Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 20.02.2020
г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с. Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова
в.гр.дело № 12079 по описа за 2019 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.03.2019 г. по гр.д. № 25461/18 г.,
СРС, ІІ ГО, 70-ти с-в е признал за установено по предявения
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
266, ал. 1 ЗЗД, че „Т.“ ЕООД , ЕИК *******,
дължи на „КМВ - С.за п.с.“ ООД, ЕИК *******/ името поправено по реда на чл.247 ГПК с решение от 12.07.2019 г./, сумата от 22 854,24
лева, представляваща дължимо възнаграждение за демонтаж на
съществуващите, изработка и монтаж на ограничителни пътни С.и парапет съгласно
фактура № **********/30.11.2015г., ведно със законната лихва, считано от
05.10.2017г. до окончателното погасяване, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1 136,37 лева, представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от 10.04.2017г.
до 04.10.2017г. вкл., за които вземания по ч.гр.д. № 78896/2017г. по описа на
СРС, 70-и състав на 21.11.2017г. е издадена заповед по чл. 410 ГПК, като е отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за горницата до пълния предявен размер от 1 136.45 лева,
като неоснователен. Осъдил
е, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Т.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на „КМБ - С.за п.с.“ ООД, ЕИК *******,
сумата от 1 929,80 лева - разноски в производството по чл. 422 ГПК, сторени пред СРС, и сумата 1 379,79 лева - разноски в
производството по ч.гр.д. № 78896/2017г. по описа на СРС, 70-и състав.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника „Т.“ ЕООД , ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** и адрес за кореспонденция: гр.София, ж.к.
„Хаджи Димитър“, ул.“*******, представлявано от управителя И.И.К.с мотиви, изложени в нея. Твърди, че неправилно
съдът е приел наличието на облигационни отношения между страните, тъй като по
делото липсва валидно подписано споразумение. Приложените по делото
доказателства не установяват това по безспорен начин, още повече, че
своевременно са оспорени от ответника. Освен това, представените от ищеца
фактури, от които той черпи права, не са подписани от представител на
ответника. Съдът сам е посочил в мотивите си, че съгласно чл.266 ЗЗД
възнаграждение се дължи само за приета работа, но по делото не е установено
нито обема на твърдените от ищеца доставки, нито реалното им приемане. Само
заключението на вещото лице по приетата ССЕ не може да даде отговор на този
въпрос. Твърди се, че сочените от ищеца доставки не са реализирани, респ.
липсва правно основание за него да претендира сочените суми. Не са установени и
размерите на претендираните суми. Доколкото не е установена настъпила забава,
то за ответника липсва правно основание да търпи и последиците за това, а
именно да плати обезщетение в размер на дължимата законна лихва. Ето защо моли
съда да постанови решение, с което да отмени процесното и да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски да двете съдебни инстанции, включително
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемото
дружество „КМВ - С.за п.с.“ ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя В.Е.Д.,
чрез пълномощника по делото адв. Б.П.,*** оспорва въззивната жалба. Претендира
разноски за настоящата интанция.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по
същество неоснователна, поради следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
искове по чл.422 от ГПК, чл.266 ЗЗД, чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „КМВ - С.за п.с.“ ООД твърди, че по възлагане на
ответника изработил изделията и предоставил договорените услуги, за което издал
фактура № **********/30.11.2015г. на стойност 252 854.24 лева. Ответникът
погасил част от сумата, като останал дължим остатък в размер на 22 854,24
лева. За периода на забавата от 10.04.2017г. до 04.10.2017г. вкл. ответникът
дължал обезщетение в размер на 1 136,45 лева. Претендира установяване на
вземанията, за които по ч.гр.д. № 48896/2017г. по описа на СРС, 70-и състав на
21.11.2017г. била издадена заповед по чл. 410 ГПК.
Ответникът „Т.“ ЕООД оспорва
исковите претенции.
По развитите във възивната жалба доводи, СГС приема
следното:
Нормата
на чл.258 сочи, че с договора
за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно
поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение, а
съгласно чл.266, ал.1, поръчващият трябва да заплати възнаграждението за
приетата работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му
се установява при приемането на работата. Този договор е консенсуален, двустранен
и възмезден
договор. В правната доктрина и съдебната практика няма спор, че договорът за
изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в
момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му
съществени елементи-работата, която възложителят възлага, а изпълнителят приема
да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за
извършената и приета работа. Писмената форма не е условие за действителност, а
само форма за доказване на договора за изработка. Поради това не съществува
пречка условията на договора да бъдат предложени от изпълнителя чрез отправяне
на устно предложение до възложителя, и договорът да бъде сключен чрез приемане
на отправеното предложение с конклудентни действия от поръчващия, като например
изпращане на покана за започване на изпълнението, определяне на срок за
завършване на работите, предоставяне на материали или на техническа
документация, необходима за извършване на работите, предварително заплащане на
част или на цялото възнаграждение, посочено в офертата на изпълнителя. Законът задължава поръчващия да приеме изработеното -
чл. 264, ал.1 ЗЗД. Приемането като правно действие представлява съвкупност от
фактическо получаване на изработеното и признанието, че то съответства на
поръчаното. По делото са издадени фактури №№ **********/19.10.2015г. и
**********/30.11.2015г., извлечения от банковата сметка на ищеца, износни
бележки, двустранно подписани предавателни протоколи, удостоверения за качество
и др., както и неоспореното заключение
на ССчЕ. От тези писмени доказателства, формално оспорени от ответника, се установява, че страните са постигнали съгласие ищецът да демонтира
съществуващите, изработи и монтира посочените във фактура №
**********/30.11.2015г. количества и вид ограничителни пътни С.и парапет, а
ответникът да заплати посоченото във фактурата възнаграждение, което след
приспадане на авансово заплатената съгласно фактура № **********/19.10.2015г.
сума от 83 333,33 лева без ДДС, респ. 100 000 лева с ДДС, възлиза в размер
252 854,24 лева с ДДС. От заключението по изслушаната ССЕ се установява,
че ищецът надлежно осчетоводил процесната фактура № **********/30.11.2015г. в
месеца на нейното издаване по сметка 4111 Клиенти и я включил в дневника на
продажбите за същия месец. Ответникът включил в дневниците за покупки по ЗДДС
фактури №№ **********/19.10.2015г. и **********/30.11.2015г. с издател - „КМБ -
С.за п.с.“ ООД и ползвал данъчен кредит по същите.
Този първичен счетоводен документ е бил надлежно
осчетоводен, като и за обективираните в него облагаеми доставки е упражнено
правото на данъчен кредит от страна на ответника. Настоящата инстанция също
приема, че по този начин ответникът е признал, както сключването на договора,
по който в изпълнение на задължението на изпълнителя е получил осъществената
работа, предмет на това облигационно правоотношение - арг. чл. 182, изр. 2 ГПК
и чл. 55, ал. 1 ТЗ, който предписва, че редовно водените търговски книги и
записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за
установяване на търговски сделки, така и е направил признание, че има
задължения за сумата посочена в нея. Както бе посочено по-горе, от приетата по
делото ССЕ се установява, че процесната
фактура е осчетоводена в дневниците за покупки и дневниците за продажби на
дружествата, по нея е позван данъчен кредит по смисъла на ЗДДС, поради което
осчетоводяването й от ответника представлява признание на задължението и
доказва неговото съществуване, като в този смисъл е налице трайна съдебна
практика. Признание за това представлява и извършеното от ответника частично
плащане по фактура № **********/30.11.2015г. в общ размер 230 000 лева, а
остатъкът от задължението на ответника към ищеца по същата процесна фактура
възлиза в размера на претендираната сума от 22 854,24 лв.
Относно иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, задължението за
заплащане на дължимото възнаграждение по договор за изработка не е със законово
уговорен падеж, поради което и с оглед липсата на друга уговорка между
страните, длъжникът изпада в забава за изпълнение на паричното си задължение
при условията на чл. 84, ал. 2 ГПК след покана. Съгласно константната съдебна
практика, издадената и приета фактура има действието на покана за плащане на
изискуемото възнаграждение - чл. 84, ал. 2 ЗЗД, следствие на което е изпадането
на длъжника в забава. Ето защо предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
основателен за заявения от ищеца период от 10.04.2017г. до 04.10.2017г. вкл.
доколкото от неоспореното заключение на ССЕ се установява надлежното
осчетоводяване от страна на ответника на процесната фактура в месеца на
издаването й, респ. получаването на фактурата през м.11.2015г. Законосъобразно
съдът е определил размера на мораторната лихва върху дължимия остатък от
задължението по процесната фактура за процесния период на забавата, който според ССЕ възлиза на 1 136,37
лева.
На основание чл.271, ал.1, изр.1, І
пр. ГПК, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото и
предявената претенция, въззивникът следва да заплати на въззиваемото дружество
направените разноски за настоящето производство във вид на адвокатско
възнаграждение в размер на 1249,71 лв. Същото е определено по реда на чл.7,
ал.2, т.4 от Нареда № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като претендираното такова е в размер на 1250 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 27.03.2019
г. по гр.д. № 25461/18 г. на СРС, ІІ ГО, 70-ти с-в и решение от 12.07.2019 г.,
постановено по реда на чл.247 ГПК, досежно името на ищеца.
ОСЪЖДА „Т.“ ЕООД , ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление:*** и адрес за кореспонденция:
гр.София, ж.к. „Хаджи Димитър“, ул.“*******, представлявано от управителя И.И.К.да заплати на „КМВ-С.за п.с.“ ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя В.Е.Д.,
чрез пълномощника по делото адв. Б.П.,*** направените разноски за настоящето
производство във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 1249,71 лв.
Решението може да се обжалва пред
ВКС в едномесечен срок от съобщението му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.