал.4 ЗДвП не предвижда конкретна санкция за
конкретно нарушение, а точно обратното тя е с бланкетен характер, като
урежда налагането на санкция в двоен размер за дадени нарушения поради
наличието на квалифициращия признак „повторност“. Кои са тези нарушения
обаче, за които се предвижда санкция в двоен размер и какво е
първоначалното наказание за тях нормата на чл. 182, ал.4 ЗДвП сочи чрез
възприетия механизъм на препращане към другите алинеи на чл. 182 ЗДвП.
4
Не на последно място следва да се съобрази, че в различните точки на чл. 182,
ал.1-3 ЗДвП са предвидени множество санкции в различни размери в
зависимост от конкретните фактически параметри на извършеното
нарушение, като критериите са:
- стойността на превишението на скоростта;
- дали се касае за превишаване на общо ограничение на скоростта или на
такова въведено с пътен знак В26;
- дали превишението е извършено в рамките на населено място или извън
него;
- вида на МПС, с което е извършено нарушението.
Същевременно съгласно трайната съдебна практика при бланкетни норми,
за да бъдат спазени посочените по-горе изисквания към формата и
съдържанието на санкционните властнически актове, в самия акт следва да
бъдат посочени не само бланкетните норми, но и нормите към които те
препращат за запълване на бланкета.
Всичко гореизложено безусловно е налагало в ЕФ освен общата норма на
чл. 189, ал. 4 ЗДвП и бланкетната норма на чл. 182, ал. 4 ЗДвП, уреждаща
повторността, да се посочи и конкретната санкционна норма от чл. 182, ал.1-3
ЗДвП, която кореспондира на фактите по процесния случай и величината на
превишението, каквато би била например нормата на чл. 182, ал. 2, т. 3 ЗДвП.
Такова посочване в ЕФ липсва, което не само накърнява правото на защита
на наказаното лице да разбере правните рамки на повдигнатото му обвинение,
но и прави изцяло неразбирама волята на наказващия орган коя е
приложимата санкционна норма, което затруднява проверовъчната дейност на
съда дали правилно е приложен материалния закон.
Допуснатият порок в дейността на наказващия орган е неотстраним,
доколкото ако съдът за първи път със своя акт издири и приложи коректната
санкционна норма, наказаният субект би бил поставен в положение да
разбере правните рамки на обвинението което му се повдига, едва от акта на
въззивната инстанция, след като наказанието му вече реално е наложено,
което е несъвместимо с правото му на защита.
Така изрично Решение № 616 от 10.03.2020 г. по к. адм. н. д. № 237 / 2020 г.
на XXIII състав на Административен съд – Пловдив.
На следващо място, допуснато е съществено разминаване между
фактическото описание на нарушението в ЕФ и приложената от
5
наказващия орган санкционна норма.
Вече се спомена, че с ЕФ е наложена санкция в завишен размер на
основание чл. 182, ал. 4 ЗДвП, поради повторност. Същевременно при
фактическото описание на нарушението в ЕФ липсва, каквото и да било
твърдение то да е извършено при условията на повторност. Всъщност
единственото обстоятелство от което се извлича предполагаемата воля на
наказващия орган да накаже дееца с по-висока санкция по квалифицирания
състав е посочването на нормата на чл. 182, ал. 4 ЗДвП. При липса на
фактическо твърдение, обаче деянието да е извършено при условията на
повторност и при констатираната вече липса на посочване на конкретна
санкционна норма, кореспондираща на наказуемото превишение на
скоростта, остава изцяло непроверима волята на наказващия орган кой е
действителния административен състав по който се наказва дееца.
Съгласно трайната съдебна практика всяко разминаване между словесното
описание на допуснатото нарушение и приложената правна норма
представлява СПН и допълнително основание за отмяна на ЕФ.
Така изрично Решение № 314 от 14.02.2018 г. по к. адм. н. д. № 3513 / 2017
г. на XXIV състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 922 от
20.04.2018 г. по к. адм. н. д. № 484 / 2018 г. на XXIV състав на
Административен съд – Пловдив, и др.
Не на последно място, дори да се приеме, че действителната воля на
наказващия орган е да се накаже дееца за нарушение извършено при
повторност, то ЕФ отново не отговаря на изискванията за форма и
съдържание.
Легална дефиниция на понятието повторност е дадено в т. 33 от ДР на
ЗДвП, а именно "Повторно" е нарушението, извършено в едногодишен срок, а
в случаите по чл. 174, ал.2 - в двегодишен срок, от влизането в сила на
наказателното постановление, с което на нарушителя е наложено наказание за
същото по вид нарушение, включително и когато първото наказание му е
било наложено като нов водач.
С оглед гореизложеното в ЕФ задължително е следвало да намерят
отражение фактите относно това кое предходно административно осъждане
според наказващия орган обуславя квалифициращия признак повторност.
Така изрично Решение № 1645 от 03.08.2021 г. по к. адм. н. д. № 1307 /
2021 г. на XX състав на Административен съд – Пловдив, в което изрично е
6
посочено, че за да може законосъобразно да се квалифицира едно нарушение
като "повторно" по см. на § 6, т. 33 от ДР на ЗДвП, следва наказващия орган
да посочи фактите, които го мотивират да приеме тази квалификация или
казано по друг начин - следва да се посочи, с кое влязло в сила НП или ЕФ е
наложено наказание за същото по вид нарушение и то в рамките на
съответните времеви граници. Само по този начин съдът би могъл да провери
дали действително тезата на АНО съответства с критерия, посочен по-горе
или не.
В процесния случай в обжалвания ЕФ не само, че не са посочени фактите
(тоест предходните административни осъждания), които според наказващия
орган обуславят повторността, но и в словесната част на ЕФ изобщо липсва
твърдение нарушението да е извършено в условията на повторност.
Процедирайки по този начин наказващия орган затруднява преценката за
законосъобразност на ЕФ, която следва да се извърши от съда и накърнява
правото на защита на наказаното лице, доколкото само ако то е надлежно
запознато още с обжалвания акт за предходните му наказвания, които според
наказващия орган изпълват критерия „повторност“, то би могло да обори
наличието на предпоставките на т. 33 от ДР на ЗДвП, доказвайки например,
че НП/ЕФ на които се позовава наказващия орган не са влезли в сила, не са
надлежно връчени, не са за същото деяние или че не е спазен едногодишния
срок.
По разноските:
При този изход на спора на основание новелата на чл. 63, ал.3 ЗАНН
жалбоподателят има право на разноски.
Особеност на процесното производство се състои в това, че адвокатското
възнаграждение не е реално заплатено, а е предоставена безплатна адвокатска
помощ на основание чл. 38, ал.1, т. 2 и т. 3 от ЗА.
От конституционно установените принципи за равенство на гражданите,
забрана за дискриминация и отговорност на държавата за незаконосъобразно
издадени актове (включително и наказателни постановления) следва, че
адвокатският труд и в този случай следва да бъде заплатен.
Затова в чл. 38, ал. 2 от ЗА изрично е предвидено, че ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата
7
страна да го заплати.
В този специален случай легитимиран да получи присъдената от съда сума
е не защитаваната страна, а самия адвокат.
Така Решение № 8011 от 23.06.2020 г. по адм. д. № 2450/2020 на Върховния
административен съд, Определение № 5716 от 18.05.2020 г. по адм. д. №
13722/2019 на Върховния административен съд, Определение № 5326 от
05.05.2020 г. по адм. д. № 2563/2020 на Върховния административен съд, и
много други др.
В същия смисъл и Решение № 202 от 01.02.2021 г. по адм. д. № 3051 / 2020
г. на XXIX състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 362 от
11.02.2020 г. по адм. д. № 1699/ 2019 г. на XXIX състав на Административен
съд – Пловдив.
Съгласно чл. 36, ал.2 от ЗА размерът на адвокатското възнаграждение
следва да бъде справедлив и обоснован. За определяне на конкретно
дължимия размер съдът съобрази по-конкретно:
- действителната фактическа и правна сложност на делото, която не е
висока и не се отличава от типичната за подобен вид нарушения;
- имуществения интерес от водене на делото – глоба в размер от 200 лева,
като на жалбоподателя не е налагано наказание лишаване от права;
- вида на осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно
изготвяне на жалбата, допълнителни мотиви към нея и процесуално
представителство в открито заседание;
следва да се присъди минималния размер съгласно чл. 18, ал.2 от Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения за адвокатска
защита и съдействие, изразила се не само в изготвяне на жалбата, но и реално
процесуално представителство.
В случая претендирания минимален размер се равнява на 300 лева, като
същият изцяло съответства на минималните размери, предвидени в чл. 18, ал.
2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство, при материален интерес до
1000 лева, поради което и претенцията за разноски следва да се уважи
изцяло.
Мотивиран от горното Пловдивският районен съд, Пети н. с.,
РЕШИ:
8
ОТМЕНЯ Електронен фиш Серия К, № 4697792, издаден от ОД на МВР -
Пловдив, с който на АНДР. К. АНДР., ЕГН ********** на основание чл. 189,
ал. 4 вр. чл. 182, ал. 4 ЗДвП е наложена глоба в размер на 200,00 /двеста/ лева
за нарушение на чл. 21, ал. 2 вр. чл. 21, ал. 1 ЗДвП.
ОСЪЖДА ОД на МВР – Пловдив ДА ЗАПЛАТИ в полза на адв. Т.В. Т.,
АК – Пловдив сумата от 300 /триста/ лева, представляваща разноски по
делото за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
Районен съд Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски Административен съд
в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за
постановяването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9