№ 417
гр. Благоевград, 30.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Анета Илинска
Членове:Миглена Кавалова-Шекирова
Крум Динев
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Въззивно
гражданско дело № 20241200500556 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. №
2773/28.03.2024г., подадена от адв. Г. К., пълномощник на Ю. К., с адрес:
********* срещу Решение № 95/18.03.2023г., постановено по гр.д. №
627/2023г. по описа на РС- П..
С въззивната жалба решението се оспорва изцяло. Твърди се допуснати
от първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения,
изразяващи се в неправилна правна квалификация на спора, като се
обосновават подробни доводи в тази насока. Въз основа на това се твърди
неправилно приложение на материалния закон, което е в резултат на
неправилно кредитиране и анализиране на всички събрани по делото
доказателства - заедно и поотделно. Поддържа се, че вярната правна
квалификация на иска е по чл. 357 и сл. ЗЗД, при анализиране на събраните
доказателства и извеждане на действителната обща воля на страните по
сключеното помежду им правоотношение. Жалбоподателят прави собствен
анализ и оценка на част от събраните доказателства и се оспорват направените
по част от тях фактически изводи на районния съд. При поддържане на
фактически твърдения и правни доводи в горната насока се иска съдът да даде
нова правна квалификация на спора, в съответствие с взаимоотношенията
1
между страните по сключване на договор за гражданско дружество по чл. 357
ЗЗД и извършване на ново разпределение на доказателствената тежест, да се
отмени обжалваното решение изцяло и предявеният иск се отхвърли като
неоснователен, както и да се заплатят направените по делото разноски. Не се
правят искания за събиране на нови доказателства при въззивната проверка.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, която в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подала отговор. В отговора се оспорват
възраженията на жалбоподателя за недопустимост на иска, поради сила на
пресъдено нещо. Оспорват се и възраженията по основателността на иска.
Поддържа се, че искът не е погасен по давност, както и че процесният договор
не е симулативен. Не се правят искания за събиране на нови доказателства.
В съдебно заседание, жалбоподателят, чрез процесуален представител,
поддържа подадената жалба и доводите в нея.
Въззиваемата страна, не се явява и не изпраща представител.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Въззивната жалба отговаря на изискванията за редовност по чл.260 и чл.
261 ГПК, подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна,
с правен интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд - Благоевград, след като съобрази материалите по делото и
приложимия закон, намира следното:
Производството по гр.дело 627/2023г. по описа на РС – П. е образувано
след изпращане по подсъдност от ОС – Благоевград по гр. дело № 112/2023г.
на искова молба, подадена от А. Т., ЕГН **********, родена на *********,
гражданка на *********, с постоянен адрес ********* срещу Ю. Ю. К., ЕГН
********** от *********.
Ищцата твърди, че на 27.01.2017 година с ответника са сключили
договор за заем по силата на който първата е предоставила на втората заем в
размер на 4 600 евро с левова равностойност 8 970 лева. Твърди, че договорът
е сключен в писмена форма, като същият представлява и разписка за реално
предадения заем. Твърди, че заемополучателят К. се е задължила, по силата на
постигнатите договорености, да върне заема в срок до 27.01.2018 г. Сочи, че
заемът бил необходим на ответника във връзка с нужди на бизнес начинанието
му, свързано с отглеждане на крави. Твърди, че ответникът не е изпълнил
задължението да върне на заемодателя предоставения заем, както на
уговорения падеж, така и до датата на депозиране на исковата молба в съда. В
случай, че съдът приеме, че сумата от 8 970 лева е предоставена на 27.01.2017
г. от ищеца на ответника без валидно сключен помежду им договор за заем,
счита, че сумата следва да се върне на ищцата като дадена на К. без
основание. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника
да заплати на ищеца сумата от 8 970 /осем хиляди деветстотин и седемдесет/
лева, представляваща невърната на падежа заемна сума, дължима на
основание договор за заем, сключен между страните на 27.01.2017г., ведно със
2
законната лихва върху вземането, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане. При условията на евентуалност, в случай, че
съдът приеме, че ищцата е дала на ответника сумата от 8 970 лева без да е
налице валидно договорно правоотношение помежду им, заявява искане да се
постанови решение, с което да се осъди ответника да заплати на ищцата
сумата от 8 970 /осем хиляди деветстотин и седемдесет/ лева, представляваща
недължимо платена /от ищеца на ответника/, ведно със законната лихва върху
вземането, считано от подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане. Претендира разноски.
В законоустановения срок ответникът депозира писмен отговор, в който
заявява, че представените от ищцата писмени доказателства установяват
процесуалната и материалноправната легитимация на страните в спорното
облигационно правоотношение. Твърди, че страните по делото са сключили
договор за заем от 27.01.2017 г., с оглед нуждите на Договор за инвестиции за
сътрудничество за съвместна дейност № 5/27.01.2015 г., с който е учредено
гражданско дружество. Твърди, че сумата от 8 970 лева не представлява даден
от ищцата заем, а парична вноска за учредяване на гражданското дружество.
Твърди, че е изпълнила частично задълженията си по Договора от 2015 г.,
както и че частичното неизпълнение на задълженията й се дължат на
непреодолима сила – внезапно заболяване на кравите с болестта „заразен
нодуларен дерматит“. Сочи, че животните са били прегледани от ветеринарни
лекари, издадена е заповед, с която е забранено провеждането на пазари и
изложби на едрите преживни животни в Община П.. Ответницата твърди, че е
уведомила ищцата за болестта на кравите и заповедта за забрана на тяхната
продажба, както и че по тази причина не може да изпълни изцяло
задължението си по договора от 2015 г. Сочи, че поради болестта на
животните, последните не достигнали очаквания ръст и тегло, същите не
могли да раждат телета, същевременно ответницата не ги предала на
касапница – поради липса на съгласие от страна на ищцата; поради болестта
месото на животните било негодно за консумация. Ответникът релевира
възражение за настъпила погасителна давност с начало 27.01.2018 г. и край
27.01.2023 г. В тази връзка сочи, че искът е предявен пред съда на 31.01.2023 г.
С гореизложеното обосновава искане за отхвърляне на главния иск като
недоказан и неоснователен. С отговора се заявява становище за
неоснователност и на евентуалния иск. Твърди, че процесната сума е дадена
на основание облигационната обвързаност между страните, възникнала по
силата на договора за сътрудничество от 2015 г., който продължава да
обвързва страните към момента. Релевира възражение за изтекла погасителна
давност с начало 27.01.2017 г. и край 27.01.2022 г. Позовава се на чл. 14, ал.1,
т.1 и чл. 10 ЗЗД. Оспорва датата на изпращане на исковата молба по куриер –
27.01.2023 г. В тази връзка твърди, че исковата молба е подадена след
27.01.2023 г., но е посочена по-ранна дата, за да бъде спазен срока по чл. 10
вр. с чл. 14 ЗЗД. С горепосоченото обоснова искане за отхвърляне на
предявените главен и евентуален иск, като неоснователни.
3
С протоколно определение от 27.11.2023 г. съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: предаване, респективно
приемане на сумата от 4 600 евро с левова равностойност 8 970 лева от
ищцата А. Т. на ответника Ю. К..
По делото са събрани представените от страните писмени доказателства.
Разпитан е и свидетелят Вячеслав К. /съпруг на ответника/.
С обжалваното решение № 95/18.03.2024г., ответницата Ю. Ю. К., ЕГН
********** от ********* е осъдена да заплати на А. Т., ЕГН **********,
родена на *********, гражданка на *********, с постоянен адрес *********,
сумата от 8 970 /осем хиляди деветстотин и седемдесет/ лева, представляваща
невърната на падежа заемна сума, дължима на основание договор за заем,
сключен между на А. Т., ЕГН ********** /заемодател/ и Ю. Ю. К., ЕГН
********** /заемополучател/ на 27.01.2017г., ведно със законната лихва върху
вземането, считано от подаване на исковата молба – 27.01.2023 година до
окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 1935, 00
лева.
Страните не спорят, а събраните писмени доказателства установява по
несъмнен начин по делото, че на 27.01.2017 г. по силата на сключен между А.
Т. /заемодател/ и Ю. К. /заемополучател/ договор за заем, първата е
предоставила на втората заем в размер на 4 600 лева с левова равностойност 8
970 лева. Заемополучателят се задължил, по силата на постигнатите
договорености, да върне заемната сума до 27.01.2018 г. Не се спори по делото,
че договорът за заем е сключен поради необходимост на ответницата от
парични средства във връзка с бизнеса й – отглеждане на крави.
По делото като писмено доказателство е приет и Договор за инвестиции,
сътрудничество и съвместна дейност, сключен на 27.01.2015 г. в гр. П., между
ответницата Ю. Ю. К. и А.В.Т., с ЛНЧ: ********* и ищцата А.С. Т., с ЛНЧ:
*********, ведно с надлежен превод от руски език. От съдържанието на този
договор се извличат следните параметри на породеното от него
правоотношение, а именно, че ответницата и ищцата и нейният съпруг
декларират своите намерения за сътрудничество в областта на селското
стопанство, като са постигнали съгласие за закупуването на 25 крави и 25
телета, които животни след закупуването им ще се намират във фермата като
залог за вложените инвестиции до прекратяването на договора или при
неговото изменение, а 50 % от печалбата инвеститорът може да прибира на
всеки 6 месеца, както сметне за необходимо. Ю. К. се задължава да осигури
паша, отглеждане, изхранване и други необходими неща за тези крави и телета
във ферма № 2850-0283 в гр. П., т.е. да поеме отглеждането им, след което да
извършва продажба на телета, печалбата от които ще дели наполовина с
инвеститора, както и да предостави печалбата за 2015г.- 2016 г. до
15.05.2016г., след приспадане на разходите и данъците, като е определена
приблизителната печалба от вложената сума за 2015 г. - 2016 г. - 50 % за
половин година или 12 500 евро. Според договора сумата от 25 000 евро е за
4
инвестиция, която се дава в момента на сключване на договора със срок на
сключване от две години, с последващо удължаване до 2020г. - 2022г. След
положените от страните по договора подписи, следват ръкописните
отбелязвания: „На 28.10.2016г. получих 14 000 /четиринадесет хиляди лева/“ с
положен подпис; „Днес, 27.06.2016г. аз, Т. А.С., получих от К. Ю. 2 000 /две
хиляди/ евро, като процент по настоящия договор“ с положен подпис и
отбелязване в скоби А. С. Т.; „На 30.09.2016 г. аз, Т. А.С., получих от К. Ю. 2
500 /две хиляди и петстотин/ евро, като процент по настоящия договор“ с
положен подпис и отбелязване в скоби А. С. Т.; „Договорът се удължава до
27.01.2018 г.“ с положен подпис.
Няма спор между страните относно фактът, че въззивната страна Ю. К.
стопанисва Животновъден обект с рег. № ********** (2850-0283) в
землището на гр. П., както и че през 2016 г. в района на гр. П. са били
установени огнища на заразна болест (нодуларен дерматит) по едрите
преживни животни, поради което са били предприети съответни
противоепидемични мерки, сред които и забраната за търговия с такъв вид
животни, а в последствие и принудителното убиване на всички едри преживни
животни, болни от болестта заразен нодуларен дерматит, и контактните с тях
животни в констатираните огнища на болестта, в това число и в Община П.
/справки от Българската агенция по безопасност на храните, две заповеди на
изпълнителния директор на тази агенция и една заповед на директора на
Областната дирекция по безопасност на храните - гр. Благоевград, касаещи
животновъдния обект на въззивника/.
Като свидетел по делото е разпитан и съпругът на въззивната страна –
св. К., който сочи, че в началото на 2015 г. страните по делото са сключили
договор за съвместна дейност, не знае да са сключвали договор за заем на
27.01.2017г.
Във връзка с твърдението на въззивника, че за спорът е бил разрешен с
влязло в сила решение са приети съдебни актове, с които се установява
следното:
С Решение № 10/14.01.2019 г., постановено по гр.д. № 694/2018 г. по
описа на РС – П. е признато за установено спрямо въззивника К., че дължи на
въззиваемата Т. сумата от 24 375 лева, представляваща дължима и неплатена
главница по запис на заповед, издаден на 20.04.2017г. от Ю. К., платим на
предявяване и предявен на 10.01.2018г., ведно със законната лихва от
26.04.2018г. до изплащането. Това решение е отменено с Решение №
2073/08.05.2019 г., постановено по в.гр.д. № 155/2019 г. по описа на ОС –
Благоевград и искът е отхвърлен като неоснователен.
С Решение № 2122/09.05.2019г. по гр.д. № 116/2018 г. по описа на ОС-
Благоевград е отхвърлен като неоснователен искът на А. Т. за признаване за
установено, че Ю. К. й дължи сумата от 48 750 лв. по запис на заповед от
27.01.2017г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на
заявлението по чл. 417, т. 10 ГПК – 26.04.2018г. до окончателното изплащане
5
на главницата, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение №
762/30.04.2018г. по ч.гр.д.№ 488/2018г. по описа на РС П.. Решението на ОС
Благоевград е потвърдено с Решение № 2726/09.12.2019г. по в.гр.д. №
3188/2019 г. по описа на САС, с Определение № 392/20.05.2020г. по гр.д. №
968/2020г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на спора.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
следното от правна страна:
По допустимостта на въззивната жалба:
Депозираната въззивна жалба отговаря на изискванията по чл. 260 и 261
ГПК, депозирана е в срока по закон, от страна в първоинстанционното
производство, с интерес от обжалването, съответно е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
По арг. от разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата като следи служебно за спазването на императивните
материалноправни норми, по указанията на т. 1 на ТР № 1/2013 г. ОСГТК на
ВКС.
С оглед горното при извършената служебна проверка на обжалваното
решение, съдът счита, че то е валидно и допустимо.
По доводите във въззивната жалба:
Неоснователно е възражението на въззивника за недопустимост на иска,
поради силата на пресъдено нещо по спора - чл. 297 ГПК. СПН погасява
правото на иск и за нея съдът също следи служебно. Съгласно разпоредбата на
чл. 297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е
постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република
България, но съгласно чл. 298, ал. 1 от ГПК решението влиза в сила само
между същите страни, за същото искане и на същото основание. Със сила на
пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното
материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет
на делото, съобразно обективираното в диспозитива, но не и изложеното в
мотивите /така . 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 458
от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2009 г., IV г. о., ГК/.
В случая в диспозитивите на двете решения, на които се позовава
въззивника – влязлото в сила Решение № 2073/08.05.2019 г., постановено по
в.гр.д. № 155/2019 г. по описа на ОС-Благоевград, с което е отменено Решение
№ 10/14.01.2019 г. по гр.д. № 694/2018 г. на РС – П. и влязлото в сила Решение
№ 2122/09.05.2016г., постановено по гр.д.№ 116/2018г. по описа на ОС
Благоевград – са отхвърлени исковете на А. Т. срещу Ю. К. за признаване за
установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на въззиваемата страна
суми по две записи на заповед, съответно с дати на издаване 20.04.2017г. и
27.01.2017г. За да е налице СПН по отношение на едно спорно право следва да
6
има пълно тъждество, както на страните, така и на соченото правопораждащо
основание. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и
обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално
право, т. е. правопораждащите юридически факти. В двете решения, на които
се позовава жалбоподателя, СПН в диспозитива отричат съществуването на
вземане на въззиваемата страна спрямо въззивника, но на различни основание
/два записа на заповед с дати на издаване 20.04.2017г. и 27.01.2017г./, но не и
на основание договор за заем , сключен между страните на 27.01.2017г. В тази
връзка е неоснователна тезата на въззивника, че е налице формирана сила на
пресъдено нещо по отношение на настоящия материален спор. Последният е
заявен на различно основание, от това, което е било предмет на посочените от
тази страна съдебни решения. По тези решения предмет на проверка е
съществуването или не на вземане по два отделни менителнични ефекта –
записи на заповед с дати на издаване 20.04.2017г. и на 27.01.2017г. Записа на
заповед, като едностранна абстрактна правна сделка, представлява
самостоятелно и отделно основание, въз основа на което може да се предяви
иск за защита на правата по нея. При твърдения от насрещната страна, че с
този менителничен ефект се обезпечава друго каузално правоотношение, в
тежест на тази страна /чл.154, ал.1 ГПК/ е да проведе пълно и главно
доказване за установяване на конкретното каузално правоотношение, чието
изпълнение е обезпечено с издаването на записите на заповед. Данни, че с
тези два записа на заповед е обезпечено задължението по конкретното
каузално правоотношение по настоящото дело - договор за заем от
27.01.2017г. няма отразени в диспозитивите на двете съдебни решения. Такива
данни не се установяват и по настоящото производство от събраните по
делото доказателства. Нещо повече - от мотивите /които не формират СПН/ и
на двете съдебни решения, се извличат данни, че въззивната страна е
поддържала и по двете тезата, че записите на заповед обезпечават друго по
вид каузално правоотношение между страните, а именно договор за съвместна
дейност от 27.01.2015 г. По тези аргументи оплакването на жалбоподателя за
недопустимост на иска, поради СПН по отношение на конкретния материален
спор, е неоснователен. Постановеното решение е допустимо и следва да се
разгледа относно възраженията за правилност.
В тази връзка съдът е намерил за неоснователно първото релевирано
възражение във въззивната жалба, а именно – за погрешно приета от
първоинстанционният съд правна квалификация на иска, което от своя страна
представлявало неправилно приложение на материалния закон.
Неоснователно е счел искането на жалбоподателя за извършване на нова
правна квалификация на заявения материален спор и свързаната с това
възможност на страните да се указва събиране на нови доказателства.
Правната квалификация се прави от съда въз основа на фактите и
обстоятелствата, които твърди ищецът и въз основа на които поддържа
искането си за защита /петитума/. Дали и доколко фактите и връзките между
тях, които твърди ищецът събраните по доколкото доказателства установяват
7
пълно и главно или косвено, е въпрос по съществото на спора. Ако анализът
на събраните доказателства установи факти, различни от сочените от ищеца
искът е неоснователен. Ищецът, настояща въззиваема страна, е поддържал,
както в заповедното, така и в исковото производство, че спорната сума
претендира въз основа на сключен между страните договор за заем.
Първоинстанционният съд дължи правна квалификация на спора въз основа
на поддържаното от ищеца правопораждащо основание. Правната
квалификация не е следствие от анализа на събраните от страните
доказателства, от свидетелски показания или от твърденията на
пълномощника на ответната страна, а само въз основа на това което твърди и
иска ищеца. Ето защо не се налага промяна на правната квалификация на
спора и в тази връзка от първоинстанционният съд не е допуснато съществено
процесуално нарушение. За определяне на вида на сключеното между
страните правоотношение от значение е тълкуване на общата им воля,
установяване съдържанието на постигнатите договорки, както заедно, така и
поотделно, да се установят какви са поетите права, респ. задължения по
правоотношението, обстоятелствата при сключването му, данни за
преддоговорни отношения, както и последващото сключването на договора
поведение на всяка от страните. При анализ на съдържанието на представения
от ищеца писмен договор – л. 10 от гр.дело № 112/2023г. по описа на БлОС, се
установява по категоричен начин, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по силата на договор, сключен на 27.01.2017
г., който съдържа фактическия състав на договор за заем по чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Документът, в който са обективирани постигнатите между страните уговорки
е озаглавен Допълнение към договора инвестиции за сътрудничество и
съвместна дейност № 5, като саморъчно е изписано „от 27.01.2015“, но от
съдържанието му се установява, че на 27.01.2017г. в гр. П., е сключен договор
за заем между въззиваемата страна, като заемодател, от една страна, и
въззивника, като заемател, от друга страна, по силата на който заемодателят
предава в собственост на заемателя сумата от 4 600 евро, еквивалентна на 8
970 лева, за срок до 27.01.2018 г., като след изтичането на този срок
заемателят е задължен да върне даденото (чл. 1 от договора), като сумата е
предадена на заемателя в деня на сключването на договора и същият служи
като разписка за нейното реално предаване и получаване (чл. 2 от договора). В
съдържанието на договора се сдържа и уговорка за падеж – за връщане на
заемната сума на 27.01.2018 г., като изрично е посочено, че сумата се предава
в собственост на заемополучателя за срок до 27.01.2018 г., след която дата
възниква задължението за връщане на процесната сума, настъпва
изискуемостта на вземането. В съдържанието на сключения писмен договор в
чл.4 изрично е уговорена и дължима лихва за забава в размер на 0,05 %
месечно върху стойността на даденото, както и дължима неустойка – чл. 9 и
чл.10. За неуредените случаи в чл. 13 е препратено към общите разпоредби на
договора за заем – чл. 240 – 242 ЗЗД. Договорът е подписан саморъчно и от
двете страни, съответно срещу заемодател и заемател. От въззивната страна
8
не е оспорено получаването на сумата по договора, както и подписа върху
документа за заемател.
От въззивника се оспорва основанието за предаване на сумата. С оглед
съдържанието на документа обаче следва извода, че сумата е предадена на
жалбоподателя на основание заем. В текста на документа се съдържат всички
изискуеми и минимално необходими реквизити, които определят сключеното
правоотношение като такова за паричен заем. В документа са съдържат такива
клаузи и уговорки, които са съществени и определящи именно за този вид
правоотношение – за заем, като уговорка за размер на сумата, изрична
уговорка и срок за връщане, изрично признание за реалното й предаване на
заемополучателя, уговорка за начисляване на лихва и неустойки за забава, за
приложение на правилата, уреждащи заема за неуредените в договора
въпроси. При разминаване между наименованието на документа и
съдържанието му, превес следва да се даде на съдържанието на уговорките,
постигнати между страните. Сключеното между страните заемно
правоотношение е двустранно. Не е оспорен факта на реално предаване на
сумата на жалбоподателя и при установяване, че това е станало на основание
заем, то е възникнало основанието за връщане на сумата, поради настъпил
падеж – уговорената в договора крайна дата – 27.01.2018г. е настъпила. В
тежест на получилия сумата въззивник е да проведе пълно и главно доказване
на факта, че е върнал заетата сума. За това от тази страна не са представени
доказателства. Представената от жалбоподателя разписка от 09.10.2016 г.,
издадена от А. Ст. Т. за сумата от 2 500 лева не установява плащане от
въззивника на въззиваемата страна на парични суми на основание договор за
заем от 27.01.2017г – тя е от дата, предхождаща датата на сключване на
процесния договор за заем Следователно, възникналото и станало изискуемо
насрещно задължение на заемателя по процесния договор за заем от
27.01.2017г. е станало изискуемо и поради това и дължимо. От анализа на
съдържанието на представения договор за инвестиции, сътрудничество и
съвместна дейност от 27.01.2015г. с процесния договор за заем от 27.01.2017г.
не може да се направи връзка , че последният е издаден на основание първия
договор или да се направи извод, че спорното правоотношение е част от
съдържанието и продължение на сключения договор за съвместна дейност
между страните.
Също така не може да се направи и извод, че с процесния договор за
заем се обезпечава изпълнението на задължението на въззивника спрямо
въззиваемата страна по договора за инвестиция. От една страна, двете
правоотношения имат различно съдържание. Само поради факта, че две от
страните по двата договори съвпадат частично, не следва извода, че едното
правоотношение е продължение или производно от другото. В договора за
сътрудничество поетото от въззивника задължение е да финансира обща
дейност на въззивника, като предостави за това финансов ресурс от 25 000
евро. В съдържанието на този договор изрично страните са признали факта и
това не е оспорено по настоящото прозиводтво, че задължението на
9
въззиваемата страна по този договор - да заплати сумата от 25 000 евро е било
изпълнено. В т. 2 от договора изрично е отразено, че договорената сума е била
дадена в момента на сключване на договора. Този факт опровергава тезата на
жалбоподателя, че процесния договор за заем от 27.01.2017г. е сключен в
изпълнение на първия договор за сътрудничество. С оглед договорната
свобода няма печка страните да сключват различни по вид и съдържание
правоотношения, които да са самостоятелни едно от друго. При твърдения, че
помежду им има връзка, това твърдение следва да се докаже от страната,
която го твърди, в случая от въззивника, за което липсват доказателства. За
съдържанието на действително постигнатите между страните уговорки, в
случай когато договорът е писмен, е недопустимо със свидетелски показания
да се опровергава тяхното съдържание и смисъл. Показанията на св. К. също
следва да не се кредитират като достоверни по арг. на чл.172 ГПК, предвид
неспорния факт, че е съпруг на жалбаподателя.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за
симулативност на процесния договор за заем. Страна по сделката, която се
позовава на привидност на съглашението, следва да го установи. Изявлението
на страните, че не желаят правното действие на сделката, следва да е писмено,
при това с изрично отбелязване, че не се желае действието на привидната
сделка, като са посочени съществените елементи на прикритата. Съгласно чл.
165, ал.2 ГПК това съгласие следва да е установено с нарочен документ и то
изходящ от насрещната страна. По делото липсват каквито и да било писмени
доказателства, изходящи от другата страна, че изразеното в документ съгласие
е привидно, както и липсват нейни изявления пред държавен орган, които да
правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Не са налице и
доказателства, че договорът за заем от 27.01.2017г. представлява по същество
разписка, установяваща плащане на задължението на жалбоподателя по
договор за инвестиции, сътрудничество и съвместна дейност, сключен между
страните на 27.01.2015 г. Върху съдържанието на този договор има изрично
отразени изявления, с характер на разписка от въззиваемата страна А. Т. за
получавани суми, с основание за получаване - процент от този договор за
сътрудничество.
Неоснователно е оспорването, че претенцията е недопустима, тъй като
противоречи на договорната клауза на чл. 11 от договора, която имала силата
на закон за ищцата (арг. от чл. 20а ЗЗД) и противоречи на добрите нрави. По
делото от жалбоподателя не са ангажирани доказателства, че именно в
изпълнение на чл. 11 от договора и за обезпечаване на вземането по този
договор въззивника, като заемополучател, е издал в полза на заемодателя
запис на заповед. Клаузата на чл. 11 от договора за заем е диспозитивна и в
резултат на договорната свобода на страните /чл. 9 ЗЗД/, които могат да
договарят различни и то алтернативни способи за обезпечаване на едно
задължение, стига позитивното право да ги допуска. Липсват доказателства,
от които безпротиворечиво да се направи извод, че записа на заповед от
27.01.2017г., по който е отречено дължимост на вземането със сила на
10
пресъдено нещо, е издаден именно за обезпечаване на каузалното
правоотношение по процесния договор за заем от 27.01.2017г. Отделно от
това – клаузата на чл. 11 от договора не е императивна, на по-силното
основание такава не може да бъде дори по волята на страните. Това по какъв
ред страната ще защити спорното материално право е въпрос на нейна
преценка и избор.
Спорното вземане не е погасено по давност. Неоснователно е
позоваването на жалбоподателя за погасяването му с кратката тригодишна
давност – арг. чл. 111 ЗЗД. Тази давност е относима само за вземания с
периодичен характер. Процесното вземане се погасява с общата петгодишна
давност – чл. 110 ЗДД, която започва да тече от датата на падеж, а именно от
27.01.2018г. и изтича на 27.01.2023г. Преди изтичането на този срок – на
27.01.2023г. е подадена исковата молба, въз основа на която е образувано гр.
дело № 112/2023г. по описа на ОС – Благоевград, впоследствие изпратена за
разглеждане по компетентност на РС – П. и разгледана в производството по гр.
дело № 627/2023г. по описа на РС – П..
По изложените аргументи правилно искът е бил уважен на заявеното
основание, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно, следва
да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода от обжалването на въззиваемата страна се дължат
разноски. Такива тази страна не е поискала и доказала за направени по
основание и размер, поради което съдът не присъжда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 95/18.03.2023г., постановено по гр.д. №
627/2023г. по описа на РС - П..
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен
срок от получаването му в препис от страните пред Върховния касационен
съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11