гр.Пловдив, 25.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, Х-ти състав, в публично заседание на деветнадесети февруари през две
хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
БРАНИМИР
ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Гълъбова, като
разгледа докладваното от председателя гр.дело № 2806/2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е жалба от Н.Г.К. с ЕГН ********** *** против решение № 3574 от 25.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 872/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VІІІ гр. с-в, с което е отхвърлен предявеният от него против Прокуратурата на Република България, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, и при условията на евентуалност – против Районна прокуратура - гр. Пловдив, Код по БУЛСТАТ: 1218173091526, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, Площад “Съединение” № 3, иск с правно основание чл.225, ал.1 от ЗСВ с искане– за осъждане на ответника Прокуратура на Република България (а при условията на евентуалност – на ответника Районна прокуратура – гр. Пловдив), да заплати на ищеца сумата от 46 578 лв., представляваща полагащо се на ищеца еднократно парично обезщетение при освобождаване от длъжност за прослужени повече от петнадесет години в органите на съдебната власт, определено на база петнадесет брутни месечни заплати. С въззивната жалба се правят оплаквания за недопустимост на решението, тъй като районният съд не е бил компетентен да разгледа правния спор по иск с цена от 46 578 лв. Поддържа, че съобразно правилата на чл.104 ГПК този спор е бил подсъден на окръжния съд като първа инстанция, поради което решението следва да се обезсили и делото да се изпрати за разглеждане на компетентния окръжен съд. По същество поддържа оплаквания за неправилност на решението, като иска неговата отмяна и постановяване на друго решение по същество, с което искът да се уважи с присъждане на разноски.
Въззиваемите
страни Прокуратура
на Република България и Районна прокуратура – гр. Пловдив оспорват въззивната жалба като
неоснователна. Правят искане решението на районния съд да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Пловдивският Окръжен съд, след
преценка на събраните по делото
доказателства, приема за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от
лице, имащо право на жалба и като такава
е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по
следните съображения:
Предявени са субективно съединени при
условията на евентуалност искове с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ.
Ищецът
Н.Г.К. е основал иска на твърденията, че на 14.12.2017 г. е бил освободен от
заеманата от него длъжност „***“ при втория ответник Районна прокуратура –
Пловдив поради навършването на 65 годишна възраст, като към този момент е имал прослужени
повече от петнадесет години в органите на съдебната власт – над 12 години като ***
и 3 години и 9 месеца като ***, но не му е било изплатено обезщетение по
чл.225, ал.1 ЗСВ, поради което моли съда да осъди ответника Прокуратура на
Република България – гр. София, а в случай на отхвърлянето на иска против този
ответник – да бъде осъден ответника Районна прокуратура – гр. Пловдив да му
заплати сумата 46 578 лв., представляваща еднократно парично обезщетение при
освобождаване от длъжност по чл.225, ал.1 ЗСВ в размер на петнадесет брутни
месечни заплати.
Ответниците
Прокуратура на Република България – гр. София и Районна прокуратура – гр.
Пловдив оспорват исковете като неоснователни. Ответникът Прокуратура на
Република България – гр. София е оспорил пасивната си легитимация по спора, тъй
като не е била работодател на ищеца по смисъла на пар. 1 от ДР на КТ, а такъв е
Районна прокуратура – гр. Пловдив. И двамата ответници оспорват да е възникнало право на обезщетение за ищеца, а
дори и да е възникнало, считат, че следва да се отчете обстоятелството, че
ищецът вече е получил обезщетение с гратификационен характер.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Искът намира основанието си в нормата на чл.225, ал.1 ЗСВ, според която при освобождаване от длъжност ***, *** или *** с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. Предвид разпоредбата на чл. 229 ЗСВ, според която за неуредените в този раздел въпроси се прилага КТ, следва да се приеме, че по силата на чл. 357, ал. 1 КТ спорът относно съществуването на правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е трудов, който на основание чл. 104, т. 4 вр. чл. 103 ГПК като първа инстанция е подсъден на районния съд. Ето защо съдът приема за неоснователно възражението на жалбоподателя за недопустимост на първоинсатнционното решение поради липсата на компетентност за районния съд да разгледа повдигнатия спор.
По същество не е спорно между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства, че ищецът е заемала длъжността *** в Районна прокуратура – гр. Пловдив. Трудовото му правоотношение е прекратено със заповед № ЛС-869 от 13.12.2017 г., считано от 14.12.2017 г. на изпълняващия функциите на административен ръководител, тъй като ищецът е освободена от заеманата длъжност на основание чл. 165, ал.1, т.1 ЗСВ. Със същата е прието, че на ищеца не следва да се изплаща еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал.1 ЗСВ, тъй като магистратът има трудов стаж на длъжността „***“ 3 години, 9 месеца и 7 дни.
Представен е по делото заверен препис от трудовата книжка на ищеца, видно от който същият има прослужено време като *** в Окръжен съд – Пловдив от 3 години и 27 дни, през периода от 03.04.1979 г. до 30.04.1981 г., както и като *** в Районен съд – Пловдив от 9 години, 9 месеца и 21 дни, за времето от 04.05.1081 г. до 25.02.1991 г. След напускането му като *** в Районен съд – Пловдив на 25.02.1991 г., до 24.03.2014 г., когато е заел отново длъжност в орган на съдебната власт /***/, ищецът не е заемал друга длъжност в органите на съдебната власт. В Районна прокуратура – гр. Пловдив ищецът има прослужени 3 години, 8 месеца и 20 дни, за времето от 24.03.2014 г. до 13.12.2017 г.
Представена е пред РС служебна бележка, издадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, Затвор – гр. Пловдив, видно от която Н.Г.К. е заемал длъжността „***“ в периода от 04.01.1992 г. до 17.01.2012 г. и след прекратяване на служебните си правоотношения е получил дължимите 20 брутни работни заплати, съответстващи на прослужените 20 години.
При тези данни съдът приема, че работодател на ищецът към момента на освобождаването му от длъжност е бил вторият ответник – Районна прокуратура – Пловдив. Ето защо първият ответник Прокуратура на Република България – гр. София не следва да отговаря по предявения иск, поради което същият като неоснователен само на това основание следва да се отхвърли.
Искът е неоснователен и на друго основание, като е неоснователен и предявеният при условията на евентуалност иск против втория ответник - Районна прокуратура – Пловдив, по следните съображения:
Установи се по делото, че към момента на освобождаване от заеманата длъжност „***“ на основание чл. 165, ал.1, т.1 ЗСВ със заповед № ЛС-869 от 13.12.2017 г. ищецът е имал прослужени повече от 15 години общо като ** и ***.
В случая е приложима нормата на чл. 225, ал.4 ЗСВ, съобразно която при последващо освобождаване от длъжност от дължимото обезщетение по ал. 1 се приспада обезщетението, получено при предишното освобождаване. Към момента на освобождаването му като *** в Районен съд – Пловдив на 25.02.1991 г., ищецът не е получил обезщетение, доколкото правото на обезщетение за прослужено време на длъжност ***, *** или *** за първи път е било уредено в чл.139Г, ал.1 от ЗСВ /отм./ в редакцията му към 1998 г., поради което и към онзи момент право на обезщетяване не е възникнало. От друга страна, след прекратяване на служебното си правоотношение с Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, Затвор – гр. Пловдив, за длъжността „***“, е получил дължимите му се 20 брутни работни заплати, съответстващи на прослужените там 20 години.
Правото на парично обезщетение /или разликата между новополагащото се и вече получено такова/ е имуществено право, което възниква съгласно разпоредбата на чл. 225 ЗСВ при освобождаване от длъжност на ***, *** или *** с повече от 10 години стаж на такава длъжност, като обезщетението е еднократно и се определя според броя прослужени години в системата на съдебната власт и се съизмерява със съответстващия им брой брутни трудови възнаграждения, но не повече от 20, т.е. размерът на дължимото еднократно парично обезщетение при освобождаване от длъжност на ищеца е равен на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт. При отчитане еднократността на дължимото обезщетение следва, че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години, като се приспадат съответния брой вече получени брутни възнаграждения.
Ето защо, доколкото при първоначалното му
освобождаване от магистратска длъжност към 1991 г. за ищеца не е било налице
право на обезщетение, доколкото такова не е било уредено от закона, а при
последващото му освобождаване от такава длъжност на 14.12.2017 г. ищецът не е имал прослужени повече от 10 години в
органите на съдебната власт, следва да се приеме, че заплащането на обезщетение
не му се дължи. Дори и да се приеме обаче, че му се дължи обезщетение в размер
на 15 брутни трудови възнаграждения поради наличието на 15 години стаж за
длъжностите ***
и ***, следва да се отчете факта, че ищецът е получил обезщетение с гратификационен характер в
размер на 20 брутни трудови възнаграждение при предходно освобождаване от
длъжност. Ето защо съдът приема, че искът е неоснователен,
поради което следва да се отхвърли.
Районният
съд е стигнал до същия правен извод, поради което решението като правилно и
законосъобразно ще бъде потвърдено.
Поради неоснователността на въззивната жалба и на основание
чл.78, ал.8 от ГПК, ищецът следва да заплати на всеки един от двамата ответници
по делото юрисконсултско възнаграждение в размер на по 300 лева.
По тези
съображения Съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3574 от 25.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 872/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VІІІ гр. с-в.
ОСЪЖДА Н.Г.К. с ЕГН ********** *** да заплати на Прокуратурата на Република България със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 2
разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 /триста/ лв.
ОСЪЖДА Н.Г.К. с ЕГН ********** *** да заплати на Районна прокуратура – гр. Пловдив Код по БУЛСТАТ:
1218173091526, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, Площад
“Съединение” № 3, разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 /триста/ лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: