Определение по дело №422/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал.1 т.2 във връзка с чл. 244 от ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба от Н. Д. Ц., в качеството и на Директор на П. Г. по М. „. Г., град П., У. „С.” № 31, срещу Определение от 02.02.2011г. по гражданско дело № 1549/2010г. по описа на РСП., с което съдът е допуснал предварително изпълнение на Решение № 2/03.01.2011г., постановено по Г.д. № 1549/2010г. по описа на РС П., в частта му относно присъдената на Е. Н. М., с ЕГН – *, от град П., У. „Р.” № 1., . 3, ап. 3, сума от 2 568.75лв., представляваща обезщетение за времето, през което последната е останала без работа, в резултат на незаконното и уволнение и е издал изпълнителен лист за така присъдената сума.

В частната въззивна жалба се релевират доводи за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното определение, като жалбоподателят моли съда да го отмени изцяло в частта му в която първоинстнационния съд е допуснал предварително изпълнение по отношение на присъденото обезщетение по чл. 225 ал.1 от КТ. Наведено е оплакване че съда не е съобразил разпоредбата на чл. 243 от ГПК, където са предвидени изключения от общото правило за допускане на предварително изпълнение по реда на чл. 242 от ГПК. Възраженията в частната жалбата се основават на твърдението, че П. Г. по М. „. Г., град П. е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към МОНМ, т.е. училището е бюджетно учреждение и спрямо не го не може да бъде допускано предварително изпълнение на осъдителни съдебни решения поради изричната забрана на чл. 243 ал.2 от ГПК. Акцентира се в частната жалба, че съобразно нормата на чл. 519 ал.2 от ГПК паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидения за това кредит от бюджета им, а ако такъв кредит не е бил предвиден, предвижда се най – късно в следващия бюджет. Тъй като държавните учреждения осъществяват възложени им държавни функции, те разполагат с целево предназначени парични средства по предварително приет по законния ред бюджет. Така насочването на принудително изпълнение върху произволно избрани от тях парични сметки Ч. налагане на запор от съдия изпълнителят, на практика означава блокиране на нормалното функциониране на училището.

В срока по чл. 276 ал.1 от ГПК, е депозиран писмен отговор на частната жалба от адвокат П.Х. – АК Бл., процесуален представител по делото на Е. Н. М., от град П.. Същата навежда доводи за неправилност и незаконосъобразност на депозираната частна жалба. Възразява се, че частната жалбоподателка превратно тълкува понятието „държавно учреждение”, като по недопустим начин тълкува закона разширително. Така осъденото да заплати на М. обезщетение по КТ училище е с делегиран бюджет, като освен със средствата които се превеждат като бюджетни кредити, училището разполага и със собствени приходи и средства, както и с имущество, които не попадат в обсега на приложението на нормата на чл. 520 от ГПК. Така с цитираната законова норма законодателят изрично не допуска принудително изпълнение само върху средствата по банковите сметки, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. Съгласно чл. 520 ал.2 от ГПК всички останали парични средства, движими и недвижимо имущество, което съставлява частна собственост на училището и е част от патримониума му, може да бъде обект на принудително изпълнение от страна на съдия изпълнителя. Ето защо с писмения отговор, ответницата по жалбата моли съда да остави в сила определението на първостепенния съд, с което е допуснато предварително изпълнение по отношение на присъденото обезщетение по чл. 225 ал.1 от КТ в полза на незаконосъобарзно уволнената учителка.

Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл.278 от ГПК намира подадената частна въззивна жалба за допустима като подадена в срока за обжалване, от легитимирана страна с правен интерес за това. Същата отговаря на изискванията на закона и е редовна, като е внесена и дължимата във връзка с жалбата държавна такса.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

С използваното от законодателят в разпоредбата на чл. 519 ал.1 от ГПК определение „държавно учреждение”, не се персонифицира и определя кръга от субектите срещу които не се допуска принудително изпълнение на присъдени от съдилищата парични вземания, респективно на предварително изпълнение за такива суми по силата на постановени съдебни актове. Правилно е посочено по настоящото дело, че легална дефиниция на това понятие в закона и в съдебната практика липсва, поради което смисъла на това понятие следва да се извлече от разпоредбата на чл. 6 ал.1 от Закона за устройство на държавния бюджет, който предвижда че органите, които администрират приходите в държавния бюджет, са НС, ВСС и всички държавни органи и бюджетни организации, на които със закон или с акт на Министерския съвет е възложено събирането и отчитането на бюджетните приходи. В ал. 3 от цитирания законов текст е предвидено, че държавните органи, разпоредители с бюджетните кредити, се определят от МС и са първостепенни и второстепенни. В настоящия случай при липса на представени доказателства с частната жалба въз основа на която е образувано настоящото производство за статута на училището срещу което е постановено осъдителното решение на първоинстнационния съд, следва да се изходи и от разпоредбата на чл. 44 ал.1 от Закона за народната просвета, в който изрично е посочено че средствата за издръжка и развитие на материално техническата база на детските градини, училищата и обслужващите звена се осигуряват от държавния бюджет, от бюджета на общините, от източници, предвидени в други закони и актове на МС, както и от собствени приходи. В чл. 44 ал 2 от същия закон е дадена законова дефиниция за понятието собствени приходи и източниците за тяхното набиране. Макар и да се навеждат доводи, че П. Г. по М. „. Г., град П. е ЮЛ на бюджетна издръжка – второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към МОНМ/за което не се представят от частният жалбоподател убедителни доказателства/, бюджета на същото не се образува само от отпусканите за съответната година бюджетни кредити и не се финансира само от държавата. Налага се извода, че използвайки понятието „държавно учреждение” в ГПК, законодателят е имал предвид такива учреждения и институции като субекти на правото, които изцяло се финансират от държавния бюджет и нямат други странични източни на доходи. Тава е използваният от закона критерий за определянето на едно учреждение като „държавно”. Този извод се налага от съвкупното тълкуване на разпоредбите на ГПК, които третират държавните учреждения. Именно такива бюджетни учреждения изплащат паричните вземания на трети лица установени със съдебно решение срещу тях, от предвидения за това кредит от бюджета им, като издадения изпълнителен лист се предявява на съответния финансов орган и изплащането се извършва от предвидения за това кредит по бюджета за съответната година, а ако такъв кредит не е предвиден, предвижда се най – късно в следващия бюджет. Това са органи на които са възложени държавни функции и във връзка с това се разполагат с целево предназначени парични средства по предварително одобрен по законния ред бюджет.

В настоящия случай очевидно е, че не се представят убедителни доказателства от които съдът да изгради безспорно извода, че училището е държавно учреждение по смисъла на нормата на чл. 519 ал.1 от ГПК, срещу което е недопустимо както предварително така и изобщо изпълнение на парично вземане по принудителен ред. Субсидиите от държавния бюджет очевидно не са единствените източници на приходи за П. Г. по М. „. Г., град П., като наред с това училището разполага със собствено имущество, с допълнителни доходи и други собствени приходи по смисъла на чл. 44 ал. 2 от ЗНП. Ето защо съдът счита, че с оглед на изложеното правилно първоинстнанционния съд е допуснал предварително изпълнение по реда на чл. 242 ал.1 от ГПК, след като са били налице законовите изисквания за това. От друга страна не са налице основания за настоящата въззивна инстанция да приеме доводите на частната жалбоподателка, че са налице основанията визирани в разпоредбата на чл. 243 ал. 2 от ГПК такова предварително изпълнение да бъде счетено за недопустимо, поради наличието на законова забрана в цитирания последно текст от ГПК.

Поради изложените съображения от фактическа и правна страна, обжалваното определение следва да бъде потвърдено като неправилно и незаконосъобразно, а частната жалба оставена без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 242 ал.1 от ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба от Н.Д.Ц., в качеството и на Директор на П. Г. по М. „. Г., град П., У. „С.” № 31, срещу Определение от 02.02.2011г. по гражданско дело № 1549/2010г. по описа на РСП., с което съдът е допуснал предварително изпълнение на Решение № 2/03.01.2011г., постановено по Г.д. № 1549/2010г. по описа на РС П., в частта му относно присъдената на Е. Н. М., с ЕГН – *, от град П., У. „Р.” № 1., . 3, ап. 3, сума от 2 568.75лв., представляваща обезщетение за времето, през което последната е останала без работа, в резултат на незаконното и уволнение и е издал изпълнителен лист за така присъдената сума.

Определението на съда подлежи на касационно обжалване, в едноседмичен срок от съобщението на страните, пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: