РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 29.10.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на дванадесети юли две хиляди
и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 3726/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Производството е образувано е по искова молба с
вх. № 41732/28.03.2016 г., предявена от „Ю.Б.“ АД (с предишно фирмено
наименование „Ю.И Е.Д.Б.” АД), с ЕИК *******със седалище и адрес на управление:***,
против П.П.Г., с ЕГН: **********, с адрес: ***.
Ищецът
„Ю.Б.“ АД, твърди, че на 01.10.2008 г. е сключил с ответника П.П.Г. договор за
кредит № HL 43336. Съгласно договора, банката предоставила на кредитополучателя
равностойността в швейцарски франкове на 136 440 евро за покупката на
недвижим имот – апартамент № 19, гараж № 7 и таванско помещение № 20, находящи
се в гр. София, СО - район „Красно село“ и за други разплащания. Към датата на
усвояване на кредита (13.10.2008 г.), размерът му в швейцарски франкове бил 214 261 CHF.
Крайният срок за погасяване на кредита, бил
до 13.10.2038 г. Погасяването на кредита, включително лихвите и таксите
следвало да се извършва на месечни вноски във валутата, в която кредитът е бил
разрешен – швейцарски франкове (чл. 6, ал. 2 от договора). В чл. 3 от договора,
страните уговорили лихва, която се завишавала с десет пункта в случай на
просрочие на дължимите вноски, както и при предсрочна изискуемост. За обезпечаване
на задълженията на кредитополучателя, била учредена договорна ипотека върху
описания недвижим имот. Ищецът твърди, че страните са уговорили и такса за
управление на кредита, в размер на 1,5 % върху размера на сумата, платима
еднократно, както и такса от 0,03 % върху размера на непогасената главница,
платима ежемесечно, на датата на падежа на съответната вноска. В договора (чл.
14) била уговорена и застраховка на ипотекирания недвижим имот, като
застрахователната премия се дължала от ответника. В случай, че липсвала
наличност по сметка на кредитополучателя, застрахователната премия се заплащала
от банката и същата сума увеличавала задължението по договора за кредит.
Ищецът
твърди, че с договор за прехвърляне на вземания по договор за кредит е прехвърлил
вземанията си към ответника на „Б.Р.С.“ АД, за което П.П.Г. е бил уведомен -
видно от подписаното между ответника и „Б.Р.С.“ АД допълнително споразумение от
23.03.2009 г. към Договор за кредит № HL 43336/01.10.2008 г., с което страните
по него преоформили размера на дължимата главница, като към непогасената част
от нея добавили просрочени задължения
към датата на споразумението. Така получената нова главница била в размер на
220 177,79 CHF.
„Ю.Б.“
АД твърди, че на 17.11.2011 г. е сключил нов договор за прехвърляне на вземания
с „Б.Р.С.“ АД, с който вземането по ипотечния кредит на ответника било
прехвърлено на ищеца. За цесията П.П.Г. бил уведомен на 25.08.2015 г., с
нотариална покана.
Ищецът
заявява, че в договора за кредит страните са уговорили, че при пълно или
частично неплащане на три последователни вноски настъпва предсрочна изискуемост
на целия остатък от кредита. Ищецът твърди, че ответникът не е заплатил
вноските, дължими на 13.09.2009 г., на 13.10.2009 г. и на 13.11.2009 г., поради
което банката упражнила правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, за което уведомила П.Г. на 08.12.2015 г.
с нотариална покана.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати:
-
сумата
от 83 268,49 CHF – частичен иск
от главницата, дължима за периода от 13.04.2011 г. до 13.10.2038 г., в общ
размер на 216 278.88 CHF, ведно със законната лихва, считано от датата
на предявяване на исковата молба до окончателното плащане;
-
сумата
от 55 968,74 CHF,
представляваща лихва, за периода от
13.04.2013 г. до 16.03.2016 г. ;
-
сумата
от 2 242,42 CHF, представляваща такси, за периода
от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г.;
-
сумата
от 160,68 CHF – застрахователни премии;
-
сумата
от 240 лева – разноски за нотариални
такси.
Ищецът
претендира и направените по делото разноски.
Ответникът
П.П.Г. е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва сключването
на Договор за кредит и покупка на недвижим имот
№ HL 43336/01.10.2008 г., с посоченото от ищеца съдържание. Оспорва
исковете с възражението, че не е бил надлежно уведомен за настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита, тъй като нотариалната покана е била
изпратена на адрес, различен от постоянния адрес на ищеца и там е било залепено
уведомлението по чл. 47 ГПК, без да са били спазени изискванията на посочената
разпоредба. Поради това, ищецът счита, че не е настъпил правопораждащият факт
за искането на ищеца.
Ответникът
оспорва и да е бил уведомяван за сключването на втория договор за цесия, като
сочи, че при връчването на нотариалната покана нотариус не е спазил реда на чл.
47 ГПК, не било индивидуализирано лицето, което е извършило посещенията, не
било посочено кога е станало това.
Ответникът
твърди, че не е бил договарян размер на дължимата месечна вноска по кредита, а
ищецът не е представил двустранно подписан погасителен план, с който да се
определя размерът на вноските.
Ответникът
твърди, че кредитът не е усвоен в швейцарски франкове, а в евро, както и че
банката служебно е превалутирала в евро преведената валутна сума по курс
„купува“ на швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита, след
което е превела по сметка на ответника евровата равностойност. Така кредитът
бил реално усвоен в евро, а не в швейцарски франкове.
Ответникът
прави възражение, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, и чл. 13, ал. 1 от
процесния договор са неравноправни и следователно нищожни. Излага съображения,
че същите не са индивидуално договорени, че водят до неравновесие между правата
и задълженията на банката, че попадат в приложното поле на чл. 143 от Закона за
защита на потребителите и противоречат на Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993 г.
Заявява, че прави възражение по чл. 63, ал. 1 ЗЗД за неточно и недобросъвестно
изпълнение от ищеца на клаузите на чл. 6, ал. 1 от договора.
Евентуално,
ответникът прави възражение за погасяване, поради изтекла давност на всички задължения по договора за
кредит с падеж, настъпил преди 13.04.2013 г.
В
допълнителната искова молба, ищецът заявява, че в чл. 30 от договора за кредит
страните са договорили, че всички уведомления и изявления във връзка с договора
ще се считат за получени ако достигнат до адресите, посочени в началото на
договора. Договорено било и че, ако някоя от страните по договора за кредит
промени адреса си, тя следва да уведоми другата за това. При неизпълнение,
всички съобщения, достигнали до стария адрес, се смятали за надлежно връчени.
Евентуално заявява, че ответникът е уведомен за предсрочната изискуемост с
получаване на препис от исковата молба.
„Ю.Б.“
АД твърди също, че задължението по договор за заем е неделимо и договореното
връщане на сумата на вноски не превръщало договора в такъв за периодични
платежи, поради което за това задължение се прилага общата петгодишна давност.
Заявява, че сключеният с ответника договор не е такъв при общи условия и
съдържанието му е индивидуално уговорено. Ответникът не бил предложил различни
условия от тези по договора и е имал възможност да не се съгласи и да не
подпише договора. Клаузите били индивидуално уговорени и защото съществените
елементи от договора за кредит били възпроизведени в сключения нотариален акт
от 03.10.2008 г. Освен това ответникът не можел да се позовава на нищожност,
след като е изпълнявал договора и не е оспорвал действителността на
изявлението.
Ищецът
заявява, че банката имала право да изменя лихвата, за което ответникът бил дал
своето съгласие. Размерът на лихвата се определял от базовия лихвен процент
(БЛП) плюс договорна надбавка. БЛП от своя страна се определял по методология,
действаща за периода на договора за кредит. Компонентите, които формирали БЛП
били извън контрола на банката. Поради това те са водели както до увеличение,
така и до намаляване на БЛП. Ето защо ищецът заявява, че, дори да се приеме, че
клаузите не са били индивидуално уговорени, то те не са неравноправни.
В
отговора си на допълнителната искова молба, ответникът поддържа доводите и
възраженията си. Твърди, че процесуалният представител на ищеца не е
упълномощен да обяви предсрочна изискуемост с исковата молба. Заявява, че
предишният кредитор не го е уведомил и при двете прехвърляния на вземането по
договора за кредит. П.Г. посочва също, че промените в БЛП не настъпвали
автоматично, а били в следствие на решение на орган на банката, поради което
разпоредбата на чл. 144, ал. 3 от ЗЗП била неприложима. Твърди също, че липсвал
погасителен план към договора за кредит, поради което същият бил нищожен,
поради липса на съгласие.
На
13.07.2018 г. страните са депозирали писмени бележки по делото. В представената
от „Ю.Б.“ АД писмена защита банката поддържа наведените доводи и направените
искания. Ответникът също поддържа своите възражение и излага нови твърдения за
неравноправност на клаузи от договора, предвиждащи задължение за него да връща
заетите средства в швейцарски франкове като поеме и риска за това.
Съдът приема следното от фактическа страна:
На
22.08.2008 г., П.П.Г. е подал искане до „Ю.Б.“ АД за отпускане на кредит в
размер на равностойността в швейцарски франкове на 150 000 евро (л.
133-136).
По
делото не се спори, че на 01.10.2008 г., между „Ю.Б.“ АД и П.П.Г. е бил сключен Договор за предоставяне на кредит за
закупуване на недвижим имот, по силата на който банката се е задължила
да предостави на ответника кредит в размер на равностойността в швейцарски
франкове на 136 440 евро.
От представения по делото Договор за предоставяне на
кредит за закупуване на недвижим имот от 01.10.2008 г. (л.
12-18) се установява, че страните са уговорили, че разрешеният кредит се
усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя в
банката и се ползва от него при условията на ал.3, според която усвоеният
кредит в швейцарски франкове се превалутира служебно от банката в евро по
търговски курс „купува“ швейцарския франк към евро на банката за съответната
валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на
кредитополучателя в евро (чл. 2, ал. 1, 3, 4, 5 и 6 от договора).
Уговорено е също, че кредитът ще бъде погасен на 360 месечни
анютетни вноски съгласно погасителен план, който представлява неразделна част
от договора (вж. чл. 5 и чл. 6 от договора). Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора
за кредит, погасяването на последния се извършва във валутата, в която същият е
разрешен и усвоен-швейцарски франкове. В случай че на съответния падеж на
погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил
дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 3, ал. 1, но има
средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се
извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите
швейцарски франкове по курс „продава“ на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД за швейцарския франк
към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на договора дава
своето неотменимо съгласие и оправомощава банката.
В
чл. 3 от договора страните са постигнали съгласие за начина на формиране на
възнаградителната лихва. Посочено е, че тя представлява сбора от базовия лихвен
процент (БЛП), валиден за съответния период на начисляване, и договорна
надбавка от 1 пункт (чл. 3, ал. 1). В същата разпоредба от договора е посочено,
че към момента на сключването на сделката БЛП е бил в размер на 5 %. В ал. 5 на
същия член е описано, че БЛП не подлежи
на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните,
а банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и за датата от
която е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони.
Съгласно
уговореното в ал. 3 на чл. 3 от договора, при просрочие на дължими погасителни
вноски и при предсрочна изискуемост кредитополучателят дължи неустойка за
забава, която е в размер на възнаградителната лихва плюс надбавка от 10 пункта.
Страните
са уговорили още, че кредитополучателят ще дължи и еднократна такса за
управление от 1,5 % върху размера на разрешения кредит, както и комисионна за
управление на кредита в размер на 0,03 %, начислена върху непогасената главница
(вж. чл. 4 от договора).
В
чл. 10, т. 3 е предвидено задължение на кредитополучателя за плащане на
разноските, свързани с оценка, предоставяне, регистриране, вписване и
застраховане на обезпеченията, както и на разноските по организиране и
провеждане на принудително изпълнение върху предоставеното обезпечение.
В
чл. 13 на договора е уговорено, че ответникът ще учреди в полза на банката
ипотека, която да служи като обезпечение на вземанията на ищеца за главница,
лихва, такси и комисионни и други разноски по договора за кредит.
На
следващо място, съгласно чл. 14 от договора, кредитополучателят се е задължил
да застрахова ипотекирания недвижим имот. Ответникът се е съгласил банката да
сключва застраховката от негово име и за негова сметка. Той се е съгласил също
така и в случай че по сметката му няма наличност, достатъчна за плащането на
застрахователните премии, банката да преведе сумата, с която да се увеличи
задължението на кредитополучателя по кредита.
Чл.
18, ал. 2 от договора предвижда, че банката има право да направи предсрочно
изискуем целия дълг по кредита при пълно или частично неплащане на три
последователни месечни вноски, без да е необходимо каквото и да е волеизявление
на страните. Не е предвидено и банката да уведомява длъжника за това.
Съгласно
чл. 21, ал. 1 и ал. 2 от договора, кредитополучателят има право да поиска от
банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно
в лева или евро, като за услугата се е съгласил да заплати съответната
комисионна, съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на
банката. Ответникът се е съгласил в тези случаи банката да превалутира кредита
в евро/лева по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове за
датата на превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания
кредит лихвените проценти, обявени от банката по реда на чл. 12, ал. 2 за
съответната валута и вид на кредита.
Дефиниция
на понятието „превалутиране“ е дадено в чл. 22 от договора, като то се определя
като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при
което трябва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута
на кредита при изчисляване на лихвата по същия.
Освен
това, кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с
обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава
на швейцарския франк към български лев/евро, както и превалутирането по чл. 21
от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2,
повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в
евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и
пропуснати ползи/, произтичащи от промяната във валутните курсове и новите
лихви, приложими по превалутирания кредит, както и че е запознат и разбира
икономическия смисъл и правните последици на последиците на чл. 6, ал. 2 и чл.
21-23 от договора (чл. 23, ал. 1 и ал. 2)
В
чл. 30 на договора е предвидено задължение на всяка от страните да уведоми
насрещната за промяна на адреса и. В случай на неизпълнение, всяко съобщение,
което е изпратено и достигнало до адреса, посочен в титулната част на договора,
се смята за получено от насрещната страна.
На
03.10.2008 г., П.Г. е учредил ипотека върху недвижим имот, находящ се в район
„Красно село“. Ипотеката е учредена за обезпечаване на вземанията на „Ю.Б.“ АД
по договора за кредит № HL43336 от 01.10.2008 г. (нотариален акт, л. 84-88).
На
13.10.2008 г., П.Г. е подал искане до банката да превалутира сумата от 214 261 CHF в евро по посочен в
искането курс и сумата да постъпи по сметка на ответника в тази валута (л.
137).
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и на 13.10.2008 г.,
сумата от 214 261 CHF е постъпила по разплащателната сметка, открита на името
на кредитополучателя и посочена в чл. 2, ал. 1 на договора за кредит. Тази сума
е била служебно превалутирана от банката като получените средства в размер на
136 440 евро са прехвърлени по сметка на кредитополучателя в тази валута.
Тези обстоятелства се установяват и от приетото банково бордеро (л. 19) и от
заключението по ССчЕ (отговор на 1-ва задача, л. 215).
На
14.11.2008 г., ищецът е прехвърлил на „Б.Р.С.“АД свои вземания по договори за
кредит, индивидуализирани в приложение към договора, в което под № 227 е
посочен процесния договор за кредит, сключен между страните по делото (видно от
договор за цесия и приложение към него, л. 57-62).
На
23.03.2009 г., между П.Г. и „Б.Р.С.“АД е сключено допълнително споразумение
(ДС) към договора за кредит. С него те са констатирали, че размерът на
задълженията на кредитополучателя е общо 217 313,72 швейцарски франка, от
които: 282,72 CHF – просрочена главница; 2 919,06 CHF – просрочена лихва;
213 561,34 CHF – редовна главница; 486,45 CHF – редовна лихва; 64,15 CHF –
просрочени такси (споразумение, л. 20-21). Със това споразумение страните са се
съгласили към главницата да бъде прехвърлена сума, която представлява
просрочена главница и лихва (т. IV от ДС). Уговорено е още, че
кредитополучателят ще ползва 12 месечен период на облекчено погасяване на
дълга, през който ще погасява задълженията си на равни месечни вноски,
определени в двустранно подписан погасителен план (т. V от ДС). При забава с
плащането на две месечни вноски, длъжникът губи правото да ползва облекчението
и кредиторът едностранно прекратява действието на споразумението.
По
делото е приет и погасителен план, който е подписан за кредитора, а за „кредитополучател“
липсва положен подпис (л. 28-38). Съгласно него, за периода от 13.05.2009 г. до
13.08.2009 г., дължимата месечна вноска е била в размер на 802,00 CHF. Същата
вноска е погасявала единствено дължимата лихва. Съгласно този погасителен план
сборът на общо дължимите вноски за главница е в размер на 220 177,79 CHF.
От
заключението по ССчЕ и обясненията на в.л. в съдебно заседание от 12.07.2018 г., се установява, че П.Г.
редовно е погасявал вноските по кредита до 13.09.2009 г. От посочената дата,
ответникът е изпаднал в забава, като след това са извършвани частични
погашения.
От
изготвената по делото справка от НБД „Население“ (л. 106) се установява, че
считано от 21.04.2011 г. постоянният адрес на ответника е в гр. София, СО-район
„Красно село“, ул. „*******.
Видно
от договор за прехвърляне на вземания от 17.11.2011 г. и приложението към него
(л. 63-69), „Б.Р.С.“АД е цедирало на „Ю.Б.“ АД вземането си договора за кредит,
сключен с П.Г..
На
16.07.2015 г., банката е заплатила 120 лева - възнаграждение на адвокат и
нотариална такса за уведомление за цесия по кредита на П. Г. (л. 72-77). Извършването
на този разход се потвърждава и от заключението на вещото лице Р.С. (л. 223).
До
кредитополучателя е било изпратено уведомление за двете сделки, чийто предмет е
вземането по процесния договор за кредит. То е било изпратено на посочения в
договора за кредит адрес: ж.к. „********, вх. В, ет. ***. На 28.08.2015 г.,
нотариус И.Д.е удостоверил, че адресът е посетен 5 пъти в периода от 04.07.2015
г. до 09.08.2015 г., когато е било залепено уведомление по реда на чл. 47, ал.
2 ГПК. Удостоверено е също, че длъжникът не се е явил да получи уведомлението (видно
от уведомление и удостоверяването от нотариуса, л. 56 и 56).
На
29.09.2015 г. „Ю.Б.“ АД е заплатило 120 лева възнаграждение на адвокат и
нотариална такса за уведомление за предсрочна изискуемост на кредита на П. Г.
(л. 78-83). Извършването на този разход се потвърждава и от заключението на
вещото лице Р.С. (л. 223).
На
06.01.2016 г., нотариус И.Д.е удостоверил, че на посочения адрес в ж.к. „Гоце
Делчев“ е било изпратено уведомление от банката, с което тя обявява предсрочна
изискуемост на кредита. Нотариусът е удостоверил, че адресът е бил посетен 4
пъти в периода 07.10.2015 г. – 20.11.2015 г., както и, че на 22.11.2015 г. е
залепено уведомление на вратата на ап. 50. До 08.12.2015 г. никой не се е явил
в кантората на нотариуса да потърси поканата (вж.л. 71).
От
приетите по делото извлечения от протоколи на Комитета по управление на
активите и пасивите на банката и от останалите справки за промяната на БЛП (л.
155-160) се установява, че към момента на сключването на процесния договор приложимият
лихвен процент по договори в швейцарски франкове е бил 5 %. Считано от
10.10.2008 г. размерът на БЛП е бил увеличен с двеста и двадесет базисни пункта
или 2,20 %, а след 01.10.2012 г. е бил намален с 25 базисни пункта, т.е. с 0,25
%.
По
делото е приета и методология за определяне на базисните лихвени проценти на „Ю.Б.“
АД (л. 152-153). От нея е видно, че БЛП се определя като сбор от следните
компоненти: трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Посочено е, че трансферната
цена на ресурса се формира от разходите, който
банката прави при привличане на паричен ресурс, в това число: пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители (Софибор,
Юрнбор, Либор); рисковата премия, приложима за Банката при привличане на
финансов ресурс, директните нелихвени разходи на Банката по привличания паричен
ресурс (минимални задължителни резерви /МЗР/, фонд за гарантиране на влоговете
в банките /ФГВБ/ и др.). По отношение на буферната надбавка, съгласно
методологията, същата изразява оценката под формата на лихвена премия на нивото
на риска при най-кредитоспособните клиенти и освен това абсорбира временните
пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0,50% /на годишна база/. Съгласно
чл. 4 от методологията при промяна на един или повече от изброените компоненти
е налице основание за актуализация на БЛП, което
става с решение на Комитета по управление на активите и пасивите на банката.
В самата медотология не е посочена
тежестта на всеки от компонентите, които формират БЛП, нито по какъв начин
промяната в един от тях се отразява на промяната на БЛП. Освен това няма
данни методологията да е била съобщена на кредитополучателя при подписването на
договора за кредит или към по-късен момент. Затова съдът приема, че П.Г. тази
методология не е била съобщена на кредитополучателя.
При изготвянето на заключение по съдебно –
счетоводната експертиза (ССчЕ) представител на ищеца е предоставил информация
относно размера на компонентите, които формират БЛП, както и кои точно измежду
тях се вземат при формирането на лихвата за различните валути. Така при
кредитите в швейцарски франкове се следи тримесечния Либор за швейцарски
франкове, който участва в пълния си размер. Същото се отнася и до
количествените мерители на рисковата премия. Вещото лице е констатирало, че в
методологията не се съдържа информация какви са елементите на Рисковата премия,
съответно как се отнасят към стойността на БЛП.
Както
се посочи по-горе, П.Г. редовно е погасявал вноските по кредита до 13.09.2009
г., след която дата е изпаднал в забава. След това са извършвани частични
погашения, последното от които на 30.10.2014 г. Общо платените от ответника
суми възлизат на 11 307,42 CHF. С извършените от кредитополучателя
плащания са погасени: 820,59 швейцарски франка – главница; 15 749,43 швейцарски
франка – възнаградителна лихва; 30,80 швейцарски франка - наказателна лихва;
325,72 швейцарски франка - месечни такси за управление; 169,32 швейцарски
франка – застраховки (отговор на 2-ра задача от ССчЕ и от таблица № 3 към нея,
л.215 и л. 218-219).
Установява
се още, че към главницата от 214 261,00 CHF са натрупани просрочени
задължения в размер на 3 203,19 CHF, както и сума от 2 713,60 CHF
като така е формирана главница от общо 220 177,79 CHF. По този начин отразеният
при ищеца неплатен остатък от главницата е 219 357,20 CHF (отговор на 3-та
задача, л. 217).
По
отношение на дължимата лихва вещото лице е посочило, че същата възлиза на
111 829,68 CHF за целия период от 13.11.2009 г. до 16.03.2016 г., а за
претендирания период от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г. тя е в размер на
49 674,16 CHF.
В
експертизата е изчислен и размер на дължимата наказателна лихва, който за целия
период от 12.01.2009 г. до 15.03.2016 г. възлиза на 8 560,01 CHF, а за
претендирания от ищеца период 13.04.2013 г. – 16.03.2016 г. тя е 7 355,10
CHF (вж. отговор на 4-та задача, л. 217-219).
От
заключението е видно, че дължимите от П.Г. суми за застраховки към 16.03.2016
г. са в размер на 160,68 CHF
(отговор на 6-та задача, л. 223).
В
случай че между страните бе останал приложим първоначалния погасителен план,
без да се отчитат последващите изменения, направени едностранно от банката или
с допълнителното споразумение, задълженията на кредитополучателя за периода от
13.07.2009 г. до 16.03.2016 г., биха били: 1/ 22 320,84 CHF – просрочена главница, от които 10 928,97
CHF за периода от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г.; 2/ 81 395,71 CHF
– просрочена възнаградителна лихва,
от които 35 411,94 CHF за
периода от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г.; 3/ 4 853,42 CHF - неплатени месечни такси за управление, от които 2 119,90 CHF за периода от
13.04.2013 г. до 16.03.2016 г.; 4/ 11
421,24 CHF – неплатена наказателна лихва, от които 7 850,39 CHF за периода от 13.04.2013 г. до 16.03.2016
г. В този случай длъжникът би изпаднал в забава с плащането на вноската с падеж
на 13.07.2009 г. (вж. отговор на 12-та и 13-та задачи към ССчЕ, л. 229-230 и приложение
№ 2 към нея, л. 233-234).
От
обясненията на вещото лице в съдебно заседание от 12.07.2018 г. се установява
какъв е размера на дължимата главница
за периода от 13.04.2011 г. до 13.10.2038, а именно - 207 375,74 CHF.
На
25.03.2016 г. „Ю.Б.“ АД е подала чрез куриер исковата молба, въз основа на
която е било образувано производството по настоящото дело. Към нея е приложено
уведомление (л. 70), което съдържа изявление на банката за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем, както и съобщение за извършените цесии. Препис от
исковата молба е връчен лично на П.Г. на 26.01.2017 г. (вж. разписка, л.
108-гръб).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Относно иска за сумата от 83 268.49 CHF – частичен иск от главницата, дължима за периода
от 13.04.2011 г. до 13.10.2038 г., в
общ размер на 216 278,88 CHF, ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане:
Съгласно
чл. 430 от ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока.
В
случая, ищецът претендира главница за периода от 13.04.2011 г. до 13.10.2038
г., т.е. такава, чийто падеж е настъпил преди подаването на исковата молба,
както и останалата до края на срока на договора за кредит, за която ищецът
твърди, че е предсрочно изискуема.
Следователно
в тежест на ищеца е да докаже възникване в негова полза на вземането по главния
дълг в резултат на сключен договор за банков кредит с твърдяното от ищеца
съдържание; предоставяне на паричната сума на кредитополучателя по договора за
банков кредит и настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по
кредита, респ. настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, за която
ответникът е бил уведомен.
Установи
се по делото, че на 01.10.2008 г.,
страните са сключили Договор за
предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот, по силата на
който „Ю.Б.“ АД е предоставила на П.П.Г., кредит в размер на 214 261 CHF,
а ответникът е поел задължението да погаси задълженията по кредита на 360
месечни анютетни вноски.
На
следващо място е установено, че банката е прехвърлила вземането си на трето
лице, което впоследствие е прехвърлило това вземане обратно на ищеца. Спорно е
дали длъжникът – настоящ ответник, е бил уведомен за това прехвърляне, респ.
дали то е породило действие спрямо него.
По
делото е установено, че на 23.03.2009 г. между П.Г. и „Б.Р.С.“ АД е сключено
допълнително споразумение към договора за кредит. Ето защо безспорно длъжникът
е бил уведомен за прехвърлянето на вземането.
По
отношение на втората цесия банката твърди, че е уведомила длъжника с нотариална
покана, връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК на 25.08.2015 г. П.Г. от своя
страна е възразил, че връчването е било нередовно, тъй като е извършено на
адрес, различен от неговия настоящ и постоянен. В тази връзка съдът намира
следното:
Връчването
на книжа от нотариуса се извършва по реда на чл. 37-58 ГПК. Съгласно посочената
уредба, съобщението се връчва на адреса, който е посочен по делото (чл. 38,
изр. 1 ГПК). В случая това е адресът в гр. София, ж.к. „Гоце Делчев“, който
кредитополучателят е имал към датата на сключването на договора и който е
вписан в същия. Съгласно чл. 38, изр. 2 ГПК, когато адресатът не е намерен на
посочения адрес, съобщението се връчва на настоящия му адрес, а при липса на
такъв - на постоянния. От служебно извършената по делото справка в НБД „Население“,
е видно, че няколко години преди опита за връчването на тази нотариална покана
ответникът е променил постоянния и настоящия си адрес, като е регистрирал такъв
на адрес: гр. София, СО- район „Красно село“, ул. „*******. Липсват данни нотариусът да е правил
справка за обявения постоянен и настоящ адрес на лицето. Вместо това е залепено
уведомление по чл. 47, ал. 5 ГПК, като други опити за връчване на поканата по
постоянния и настоящ адрес на ответника не са правени. Поради това, съдът приема,
че редът за връчване на съобщения не е бил спазен от нотариуса.
В
тази връзка ищецът е заявил, че с договора за кредит страните са уговорили, че
следва да се уведомят при промяна на адреса, а при неизпълнение съобщенията
достигнали посочения в договора адрес се смятали получени.
В
решение №148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о. е прието, че
при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за
редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените
конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. Посочено е още, че
при тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД би следвало да се
съобрази, че конкретната уговорка
относно връчване на кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на
страната, която изпраща съобщение, като препятства евентуално недобросъвестно
поведение на получаващата страна. Същевременно
изпращането на съобщение, не следва да ограничава правата на получаващата
страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа,
тя да не е в състояние да получи изявлението на своя съдоговорител. Затова е допустимо в договора между
страните да са уредени способи за връчване на кореспонденция между страните,
както и да се предвиди, че изявлението от едната страна ще се счита за
достигнало до другата, без фактически същото да е получено. Такава
клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като
получено, би била в съответствие с
принципите на добросъвестно упражняване
на правата на кредитора, ако ясно
разписва определени предпоставки
и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена
дължимата грижа, както и че според договора опитът за предаване на съобщението
/на адреса или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване.
В
случая, според чл. 30 от договора, всички уведомления и изявления във връзка с
договора трябва да бъдат направени в писмена форма и „ще се считат получени,
ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна
разписка, или с препоръчана поща, или с телеграма, достигнат до адресите на
страните, посочени в началото на договора“. В изречение второ е предвидено, че
ако някоя от страните промени адреса си, тя е длъжна да уведоми писмено другата
страна, като посочи новия си адрес, а до получаването на такова уведомление
всички съобщения, достигнали до стария адрес, ще се считат за получени.
Тълкуването
на договорната клауза по правилата на чл. 20 ЗЗД налага извода, че страните са
определили способи за връчване на кореспонденция, както и задължение за всяка
от страните да съобщава на другата страна при настъпила промяна на адреса,
посочен в договора. Посочената разпоредба предвижда, че когато длъжникът е
променил адреса си и не е уведомил за това кредитора, последният ще е положил
дължимата грижа ако е изпратил съобщението до известния му адрес. Поради това
изявлението, което е достигнало до този адрес, следва да се смята получено от
кредитополучателя, в случай че последният е променил адреса си и не е уведомил
своя кредитор за това.
По
делото е установено, че длъжникът е променил адреса си през 2011 г. Поради това
връчването е извършено на различен от постоянния или настоящ адрес на
ответника. Последният обаче не е представил доказателства, че е уведомил ищеца за промяната (липсват и
такива твърдения). Ето защо съдът приема, че съгласно правилото на чл. 30 от
договора за кредит, длъжникът е редовно уведомен за извършената цесия. Това е
станало с достигането на съобщението до адреса, т.е. датата, на която е
залепено уведомлението от нотариуса – 09.08.2015 г. поради това, извършеното
прехвърляне на вземането по договора за кредит има действие спрямо длъжника. Следователно,
ищецът има вземане срещу ответника, основано на договора за кредит, т.е. налице
е първата предпоставка за уважаване на иска.
От
заключението по ССчЕ се установи, че ответникът е заплащал редовно вноските до
13.09.2009 г., а в случай че се прилагат първоначално уговорените лихвени
проценти, длъжникът е изпаднал в забава още на 13.07.2009 г. След изпадането в
забава са извършвани частични погашения, като общо внесените от ответника суми
са в размер на 11 307,42 CHF.
Установи
се и че банката е увеличила лихвения
процент, т.е. с платените на ищеца суми не е била погасявана част от главницата,
която е щяла да бъде погасена ако не бе променяна лихвата. Затова преценката за
размера на дължимото от страна на ответника налага съдът да съобрази действителността
на тези клаузи от процесния договор за кредит, даващи възможност на банката
едностранно да увеличава лихвения процент.
С
отговора си на исковата молба ответникът е оспорил като неравноправни,
респ.нищожни, клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, и чл. 13, ал. 1 от
процесния договор. В тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите
законови разпоредби към процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) - ищецът е търговска банка –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответникът е физическо лице, като
кредитът се използва за закупуване на жилищна площ – т.е. за свои лични нужди.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит. Към датата на
сключване на процесния Договор за кредит, е действал Закона за потребителския
кредит (ЗПКр), в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ, бр. 18/05.03.2010г.). Същият
обаче изрично изключва договори на стойност над 40 000 лева от приложното си
поле, поради което същият не се е прилагал като закон, уреждащ правоотношението
към датата на възникването му. Новият ЗПКр. (Обн. ДВ. бр.18 от 5 март 2010г.)
не се е прилагал за договори които са обезпечени с ипотека, какъвто е процесния
(чл. 4 от закона, в редакцията преди изм. от 2016 г.).
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016 г.), § 4 от който,
обаче, предвижда, че законът не се прилага за договори за кредит за недвижими
имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение
на чл. 41 (касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Действащият
Закон за защита на потребителите е в сила от 10.06.2006 г. Поради това именно
той следва да се приложи като закон, уреждащ правоотношението към датата на
възникването му (01.11.2006 г.)
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа основанията за недействителност на оспорените от ищеца
договорни клаузи.
Законът
обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между права и задълженията на търговеца и потребителя, като изброява примерно
редица типични случаи, измежду които и клауза, позволяваща на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание / т. 10 на чл. 143 ЗЗП/ или клауза, която дава
право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези
случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора /т. 12 на
чл. 143 ЗЗП/.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, включените в потребителските договори неравноправни
клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да
бъдe нищожна дадена клауза, е необходимо тя да е неравноправна и да не е
уговорена индивидуално, тоест да е била изготвена предварително и поради това
потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието и. Съгласно,
чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, тежестта да докаже, че определено условие е индивидуално
уговорено пада върху търговеца. Необходимо е също така да не е налице някое от
изключенията от забраните по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, предвидени в чл. 144
ЗЗП по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява и
процесният договор за предоставяне на кредит съобразно § 13, т. 12 ЗЗП.
При
тези констатации настоящият съдебен състав следва да разгледа действителността
на оспорените клаузи, отчитайки посочените по-горе три изисквания за
ограничаване на дискрецията на банките при едностранното изменение на лихвения
процент.
Относно
действителността на клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора:
Разпоредбата
на чл. 3, ал. 5 предвижда, че „действащият БЛП на „Ю.И Е.Д.Б.” АД за швейцарски
франкове не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от
която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони.
Договорените в договора надбавки не се променят“.
Разпоредбата
на чл. 3, ал. 5 от договора е пряко свързана с механизма, определен в чл. 3,
ал. 1, изр. първо от договора. Съгласно
чл. 3, ал. 1 „За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна
лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на „Ю.И Е.Д.Б.” АД за жилищни
кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1 пункт. Към момента на
сключване на договора БЛП на „Ю.И Е.Д.Б.” АД за жилищни кредит в швейцарски
франкове е в размер на 5 % процента.“.
За
да обоснове правото си едностранно да променя лихвения процент ищецът се
позовава на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ. Вярно е, че посочената разпоредба предвижда
възможност банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит. Тази
възможност е икономически обоснована и законодателно рационална – банковите
кредити обикновено имат дълъг срок на погасяване и естествените инфлационни
процеси могат в дългосрочен план да направят така, че банката да бъде поставена
в силно неизгодно положение, ако е уговорена фиксирана лихва. Така възможността
за едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката е уредена в
обществен интерес – с цел гарантиране на банковата система и на правата на вложителите
в нея, които биха пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити,
който би довел до системен риск и несъстоятелност на банки.
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП.
В
случая клаузата на чл. 3, ал. 5 от процесния договор предвижда промяна на
цената на услугата, но никъде в договора не са посочени правилата за определяне
на съответния базов лихвен процент, който формира тази цена. Вярно е, че
ответникът е представил по делото методология за изчисляване на БЛП. Тази
методология съдържа компоненти, които са
пряко производни от чисто пазарни фактори (междубанкови лихвени индекси
Софибор, Юрибор, Либор). Не е посочено обаче кой или кои от тези индекси влияе
върху определянето на БЛП, нито с каква тежест. Освен това методологията,
съдържа и компоненти (например „рискова премия“), които са твърде общи, не са
достатъчно ясно определени нито в самите правила, установени от банката, нито
са определяеми по някакъв точен начин и в крайна сметка не дават възможност да
се предвиди кой точно икономически показател ще съобрази банката при промяната
на БЛП. Банката определя изменението в БЛП въз основа на обективно съществуващи
фактори, както се сочи в заключението по ССчЕ, но селекцията на тези фактори
(кои, защо, как) е субективен избор на банката. Например не е ясно как е
отчетена промяната в нивата на индексите Софибор, Юрибор, Либор през процесния
период, налице ли е било понижаване на тези индекси, кои показатели са били
решаващи, какво е съотношението им при изчисляване на БЛП и т.н. Това създава
възможност банката да определи абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли
базовия си лихвен процент и така едностранно да определи съдържанието на
договора. Съгласно чл. 143, т. 10 ЗЗП такава клауза за определяне на лихвата по
банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички посочени изисквания на чл.
143 ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (дава право на едностранно изменение на
договора от страна на банката), не отговаря на изискванията за добросъвестност
(въвежда едно понятие, без да го дефинира с очевидната цел да облагодетелства
страната, предложила договорната клауза), и води до неравновесие във вреда на
потребителя (поставя престациите на страните в зависимост от определянето на
съдържанието на едно понятие само от една от тях), а освен това е изрично
посочена в неизчерпателния списък от забранени клаузи по чл. 143 ЗЗП (в
цитираната т. 10).
Доколкото
разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от договора е пряко свързана с механизма,
определен в чл. 3, ал. 1 от договора, то
същият също следва да бъде приети за нищожен, непораждащ целените правни последици
и необвързващ потребителя. Кредитополучателят е обвързан само с първоначално
определената лихва по кредита в чл. 3, ал. 1, а именно – 6 шест процентни
пункта (1 + 5). Тази част от клаузата не е неравноправна, тъй като е изрично и
ясно формулирана.
Поради
изложеното следва да се приеме, че разглежданата клауза няма как да обвърже потребителят
в този си вид, тъй като банката няма право да определя лихвата съобразно
възприетия от нея БЛП на основание чл. 3, ал. 1 от договора механизъм – това би
довело до едностранно изменение на договора във вреда на потребителя и
следователно посочените клаузи не са породили
правно действие, тъй като са били нищожни. Затова относно размера на лихвата,
страните по договора са били обвързани с първоначално уговорените условия по
договора. Освен в договора такива условия са договаряни и с допълнителното
споразумение, сключено между страните на 23.03.2009 г. С него длъжникът се е
съгласил да ползва дванадесетмесечен период на облекчено погасяване на общия
дълг. Посочено е, че през този период длъжникът ще плаща равни месечни вноски,
определени в двустранно подписан погасителен план, неразделна част от договора.
Такъв план обаче не се установява да е съставен. Поради това съдът приема, че
промяна в условията на погасяване на кредита не е извършена. Затова приложими
между страните остават първоначално уговорените с договора условия, което
включва размер на вноската и размер на лихвата. Именно тези условия следва да
се вземат предвид при изчисляването на дължимата от кредитополучателя сума.
Претенцията
на ищеца обхваща дължимата главница за периода от 13.04.2011 г. до 13.10.2038
г. По отношение на дължимостта на главницата за остатъка от срока на договора
се позовава на настъпила предсрочна изискуемост, която е обявил с нотариална
покана на 08.12.2015 г. или с връчването на препис от исковата молба.
Останалата част от главницата, която не е предсрочно изискуема, следва да се
приеме, че се претендира като дължима тъй като е част от вноски с настъпил
падеж.
За
да съобрази размера на дължимата сума за главница съдът следва да извърши
преценка за това дали е обявена предсрочна изискуемост на остатъка от кредита,
евентуално кога.
Предсрочната
изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението
само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт
на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага
изявлението на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от
него за предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които
не са изискуеми към момента на изявлението. Понеже правото да се направи
вземането за целия кредит предсрочно изискуемо е потестативно и с упражняването
му едната страна само едностранно внася промяна в съдържанието на възникналото
облигационно правоотношение, то за да настъпят последиците от упражняването на
това право е нужно изявлението да е достигнало до насрещната страна. Предвид
това, предсрочната изискуемост има
действие и настъпва от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването й. Постигната в договора предварителна уговорка, че при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става
предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере
вземанията си не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което изявление
да е достигнало до кредитополучателя. В този смисъл и разясненията на т. 18 от
ТР N 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. N 4/2013 г.
Твърдението
на банката е, че е обявила предсрочна изискуемост с нотариална покана, връчена
на 08.12.2015 г., а възражението на длъжника е, че връчването е нередовно, тъй
като е извършено на различен от постоянния и настоящия му адрес. Както беше
посочено, възражението на ответника за нередовното уведомяване за цецирането на
вземането е неоснователно, по изложените по-горе съображения. Същите се отнасят
и до обявяването на предсрочна изискуемост на кредита. В чл. 30 от договора е
фингирано, че при изпращането на съобщение до адреса на длъжника, който е
известен на кредитора, изявлението,
което е достигнало до този адрес следва да се смята получено от
кредитополучателя, в случай че последният е променил адреса си и не е уведомил
своя кредитор за това. В посочената разпоредба е предвидена фактическа
констатация – промяна в адреса на длъжника, при наличието на която ще се счита,
че с изпращането на съобщение до известния на кредитора адрес, той е положил
дължимата грижа. Предвидено е също, че опитът за предаване на съобщението /на
адреса или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване. По делото е
установено, че длъжникът е променил адреса си и не е уведомил кредитора си за
това. На следващо място е установено, че банката е положила дължимата грижа
като е изпратила съобщението до известния и адрес. Ето защо съдът приема, че
длъжникът е редовно уведомен за волеизявлението на кредитора, че счита остатъка
от кредита за предсрочно изискуем. Това е станало с достигането на съобщението
до адреса, т.е. датата, на която е залепено уведомлението от нотариуса –
22.11.2015 г. От тази дата, остатъкът от кредита е предсрочно изискуем в случай
че са били налице предпоставките за това. В тази връзка съдът установи, че
длъжникът е изпаднал в забава от 13.07.2009 г. До датата на която е връчено
изявлението на банката са падежирали повече от три вноски, каквото е
изискването на чл. 18, ал. 2 от договора за обявяване на остатъка от кредита за
предсрочно изискуем. Ето защо съдът приема, че ответникът дължи главницата за
целия период, за който се претендира – от 13.04.2011 г. до 13.10.2038 г., за
която се установи, че е в размер на 207 375,74
франка. Тази сума включва както
падежиралите вноски до 22.11.2015 г., така и тези, чиято предсрочна изискуемост
е обявена на длъжника. Ищецът претендира част от сумата, в размер на 83 268,49 CHF. Поради това
частичната претенция е изцяло основателна и следва да бъде уважена. Основателно
е и направеното искане за присъждане на лихва за забава от датата на исковата
молба до окончателното плащане.
По
възражението на ответника за изтекла погасителна давност:
Съгласно
чл. 110 от ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на чл. 111,
б.”в” ЗЗД предвижда, че с изтичането на
тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други
периодични плащания. За да е налице периодично плащане, то същото по естеството
си следва да има периодичен характер, или да е установено като такова със
закон. Периодичните плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни
престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт.
Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от останалите
еднородни задължения. При договора за заем е налице неделимо плащане. В случай,
че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени
дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното
връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да
приеме изпълнение от страна на длъжника на части – аргумент за противното
основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Това
становище е последователно застъпено в решения, постановени от ВКС по реда на
чл. 290 ГПК: решение № 261 от 12.07.2011
г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК,
решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г.о.,
ГК и др., в които е прието, че отделните
погасителни вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за
периодични платежи, а представляват частични плащания по договора, по отношение
на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Затова за
вземанията за главница по този
договор се прилага общата петгодишна давност.
Съобразно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит
всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж.
Поради това искът би бил погасен по давност само по отношение на неплатените
дължими главници за периода преди 25.03.2011 г. Ищецът обаче претендира
единствено частта от вноските за главница, която е с настъпил падеж след тази
дата – от 13.04.2011 г. Поради това, претенцията му не е погасена по давност, а
възражението на ответника, в тази връзка, е неоснователно.
Относно иска за сумата от 55 968,74 CHF, представляваща лихви, за периода от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г.;
Предвид
приетата нищожност клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, страните са обвързани
от първоначално договорените условия по договора досежно размера на лихвата. Определена
по този начин, лихвата за периода от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г. е в размер
на 43 262,33 CHF (35411,94+7850,39),
видно от заключението по ССчЕ (колона 4 и 21 на Приложение 2 към заключението и
отговора на 13-та задача). Искът е основателен и следва да се уважи до този
размер, а за разликата до пълния предявен размер от 55 968,74 CHF, следва да се
отхвърли.
По
възражението на ответника за изтекла погасителна давност:
Съгласно
чл.111, б.”в” ЗЗД, с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията
за наем, за лихви и за други периодични плащания. Ето защо вземанията на ищеца
за лихва биха били погасени по давност за периода преди 25.03.2013 г.
Същевременно претенцията на банката обхваща частта от лихвата, включена във
вноските с падежи от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г. Затова задължението не е
погасено по давност, а възражението е неоснователно.
Относно иска за
сумата от 2 242,42 CHF, представляваща
такси, за периода от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г.;
Съгласно чл. 4, т. 2 от договора, кредитополучателят дължи комисионна за
управление на кредита платима ежемесечно в размер на 0,03 %, начислена върху
непогасената главница. Установи се, че за процесния период задължението на
ответника за такси, като се отчете, че страните са обвързани от първоначалните
условия по кредита, е в размер на 2 119,90
CHF. Следователно, искът
е основателен до посочената сума, а за разликата до пълния предявен размер
следва да се отхвърли.
По възражението на ответника за изтекла
погасителна давност:
Съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД, с изтичането на
тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други
периодични плащания. Вземанията за такси съгласно договора са платими ежемесечно.
Те са самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и
произтичащи от общ юридически факт – договора за кредит. Ето защо за вземанията
на ищеца за такси следва да се приложи кратката тригодишна давност. Затова те биха
били погасени по давност за периода преди 25.03.2013 г. Същевременно
претенцията на банката обхваща таксите с падежи от 13.04.2013 г. до 16.03.2016
г. Затова задължението не е погасено по давност, а възражението е
неоснователно.
Относно иска за сумата от 160,68 CHF, представляваща
застрахователни премии:
Съгласно
чл. 14 от договора кредитополучателят се е задължил да направи застраховка на
ипотекирания недвижим имот. Той се е съгласил също така и в случай че по
сметката му няма наличност, достатъчна за плащането на застрахователните
премии, банката да преведе сумата, с която да се увеличи задължението на
кредитополучателя по кредита. На следващо място, установи се, че дължимите от П.Г.
суми за застраховки към 16.03.2016 г. са в размер на 160,68 CHF. Толкова е и претенцията на ищеца. Поради това искът е
изцяло основателен и следва да бъде уважена.
Относно иска за сумата от 240 лева, представляваща
разноски за нотариални такси:
Съгласно
чл. 10, т. 3 от договора,
кредитополучателя дължи плащане на разноските, свързани с оценка, предоставяне,
регистриране, вписване и застраховане на обезпеченията, както и на разноските по организиране и провеждане на
принудително изпълнение върху предоставеното обезпечение.
Установи
се, че банката е заплатила 120 лева за изготвянето и връчването на нотариална
покана, с която обявява предсрочна изискуемост на остатъка от вземането си по
договора за кредит. За тези разходи съдът приема, че са във връзка с
организиране и провеждане на принудително изпълнение върху предоставеното обезпечение.
Останалите 120 лева, които ищецът е заплатил за връчването на нотариална покана
за обявяване на извършената цесия, не са във връзка с организиране и провеждане
на принудително изпълнение. Поради това, кредитополучателят не се е задължил същите
да са в негова тежест и той не ги дължи. Ето защо искът е основателен за сумата
от 120 лева, а за разликата до 240
лева следва да се отхвърли като неоснователен.
Относно
възражението на ответника, че договорът за кредит е нищожен поради липса на
съгласие, тъй като липсва погасителен план към договора за кредит:
Съгласно чл. 26, ал. 2,
пр. 2 от ЗЗД, нищожни са договорите, при които липсва съгласие. В ТР № 5/ 12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК
на ВКС е разяснено, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е
направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ (например – изтръгнато е с
насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример
и др. подобни).
Между страните не е
спорно, че П.Г. е подписал договора за кредит. По този начин той е дал
съгласието си да бъде обвързан от него. Не са налице нито твърдения нито
доказателства това съгласие да е изтръгнато с насилие или да е направено без
намерение за обвързване. Твърдението на ответника, че липсата на погасителен
план е равнозначна на липса на договор е неоснователно. От заключението на ССчЕ
се установи, че той е погасявал сравнително редовно вноските по кредита за
период от около една година. Поради това съдът намира възражението за
неоснователно.
По направеното с
писмените бележки възражение за неравноправност на клаузите от договора,
предвиждащи връщане на заетите средства в швейцарски франкове и поемане на
риска за това от страна на длъжника:
Съгласно практиката на
ВКС, съдът служебно следи за наличието на фактически и/или правни обстоятелства
обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор (така: Решение №
232 от 05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение №
23/07.07.2016г. по т.д. №3686/2014год. на ВКС, ТК, І ТО). След като и без
изричен довод, служебно съдът може да приложи такава правна норма, то на още
по-голямо основание е длъжен да прецени приложимостта й, когато обстоятелства,
обуславящи същата са изрично наведени от страната, в аспект на твърдяната
нищожност, независимо от момента към който е въведено възражението за същата. В
този смисъл е Решение № 193/12.02.2018 г. по т.д. № 2303/2016 г. ВКС, ТК, І ТО,
чието разрешение съдът намира за приложимо и в настоящия случай, въпреки че предмет
на тълкуване от ВКС е било дали може въззивният съд да се произнася по
валидността на клауза за неустойка когато възражението е наведено едва с
писмените бележки пред първата инстанция. Поради това съдът следва да се
произнесе по възражението на ответника, независимо, че е наведено едва с
писмените бележки по делото.
Клаузите, за които съдът
следва да съобрази дали са неравноправни, предвид направеното възражение, са
тези на чл.2, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.23, ал.1 и ал.2 от договора за кредит.
Както вече се посочи,
законът обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между права и задълженията на търговеца и потребителя. За да бъде нищожна
дадена клауза, е необходимо тя да е неравноправна и да не е уговорена
индивидуално, тоест да е била изготвена предварително и поради това
потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието и. Необходимо
е също така да не е налице някое от изключенията от забраните по чл. 143, т. 10
и т. 12 ЗЗП, предвидени в чл. 144 ЗЗП по отношение на доставките на финансови
услуги, каквато представлява и процесният договор за предоставяне на кредит
съобразно § 13, т. 12 ЗЗП. На следващо място, за да бъде клауза неравноправна
тя не следва да се отнася до основния предмет на договора , както и до
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и
услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при
условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми (арг. от чл. 145, ал. 2
ЗЗП).
Ето защо, за да бъде
клауза от потребителски договор неравноправна същата следва да: 1/ не отговаря
на изискването за добросъвестност и да води до значително неравновесие между
права и задълженията на търговеца и потребителя; 2/ не е уговорена
индивидуално, тоест да е била изготвена предварително и поради това
потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието и; 3/ не е налице
някое от изключенията от забраните, предвидени в чл. 144 ЗЗП; 4/ не се отнася
до основния предмет на договора, както и до съответствието между насрещните
престации, а ако се отнася до тях, те следва да не са ясни и разбираеми.
На първо място следва да
се съобрази дали клаузите се отнасят до основния предмет на договора или до
съответствието между насрещните престации, в който случай те не биха подлежали
на преценка за неравноправност, освен ако не са формулирани на ясен и разбираем
език.
Изискването на ал. 2 на
чл. 145 ЗЗП е прието в закона при транспонирането на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Съдът на ЕС е имал възможността да тълкува посоченото основание за
възприемане на дадена клауза за неравноправна в светлината на сключени договори
за кредит с потребители, при които връщането на заетите средства е уговорено да
става в чуждестранна валута. СЕС също се е произнесъл и дали клаузи като
процесните попадат в изключението на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В тази връзка в
решение по дело С-186/2016 г. на СЕС е прието, че фактът, че кредитът трябва да
бъде погасен в определена валута, по принцип не се отнася до акцесорни условия
на плащане, а до самото естество на задължението на длъжника, поради което
представлява съществен елемент от договора за кредит. Поради това такава клауза
не може да се счита за неравноправна, при условие че е изразена на ясен и
разбираем език (т. 38 и 41 от решение по дело С-186/2016 г. на СЕС).
Посоченото изискване за
формулиране на клаузите на ясен и разбираем език следва да се тълкува
разширително. Съдът следва да се увери, че продавачът или доставчикът е
предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им
позволява да преценят икономическите последици от клаузи като процесните, които
предвиждат задължение за кредитополучателя да връща заетите средства в
чуждестранна валута като поема рисковете от промяната в курса и спрямо
валутата, в която получава доходите си. Такава клауза, следва да е разбираема
за потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по
отношение на конкретния й обхват. Това означава, че среден потребител следва да
може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на
чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. В настоящия случай от клаузите на чл.6, ал.2 и чл.
23, ал.1 и ал.2 не може да се установи как действително може да се отрази на
вноската на потребителя евентуалното драстично поскъпване на франка спрямо
еврото или лева. Не се установи банката да е уведомила кредитополучателя по
какъвто и да е друг начин за икономическите последици от поемането на такъв
валутен риск. Затова клаузите, макар да се отнасят до съществен елемент от
договора на кредит, не попадат в изключението на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, тъй като не
са ясно и разбираемо формулирани. Затова те подлежат на преценка за
неравноправност.
По отношение на първата
предпоставка за обявяване на клаузите за неравноправни, съдът намира следното:
Сключеният между
страните договор за кредит определя, че кредитополучателят получава равностойността
в швейцарски франкове на 136 440 евро. В договора не е посочена каква
сума в швейцарски франкове се равнява на 136 440 евро към момента на
сключването му. Съгласно чл.2, ал.1 от договора тази неизвестна равностойност
се превежда по блокирана сметка, открита на името на кредитополучателя.
От тази сметка последният не е усвоил кредита си, а го е усвоил и то в евро от
друга, по която тя е превела сума в евро, след като служебно я е превалутирала
по курса си швейцарски франк/евро към деня на усвояването. От всичко това е
видно, че кредитополучателят е имал интерес от получаване на сумата в евро. За
това говори и неговото искане, отправено до банката за отпускане на средства, в
което той е посочил сумата, която желае да получи в евро. Въпреки това той се е
съгласил да погасява кредита си в друга валута – швейцарски франкове като курсът,
по който се определя евровата равностойност на дължимата в швейцарски франкове
погасителна вноска, се определя от банката към деня на съответното плащане. При
това положение при покачване на курса на франка спрямо еврото,
кредитополучателят ще внася по-голяма сума в евро за една и съща по размер
вноска във швейцарски франкове. От разликата в курса на франка към еврото към
момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него
банката печели наред с възнаграждението ѝ за предоставяне на средствата в размер на
договорената лихва. В резултат потребителят, без да е търговец, поема съществен
валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на банката и
потребителя значително се нарушава във вреда на последния.
Това се отнася до
клаузите от процесния договор, касаещи превалутирането, в това число
разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал.1 и ал.2. Клаузите на чл.23, ал. 1 и
ал. 2 представляват пряка уговорка във вреда на потребителя, като възлага върху
по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея икономически
последици, а именно тези от повишаване на валутния курс на щвейцарски
франк/евро и прехвърля върху потребителя риска от колебанията на валутния
пазар. В договора няма изрична клауза, че банката носи риска от понижаване на
курса на франка. За потребителя не е предвиден механизъм от противодействие
срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато
нарастване на размера на анюитетни вноски в евро или в лева, без да се променя
абсолютната им стойност в швейцарски франкове. За банката такъв механизъм е
предвиден. Той е чрез едностранно изменение на лихвата при настъпило изменение
във пазарните условия, включително при финансови рискове. Това води до извод за
наличието на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителите.
В действителност с чл. 23
от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат с възможността
промяната в курсовата на швейцарския франк към еврото и превалутирането да
доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в евро/лева. За да
бъде обаче реално информиран потребителят, а банката-добросъвестна, е
необходимо обстоятелствата, за които потребителят декларира информираност да
следват от ясни и прозрачни условия на договора. Същевременно основни клаузи от
него не отговарят на тези условия. В договора не е посочен неговият размер в
швейцарски франкове, не е посочено по какъв начин банката ще формира курсовете
купува и продава на съответните валути, не е посочен и размер на погасителната
вноска в уговорената валута - швейцарски франкове, като такъв размер не е
посочен нито в кредита, нито е представен погасителен план, от който да е
виден.
В своето решение по дело
С-186/2016 г. СЕС (т. 44-51) приема, че изискването за прозрачност на
договорните клаузи трябва да се тълкува разширително. Определяща роля при
преценката дали в разглежданото дело потребителят е бил уведомен за всички
обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на неговото
задължение, като му позволят включително и да изчисли общата цена на своя заем,
играят, от една страна, въпросът дали клаузите са изразени на ясен и разбираем
език, така че да позволят на средностатистическия потребител да изчисли тази
цена, и от друга страна, обстоятелството, свързано с непосочването в договора
за кредит на данните, които от гледна точка на характера на стоките или
услугите, предмет на този договор, се считат за съществени. Конкретно по
отношение на кредитите в чуждестранна валута съдът приема, че финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да
позволява на кредитополучателите да вземат решения, основани на добра
информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието
върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на
държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на
кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент.
Потребителят трябва да е
добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута
той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще
му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която
получава доходите си. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая
банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните
курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в
тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че
продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата
относима информация, която им позволява да преценят икономическите
последици от клауза като разглежданата в главното производство за
финансовите им задължения.
При това положение не
може да се приеме, че декларирането на знание за съществуването на определени
фактори, които могат да доведат до нарастване на вноската на потребителя е
равнозначно на информираност относно точният механизъм и действителните
икономически последици за кредитополучателя.
В тази връзка следва да
се отчете изложеното в т. 54 от Решението на СЕС по дело С-186/16 г., че
преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се
направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор, при отчитане на
всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае при
сключването на договора и които са от естество да се отразят на по-нататъшното
му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на
неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на
договора.
Сключване на договор за
кредит във валута, различна от националната валута на държавата по сключване,
респ. изпълнение на договора носи елемент на риск. В случай на повишаване в
стойността на чуждестранната валута, кредитополучателят би понесъл вреди,
изразяващи се в увеличаване на стойността в местната валута, респ. евро, нужна
за снабдяване с швейцарски франкове, с които да бъдат погасяване вноските по
кредита. В същото време банката би се обогатила с разликата в стойността на
швейцарския франк към еврото към деня на сключването и към деня на
изпълнението. Действително, на пръв поглед рискът от изменение на
чуждестранната валута се носи и от двете страни по договора. В тази насока
обаче, както се посочва в т. 56 от Решение на СЕС по дело С-186/2016 г., следва
да се отчете експертната компетентност и познания на продавача или доставчика -
в случая банката - ищец, относно възможните промени в обменните курсове и
рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. Банката,
предвид нейната техническа и експертна обезпеченост и принадлежността ѝ към международна група за предоставяне на
финансови услуги, има възможност, в много по-голяма степен от отделния
потребител, да предвиди движението в стойността на различните валути една
спрямо друга. Сключването на договор, с ясно изразен елемент на риск между
банка и потребител, който поначало е непрофесионалист, съдът намира да влиза в
противоречие с принципа на добросъвестност.
Това противоречие е още
по-силно изразено като се вземе предвид непредоставянето от страна на търговеца
на потребителя на очертаната по-горе в мотивите информация за възможните
сериозни неблагоприятни последици за последния при промяна на стойността на
валутата, в която е уговорен кредитът. Поради всичко това съдът намира, че
посочените клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност и да водят до
значително неравновесие между права и задълженията на търговеца и потребителя,
т.е. налице е и първата предпоставка за обявяването им за неравноправни.
При позоваване на
неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна
проверка от съда, търговецът следва да установи индивидуалното уговаряне на
оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът или споразумението е
подписано е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. В
конкретния случай тази презумпция не е оборена от ответника, който не е ангажирал
никакви доказателствени средства за това. Затова е налице и втората
предпоставка за неравноправност на разглежданите клаузи.
На следващо място следва
да се прецени дали разглежданите уговорки попадат в изключенията на чл. 144 от
ЗЗП. В случая договорът не е безсрочен и не предвидена изрична възможност за
прекратяването му от потребителя без санкция при несъгласие с новоопределения
размер на задължението му. Поради това не са налице специалните изисквания на
чл. 144, ал. 2 от ЗЗП. В случая не съществува възможност, потребителят да
прекрати правоотношението си с банката, без да плати съществено увеличената
стойност на кредита.
Неприложима е и разпоредбата
на чл. 144, ал. 3 от ЗЗП. Съгласно Решение № 201 от 02.03.2017 г. по т. д. №
2780/2015 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, сумите, дължими за лихви и таксата за
управление, представляват цената на заетите парични средства, а клаузите, които
дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без
потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи. Според
настоящия състав това изискване следва да се приложи и по отношение на клаузи,
които определят валутата, в която ще се връщат заетите средства, тъй като тези
уговорки също касаят цената на услугата. Съгласно същото решение в разпоредбата
на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП законодателят е предвидил изключение от това
правило, като основният критерий за приложимостта на изключението е изменението
на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или
доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния
пазар и/или от държавен регулатор. Дори и да са налице условията, посочени в
чл. 144, ал. 3 от ЗЗП, валидността на клаузата, позволяваща едностранна промяна
на лихвения процент от страна на кредитора, е обусловена от добросъвестността
на последния, като изискване за поведение по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Относно разноските: На основание чл.
78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 18 600.73 лева от общо направените разноски в размер на
20 314 лева (20 314 лв. х 0.92), в т.ч.: платена държавна такса в
размер на 9 266,49 лева (л. 3 и л. 236), депозит за ССчЕ от 412,05 лева (л. 240-241) и платено адвокатско възнаграждение в размер на 8
922,20 лева (л. 237).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
П.П.Г., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******със
седалище и адрес на управление:***:
-
на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, сумата от 83 268,49 CHF – главница по Договор за
предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот от 01.10.2008 г.,
включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 13.04.2013 г. до 16.03.2016
г., както и предсрочно изискуемата част от непадежиралите вноски
до края на срока на договора (13.10.2038 г.), ведно със законната лихва,
считано от 25.03.2016 г. до окончателното плащане,
-
сумата от 43
262,33 CHF, представляваща лихва, включена в месечните анюитетните
вноски, с падеж от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г. (включително),
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1-во ЗЗД, сумата от 2 119,90 CHF,
представляваща такси, за периода от 13.04.2013 г. до 16.03.2016 г., съгласно
чл. 4, т. 2 от договора за кредит от 01.10.2008 г.
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1-во ЗЗД, сумата от 160,68 CHF, представляваща застраховка съгласно чл. 14 от
договора за кредит от 01.10.2008 г.,
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД вр. с чл. 10, т. 3 от договора за кредит от 01.10.2008
г., сумата от 120 лева, представляваща разноски за нотариални такси, както
и
-
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 18 600,73 лева – разноски по
делото, като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни:
-
иска
за плащане на лихва за разликата над 43
262,33 CHF до пълния предявен размер от 55 968,74 CHF,
-
иска
по 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД за плащане на такси по чл. 14
от договора за разликата над 2 119,90 CHF до пълния предявен размер от 2 242,42
CHF, и
-
иска
по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, за плащане на нотариални такси по чл. 10, т. 3 от договора за разликата над 120 лева до
пълния предявен размер от 240 лева.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: