РЕШЕНИЕ
гр.София, 29.08.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и девети ноември през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Боряна Петрова
при секретаря Мариана Христова и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдията в.гр.дело N: 6 660 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 311 141 от 11.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 39 040/2017 г.
по описа на СРС, I ГО, 159 състав, е признато за установено на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ и на основание
чл.422 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Л.Й.Б., ЕГН ********** /с допусната
ОФГ във фамилното име на ответника/ дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата 1 699,15
лева – стойността на доставена топлинна енергия за периода: м.02.2014 г. – м.04.2016
г. и сумата 97,32 лева – цена на услуга за дялово разпределение относно топлоснабден имот: апартамент № 90, находящ се в гр. София,
ж.к.“********“, аб.№ 57067, ведно със
законната лихва върху сумата, счита-но от 28.03.2017 г. /датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното й изплащане, както и сумата 343,00 лева
– обезщетение за забава в размер на законната лихва вър-ху
главницата, начислена за периода: 15.09.2014 г. – 21.03.2017 г., за които суми
в производст-вото по ч.гр.д.№ 19 449/2017 г. по описа
на СРС, 159 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
04.04.2017 г., като искът по чл.
422 ГПК във връзка с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ за разликата
над уважения размер от 1 699,15 лева до пълния предя-вен
размер от 2 147,65 лева и за периода: 01.05.2013 г. – 30.01.2014 г., като
погасен по давност, както и искът за сумата 21,83 лева, претендирана
като мораторна лихва за забава върху глав-ницата за цена на услугата за дялово разпределение за
периода от 15.09.2014 г. до 21.03. 2017 г., са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт ответницата Л.Й. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
560,47 лева – разноски за исковото производство, както и сумата 83,78 лева –
разноски за заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на
ответницата Л.Й. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 90,08 лева – сторени
разноски пред първата инстанция.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Н.И.“ ЕАД, ***.
Така постановеното съдебно
решение в частта, в която са уважени предявените от ищеца искове, е обжалвано
от ответницата Л.Й.
Б., гр.София. Във въззивната жалба се поддържа, че
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Наведени са доводи, че първо-инстанционният съд вярно е отразил фактите, но неправилно
е приел, че ответницата е собст-веник на имота; че неправилно
е прието, че тя е собственик на имот, намиращ се в бл.51. Сочи се, че в
определение от 02.10.2017 г. СРС е
посочил, че ищецът твърди, че
ответникът е потребител на топлинна енергия за имот в бл.41, а в
решението е приел, че е потребител за имот в бл.51, както и че в хода на
съдебното дирене „Т.С.“ ЕАД не е доказала, че Л. Б. е собственик на ап.№ 90 в бл********“. Поддържа се и че фактът, че на 11.01.1990 г. ответникът
е закупил имот, находящ се в гр.София,
ж.к.„********, не означава, че той е бил собственик и към исковия период.
Счита, че обжалваното реше-ние противоречи на материалния закон, тъй като не
е приложен чл.62, ал.2 ЗЗП, както и че е постановено и в нарушение на
процесуалните правила, а именно: на тези по чл.197 ГПК, тъй като не са посочени
материалите, които се предоставят на вещото лице. Релевират
се аргументи и че неправилно са кредитирани изслушаните експертизи, които не
отговарят на поставените въпро-си, а отговарят на
такива, които са извън тях.
Моли въззивния
съд да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част и да
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените исковете. Претендира присъждането на разноски
по делото.
Поради настъпила смърт на въззивника в хода на процеса – на 24.02.2018 г., с опреде-ление № 376884 от 28.03.2018 г. на СРС, І ГО, 159
състав, като страна по делото на основание чл.227 ГПК е конституиран
наследникът по закон на същата – Б.Л.Б. /син/, който поддържа изцяло подадената
от наследодателката му въззивна
жалба.
Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД, *** в срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната
жалба.
Третото лице-помагач на страната
на ищеца – „Н.И.“ ЕАД не е
взело ста-новище по жалбата.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени исковете по чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД и във връзка с чл.149 ЗЕ и по чл.422 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ГПК
– относно обезщетението за забава върху вземането за дялово разпределение, не е
об-жалвано й е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото дока-зателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено след-ното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му –
в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че
атакуваното съдебно реше-ние е валидно и процесуално
допустимо.
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирани страни в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да при-ложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част,
както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК
на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе
по правилността на решението по релевираните в
жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е
сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и
чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответницата Л.Й. Б. по реда на
чл.410 ГПК, което е уважено, като в предвидените от закона срокове ответницата е
подала възражение срещу дължимостта на сумите по
заповедта. Поддържа се и че ответницата е потребител на топлинна енергия за
апартамент № 90, находящ се в гр.София, ж.к.„********“; че същата е ползвала
топлинна енергия в този имот за периода: м.05.2014 г. - м.04. 2016 г. и дължи
за нея и за дяловото разпределение и по изравнителната сметка, отразена в обща
фактура № **********/31.07.2014 г. за отоплителен сезон: 01.05.2013 г. до
30.04.2014 г., сумата от 2 244,97 лева, както и лихва за забава върху същата в
размер на 364,83 лева за периода: 15.09. 2014 г. – 21.03.2017 г. Посочено е и
че съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ
продажбата на топлинна енер-гия за битови
нужди се осъществява при публично известни Общи условия, като в тези, дейст-вали през процесния период,
е предвидено, че купувачите на топлинна енергия са длъжни да я заплащат в 30-дневен
срок, след изтичане на периода, за който се отнася, като се релевират
доводи и че по отношение на ответника са влезли в сила и Общите условия, одобрени
с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и
вестник „19 минути“ на – 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., според които
заплащането на топлинната енергия става в 30-дневен срок от датата на
публикуването на месечните дължими суми на интернет страницата на продавача. Излагат
се доводи и че на основание чл.139 ЗЕ разпределението на топлинната енергия
между потребителите в сграда-етажна собственост се извършва по системата на
дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в регистъра по
чл.139а ЗЕ. Моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че
последният дължи на ищецовото дружество дължи сумата 2
244,97 лева, представляваща стойността на ползвана топлинна енер-гия
за периода: м.05.2013 г. - м.04.2016 г., с включени 97,32 лева – цена на
услугата дялово разпределение, заедно със законната лихва върху главницата,
считано от 28.03.2017 г. до окон-чателното й
изплащане, както и лихва за забава върху главницата в размер на 364,83 лева, от
които: 21,83 лева – върху вземането за дялово разпределение, за периода: 15.09.2014
г. – 21.03. 2017 г. Претендира присъждането на разноски по делото.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответницата Л.Й. Б., гр.София,
в който същата оспорва предявените срещу нея искове по основание и раз-мер. В отговора се поддържа, че липсват убедителни
доказателства, обосноваващи дължимост на сумите-предмет
на делото. Оспорва се твърдението, че ответницата
е собственик на имота или носител на вещно право на ползване върху същия, както
и че няма доказателства, че тя е потре-бител на
топлинна енергия за този имот и че е в облигационно отношение с ищеца. Навежда възражение за изтекла погасителна давност на
основание чл.111, б.„в“ от ЗЗД, такова по чл.62 ЗЗП за непоръчана доставка,
както възражение за неравноправност на клаузата за рекламация, поради това, че
тя ограничава възможността на потребителя да възрази по отношение на получа-ваните сметки. Поддържа се, че договорът, сключен
между етажните собственици и третото лице-помагач, е с изтекъл срок, което
означавало, че дялово разпределение е
незаконно; че няма представено заявление-декларация за откриване на
партида и абонатен номер от страна на ответницата и че приложените
доказателства, с които се претендират сумите, са негодни. Претен-дира съдът да отхвърли предявените срещу нея искове, като й се заплатят
направените по делото разноски.
Със заявление с вх.№ 3022471/28.03.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Л.Й. Б. за
сумите: 2 244,97 лева – главница и 364,82 лева
лихва за периода: 15.09.2014 г. – 21.03.2017 г. В т.12 от заявлението е
пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода:
м.01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. и по обща фактура с № **********/31.07.2014 г.
за отоп-лителен сезон: 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г.,
за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к. „********,
вх.“А“, ап.90, аб.№ 057067, както и че дължимите суми
за доставена и незап-латена топлинна енергия са: 2 147,65
лева – главница и 343,00 лева – лихва, 97,32 – главница за дялово разпределение
и 21,83 лева – лихва върху същата.
На 04.04.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 19 449/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 159 състав срещу посоченото лице за предявените суми, ведно със законната
лихва върху главните взема-ния, считано от 28.03.2017
г. до изплащане на същите, като на заявителя са присъдени и направе-ните
в заповедното производство разноски на стойност 102,20 лева, от които: 52,20
лева – дър-жавна такса и 50,00 лева – възнаграждение
за юрисконсулт.
На 28.04.2017 г. е депозирано възражение от длъжника Л.Й. Б. по чл.414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на
вземанията по заповедта. В срока по чл. 415, ал.1 ГПК – на 15.06.2017 г. ищецът
„Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС иско-ве за
установяване съществуването на вземанията му срещу длъжника по издадената
заповед.
С договор от 15.08.2002 г. етажните
собственици, където се намира жилището на ответ-ника,
са възложили на третото лице-помагач извършването на дяловото разпределение на доставяната
топлинна енергия в сградата. Към него е приложен протокол от ОС на етажните
собственици от 01.08.2002 г. и списък с имената
и подписите на същите, сред които фигурират и тези на първоначалния ищец Л. Б., ЕГН **********. В
този списък последната е удос-товерила, че е
собственик на апартамент № 90, както и че е абонат на топлинна енергия за този
имот под № 57067.
От представеното по делото писмо с
изх.№ РНД17-ТД26-371/1/ от 20.03.2017 г. на Сто-лична община, Район „Надежда“,
неоспорено в процеса, се констатира, че Л.Й. Б.е закупила процесния
имот в гр.София, ж.к.„********, вх.“****, с договор
за покупко-продажба от 11.01.1990 г.
Приети са общи условия, действали
през исковия период.
Допуснато
е изслушването на съдебно-техническата експертиза с вещо лице инж.Б.В.-Т., от
която се установява, че топлинната енергия в сградата на бл.51 в ж.к. “Толс-той“ се подава от абонатна станция и се измерва от общ
топломер, който се отчита по електронен път на първо число на всеки месец. Технологичните
разходи са изчислявани ежемесечно. Коли-чествата
енергия са реално доставени и потребени. В процесния апартамент е имало 3 бр. отоп-лителни
тела и 3 бр. топлинни разпределители. За БГВ
топлинната енергия е отчитана по данни на 1 бр. водомер. Топлинната
енергия, отдадена от сградна инсталация е изчислявана
въз основа на пълния отопляем обем на имота от 153 куб.м. За имота е начислявана
топлинна енергия за сградна инсталация и за БГВ. Не е
начислявана топлинна енергия за отопление на имота и за общи части. Обосновано
е заключение, че съгласно данните от индивидуалните отчети и тези на общия
водомер, дължимата сума за топлинна енергия за исковия период е 2 147,53 лева, като
е отразено и че проверката на документацията и извършеният от
експерта анализ показват, че фирмата за дялово разпределение е разпределяла
топлинната енергия, потребена в процесния
имот в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Вещото лице е установило
и че на топломера са извършвани периодични метеорологични проверки на всеки две
години, при които е констатирано, че съответства на одобрения тип.
Според
заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице В.С.не
са налице данни за заплащането на процесните суми; че
съгласно счетово-дните данни при ищеца дължимата се главница
е на стойност 2 244,97 лева, с включени в нея 97,32 лева – цена на услугата
дялово разпределение. Експертизата е дала заключение и че дъл-жимата
се лихва за забава върху тази сума е 353,70 лева.
Съдът
възприема заключенията като компетентни и безпристрастни.
Третото
лице-помагач е представило писмени доказателства – изравнителни сметки за процесния абонат и документи за главен отчет на уредите за отоплинелните сезони: 2014/2015 г. и 2015/2016 г. от
17.05.2015 г. и 15.05.2016 г., подписани от потребителя Л.Й. Б., които не са
оспорени в производството пред СРС.
Пред
настоящата инстанция са представени доказателства за настъпило наследствено пра-воприемство на страната на жалбоподателя. От удостоверение за наследници с изх.№
УГ01-2269 от 02.03.2018 г. на Столична община, район „Надежда“ се установява,
че след смъртта си Л.Й. Б., ЕГН ********** на 24.02.2018 г., е останала за свой
наследник по закон сина й Б.Л.Б., ЕГН **********.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове по реда
на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на
присъдено нещо съществуването на оспоре-ните от длъжника Л.Й. Б. главни и акцесорни
вземания,
за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството
му на кредитор, обстоятелствата, от които произ-тича
вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника
– фактите, които изключват или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопре-носно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „потре-бители на топлинна енергия“ са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на
легалното определение, дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потре-бител на енергия или природен газ за битови нужди“ е
физическо лице – собственик или ползва-тел на имот, което ползва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ
от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на поня-тието „потребител на
топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъеди-нени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъе-динен към абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение.
В ангажираното от ищеца писмено доказателство: писмо на Столична Община,
Район „Надежда“ с рег.№ ОИ-30-103/1/ от 07.12.2015 г., е удостоверено, че
недвижимият имот с адрес: гр.София, ж.к.„********, вх.”А”, ап.90 е продаден от Столична
Община на Л. Й.Б. на 11.01.1990
г. Това писмено доказателство е официален документ по смисъ-ла
на чл.179 ГПК, което в хода на процеса не е било оспорено от страна на първоначалната
ответница, поради което обвързва съда и страните с материална доказателствена
сила за обстоятелствата, отразени в него. Обстоятелството, че ответницата Б. е
собственик на този имот се потвърж-дават и от
извънсъдебното признание на същата по този въпрос, обективирано
в представения по делото списък на етажните собственици. Пред първоинстанционния съд първоначалната ответница
нито е поддържала, нито е ангажирала доказателства, че след закупуването на
имота се е разпоредила с него или че валидно е учредила ограничено вещно право
на ползване в полза на трето лице. Като собственик на процесния имот в исковия период от м.05.2013 г. до м.04.2016 г. Л.Й. Б. има качеството на
клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопре-носно предприятие на потребители/клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, като постано-вява,
че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопренос-ното предприятие и одобрени от ДКЕВР,
понастоящем КЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази
нормативна уредба между главните страни по спора за процесния
пе-риод е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия за продажба на топлинна енер-гия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. и Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“ на 10.02.2014
г., в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за
потребителите/клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия
клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В
дадената хипотеза първо-началната ответница не твърди и не установява да е
упражнила това нейно право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014
г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия въз-никва между топлопреносно
предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемане-то
на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3
184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно право-отношение при общи условия с предмет: доставката на топлинна
енергия за битови нужди относ-но процесния
имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сгра-да – етажна собственост, се осъществява по система за
дялово разпределение. Начинът за из-вършване на
дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 – чл.148 ЗЕ и в На-редба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.142,
ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при
прилагане на дялово разп-ределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност заплащат консумираната топлинна енергия на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консуми-раното
количество топлинна енергия за всеки отделен клиент се определят с наредбата по
чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в съответствие с
тази законова уредба и установеното в Общите условия сумите за топлинна енергия
относно имота на ответника са начислявани помесечно
от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, съгласно дан-ните от двете изслушани съдебни експертизи, като след
края на отоплителния период са изгот-вени изравнителни
сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение на база документи за
индивидуален отчет в процесния апартамент, като от
последните и заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, неоспорени
от страните, което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно
изготвено, настоящата инстанция приема, че по делото е установено количеството
и стойността на действително потребената топлинна
енергия за процесния имот в исковия период.
Ответницата не твърди и не
установява да се е възползвала от предвиденото рекламацион-но
производство и да е оспорила изготвените от третото лице-помагач изравнителни
сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия от 2014
г., имащи силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за който
се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по
чл.73, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването, поради
което съдебният състав намира, че разпределението, касаещо периода – предмет на
въззивно обжалване, а именно от м.02.2014 г. 0
м.4.2016 г., е извършено по описания и отразен от екс-перта
в съдебно-техническата експертиза начин в съответствие с нормативната уредба.
От кредитираното
заключение на техническата експертиза,
изготвена от вещото лице инж.Б.В.-Т., се установява, че размерът на
задължението на клиента по абонатен № 057067 за потребената
топлинна енергия за заявения като предмет на въззивната
жалба пе-риод: м.02.2014 г. – м.04.2016 г. възлиза на
сумата 1 699,15 лева, за която
съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза няма данни да е
заплатена от клиента. До посочената сума искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ се
явява доказан по основание и размер, поради което последният подлежи на
уважаване.
От страна на
ищеца се претендира и заплащането на стойността на услугата дялово разп-ределение за времето от м.05.2013 г. – м.04.2016 г. в размер на 97,32 лева.
По силата на чл.22 от Общите
условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. дяловото разпреде-ление
на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл.
от Наред-бата за топлоснабдяването
или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиен-тите
заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана
от избра-ния от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба
№ 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /в
ред. до изм. с ДВ бр.94/2013 г., в сила от 01.06.2014 г./ дяловото разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сграда – етажна собственост, се извършва
възмездно от топлопреносно-то предприятие или от
доставчика на топлинна енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от потребителите или от асоциа-цията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията
на тази наредба и приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2008 г. и 2014 г. клиентите
заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от
клиентите търговец – ОУ 2014 г./, като стойността се формира от: цена за
обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово
разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2008 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово
разпределение“ се определя от продавача и се обявява по подходящ начин на
купувача, а в тази на чл.36, ал.2 от Общите усло-вия
2014 г. – че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се
обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се
урежда съдържанието на договора за про-дажба на
топлинна енергия между страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на
закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран
да получи цената на извършваната услуга дялово разпределе-ние,
като предвид данните от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена в
про-цеса, за процесния
период плащане на същата не е налице извършвано. За да се произнесе по въпроса
относно размера на това вземане за времето от м.05.2013 г. – м.04.2016 г., настоящата
инстанция съобрази неоспореното в тази част заключение на изслушаната съдебна
експертиза на вещото лице Виолета Стоянова, съгласно което
приспадащата се на ответника стойност за дялово разпределение е в размер на 97,32
лева, формирана като сбор от 14 бр. фактури, една от които – фактура
№ ********** на стойност от 22,44 лева за времето: 05.2012 г. - м.04.2013 г., е
извън исковия период. Въз основа на тези данни дължимото се от ответника задължение
на това осно-вание за исковия период: м.05.2013 г. –
м.04.2016 г. вкл. възлиза на сумата 74,88 лева. До визи-раната стойност искът по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно това главно вземане подлежи на уважаване. В останалата му част –
до пълния му предявен размер от 97,32 лева, последният не е доказан по
основание и размер и като такъв следва да бъде отхвърлен, с оглед на което първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде
отменено, като неп-равилно и за посочената разлика
претенцията на разглежданото основание – да се отхвърли.
Неоснователен
е искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно обезще-тението за неточно изпълнение на паричното задължение
за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия във времево
отношение на главните вземания – предмет
на въззи-вен контрол. СГС намира, че по отношение на
главните вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна енергия
за периода: м.02.2014 г. – м.04.20156г. вкл., ответникът не е из-паднал в
забава относно плащането им, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2
от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г. – в сила от
12.03.2014 г., на основание чл.146,
ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни
клаузи – противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от
нормата на чл. 143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ – ответник по
делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от
Общите условия от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми
за топлинна енергия, опре-делени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от същите/ в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на задължението
за плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на изравнителните
сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – отново в 30-дневен срок след публикуването им
на интернет стра-ницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящата съдебна инстанция приема, че така обвързаното настъпване на падежа
на задължението за плащане, с притежаването на спе-циално
техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон и пр./, което да му дава възможност за достъп до
интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и
самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително нерав-ностойно икономически положение спрямо търговеца.
Потребителят не може да бъде задължаван да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с такива технически средства и отделно от
тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гаран-тират достъп до интернет, за да може да изпълнява
задълженията си по процесния договор, чийто предмет
няма връзка с тези вложения. С оглед горното решаващият състав на СГС приема,
че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на
императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП –
са нищожни. Предвид това обстоятелство съдът намира, че за вземанията на ищеца
за дължимата се стойност на топлинната енергия за времето: м.02.2014 г. –
м.04.2016 г. вкл., които попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г.
/в сила от 12.03.2014 г./, ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва
договорен срок за изпълнение между страните, а по делото не е представена и
покана за изпълне-ние на тези задължения в
съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Съобразно изложените мотиви искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно главното задължение за
топлинна енергия за времето от м.02.2014
г. до м.04.2016 г. вкл. в размер на 343,00 лева за периода от 15.09.2014 г. –
21.03.2017 г. се явява изцяло неоснователен, поради обжалваното решение следва
да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което заявеният иск
за посочената сума и период – да бъде отхвърлен.
Решението
следва да се отмени и в частта, в която в полза на „Т.С.“ ЕАД са присъдени разноски над сумата от 532,74
лева за производството пред СРС и над сумата от 69,47 лева за заповедното
производство.
Въззивният съд намира за неоснователно наведеното
възражение от жалбоподателя, че доставката на топлинна енергия от страна на „Т.С.“
ЕАД е непоискана услуга. Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по
тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията,
възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат
на разпоредбата на чл.62 ЗЗП във връзка с §1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за
доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ
съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което
между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за
приложението на §1 от Допълнителните разпоредби на
Закона за защита на потребителите.
Неоснователни са и доводите във
връзка с поддържаното несъответствие в номера на блока, където се намира топлоснабдения имот. В исковата молба ясно и недвусмислено
е посочено, че топлоснабдения имот е ап.90, находящ се
в блок 51 на ж.к.„Толстой“, гр.София и че за този имот се претендира търсената топлинна
енергия, като за същия адрес са представен и писмените доказателства по делото,
в т.ч. и талон за отчет. Допуснатата техническа грешка в доклада на СРС по
чл.146 ГПК е ирелевантна по отношение на въпроса кой
е процесният имот, тъй като съгласно чл.6, ал.2 ГПК
предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдейст-вие
се определят от страните, а не от съда.
Неоснователно е и оплакването за
допуснато процесуално нарушение от страна на пър-воинстанционния
съд, а именно: на разпоредбата на чл.197 ГПК. С определение от 02.10.2017 г.,
постановено по реда на чл.140 ГПК, СРС е допуснал събирането на двете
експертизи като е посочил техния предмет и задачи, съобразно заявените от ищеца
искания, които е приел за до-пустими и относими към предмета на спора, и в които изрично е
отразено и върху какви материа-ли следва да работят
експертите. Повторното изброяване на последните в определението на съда не е
необходимо и не опорочава заключенията. В депозираните експертизи вещите лица са
посо-чили проверените документи, въз основа на които са
изпълнили задачите, като не са налице отго-вори извън
поставените въпроси.
При приетия изход на спора на основание
чл.78, ал.3 ГПК на ответника следва да бъде присъдена допълнително сумата 70,04
лева – разноски за адвокатско възнаграждение за първо-инстанционното
производство, а на основание чл.78, ал.1 ГПК – сумата 14,35 лева разноски за въззивното производство, съобразно уважената част от
жалбата.
Разноски по чл.78, ал.3 във връзка с
ал.8 от ГПК не следва да се присъждат на въззивае-мата страна „Т.С.” ЕАД. Във въззивното производство от упълномощения от тази страна
процесуален представител – юрисконсулт не са извършени реално никакви проце-суални действия, извън депозираната бланкетна молба, с която единствено е заявено общо, немо-тивирано оспорване на жалбата. Писмен отговор на жалбата
не е подаден, нито дружеството е било представлявано в открито съдебно
заседание от пълномощник.
На основание чл.38, ал.2 ГПК „Т.С.”
ЕАД следва да заплати на проце-суалния представител
на първоначалната жалбоподателка – адв.М.Д. за оказаната безплатна помощ във въззивното производство адвокатско възнаграждение съобразно
уважената част от жалбата в размер на 71,74 лева.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 311 141 от 11.01.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 39 040/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 159 състав – в ЧАСТТА, в която е признато за установено на основание
чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, че Л.Й. Б., ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата над 74,88
лева до сумата 97,32 лева,
представляваща цена на услуга за дялово разпределение за имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“********“, ап.90, аб.№ 057067, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК – 28.03.2017 г., до окончателното й изплащане; в
ЧАСТТА,
в
която е признато
за установено на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Л.Й. Б.,
ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата 343,00 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за топлинна енергия, начислена за периода: 15.09.2014
г. – 21.03.2017 г., за които суми в производството по ч.гр.д.№ 19 449/2017 г. по
описа на СРС, 159 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 04.04.2017 г., както и в ЧАСТТА, в която в полза на „Т.С.“ ЕАД са
присъдени разноски над сумата от 532,74 лева за производството пред СРС и над
сумата от 69,47 лева за заповедното производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете,
предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***
срещу Б.Л.Б., ЕГН **********, с адрес: *** – в качеството му на законен наследник
на първоначалния ответник Л.Й. Б., ЕГН **********, починала в хода на процеса, за установяване на
основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, че ответникът дължи на
„Т.С.“ ЕАД разликата над сумата от 74,88 лева до сумата 97,32 лева,
представляваща цена на услуга за дялово разпределение за топлос-набден
имот – апартамент № 90, находящ се в гр.София, ж.к.“********“, аб.№ 057067, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 28.03.2017 г., до
окончателното й изплащане, и с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86,
ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 343,00 лева – обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
времето от м.02.2014 г. до м.04.2016 г., начислена за периода: 15.09.2014 г. – 21.03.2017
г., като
неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 311 141 от 11.01.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 39 040/ 2017 г. по описа на СРС, I ГО, 159 състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес ***, да ЗАПЛАТИ
на Б.Л.Б.,
ЕГН ****-217147, с адрес: *** – в качеството му на законен наслед-ник
на първоначалния ответник Л.Й. Б., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК допълнително сумата 70,04 лева /седемдесет
лева и четири стотинки/ – разноски за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес ***, да ЗАПЛАТИ
на Б.Л.Б.,
ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 14,35 лева /четиринадесет лева и тридесет и пет стотинки/
– разноски за въззивното про-изводство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес ***, да ЗАПЛАТИ
на адвокат М.И.Д. – АК гр.Перник, с личен № ********, с адрес на кантората:
гр.София, ул.”********, на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата 71,74 лева /седемдесет
и един лева и седемдесет и четири стотинки/ – адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени исковете по чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЕ, както и искът по чл.422 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ГПК – относно обезщетението за забава върху вземането за дялово
разпределение, не е обжалвано й е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца: „Н.И.“ ЕАД.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.