Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 21. 04. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Евдокия-Мария Панайотова, като разгледа докладваното от
младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 6584
по описа на Софийския градски съд за 2019
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от В. Е.Ж. с ЕГН **********, М.Ж.М. с
ЕГН ********** и С.Ж.М. с ЕГН **********,***, и тримата със съдебен адрес *** (въззивници)
чрез процесуалните представители адвокат Х.Т. и адвокат С. Р.срещу решение № 5845,
постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския
районен съд за 2011 г. (обжалвано решение). С него районният съд е извършил
делба на недвижимо имущество, като го е изнесъл на публична продан. Районният
съд също така е отхвърлил две възлагателни претенции по чл. 349, ал. 2 ГПК и
частично е уважил следните обективно и субективно съединени искове: по чл. 31,
ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС); по чл. 86, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД); по чл. 344, ал. 2 ГПК; по чл. 59 ЗЗД; по чл.
30, ал. 3 ЗС (този иск е отхвърлен изцяло); и по чл. 61, ал. 2 ЗЗД.
С въззивната
жалба първоинстанционното решение се обжалва в частта, в която възлагателната претенция на въззивниците е била
отхвърлена и районният съд е приел, че имотът е неделим и го е изнесъл на
публична продан. Въззивниците обжалват решението също така в частта, в която са били осъдени да заплатят обезщетения за
ползване за посочените в решението периоди и за лихвата за тях, както и по
отношение на определената пазарна стойност на имота в размер на 164 000
лева, на която стойност същият е изнесен на публична продан. Обжалват решението
и в частта, в която са отхвърлени
претенциите им за заплащане на разноските за извършването на ремонт на комина и
в частта за разноските, за които са осъдени. Твърдят,
че в обжалваната част решението е постановено при противоречие с материалния
закон, при съществени процесуални нарушения, а също така е и необосновано.
Поддържат, че процесният недвижим имот всъщност е делим (позовават се на
експертните заключения по първите две СТЕ). Оспорват наследодателят Ж.Ж. да е
получил поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС и твърдят, че той не е могъл да разбира
свойството и значението на извършеното. Заявяват, че са уведомили ищцата, че не
възразяват тя да ползва имота, но същата не се възползвала от предоставената
ѝ възможност да ползва вещта заедно с тях. Затова приемат, че не е налице
лишаване от ползване, а нежелание да се ползва процесния недвижим имот от нея.
Поддържат, че районният съд неправилно кредитирал заключението на вещото лице
А. Ц., което намират за непълно и необосновано по редица съображения (не е била
допусната допълнителна задача за изготвяне на вариант по отношение на цената на
имота, парцела и размера на обезщетението за ползване; вещото лице не изготвило
експертиза по поставените въпроси, а развило теоретичните си схващания по тях;
оспорват използвания от вещото лице подход по Наредбата за общинските имоти,
като считат, че е трябвало да бъде приложен методът на пазарните аналози спрямо
имоти от същия район; използваните от вещото лице офертни цени за продажба на
имоти и наеми от интернет били изключително за имоти, находящи се в Драгалевци,
Симеоново, Горна баня, Княжево и др. места, несъпоставими с мястото на имота в
с. Чепинци; неправилно обезщетението за ползване се определяло въз основа на
наема като сделка без да се отчитат особеностите на имота и финансовите
тежести, които съпътстват наема). Извършването на ремонт на комина съставлявало
необходими разноски по отношение на обща част и били свързани с поддържането на
вещта в състояние, годно да бъде използвана по предназначение, поради което
ищцата трябвало да ги заплати. Искат от въззивния съд да отмени обжалваното
решение, с което е отхвърлено искането им за възлагане на имота, както и да
отхвърли изцяло претенциите за обезщетение за ползване, алтернативно да ги
намали като завишени и необосновани. Претендират направените по делото разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна Л.М.И.
с ЕГН **********, адрес ***, ж. к. „******(въззиваема). Оспорва изцяло жалбата
като неоснователна. Твърди, че обжалваното решение е обосновано и правилно.
Районният съд всъщност приел, че процесният недвижим имот е поделяем на два
дяла (а не на три), откъдето извел неоснователността на претенциите на
въззивниците по чл. 349, ал. 2 ГПК. Заявява, че първата инстанция правилно е
кредитирала експертното заключение на вещото лице А. Ц., а не експертизата,
изготвена от вещото лице .. Твърди, че при делбата не се допуска разпределение
в общ дял, защото всеки съделител трябва да получи реален дял; в случаите, в
когато законът допуска разпределяне на имотите от съда по реда на чл. 353 от ГПК, общ дял се допуска само по изключение и то когато се възлага наследствен
имот по колена, а в конкретния случай съделителките В. Е.и С.М., които са
искали етаж в общ дял, не са от едно коляно и въобще делбата не се извършва по
колена. Добавя, че между страните има спор относно обособяването на
самостоятелни дялове. Твърди, че е недопустимо без нейно съгласие от жилищната
сграда да се отдели имот с друг вид предназначение (гараж, ателие). Правилно
районният съд приел, че единственият възможен начин за ликвидирането на
процесната съсобственост е изнасянето на процесния имот на публична продан. Във
връзка с връчването на поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС заявява, че насрещните
страни са оспорили само подписа на Ж.Ж.; в съдебното производство във втората
фаза на делбата те не са оспорили нотариалното удостоверяване от нотариуса на
гърба на нотариалната покана. Нотариалното удостоверяване удостоверявало както
получаването на поканата от Ж.Ж., така и законосъобразността на връчването,
респ. изпълнението на всички законови предпоставки на чл. чл. 44 – 46 ГПК.
Твърди, че Ж.Ж. е бил дееспособен към момента на връчването на поканата, като
през 2011 г. и 2012 г. лично е подписвал и други документи (пълномощно и
отговор на искова молба), а дори и да е бил недееспособен, не е бил поставен
под запрещение. Оспорва въззивниците да са я поканили да ползва процесния
недвижим имот съвместно с тях. Твърди, че в обжалваното решение обосновано е
посочено, че поканата касае приземния етаж, който според експертното заключение
на вещото лице Ц. не може да се ползва самостоятелно. Поддържа, че приземният
етаж е принадлежност, която следва главната вещ съгласно чл. 98 ЗС и в случая
не е постановено, нито е уговорено друго. Подкрепя извода на районния съд, че
непосочването на банкова сметка ***лжението за заплащане на обезщетение, защото
паричните задължения са носими, а не търсими, и се изпълняват по чл. 68, б. „а“ ЗЗД. Твърди, че вещото лице А.Ц. е дала обосновано и подробно заключение по
поставените задачи и от двете страни, като е депозирала и допълнително
заключение по поставените от насрещните страни допълнителни въпроси. Част от
поставените от насрещните страни въпроси били теоретични. Твърди, че върху
процесния недвижим имот е налице съсобственост, а не етажна собственост, така
че коминът не може да бъде третиран като обща част. М. М. уточнил след
указания, че претенцията му била за подобрение, а всъщност се касае за
разноски. Добавя, че по делото не са представени доказателства за извършването
на разходи за ремонта на комина. Иска от въззивния съд да остави в сила
обжалваното решение. Претендира направените разноски.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази
събраните по делото доказателства, съдът направи следните фактически и правни
изводи.
Въззивната
жалба е процесуално допустима: изхожда от заинтересовани страни, подадена е в
законоустановения срок и е представен документ за внесена държавна такса в
необходимия размер.
При служебна
проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно, както и
допустимо в обжалваната част. Относно правилността му в обжалваната част приема
следното.
Предмет на
настоящото производство е извършването на делба на следното недвижимо
имущество: дворно място, находящо се
в село Чепинци, ул. „******, съставляващо УПИ VI-776 от квартал 8 по плана на
село Чепинци – град София, с площ по скица 610 кв. м., ведно с находящата се в
него двуетажна жилищна сграда,
състояща се от приземен и два жилищни етажа с разгърната застроена площ от 334,
39 кв. м. (процесен недвижим имот). С решение № II-56-174 от 04. 11. 2013 г.,
постановено от Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. 49003 по описа за
2011 г. (л. 86 от делото на районния съд) е била допусната делба на процесния
недвижим имот между въззивниците и въззиваемата при следните квоти:
-
Л.М.И. – 3/6 идеални части;
-
В.Е.Ж. – 1/6 идеална част;
-
М.Ж.М. – 1/6 идеална част;
-
С.Ж.М. – 1/ 6 идеална част.
Посоченото
съдебно решение е влязло в сила на 29. 12. 2014 г.
Предмет на
настоящото производство е извършването на така допуснатата делба между
посочените съделители, направени възлагателни претенции по чл. 349, ал. 2 ГПК и
претенции по сметки. По спорните между въззивниците и въззиваемата въпроси
въззивният съд намира следното.
