Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 25.06.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в
публичното заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 8146 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С Решение № 541118
от 21.11.2018 г. по гр. д. № 54816/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 141 състав съдът е осъдил М.К.П.,
ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, *** 23Б, на основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, сумата 1273,97 лева, представляваща цена за доставена
топлинна енергия за абонатен № ***** за периода м.07.2014 г. - 30.04.2016 г.,
сумата 13,02 лева, представляваща цена на услуга за дялово разпределение за
период м.05.2014 г. - 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
09.08.2017 г. до погасяването на вземанията, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД -
сумата 142,14 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода
01.09.2015 г. - 06.06.2017 г. върху главницата за стойност на доставена
топлинна енергия, като е отхвърлил исковете
по чл. 79 ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ до пълния предявен размер от 1972,37
лв. и за периода от м.05.2014г. до 30.06.2014г., досежно главницата за стойност
на топлинна енергия, и до пълния предявен размер от 15,05 лв. и за периода
м.06.2013г. - 30.04.2014г., досежно главницата за стойност на цена на услуга за
дялово разпределение, и исковете по чл. 86 ЗЗД за заплащане на мораторно
обезщетение за забава върху главницата за стойност на доставена топлинна
енергия до пълния предявен размер от 331,04 лв. и за периода от 15.09.2014 г.
до 31.08.2015 г., и за заплащане на мораторно обезщетение за забава в размер на
2,92 лв. за периода 15.09.2014г. - 06.06.2017г., претендирано върху главницата
за цена на услуга за дялово разпределени. СРС е осъдил на основание чл. 78, ал.
1 ГПК М.К.П., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД,
*** 23Б, сумата 473,73 лева, представляваща разноски, сторени в първоинстанционното
производство.
Недоволен от решението в отхвърлителната част е
останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му го обжалва с оплаквания за
незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. Искането му към въззивната
инстанция е да отмени решението на СРС в частта, в която исковете при
квалификацията на чл. 79, ал. 1
вр. чл. 150 ЗЕ от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени и да уважи
претенциите до пълния заявен размер. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М.К.П. оспорва жалбата по съображения
развити в депозирания по реда на чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор.
Третото лице - помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище
по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е осъдителен при
правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за осъждане на ответника за суми,
начислени на ответната страна като стойност на получена и разходвана от нея
топлинна енергия на процесния адрес, както и мораторна лихва върху главницата.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в исковата молба.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. От нотариален акт № *** т. III,
дело № 438/ 1979 г. и Удостоверение от ГИС София е видно, че М.К.П. е титуляр на 1/2
идеална част от правото на собственост върху процесния имот. Не са
представени доказателства за промяна на собствеността по отношение на имота
след този момент. Ето защо в качеството на титуляр на правото на собственост
въззиваемата страна е и страна по облигационното отношение за доставка на
топлинна енергия до топлоснабдения имот, като договорът касае обект с абонатен
№ *****. Въззиваемата отговаря за задълженията до размера на дела си в
собствеността върху имота.
Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че М.К.П. притежава
качеството на потребител на топлинна
енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е
променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона
термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на
топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна
собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно
право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост, от една страна, и
помагача на ищеца, от друга, има действие и по отношение на ответника М.К.П.. Видно от приложения по делото протокол от общото
събрание на етажните собственици към договор на ЕС с ФДР, същият е подписан е М.К.П.. Ето защо ответницата е клиент на топлинна енергия и
се намира в облигационно правоотношение с доставчика, по силата на което е
задължена към ищеца да заплаща цената на доставената ТЕ, съобразно дела й от
собствеността върху имота.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответницата по чл. 150, ал. З от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в частта, в която
районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на
топлинна енергия в размер на 1273,97 лева за периода от
месец юли 2014 г. до месец април 2016 г.
Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез
заключенията на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи.
От
заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд СТЕ, която съдът
кредитира като обективна и компетентна, се установява, че сумите за топлинна
енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата към
съответния период нормативна уредба.
Съгласно
заключението на СТЕ се установява,
че за целия посочен период в процесния апартамент е доставена и начислена
топлоенергия, намалена с технологичните загуби в абонатната станция. За
процесния имот е начислена топлоенергия отдадена от сградна инсталация за
отопление на имота и ползване на топла
вода, съобразно отчета на топлоразпределителите и водомерите за топла вода.
Според заключението реален отчет е извършен от фирма за дялово разпределение “Т.С.”
ЕООД, като са издавани изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон.
Според вещото лице, реално потребената топлоенергия
за процесния имот през процесния период е на стойност 2697,37 лева. Доколкото купувачът дължи цената на реално потребената
енергия, то при определяне дължимата цена следва да се вземат предвид не
стойностите на прогнозния дял, а тези, които се формират в резултат от
изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки. Въззиваемата дължи сумата
съобразно собствената й ½ идеална част от процесния недвижим имот.
Правилно първоинстанционният
съд е отхвърлил иска за главница за периода м.05.2014г. – м.06.2014г., тъй като
падежът за това вземане е настъпил повече от три години преди датата на
предявяване на иска (09.08.2017г.). Следователно давността за вземането през
този период е изтекла през м.07.2014г. и съгласно заключението на вещото лице
по СТЕ дължимата сума от въззиваемата страна е ½ от 2 547,94 лева
главница за периода м.07.2014г.-м.04.2016г. – 1273,97 лева, за които липсват
доказателства да са платени.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва. При това положение в полза на ищеца
съществува вземане за обезщетение за забава плащането на топлинна енергия, което
върху дължимата главница и за периода 01.10.2013г.-01.08.2016г. възлиза на 183,
44 лева, което е ½ от 366,89 лева, а върху неплатената такса за дялово
разпределение се дължи лихва за забава в размер на 4,80 лева, което е ½
от 9,60 лева.
Въззивната инстанция
споделя мотивната част на обжалваното решение относно дължимостта на сумите
през процесния период за услугата дялово разпределение. От направеното по делото възражение за частично погасяане на вземанията
следва, че М.К.П. дължи на въззивника сумата от 13,02 лева, представляваща
цена за услугата дялово разпределение за периода м.05.2014 г. – 30.04.2016 г.,
а вземането в размер на 2,04 лв. за периода м.06.2013г. - 30.04.2014г.,
начислено по фактура № **********/ 30.06.2014 г. е погасено по давност, тъй като съгласно ОУ на
ищцовото дружество за изпълнението на това задължение не е предвиден срок за
изпълнение, т.е. изискуемостта му настъпва незабавно след предоставяне на
услугата или най-късно с издаване на фактурата, т.е. в настоящия случай на
30.06.2014г., а както беше изложено и мотивирано по-горе всички вземания, чиято
изискуемост е настъпила преди 09.08.2014г.,са погасени по давност.
С оглед на горното,
правилен и законосъобразен се явява изводът на Софийски районен съд, че въззиваемата
страна може да отговаря само за ½ идеална част от недвижимия имот, тъй като
същата притежава ½ идеална част от процесния недвижим имот. По отношение
размера, определен от първостепенния съд, настоящият съдебен състав споделя
мотивите и изводите на същия , като следва да бъде кредитирана стойността,
дадена от заключението на СТЕ, тъй като същата отразява стойността на реално
потребената топлинна енергия за процесния имот и за процесния период и не е
оспорена от страните по делото.
Съгласно чл. 33, ал.1,
ал.2 от Общите условия /в сила от 12.03.2014г./, купувачът е длъжен да заплаща
месечната сума за топлинна енергия и стойността на реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на
изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуване на
съответната фактура на интернет страницата на продавача. Съгласно чл. 33, ал.4
и ал.5 от Общите условия, при забава в плащането потребителят дължи обезщетение
в размер на законната лихва само върху стойността на реално потребеното
количество топлинна енергия за съответния отчетен период, обективирана в обща
фактура.
Настоящият съдебен
състав споделя извода на СРС, че страните не спорят, че общите фактури са
публикувани на интернет страницата на продавача, като за дата на публикуването
им съдът съобразява най - ранната възможна дата - датата на издаването им -
31.07.2015г. на фактурата за отчетен период м.05.2014г. - 30.04.2015г. и
31.07.2016г. на фактурата за отчетен период м.05.2015г. - 30.04.2016г.
Така забава в плащането на вземанията настъпва съответно
на 01.09.2015г. и 31.08.2016г. - 30 - дни след публикуването им, в който срок е
следвало да постъпи доброволно плащане. Правилно първостепенният съд е изчислил
дължимото мораторно обезщетение като за периода 01.09.2015г. до 06.06.2017г. го
определя в общ размер на 142,14 лв. съобразно квотата, до която отговаря въззиваемата страна.
По отношение на
цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок в ОУ - я на
топлоснабдителното дружество за плащане от страна на потребителя на топлинна
енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана - арг. чл. 84, ал.
2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена покана от
кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща предявяването на
иска, поради което акцесорната претенция за лихва в размер на 2,92 лв. се явява
неоснователна.
Въззивната
инстанция счита, че М.К.П. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 1273,97 лева, представляваща цена за доставена топлинна
енергия за абонатен № ***** за периода м.07.2014 г. - 30.04.2016 г., 13,02
лева, представляваща цена на услуга за дялово разпределение за период м.05.2014
г. - 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 09.08.2017 г. до
погасяването на вземанията, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата 142,14
лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода 01.09.2015 г. -
06.06.2017 г. върху главницата за стойност на доставена топлинна енергия
Настоящият въззивен състав изцяло споделя
мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към мотивите на СРС.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му
част.
С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция не
се следват разноски на въззивника.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 541118
от 21.11.2018 г. по гр. д. № 54816/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 141 състав,
вкл.частта за разноските.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.