Относно
възлагателните претенции по чл. 349, ал. 2 ГПК. Своевременно в първото
открито съдебно заседание след влизането в сила на решението по допускането на
делбата на процесния недвижим имот въззивниците са направили възлагателни
претенции по чл. 349, ал. 2 ГПК. Въззивниците С.Ж.М. и В.Е.Ж. са поискали да им
бъде възложен в общ дял вторият жилищен етаж от къщата (който твърдят, че е
неподеляем); евентуално, ако парцелът, върху който е изградена къщата, не може
да бъде реално поделен на два дяла, правят искане и изразяват съгласие да бъде
възложен в общ дял на тях и съделителят М.Ж.М. (л. 101).
Въззивникът М.Ж.М.
е поискал да му бъде възложен в дял третият жилищен етаж от къщата (който
твърди, че е неподеляем); евентуално, ако парцелът, върху който е изградена
къщата, не може да бъде реално поделен на два дяла, прави искане и изразява
съгласие да бъде възложен в общ дял на него и на съделителите С.Ж.М. и В.Е.Ж.
(л. 107).
Районният съд
е приел така предявените претенции за неоснователни. Решаващите мотиви са били,
че къщата всъщност е поделяема,
поради което липсва една от предпоставките за възлагането на недвижимия имот по
чл. 349, ал. 2 ГПК – жилището да е неподеляемо. Освен това първата инстанция е
добавила, че претенциите са за възлагане на реални части от наследствения жилищен имот, които не са самостоятелни обекти и поради тази
причина не могат да бъдат предмет на възлагателни претенции. В диспозитива
районният съд е отхвърлил възлагателните претенции на посочените съделители
както за етажите от къщата, така и за дворното място.
В разглеждания
случай всички изложени във въззивната жалба съображения срещу правилността на
произнасянето по възлагателните претенции са свързани с поделяемостта на
процесния недвижим имот. Въззивниците се позовават на първата
съдебно-техническа експертиза, според която имотът е делим на три дяла, като на
партерния етаж се обособи ателие и гараж; позовават се съответно и на втората
съдебно-техническа експертиза, съгласно заключението по която освен два жилищни
етажа в сутерена съществува гараж и складово помещение, а освен това може да се
извърши преустройството му в жилище. Правят извод, че имотът може да се раздели
на реални дялове, като се възложат на ответниците (въззивниците) жилищните
помещения.
По този начин
във въззивната жалба са смесени два различни института от производството по
съдебна делба – възлагането на неподеляемо
жилище по чл. 349, ал. 2 ГПК, от една страна, и извършването на делбата на поделяем имот чрез разпределяне на
реални дялове по чл. 353 ГПК. Освен това мотивите на първоинстанционния съд са
вътрешно противоречиви: от една страна, той е отхвърлил възлагателните
претенции, приемайки, че процесният недвижим имот е поделяем. От друга страна, приел е като начин за извършване на
делбата изнасянето на процесния недвижим имот на публична продан по чл. 348 ГПК, законна предпоставка за което е процесният недвижим имот да е неподеляем. При това положение
въззивният съд намира за необходимо да изясни дали процесният недвижим имот е
поделяем или е неподеляем.
За да бъде един имот реално поделяем, той
трябва да може не просто хипотетично да бъде разделен на реални дялове, а
трябва да може да бъде разделен на толкова реални дялове, колкото съответства
на броя на съделителите и правата им в съсобствеността. Ако е невъзможно всеки един от съделителите да получи
реален дял, то делбеният имот е реално неподеляем (решение № 102/2013 г. по гр.
д. № 490/2012 г., I г.
о., ГК, ВКС). В настоящия случай експертното заключение по втората
съдебно-техническа експертиза (това на вещото лице А.Ц.), което въззивният съд
кредитира по съображения, изложени по-нататък, установява възможността да бъдат
обособени два реални дяла от процесния недвижим имот. След като съделителите са
четирима, а възможните реални дялове са само два, то процесният недвижим имот
трябва да бъде приет за неподеляем с
оглед броя на съделителите и правата им в съсобствеността.
При това
положение мотивите на районния съд за отхвърляне на възлагателните претенции са
неправилни. Въпреки това мнозинството от настоящия състав на въззивния съд
приема, че крайният резултат е правилен и първоинстанционното решение трябва да
бъде потвърдено в съответната обжалвана част. Съображенията за това са
следните. Публичната продан на процесния недвижим имот може да бъде избегната,
ако някои от съделителите заявят и поискат възлагане на дяловете, но по такъв
начин, че да не се накърнява правото на другите съделители да искат реална
делба (решение № 386/2010 г. по гр. д. № 1657/2009 г., III г. о., ГК, ВКС). В настоящия
случай възлагателните претенции на въззивниците В.Е.Ж. и С.Ж.М. и на въззивника
М.Ж.М. са предявени по такъв начин, че накърняват правото на въззиваемата да
иска реална делба. Освен това претенциите за възлагане трябва да са насочени
към делбен имот, който е годен да бъде самостоятелен обект на право на
собственост. Наличието на одобрен инвестиционен проект само по себе си не води
до извод, че процесният недвижим имот вече е разделен на два дяла, годни да
бъдат самостоятелни обекти.
Относно начина на извършването на делбата.
Въззивниците оспорват извода на районния съд за извършване на делбата чрез
изнасяне на имота на публична продан. Твърдят, че имотът всъщност е поделяем,
като се позовават на първата и втората съдебно-техническа експертиза.
Въззиваемата се противопоставя на твърдението, като посочва, че според районния
съд имотът е поделяем, но на два дяла, а не на три.
Въззивният съд
констатира, че съгласно приетото експертно заключение по първата
съдебно-техническа експертиза от производството по извършване на делбата могат
да бъдат обособени следните дялове: гараж; първи /приземен/ етаж за творчески
нужди; втори жилищен етаж – след преустрояване; и трети жилищен етаж (л. 225).
Очевидно експертното заключение се отнася само до поделяемостта на къщата, като
приема същата за реално поделяема на четири дяла.
Допуснатата от
районния съд като повторна съдебно-техническа експертиза установява, че
дворното място е реално неподеляемо (л. 257), а жилищната сграда има възможност
да бъде поделена на две части: дял първи, включващ жилище на първи надсутеренен
етаж заедно с разположението в сутерена входно антре, стая и санитарни
помещения и заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и
от дворното място; и дял втори, включващ жилище на втори надсутеренен етаж,
заедно с разположените в сутерена гараж и складово помещение зад гаража и заедно
със съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място. Във
връзка с експертното заключение по тази експертиза районният съд е допуснал и
допълнителна експертиза, която е била изготвена от същото вещо лице.
Налице е
противоречие между експертното заключение по първата съдебно-техническа
експертиза в производството по извършване на делбата (вещото лице С.С.) и това
по втората съдебно-техническа експертиза (вещото лице А.Ц.) относно броя на
възможните реални дялове от къщата. При разглеждането на възлагателните
претенции районният съд е изложил мотиви за кредитиране на експертното
заключение по втората съдебно-техническа експертиза, които въззивният съд
споделя. Следва да се добави, че вещото лице А.Ц. е обосновала по-подробно и
обстойно поделяемостта на къщата на два дяла, като е изложила съображения за
спазването на изискванията на Закона за устройството на територията (ЗУТ) и на
подзаконовите нормативни актове по прилагането му. Въззивниците (ответниците)
не са оспорили експертното заключение на вещото лице А.Ц. в тази част. Нещо
повече: изготвеният по възлагане от въззивницата (ответницата) В. Е.Ж.
инвестиционен проект за разделяне на къщата на два самостоятелни обекта
съответства на тази част от заключението на вещото лице А.Ц. (л. 362 и сл.).
Предвид
изложеното въззивният съд намира, че процесният недвижим имот е реално неподеляем между съделителите. Чл. 69,
ал. 2 от Закона за наследството предвижда, че всеки наследник може да иска своя
дял в натура, доколкото това е възможно. Както вече беше изложено, възможността
за реално поделяне на имота не е хипотетична, а е свързана с конкретния брой на
съделителите (съответно, с броя на колената, ако делбата се осъществява по
колена; но настоящият случай не е такъв). В този смисъл е и съдебната практика,
според която неподеляемост е налице когато е невъзможно всеки от съделителите да получи реален дял (решение № 102/2013 г.
по гр. д. № 490/2012 г., I г. о., ГК). В разглеждания случай къщата
може да бъде разделена на два реални дяла със съответни идеални части от
дворното място, но съделителите са общо четирима. Дори и възлагателната
претенция на съделителите С.Ж.М. и В.Е.Ж. да можеше да се тълкува и като
претенция за разпределяне на общ реален дял, възможните реални дялове отново са
по-малко от необходимите три.
Твърдението
във въззивната жалба, че съгласно експертното заключение по втората
съдебно-техническа експертиза сутерена може да бъде преустроен в жилище, ако
никоя от страните не е възразила, че това разделение ще доведе до значителни
неудобства за някои от тях, е неоснователно. Всъщност в констативната част
вещото лице А.Ц. е посочила, че принципно е допустимо преустройство на
сутеренния етаж в жилище при съгласие на съсобствениците, но това преустройство категорично не би отговаряло на условията при
делба на съсобствена сграда – „без значителни преустройства и без неудобства,
по-големи от обикновените, при спазване на строителните правила и нормативи“
(л. 258). Първо, за извършването на подобно по правното си естество
разпоредително действие е необходимо съгласието на всички съсобственици, а с отговора на въззивната жалба въззиваемата
изрично е заявила, че е несъгласна. Второ, дори и всички съделители да бяха
съгласни, съдът пак не би следвало да извърши по такъв начин делбата, защото
правилото на чл. 203, ал. 1, изр. първо ЗУТ е императивно, а не диспозитивно.
Следователно
обжалваното решение е правилно и в частта, в която районният съд е постановил
извършване на делбата чрез изнасяне на процесния недвижим имот на публична
продан по чл. 348 ГПК.
Относно определената пазарна стойност, на която
процесният недвижим имот е изнесен на публична продан.
Въззивниците
оспорват определената от районния съд пазарна стойност на имота в размер на
164 000 лева, на която той е изнесен на публична продан. Първата инстанция
е приела пазарната стойност въз основа на експертното заключение по втората
съдебно-техническа експертиза в производството по извършване на делбата (вещото
лице А.Ц.). Въззивниците (ответниците) са оспорили експертното заключение в
тази част още в първоинстанционното производство и са поискали допълнителна
съдебно-техническа експертиза, а след това са оспорили и експертното заключение
по допълнителната съдебно-техническа експертиза. Във въззивната жалба оспорват
обжалваното решение в частта, в която е кредитирано заключението на вещото лице
А.Ц. относно пазарната стойност на имота. Поддържат, че експертното заключение
е непълно и необосновано, защото вещото лице реално не е изготвило експертно
заключение по поставените от тях въпроси и защото не е изследвало пазарни
аналози на имоти от същия район.
Въззивният съд
намира, че първата инстанция правилно е възприела експертните заключения на
вещото лице А.Ц. и в оспорената от въззивниците част относно пазарната стойност
на процесния недвижим имот. Първата съдебно-техническа експертиза в
производството по извършването на делбата (вещото лице С.С.) е оценила
пазарната стойност на делбеното имущество, прилагайки метода на пазарните
аналози по офертни цени на пазара на
недвижими имоти в село Чепинци, както и в съседни населени места (л. 220).
Въззивниците (ответниците) са оспорили това експертно заключение поради
неправилност на метода (л. 230), във връзка с което районният е допуснал
втората съдебно-техническа експертиза (вещото лице А.Ц.). С експертното
заключение по тази експертиза пазарната стойност на имота е била изчислена
както по метода на пазарните аналози, така и по вещния метод, след което е била
определена справедливата стойност при превес на сравнителния метод (л. 259 и
сл.). Вещото лице е установило, че точно за този район и за такива имоти няма
данни за реализирани сделки. При това положение е изследвало пазарните
стойности на сходни имоти в други сходни ценови райони. За определянето на кои
други райони са сходни в ценово отношение вещото лице е съобразило Наредбата на
Столичния общински съвет за цените при сделки с недвижими имоти на Столичната
община, тоест вещото лице е приложило обективен критерий (л. 285, гръб, и сл.).
При това положение въззивният съд намира възражението на въззивниците срещу
определянето на стойността на процесния недвижим имот по пазарни аналози от
други райони за неоснователно.
Поисканата от
въззивниците и допусната от районния съд допълнителна съдебно-техническа
експертиза (вещото лице А.Ц.) е трябвало да даде отговор на въпроси, които са
свързани с приложението на корекционни коефициенти при определянето на
пазарната стойност на процесния недвижим имот (и при съобразяване на разходите
по аналогични сделки). Вещото лице е дало компетентно и обосновано експертно
заключение по така поставените въпроси (л. 305 и сл.). Съдебна експертиза се
допуска при необходимост от специални знания (чл. 195, ал. 1 ГПК), които могат
да бъдат и теоретични. В случая естеството на поставените въпроси е обусловило
даването на отговори чрез теоретични знания като самите отговори на въпросите
са конкретни, категорични и ясни. Способността на вещото лице да прилага и
теоретични знания всъщност е допълнителен аргумент за професионализъм и
компетентност, а не недостатък.
При това
положение въззивният съд приема, че първата инстанция правилно е кредитирала
експертното заключение по съдебно-техническата експертиза на вещото лице А.Ц. и
е определила пазарната стойност, на която процесният недвижим имот да бъде
изнесен на публична продан, на 164 000 лева. Решението трябва да бъде
потвърдено в съответната обжалвана част.
Относно претенциите по сметки.
I.
Въззивниците оспорват
първоинстанционното решение в частта, в която са били осъдени да заплатят на
въззиваемата обезщетение за лишаване от ползването на процесния недвижим имот в
размер на по 968 лева и 33 стотинки – наследено задължение от починалия в хода
на производството по допускането на делбата Ж.М.Ж. за периода от 01. 06. 2012
г. до 01. 03. 2013 г., както и съответни обезщетения по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
размер на по 253 лева и 29 стотинки. Оспорват Ж.М.Ж. да е получил поканата.
Поддържат, че са оспорили положения подпис да е негов и че въззиваемата
(ищцата) не е доказала това обстоятелство при условията на пълно и главно
доказване. Допълват, че той не е могъл да разбира свойството и значението на
извършеното. Оспорват и размера на присъденото обезщетение, като твърдят, че
възприетото от районния съд експертно заключение е неправилно и необосновано в
съответната част. Въззиваемата, от друга страна, твърди, че нотариалното
удостоверяване за връчването на поканата не е било оспорено и се позовава на
официалната му доказателствена сила. Поддържа, че нотариалното удостоверяване
не би могло да бъде оспорено по чл. 26 и сл. ЗЗД, съответно, че Ж.М.Ж. не е бил
поставен под запрещение и трябва да се счита, че е бил дееспособен. Позовава се
на заключението по съдебно-медицинската експертиза. Допълва, че не е била
длъжна да знае за физическите неудобства на първоначалния ответник. Поддържа
извода на районнния съд, че е налице валидно връчена и получена покана.
Първата
инстанция е приела, че е обвързана от нотариалното удостоверяване както за
обстоятелството, че поканата е била получена от Ж.М.Ж., така и за
обстоятелството, че са били спазени изискванията на чл. 44 – 46 ГПК. Връчването
разглежда като фактическо действие, което не може да бъде оспорвано по чл. 26 и
сл. ЗЗД. Районният съд е на мнение, че нотариусът се е убедил в способността на
адресата да получи документа, който му се връчва, респективно да го разбере.
Въззивният съд
приема следното. Фактическият състав на правото по чл. 31, ал. 2 ЗС обема:
право на собственост върху идеална част от общата вещ, общата вещ да се
използува лично само от някои от съсобствениците, лишаване от ползата и писмено
поискване. Писменото поискване от лишения ползвател е едностранна сделка от
категорията на адресираните, тоест тя поражда правно действие от момента на
получаването от съответния адресат. В настоящия случай страните спорят само
относно получаването на писменото поискване от наследодателя Ж.М.Ж..
По делото е
представена нотариална покана от въззиваемата до Ж.М.Ж., която по съдържанието
си е именно писмено поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС (л. 149). На гърба на
нотариалната покана е записано „Получател: Ж.Ж.“, под което е положен подпис. Има
и нотариално удостоверяване от 01. 06. 2012 г., съгласно което нотариалната
покана е била връчена на адресата Ж.Ж. на 29. 05. 2012 г. Така положеният
подпис за получател е бил оспорен и районният съд е открил производство по чл.
193, ал. 1 ГПК (л. 152). Съгласно експертното заключение по допуснатата съдебна
графическа експертиза не може да бъде даден отговор на въпроса дали подписът е
положен от Ж.М.Ж., или не (л. 162). Била е допусната и съдебно-медицинска
експертиза, според заключението по която към 01. 06. 2012 г. Ж.М.Ж. е имал
увреждане на очните дъна от невъзвратим характер и е бил практически сляп, като
не е можел да прочете нотариалната покана; освен това не е имал възможност да
разбере свойството и значението на извършеното действие и на връчването на
поканата (л. 211).
Нотариалното
удостоверяване, направено на гърба на нотариалната покана, е за факта на
„връчване на екземпляр от тази нотариална покана на адресата“, както и за
установяването на самоличността на адресата „Ж.Ж.“. Нотариусът може да възложи
връчването на поканата на служител от нотариалната си кантора (чл. 50 от Закона
за нотариусите и нотариалната дейност), както е в случая (л. 150). Служителят е
проверил самоличността на адресата при връчването на нотариалната покана (чл.
50 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност във връзка с чл. 44, ал. 1 ГПК). При това положение съдът е обвързан от материалната доказателствена сила
на удостоверяването, че поканата е била връчена лично на Ж.Ж.. Следователно
съответният извод на районния съд е правилен.
От друга
страна, предвид установената от съдебно-медицинската експертиза слепота на Ж.М.Ж.
към 01. 06. 2012 г., въззивният съд е на мнение, че за надлежното връчване на
нотариалната покана тя е трябвало му бъде прочетена. На гърба на нотариалната
покана липсва съответно изрично отбелязване. Нито изявлението на нотариуса,
нито изявлението на служителя от нотариалната кантора удостоверяват факта на
прочитането на нотариалната покана на Ж.М.Ж.. Въззиваемата (ищцата) не е
представила доказателства, от които да се установява фактът на прочитането на
нотариалната покана от служителя на нотариуса или от друго лице.
По изложените
съображения въззивният съд намира, че липсват доказателства за надлежното
завършване на фактическия състав по чл. 31, ал. 2 ЗС. Тогава акцесорната
претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД също е недоказана. Следователно
първоинстанционното решение е неправилно в съответната обжалвана част и трябва
да бъде отменено в нея.
II.
Въззивниците оспорват
първоинстанционното решение в частта, в която са били осъдени да заплатят на
въззиваемата обезщетение за лишаване от ползването на нейните идеални части от
процесния недвижим имот в размер на по 285 лева и 81 стотинки за периода от 03.
02. 2015 г. до 20. 04. 2015 г.
Въззивниците
твърдят, че всъщност въззиваемата не е била лишена от ползването на процесния
недвижим имот, съответно оспорват възприетото от районния съд експертно
заключение и определената съобразно него стойност на обезщетенията. Страните не
спорят, че фактически са ползвали процесния недвижим имот през съответните
периоди, нито че въззиваемата писмено е поискала да ѝ заплащат
обезщетение за лишаване от ползването (което се установява и от нотариалната
покана на л. 116).
Въззивният съд
приема, че правото на обезщетение за лишаване от ползването на общата вещ
възниква само когато е налице именно лишаване.
То не възниква когато съсобственикът разполага с възможността да използва
вещта, но не желае да я използва (Тълкувателно
решение № 7 от 2. 11. 2012 г. на ВКС по тълкувателно дело № 7/2012 г., ОСГК).
Въззивниците (ответниците) са представили нотариална покана, с която заявяват,
че не възразяват и въззиваемата (ищцата) да ползва имота, като за тази цел
ѝ предоставят да ползва целия партерен етаж от къщата заедно с половината
от дворното място, включително и цялата намираща се в двора дървена барака (л.
130). На гърба на нотариалната покана е удостоверено, че тя е била връчена
лично на въззиваемата (ищцата) на 18. 02. 2015 г.
Между двете
нотариални покани е налице несъответствие. Въззиваемата (ишцата) е поискала
обезщетение за лишаването от ползването на 1/2 идеална част от къщата и
дворното място (съответно на установените ѝ квоти в съсобствеността),
докато въззивниците (ответниците) са ѝ предложили да ползва партерния
етаж от къщата (тоест по-малко от 1/2 от къщата). Освен това къщата като обща
вещ по смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗС има предназначението на жилищна сграда. Следователно
когато въззиваемата (ищцата) е поискала обезщетение за лишаването от ползването
на 1/2 идеална част от нея и доколкото не е посочила друго, трябва да се
приеме, че тя е имала предвид лишаването от ползването на къщата съобразно това
нейно предназначение. Партерният етаж на къщата обаче е част от нея, която по
предназначение не е жилище (в този смисъл е съдебно-техническата експертиза, л.
258). Що се отнася до 1/2 идеална част от дворното място, въззивният съд
споделя съдебната практика, според която застроеният поземлен имот, който е
реално неподеляем, губи характера си на самостоятелен обект на вещни права и
придобива обслужващо предназначение спрямо построената в него сграда
(определение № 273/2020 г. по гр. д. № 784/2020 г., II г. о., ГК, ВКС). Следователно
лишеният от правото на ползване съсобственик има интерес да ползва застроения
поземлен имот дотолкова, доколкото може да ползва построената жилищна сграда,
освен ако изрично не е заявил друго. След като вече беше изяснено, че
въззивниците (ответниците) не са предоставили възможност на въззиваемата
(ищцата) да използва къщата съобразно притежаваните от нея идеални части и по
предназначение, то те не са ѝ предоставили възможност да използва
пълноценно и 1/2 идеална част от дворното място. При това положение в
разглеждания случай въззивниците (ответниците) само формално са предложили на въззиваемата (ищцата) да ползва общата
вещ, а по същество не са ѝ
предложили да ползва процесния недвижим имот съобразно правата ѝ в
съсобствеността. Следователно крайният извод на районния съд, че е налице
лишаване от ползването на общата вещ, е правилен.
На следващо място въззивниците (ответниците)
твърдят, че решението е неправилно в същата част и поради неправилно определяне
на дължимия размер на обезщетението. Поддържат, че кредитираното от районния
съд експертно заключение на вещото лице А.Ц. е непълно и необосновано и в тази
част. В частност твърдят, че неправилно обезщетението за ползване е било
определено въз основа на наема като сделка без да се отчитат особеностите на
имота, а също така и на финансовите тежести, които съпътстват наема за разлика
от обезщетението. Заявяват, че вещото лице е трябвало да приложи съответни
корекционни коефициенти. От друга страна, въззиваемата твърди, че експертното
заключение на вещото лице А.Ц. е обосновано и подробно.
Въззивният съд
приема, че размерите на обезщетенията по така предявените искове са определени
правилно от районния съд въз основа на обоснованите, пълни и ясни експертни
заключения на вещото лице А.Ц., които въззивният съд също кредитира. По-точно
вещото лице е приело, че коригиращ коефициент за съсобственост не следва да се
прилага, а съобразяването на данък сгради, такса смет и данък върху дохода на
физическото лице е правен въпрос (л. 309).
Въззивният съд
констатира, че в първоинстанционното решение липсва част, в която да е бил
уважен акцесорен по тази претенция
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предвид
изложеното първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено и в тази обжалвана
част като правилно.
III.
Въззивникът М.Ж.М. обжалва
първоинстанционното решение и в частта по сметките, в която районният съд е
отхвърлил претенцията му относно извършването на ремонт на комина на къщата.
Твърди, че се касае за необходими разноски по отношение на обща част, свързани
с поддържането на вещта в състояние, годно да бъде използвана по
предназначение. От друга страна, въззиваемата заявява, че коминът не може да се
третира като обща част, защото е налице съсобственост, а не етажна собственост.
Според нея по делото липсват годни доказателствени средства за съответни
разходи (заключението на вещото лице не е документ за извършени разходи).
Допълва, че претенцията на въззивника е за подобрения,
била е уточнена като такава след указания от районния съд и правилно е била
отхвърлена, защото не се касае за подобрение, а за разноски.
Страните
споделят извода на районния съд, че коминът на къщата е бил ремонтиран и че
този ремонт съставлява разноски за поддържането на съсобствената вещ в
състояние, годно тя да бъде използвана по предназначение. Претенцията е била
изрично квалифицирана от въззивника като такава за подобрение на стойност 1 500
лева (л. 110 и сл.) и при уточняването на времето на всички претендирани
подобрения отново е била обозначена като подобрение (л. 174, гръб). При
постановяване на решението районният съд е приел, че не е налице подобрение, а
разноски, като само на това основание е отхвърлил иска.
Страните в процеса не са длъжни да дадат
правна квалификация на исканията си. Ако ли дадат правна квалификация, тя не
обвързва съда. Районният съд има задължение служебно да даде правилната правна
квалификация на исканията на страните, при която да се произнесе по тях. С
отхвърлянето на иска за необходимите разноски за ремонта на комина само поради
неправилната правна квалификация, дадена му от страната, той е допуснал
съществено процесуално нарушение.
Въззивният съд
също е длъжен служебно да следи за правилната правна квалификация (т. 2 от Тълкувателно
решение № 1 от 2013 г. по тълкувателно дело № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Освен констатацията на районния съд и на страните, че иска за ремонта на комина
всъщност е за необходими разноски, във връзка с правната квалификация на този
иск може да се добави следното. За да даде правна квалификация на исканията за
подобрения от въззивника (ответника), районният съд е съобразил т. I. 5 от Постановление на Пленума
на ВС № 6 от 1974 г. и е приел, че подобренията са извършени от въззивника
(ответника) в качеството му на съсобственик без съгласието на другия
съсобственик (въззиваемата/ищцата). При това положение е дал правна
квалификация на всички претендирани подобрения по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Районният
съд не е отчел, че въззивникът (ответникът) претендира някои от подобренията
като осъществени преди смъртта на наследодателя му през 2013 г., тоест преди да
стане съсобственик на процесния недвижим имот. В това число попада и
претенцията за „подобрение“ чрез ремонт на комина, което след уточнение се
твърди да е било осъществено през 2012 г. Следователно въззивният съд приема
правилната правна квалификация на искането с оглед твърденията на въззивника
(ответника) е за неоснователно
обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
От
свидетелските показания се установява, че коминът на къщата е бил разцепен на
две, поради което е бил разрушен и иззидан наново (л. 176). В констативната
част на неоспорената от въззиваемата съдебно-техническа експертиза на вещото
лице А.Ц. се установява изпълнения комин (л. 267), като общата стойност на труда
и вложените материали по събарянето на стария комин, презиждането и измазването
на новия се оценява на 1 020 лева и 28 стотинки към момента на ремонта (л.
284). Заключението на вещото лице е достатъчно за пълното и главно доказване на
сторените необходими разноски. Представянето и на документи, удостоверяващи
разноските, не е необходимо. Към момента на ремонта въззиваемата е била
съсобственица на 1/2 идеална част от къщата, следователно дължимите от нея
необходими разноски са в размер на 510 лева и 14 стотинки.
С оглед
изложеното първоинстанционното решение трябва да бъде отменено като неправилно
в частта, в която искът на въззивника срещу въззиваемата е бил отхвърлен за
разликата от 7 086 лева и 72 стотинки до 7 596 лева и 86 стотинки и
вместо това въззиваемата трябва да бъде осъдена за сумата от 510 лева и 14
стотинки при правилната правна квалификация.
Въззивният съд
приема, че неточната правна квалификация на претенцията за необходими разноски
за ремонта на комина не е довела до неправилно разпределение на
доказателствената тежест. Що се отнася до правната квалификация на
подобренията, осъществени преди 2013 г., първоинстанционното решение не е било
обжалвано и е влязло в сила в съответната част.
Обобщение. Предвид
всичко изложено, въззивният съд приема, че първоинстанционното решение трябва
да бъде потвърдено като правилно в следните обжалвани части: 1. относно
възлагателните претенции; 2. относно начина на извършване на делбата; 3.
относно пазарната стойност на недвижимия имот; 4. относно частично уважената
претенция на въззиваемата по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от 03. 02. 2015 г. до
20. 04. 2015 г.
Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено като неправилно в обжалваната част относно частично уважената
претенция на въззиваемата по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от 01. 06. 2012 г. до
20. 04. 2015 г. и частично уважената акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
като вместо това претенциите следва да бъдат отхвърлени. То трябва да бъде отменено като
неправилно и в обжалваната част, в която претенцията на М.Ж.М. за необходимите
разноски за ремонт на комина на къщата през 2012 г. е била отхвърлена при
правна квалификация по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и вместо това претенцията му следва да
бъде частично уважена до размера от 510 лева и 14 стотинки при правна
квалификация по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Съдебни разноски.
Предвид изхода на спора и въз основа на чл. 355 и чл. 78 ГПК съдът следва да
пристъпи към присъждане на разноски.
Първата
инстанция е определила разноски за държавни такси в тежест на ищцата в
първоинстанционното производство както следва: 3 280 лева с оглед дяла
ѝ в съсобствеността, които трябва да останат непроменени. С оглед
преценката на въззивния съд за неоснователност на претенциите по сметки на
ищцата по чл. 31, ал. 2 ЗС и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в нейна тежест трябва да
бъде заплащането на цялата държавна такса по тези искове – 172 лева. С оглед
частичната основателност на претенцията на М.Ж.М. за подобрения по чл. 61, ал.
2 ЗЗД ищцата трябва да заплати държавна такса в размер на 283 лева и 46
стотинки, а предвид частичната основателност на претенцията му за необходими
разноски (ремонт на комина) по чл. 59, ал. 1 ЗЗД трябва да бъде осъдена да
заплати държавна такса в размер на 20 и 41 стотинки. Присъдените от районния
съд разноски за държавна такса по останалите претенции (по чл. 31, ал. 2 ЗС и
по чл. 59 ЗЗД) остават непроменени. Тогава общо дължимите от ищцата държавни
такси в първоинстанционното производство са в размер на общо 5 045 лева и 15 стотинки.
Тоест ищцата трябва да бъде осъдена да заплати още 112 лева и 29 стотинки –
държавни такси по платежна сметка на Софийския районен съд.
Първата
инстанция е отредила разноски за държавни такси в тежест на ответниците, в
които също трябва да се внесат частични изменения. От общите държавни такси, за
които са били осъдени ответниците В.Е.Ж. и С.Ж.М., трябва да бъдат извадени по
92 лева и 38 стотинки. Ответникът М.Ж.М. трябва да бъде осъден да заплати
следните държавни такси: 1093 лева и 33 стотинки съобразно дяла му в
съсобствеността, 171 лева и 36 стотинки за претенцията на ищцата по чл. 59 ЗЗД,
25 лева и 32 стотинки за неоснователната част от собствената му претенция за
подобрения по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, 50 лева за изцяло отхвърления му иск по чл.
30, ал. 3 ЗС и 39 лева и 59 стотинки за неоснователната част от претенцията му
за необходими разноски (ремонт на комина) по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Общо дължимите
разноски за държавни такси от ответника М.Ж.М. в първоинстанционното
производство са в размер на 1 379 лева и 60 стотинки. Първоинстанционното
решение трябва да бъде съответно отменено в съответните части по разноските.
В
първоинстанционното производство по допускане на делбата ищцата е сторила разноски за възнаграждение
на вещо лице в размер на 200 лева и за адвокатско възнаграждение за един
адвокат в размер на 4 000 лева, което районният съд е редуцирал по чл. 78,
ал. 5 ГПК до 2 990 лева. В производството по извършването на делбата
ищцата е сторила разноски в размер на 1 180 лева за възнаграждения на вещи
лица и 4 000 лева адвокатско възнаграждение за един адвокат. Със списъка по
чл. 80 ГПК е уточнила, че адвокатското възнаграждение се състои от 2 900
лева за претенциите по сметки от и срещу ищцата и 1 100 лева по чл. 7, ал.
8 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Освен
това е направила разноски за издаване на съдебни удостоверения в размер на 20
лева и банкови такси в размер на 10 лева. За всички разноски са представени
доказателства. Тогава общо сторените от нея разноски в първоинстанционното са в
размер на 8 400 лева.
Доколкото
ищцата не е уточнила как се формира адвокатското възнаграждение за претенциите
по сметки в размер на 2 900 лева по всяко от претенциите от и срещу нея,
съдът следва да приеме, че то се формира наравно. Ищцата е предявила срещу
ответниците общо пет претенции по сметки (четири от които срещу тримата
ответници и една от които срещу ответниците С.Ж.М. и М.Ж.М.), а ответникът М.Ж.М.
е предявил срещу нея една претенция за подобрения, една претенция за необходими
разноски и една претенция по чл. 30, ал. 3 ЗС. Тогава адвокатското
възнаграждение се формира на основата на средно 362 лева и 50 стотинки на
претенция по сметки. И петте претенции по сметки на ищцата са били частично
уважени, две от които обаче е трябвало да бъдат изцяло отхвърлени. При това
положение пропорционално на двете частично уважени претенции по сметки срещу
тримата ответници дължимото адвокатско възнаграждение е 325 лева и 67 стотинки
или по 108 лева и 56 стотинки на ответник; останалите две претенции по сметки
срещу тримата ответници въззивният съд приема за изцяло неоснователни, поради
което разноски за адвокатско възнаграждение по тях не следва да се присъждат;
пропорционално на уважената част на петата претенция по сметки срещу двамата
ответници С.Ж.М. и М.Ж.М. е 75 лева и 7 стотинки или по 37 лева и 54 стотинки
на ответник. От друга страна, претенциите на ответника М.Ж.М. за подобрения са
били частично отхвърлени, като пропорционално на отхвърлената им част той
трябва да бъде осъден да плати 29 лева и 73 стотинки; претенцията за необходими
разноски за ремонт на комина частично се отхвърля, като пропорционално на
отхвърлената част той трябва да бъде осъден да плати 235 лева и 66 стотинки;
претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС е била изцяло отхвърлена, поради което той
трябва да заплати 362 лева и 50 стотинки по нея. Следователно всеки от тримата
ответници следва да заплати следните разноски за адвокатско възнаграждение по
предявените от и срещу ищцата претенции по сметки:
-
ответницата В.Е.Ж.: 108 лева и 56
стотинки;
-
ответницата С.Ж.М.: 146 лева и 10
стотинки;
-
ответникът М.Ж.М.: 773 лева и 99
стотинки.
За да се
получи крайният резултат на дължимите разноски за адвокатско възнаграждение на
ищцата за цялото първоинстанционно производство, към горните суми трябва да
бъдат прибавени редуцираните стойности на разноски за адвокатско възнаграждение
от фазата по допускането на делбата, тоест по още 996 лева и 67 стотинки на
ответник. Тогава крайният резултат на всички дължими за цялото
първоинстанционно производство (по допускане и по извършване на делбата)
разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ищцата е:
-
от ответницата В.Е.Ж.: 1 105
лева и 23 стотинки;
-
от ответницата С.Ж.М.: 1 142
лева и 77 стотинки;
-
от ответника М.Ж.М.: 1 770
лева и 66 стотинки.
Относно
възнагражденията за вещи лица, въззивният съд приема претенцията по чл. 86, ал.
1 ЗЗД за изцяло неоснователна, поради което възнагражденията за вещите лица по
съдебно-счетоводната експертиза и по съдебно-графическата експертиза трябва да
останат за сметка на ищцата. Претенциите на М.Ж.М. за подобрения и за необходими
разноски са частично неоснователни, поради което в полза на ищцата следва да
бъдат присъдени пропорционално разноски за възнагражденията на вещите лица по
съдебно-техническите експертизи (С.С.– общо 320 лева, и А.Ц. – общо 570 лева);
що се отнася до претенцията му за подобрения (овощни дръвчета и лози),
доколкото тя е изцяло основателна, възнаграждението по съдебната агротехническа
експертиза (140 лева) трябва да остане за сметка на ищцата. По двете
основателни претенции на ищцата по сметки спрямо тримата ответници, съответно
спрямо ответниците С.Ж.М. и М.Ж.М. също следва да бъдат присъдени разноски
пропорционално на уважените части (от възнагражденията за съдебно-техническите
експертизи). Претенциите на М.Ж.М. по сметки спрямо ищцата (с изключение на
тези за овощните дръвчета и лозите) са частично неоснователни, поради което той
трябва да бъде осъден да ѝ заплати пропорционално разноски за
възнаграждение по съдебно-техническите експертизи.
Разноските
по съдебно-техническите експертизи трябва да бъдат разделени на броя на
претенциите по сметки, във връзка с които са били допуснати (пет претенции на
ищцата и две претенции на М.Ж.М.). Тогава средната стойност на разноските за
възнаграждение на вещо лице по претенция по сметки е 127 лева и 14 стотинки.
Доколкото две от претенциите по сметки на ищцата срещу тримата ответници
въззивният съд приема за неоснователни, разноски за възнаграждението на вещите
лица по тях трябва да останат в тежест на ищцата. Другите две от претенциите по
сметки на ищцата срещу тримата ответници са частично основателни, поради което
ответниците трябва да заплатят разноски на ищцата по тях пропорционално на
уважените части: 114 лева и 22 стотинки или по 38 лева и 7 стотинки на
ответник. Претенцията на ищцата срещу ответниците С.Ж.М. и М.Ж.М. е частично
основателна, поради което тези двама ответници трябва да бъдат осъдени да
заплатят на ищцата пропорционално разноски: 22 лева и 33 стотинки или по 13
лева и 17 стотинки на ответник. По частично неоснователната претенция по сметки
(с изключение на овощните дръвчета и лозите) спрямо ищцата М.Ж.М. ѝ дължи
пропорционални разноски за възнаграждения на вещите лица по
съдебно-техническите експертизи в размер на 22 лева и 54 стотинки. При това
положение ответниците трябва да бъдат осъдени да заплатят разноските за
възнаграждения на вещи лица в полза на ищцата както следва:
-
ответницата В.Е.Ж.: 38 лева и 7
стотинки;
-
ответницата С.Ж.М.: 51 лева и 24
стотинки;
-
ответникът М.Ж.М.: 73 лева и 78
стотинки.
По делото има
данни за заплащането на такси за съдебни удостоверения от ищцата в размер на 10
лева и 90 стотинки. От друга страна, от представените от нея платежни документи
не се установява заплащането на претендираните банкови такси. Доколкото двете
съдебни удостоверения, за които има данни да са били заплатени такси в размер
на 10 лева и 90 стотинки, са били издадени във връзка с оборването на
възлагателната претенция на ответника М.Ж.М., която е неоснователна, той трябва
да бъде осъден да заплати сторените разноски.
В обобщение,
всички съдебни разноски, които ответниците дължат на ищцата за цялото
първоинстанционно производство (по допускане и извършване на делбата), са
следните:
-
ответницата В.Е.Ж.: 1 143
лева и 30 стотинки;
-
ответницата С.Ж.М.: 1 194
лева и 1 стотинка;
-
ответникът М.Ж.М.: 1 855
лева и 34 стотинки.
Първоинстанционното
решение трябва да бъде частично отменено в съответните части за разноските, на
които са осъдени ответниците В. Е.Ж. и С.Ж.М.. Що се отнася до ответника М.Ж.М.,
той трябва да бъде осъден да заплати още 326 лева и 31 стотинки.
От друга страна,
ищцата също дължи на ответниците разноски съобразно отхвърлените ѝ
претенции по сметки и предвид уважените претенции по сметки на ответника М.Ж.М..
По делото има доказателства, че тримата ответници съвместно (доколкото в
платежния документ не е конкретно посочен нито един от тях) са сторили разноски
за възнаграждение на вещото лице по съдебно-графическата експертиза в размер на
150 лева. По делото има доказателства също така, че ответниците са сторили
разноски за възнаграждение на вещото лице С.С.в размер на общо 420 лева; за
възнаграждение на вещото лице А.Ц. общо 640 лева; за възнаграждения на вещите
лица по съдебно-медицинската експертиза в размер на 450 лева; разноски по
претенцията за подобрения на М.Ж.М. (овощни дръвчета и лози) за възнаграждение
на вещите лица по агротехническата експертиза в общ размер на 170 лева и 85
стотинки.
След
като въззивният съд приема за изцяло неоснователна претенциите по сметки на
ищцата, във връзка с които ответниците са поискали съдебно-графическата и
съдебно-медицинската експертиза, то сторените по тези експертизи разноски
трябва да им бъдат заплатени изцяло от ищцата – общо 600 лева или по 200 лева
на ответник. Съдебно-техническите експертизи са били допуснати въз основа на
четири претенции по сметки на ищцата срещу тримата ответници, една претенция по
сметки на ищцата срещу ответниците С.Ж.М. и М.Ж.М. и по претенции по сметки на М.Ж.М.
срещу ищцата. При това положение средните разноски по съдебно-техническите
експертизи за една претенция възлизат на 176 лева и 67 стотинки. Две от
претенциите по сметки на ищцата срещу тримата ответници въззивният съд приема
за изцяло неоснователни, поради което ищцата трябва да заплати на тримата
ответници 353 лева и 34 стотинки или по 117 лева и 78 стотинки на ответник;
останалите две претенции по сметки на ищцата спрямо тримата ответници са частично
неоснователни, като пропорционално на неоснователната им част ищцата трябва да
бъде осъдена да заплати на ответниците 194 лева и 62 стотинки или по 64 лева и
87 стотинки на ответник. Претенцията по сметки на ищцата спрямо ответниците С.Ж.М.
и М.Ж.М. е частично неоснователна, като пропорционално на неоснователната част
ищцата дължи общо 140 лева и 8 стотинки или по 70 лева и 4 стотинки на
ответник. Що се отнася до претенциите по сметки на ответника М.Ж.М. срещу
ищцата (с изключение на овощните дръвчета и лозите), пропорционално дължимите
разноски за възнаграждения на вещите лица по съдебно-техническите експертизи са
в размер на 145 лева и 35 стотинки. В полза на ответника М.Ж.М. трябва да бъдат
присъдени разноските за възнаграждения на вещите лица по съдебната
агротехническа експертиза в пълен размер. При това положение ищцата трябва да
бъде осъдена да заплати на ответниците разноски в цялото първоинстанционно
производство (по допускане и по извършване на делбата) както следва:
-
в полза на ответницата В.Е.Ж. –
382 лева и 65 стотинки;
-
в полза на ответницата С.Ж.М. –
452 лева и 69 стотинки;
-
в полза на ответника М.Ж.М. – 768
лева и 89 стотинки.
Доколкото
с първоинстанционното решение ищцата е била вече осъдена да заплати част от
посочените разноски на ответниците, тя следва да бъде осъдена да им заплати и
разликите до пълните размери.
В производството пред въззивната
инстанция въззивниците са сторили авансови
разноски по въззивната жалба в размер на по 115 лева (въззивниците В.Е.Ж. и С.Ж.М.),
съответно 140 лева (въззивникът М.Ж.М.), които са и претендирали. Предвид
изхода на делото и с оглед основателната част от въззивната жалба въззивният
съд намира, че въззиваемата трябва да бъде осъдена да заплати в полза В.Е.Ж. и С.Ж.М.
по 50 лева. С оглед частичната основателност на въззивната жалба и в частта
относно претенцията на въззивника М.Ж.М. в негова полза въззиваемата трябва да
заплати общо 60 лева и 20 стотинки.
Освен
така сторените авансови разноски въззивният съд следва да осъди въззивниците да
заплатят и по половината от държавната такса за делбата от първоинстанционното
производство. Така всеки въззивник трябва да бъде осъден да заплати по 546 лева
и 67 стотинки по платежна сметка на Софийския градски съд.
Въззиваемата
е сторила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лева,
което е доказано по основание и осъществяване. Въззивниците не са направили
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК в настоящото производство. Поради липса на
уточнение въззивният съд приема, че така уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение се разпределя равномерно по всяка една от линиите на защита във
въззивното производство: 1. относно възлагателните претенции и начина на
извършването на делбата; 2. относно претенциите по сметки по чл. 31, ал. 2 ЗС и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 3. относно другата претенция по сметки по чл. 31, ал. 2 ЗС;
4. и относно претенцията за необходими разноски (ремонт на комина). Тогава
средното адвокатско възнаграждения за една линия на защита е в размер на 750
лева. Предвид неоснователността на въззивната жалба в частта относно
възлагателните претенции и начина на извършването на делбата тримата въззивници
трябва да заплатят на въззиваемата 750 лева (или по 250 лева на въззивник). С
оглед основателността на въззивната жалба относно претенциите по сметки по чл.
31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивниците не следва да заплащат разноски
за адвокатско възнаграждение на въззиваемата по тази линия на защита. Поради
неоснователността на въззивната жалба в частта досежно другата претенция по чл.
31, ал. 2 ЗС, въззивниците трябва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемата
още 750 лева (по 250 лева на въззивник). Предвид частичната основателност на
въззивната жалба относно необходимите разноски (ремонта на комина), въззивникът
М.Ж.М. трябва да бъде осъден да заплати пропорционално и 255 лева и 8 стотинки
разноски за адвокатско възнаграждение по последната линия на защита.
В
обобщение, въззивниците трябва да бъдат осъдени да заплатят в полза на
въззиваемата разноски за адвокатско възнаграждение както следва:
-
въззивницата В.Е.Ж. – 500 лева;
-
въззивницата С.Ж.М. – 500 лева;
-
въззивникът М.Ж.М. – 755 лева и 8
стотинки.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от Софийския
районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския районен съд
за 2011 г. в частта, в която се
отхвърлят предявените от В. Е.Ж., ЕГН: **********, с адрес: ***, и от С.Ж.М.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, претенции за възлагане по реда на чл. 349, ал. 2
от Гражданския процесуален кодекс в общ
дял на втория жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, състояща се от
приземен и два жилищни етажа, с разгърната застроена площ от 334,39 кв. м.,
построена в дворно място, находящо се в с. Чепинци, ул. „*****, Столична
община, съставляващо УПИ VI – 776 oт кв. 8 по плана на с. Чепинци, с площ по
скица от 610 кв. м., както и в общ дял
на В. Е.Ж., на С.Ж.М. и на М.Ж.М., ЕГН: **********, на дворното място, находящо се в с. Чепинци, ул. „******, Столична
община, съставляващо УПИ VI – 776 oт кв. 8 по плана на с. Чепинци, с площ по
скица от 610 кв. м.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския
районен съд за 2011 г. в частта, в
която се отхвърля предявената от М.Ж.М., ЕГН: **********, с адрес: ***,
претенция за възлагане по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК в дял на третия жилищен етаж от двуетажна
жилищна сграда, състояща се от приземен и два жилищни етажа, с разгърната
застроена площ от 334,39 кв. м., построена в дворно място, находящо се в с.
Чепинци, ул. „******, Столична община, съставляващо УПИ VI – 776 oт кв. 8 по
плана на с. Чепинци, с площ по скица от 610 кв. м., както и в общ дял на М.Ж.М., на В. Е.Ж. и на С.Ж.М.,
на дворното място, находящо се в с. Чепинци, ул. „******, Столична община,
съставляващо УПИ VI – 776 oт кв. 8 по плана на с. Чепинци, с площ по скица от
610 кв. м.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския
районен съд за 2011 г. в частта, в
която на основание чл. 348 от Гражданския процесуален кодекс следния недвижим
имот: дворно място, находящо се в с.
Чепинци, ул. „******, Столична община, съставляващо УПИ VI – 776 oт кв. 8 по
плана на с. Чепинци, с площ по скица от 610 кв. м., ведно с находящата се в него двуетажна жилищна сграда, състояща се
от приземен и два жилищни етажа, с разгърната застроена площ от 334,39 кв. м.,
е изнесен на публична продан и е определена пазарна стойност на имота в размер
на 164 000 лева.
ОТМЕНЯВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския
районен съд за 2011 г. в частта, в
която В.Е.Ж., С.Ж.М. и М.Ж.М. са осъдени да заплатят на Л.М.И., ЕГН: **********,
с адрес: ***, ж. к. „******по исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 от
Закона за собствеността сумата от по 968
лева и 33 стотинки, представляваща припадащата им се част от наследено от
тях задължение на техния наследодател и първоначален ответник по делото Ж.М.Ж.,
ЕГН: **********, за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от Закона за
собствеността за това, че е ползвал изцяло имота, находящ се в с. Чепинци, ул. „******,
Столична община, за периода от
01.06.2012 г. до 01.03.2013 г., ведно със законната лихва, считано от
20.04.2015 г. до окончателното плащане, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ исковете на Л.М.И. с правно основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността срещу В.Е.Ж., С.Ж.М. и М.Ж.М. до уважения размер на сумите по 968 лева и 33 стотинки, представляващи наследено от тях задължение на техния наследодател и първоначален ответник Ж.М.Ж. за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността за това, че е ползвал изцяло имота, находящ се в с. Чепинци, ул. „******, Столична община, за периода от 01.06.2012 г. до 01.03.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 20.04.2015 г. до окончателното плащане.
ОТМЕНЯВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския
районен съд за 2011 г. в частта, в
която В.Е.Ж., С.Ж.М. и М.Ж.М. са осъдени да заплатят на Л.М.И. по исковете с
правно основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите сумата от
по 253 лева и 29 стотинки,
представляваща мораторна лихва за периода от 01.06.2012 г. до 20.04.2015 г., начислена върху припадащото се на
всеки от тях задължение за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от Закона
за собствеността в размер на по 968 лева и 33 стотинки за периода от 01.06.2012
г. до 01.03.2013 г., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ исковете на Л.М.И.
с правно основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите срещу В.Е.Ж.,
С.Ж.М. и М.Ж.М. до уважения размер на сумите по 253 лева и 29 стотинки, представляващи мораторна лихва за
периода от 01.06.2012 г. до 20.04.2015
г., начислена върху припадащото се на всеки от тях задължение за заплащане
на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността в размер на по 968
лева и 33 стотинки за периода от 01.06.2012 г. до 01.03.2013 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския
районен съд за 2011 г. в частта, в
която В.Е.Ж., С.Ж.М. и М.Ж.М. са осъдени да заплатят на Л.М.И. по
исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността сумата от по 285
лева и 81 стотинки, представляваща припадащата се част от обезщетението за
лишаване от ползване на 1/2 ид. ч. от имота, находящ се в с. Чепинци, ул. „******,
Столична община, за периода от
03.02.2015 г. до 20.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от
20.04.2015 г. до окончателното плащане.
ОТМЕНЯВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския
районен съд за 2011 г. в частта, в
която искът на М.Ж.М. с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД срещу Л.М.И. е отхвърлен
за разликата от уважения размер 7 086
лева и 72 стотинки до сумата 7 596
лева и 82 стотинки, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 59, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите Л.М.Ж. да заплати на М.Ж.М.
сумата от 510 лева и 14 стотинки,
представляваща необходими разноски за ремонтирането (материали и труд) на
комина на двуетажната жилищна сграда, находяща се в с. Чепинци, ул. „******,
Столична община, през 2012 г.
В останалите
части решение № 5845, постановено на 09.
01. 2019 г. от Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа
на Софийския районен съд за 2011 г., не е било обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА въз основа на чл.
355 от Гражданския процесуален кодекс Л.М.И. да заплати по платежна сметка на
Софийския районен съд още 112 лева и 29 стотинки – държавна такса
в първоинстанционното производство; да заплати на В.Е.Ж. още 312 лева и 35 стотинки –
разноски в първоинстанционното производство; да заплати на С.Ж.М. още 339 лева и 99 стотинки – разноски в първоинстанционното
производство; и да заплати на М.Ж.М. още
406 лева и 13 стотинки – разноски в
първоинстанционното производство.
ОТМЕНЯВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския
районен съд за 2011 г. в частта за разноските, в която В.Е.Ж. е осъдена да
заплати на основание чл. 355 от Гражданския процесуален кодекс по платежна
сметка на Софийския районен съд държавна такса в първоинстанционното
производство за разликата от 1 093
лева и 33 стотинки до 1 185
лева и 71 стотинки, както и в частта за разноските, в която В.Е.Ж. е
осъдена да заплати в полза на Л.М.И. разноски в първоинстанционното
производство за разликата от 1 143 лева и 30 стотинки до 1 185 лева и 71 стотинки.
ОТМЕНЯВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския
районен съд за 2011 г. в частта за разноските, в която С.Ж.М. е осъдена да
заплати на основание чл. 355 от Гражданския процесуален кодекс по платежна
сметка на Софийския районен съд държавна такса в първоинстанционното
производство за разликата от 1 264
лева и 69 стотинки до 1 357
лева и 7 стотинки, както и в частта за разноските, в която С.Ж.М. е осъдена
да заплати в полза на Л.М.И. разноски в първоинстанционното производство за
разликата от 1 194 лева и 1
стотинка до 1 529 лева и 3
стотинки.
ОТМЕНЯВА решение №
5845, постановено на 09. 01. 2019 г. от
Софийския районен съд, 56-и състав, по гр. д. № 49003 по описа на Софийския районен
съд за 2011 г. в частта за разноските, в която М.Ж.М. е осъден да заплати на
основание чл. 355 от Гражданския процесуален кодекс по платежна сметка на
Софийския районен съд държавна такса в първоинстанционното производство за
разликата от 1 379 лева и 60
стотинки до 1 491 лева и 89
стотинки. ОСЪЖДА М.Ж.М. да
заплати в полза на Л.М.И. още 326 лева и
31 стотинки – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА въз основа на чл.
355 от Гражданския процесуален кодекс Л.М.И. да заплати в полза В.Е.Ж. и С.Ж.М.
по 50 лева, а в полза на М.Ж.М. 60 лева и 20 стотинки – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 355 от Гражданския процесуален кодекс В.Е.Ж. да заплати в полза на Л.М.И. сумата
от 500 лева – разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 355 от Гражданския процесуален кодекс С.Ж.М. да заплати в полза на Л.М.И.
сумата от 500 лева – разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 355 от Гражданския процесуален кодекс М.Ж.М. да заплати в полза на Л.М.И.
сумата от 755 лева и 8 стотинки –
разноски във въззивното производство.
Решението подлежи
на обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от Гражданския
процесуален кодекс пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването на преписа.
Служебно
изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Председател:
Членове:
1.
Особено
мнение на младши съдия Любомир Игнатов
Не съм
съгласен с мнението на мнозинството относно възлагателната претенция на М.Ж.М.
и начина на извършване на делбата.
Възлагателната
претенция на В.Е.Ж. и С.Ж.М. (ВКС вече е имал повод да се произнесе, че е
възможно неподеляемо жилище да бъде възложено в общ дял на двама съделители по
чл. 349, ал. 2 ГПК – определение 214/2018 по гр. д. № 3935/2017 г., I г. о., ГК; по мое мнение е
допустимо подобна съвместна претенция да бъде направена дори и делбата да не се
осъществява по колена, след като съответните съделители са изразили съгласие за
възлагане в общ дял), от една страна, и тази на М.Ж.М., от друга, са направени
своевременно. Към момента, в който са били направени, съответните етажи от
къщата не са били обособени като самостоятелни обекти на правото на
собственост, годни да бъдат обект и на възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК.
Впоследствие обаче е бил изготвен и одобрен инвестиционен проект, въз основа на
който двата жилищни етажа със съответните принадлежности могат да бъдат
обособени като самостоятелни обекти в съответствие с изискванията на чл. 40 и
чл. 203 ЗУТ. Дори и фактическото обособяване на двата самостоятелни обекта да
не е осъществено, одобреният инвестиционен проект е правнорелевантен факт,
който не може да бъде пренебрегнат от съда, а следва да бъде съобразен съгласно
чл. 235, ал. 3 ГПК (т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 2004 г. по тълкувателно
дело № 1 от 2004 г. на ОСГК на ВКС). Инвестиционният проект предвижда и място
за паркиране към всеки от двата самостоятелни обекта (л. 388).
При това
положение трябва да се приеме, че са налице две неподеляеми жилища (два самостоятелни
обекта) и да се изследва дали са налице и останалите предпоставки за
уважаването на възлагателните претенции. В тежест на Л.М.И. е било да докаже
положителните факти, че В.Е.Ж., С.Ж.М. и М.Ж.М. притежават друго жилище или
други жилища. Тя не е провела успешно пълно и главно доказване на тези факти
спрямо С.Ж.М. и М.Ж.М.. Те, от своя страна, са провели успешно пълно и главно
доказване чрез свидетелски показания, че са живели на съответните жилищни етажи
към момента на откриването на наследството. Що се отнася до В.Е.Ж., тя е
признала притежанието на друго жилище (л. 145).
При това
положение предпоставките по чл. 349, ал. 2 ГПК са налице спрямо С.Ж.М. и М.Ж.М.
и не са налице спрямо В.Е.Ж..
Доколкото
целта на производството по делба е да прекрати съсобствеността, продължаването
на съсобствеността чрез съвместно възлагане на двама съделители е възможно само
по изключение и при изричното им съгласие. В случая съгласието на съделителката
С.Ж.М. за продължаване на съсобствеността между нея и В.Е.Ж. е обусловено
родствените им и личните им отношения. Затова при липса на предпоставките за
възлагане спрямо В.Е.Ж. цялата съвместна претенция трябва да бъде отхвърлена,
дори и да са налице предпоставките за възлагане спрямо С.Ж.М.. При тези мотиви
първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено в съответната обжалвана
част.
Спрямо М.Ж.М.
са налице всички предпоставки по чл. 349, ал. 2 ГПК, поради което първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено в съответната обжалвана част като неправилно и
вместо това вторият етаж (жилищен) със съответните принадлежности трябва да му
бъде възложен. Възлагането на етажа и съответните принадлежности не засяга
правния интерес на М.Ж.М. да получи обезщетение за направените подобрения и
сторените необходими разноски (решение № 3/2019 по гр. д. № 768/2018 г., I г. о., ГК, ВКС).
Тогава делбата
следва да бъде извършена чрез възлагане на третия етаж (жилищен) и съответните
принадлежности в полза на М.Ж.М. и осъждането му да заплати парични уравнения в
полза на останалите съделители съобразно дяловете им в жилищния етаж и
принадлежностите и предвид установената от вещото лице А.Ц. пазарна стойност;
както и чрез изнасяне на публична продан на втория етаж (жилищен) заедно с
принадлежностите, като съделителите В.Е.Ж. и С.Ж.М. могат да участват при
наддаването (чл. 348, изр. второ ГПК).
Този начин на
извършване на делбата не злепоставя правата на съделителката Л.М.И., защото при
неизпълнение на задължението на М.Ж.М. за изплащане на полагащото ѝ се
парично уравнение заедно със законната лихва в срок съдебното решение за
възлагане се обезсилва по право и третият етаж (жилищен) ведно с
принадлежностите също ще се изнесе на публична продан (чл. 349, ал. 6 ГПК).
Освен това Л.М.И. би имала възможност да впише законна ипотека върху втория
жилищен етаж и принадлежностите за стойността на паричното уравнение и
съответната законна лихва (чл. 168, ал. 1, т. 2 ЗЗД).
Поради
изложените съображения първоинстанционното решение трябва да бъде отменено в
съответните части като неправилно и вместо това да се постанови възлагане на
третия етаж (жилищен) ведно със съответните принадлежности в полза на М.Ж.М..
Младши съдия Любомир Игнатов: