Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
16.04.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5907 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 238849 от 13.10.2017г. по гр.д. № 5711/2015г. Софийски районен
съд, 123 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, срещу Н.Н.К.,
ЕГН **********, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 181.14 лв. - главница,
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода месец 04.2007г. - месец 04.2011г.,
и с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 721.28 лв. -
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 31.05.2007г. -
24.11.2011г., като неоснователни и недоказани. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 25 лв. – разноски в
производството по чл. 423 ГПК по ч.гр.д. № 13884/2014г. на СГС, ГО. Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – „М.Е.“
ООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Неправилно СРС не кредитирал приетите по делото заключения на СТЕ и ССЕ. От
районния съд не били съобразени и нормите на чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ, съгласно
които редовно водените счетоводни книги могат да служат като доказателство в
полза на търговеца. Първостепенният съд не обсъдил оспорените по съдържание частни
документи съвкупно с останалия доказателствен материал по делото, какъвто били
и експертизите. От заключението на СТЕ се установило, че сумите за процесния
период са начислявани по действителен разход, поради което същото следвало да
бъде кредитирано. Липсвали и данни за извършена рекламация в срока по чл. 70,
ал. 6 от Наредбата за топлоснабдяването. Поради това моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените
искове. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Н.Н.К. с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство.
Третото лице помагач на ищеца – „М.Е.” ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 181.14 лв. - главница, представляваща
цена на доставена топлинна енергия за битови нужди в топлоснабден имот на
адрес: гр. София, ж.к. „*******, аб. № 294007, за периода м. 04.2007г. – м.
04.2011г.,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 721.28
лв., представляваща лихва за забава в плащането за периода 31.05.2007г. -
24.11.2011г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 14.12.2011г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д.
№ 19668/2011г. на СРС, 87 състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор, с който е оспорил
предявените искове по основание и размер. Оспорил е твърдението, че той е
потребил топлинната енергия, не живеел в имота от 2004г. Исковете били
недоказани, тъй като не били представени фактури за претендираните суми, както
и отчети, подписани от потребител. При условията на евентуалност е релевирал
възражение за погасяване по давност на част от вземанията на ищеца. Искал е от
съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е прието
по реда на чл. 423 ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 13884/2014г. на СГС, а
установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК
и исковете са допустими. Настоящият
въззивен състав намира обаче решението за частично неправилно по следните
съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изменението
с ДВ бр. 54/17.07.2012г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, страна по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови нужди,
който ползва енергия за домакинството си (т. 42 § 1 ДР ЗЕ (отменена), в редакции от ДВ бр. 107/09.12.2003г.
и ДВ бр. 74/08.09.2006г.). Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. Не е било спорно също, че ответникът е собственик на процесния
апартамент № 62, данни за което се съдържат и в приетата и неоспорена молба за
вписване на законна ипотека върху имота. С отговора на исковата молба
ответникът не е оспорил обстоятелството, че е собственик, а е твърдял, че между
страните няма облигационно правоотношение по договор за доставка на ТЕ, тъй
като от 2004г. не живеел в имота. С оглед цитираното тълкувателно решение обаче
това възражение се явява неоснователно, тъй като не се твърди и не се
установява трето лице, ползващо имота на облигационно основание, да е сключило
договор за доставка на ТЕ директно с топлопреносното предприятие. Обратно – във
всички приети по делото писмени доказателства – дялови разпределения, фактури и
документ за отчет, като потребител на топлинна енергия е посочен ответникът. При
липсата на такъв договор, ответникът, като собственик на имота, се явява потребител
на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената на доставената в имота му
топлинна енергия. Дали той или допуснато от него в имота трето лице реално е
ползвал доставената топлинна енергия е въпрос на вътрешните отношения между
ответника и третото лице, но това възражение е непротивопоставимо на ищеца.
Относимите към процесния период Общи условия на ищеца от 2005г.
и 2008г. са публикувани (съответно
във вестник “Пари”, в брой от 23.12.2005г., и във вестник “Дневник“, в брой от 14.01.2008г.) и са влезли в сила с изтичане на 30 дни
от публикацията (чл. 150, ал. 2 ЗЕ). Ответникът не твърди и не установява да е подал
заявление по реда и в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложил
специални условия, нито да е сключено допълнително писмено споразумение между
него и ищеца, поради което същият е обвързан от влезлите в сила ОУ на договора.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички потребители
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
По делото са приети и неоспорени от ответника 5 бр. дялови разпределения,
изготвени от третото лице помагач, видно от които през целия процесен период
начисленията за потребената в имота топлинна енергия са извършвани въз основа
на реален отчет на уредите за дялово разпределение и водомер за топла вода в
имота. Приет и неоспорен е и документ за отчет за отоплителен сезон м.
05.2010г. – м. 04.2011г., както и отчетни картони относно ежемесечните отчети
на общите топломери в сградата-етажна собственост.
От приетото в първоинстанционното
производство заключение на СТЕ, което не е оспорено по реда и в срока по чл.
200, ал. 3 ГПК, а съдът кредитира като обективно и компетентно, се установява: Топлозахранването
във вх. А на бл. 515 е двузоново и се осъществява от две абонатни станции, за
горен и долен кръг. На всяка АС има монтиран общ топломер. Общите топломери в АС са преминавали
през изискваните от ЗИ метрологични проверки със заключение „съответства”. Същите
се отчитат по електронен път в 0
часа на първо число на месеца. Отчитането не е визуално, а чрез електронно устройство,
като отчетът се документира. Така извършваното отчитане е в съответствие
с разпоредбите на чл. 53 – 57 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. Вещото лице е взело предвид отчетените ежемесечно
данни съгласно представената от ищеца сдправка /л. 81 – 85 от делото на СРС/,
която не е оспорена от ответника. От отчетеното количество ищецът е приспадал
технологичните разходи, последните правилно изчислени по формулата в методиката
към Наредба
№ 16-334 и съобразно техническите характеристики на абонатните станции, като вещото лице изрично е посочило формулата, по която
следва да се изчисляват технологичните разходи и е извършило проверка при която
е установило, че същите са правилно отчислявани. В процесния
период за апартамент № 62 са начислявани: Суми за ТЕ за отопление на имот – по
реален отчет на 3 бр. уреди за дялово разпределение /на радиатори в хол, кухня
и стая/; ТЕ за БГВ - на база реален отчет на 1 бр. водомер за топла вода в
имота; Суми за ТЕ от сградна инсталация,
начислявани по отопляем обем на имота по проект от 180 куб. м. След
съобразяване на сумите за връщане и за доплащане по изравнителните сметки, общо
дължимата главница за процесния период м. 04.2007г. – м. 04.2011г. е
3 046.31 лв., в която сума не са включени суми за дялово разпределение, и без
съобразяване на извършени от ищеца прихващания с вземания за предходен период и
извършени плащания.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както справката от показанията на общите топломери, отчитани по електронен път,
така и приетия по делото документ за отчет и дялови разпределения, изготвени от
ФДР, а също и предоставените му от третото лице помагач документи за отчет за
целия процесен период и предоставените му от ищеца протоколи за подмяна на
топломери и свидетелства за проверка. При установените количества ТЕ, доставени
в процесната сграда - етажна собственост, измерена с годни СТИ, правилното
начисляване на ТЕ за имота на ответника и заключението на СТЕ, че дяловото
разпределение е правилно извършено, ищецът е доказал количеството на
доставената в имота ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените
от КЕВР цени.
От заключението на ССЕ, също неоспорено от страните се
установява: Съгласно счетоводните записвания на ищеца, към подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК дължимата от ответника главница за процесния период
е в размер на 3 181.14 лв., а лихвата за забава – в размер на 721.28 лв. В
периода 04.01.2012г. – 10.01.2015г. /преди подаване на възражението по чл. 423 ГПК от ответника/ са постъпили плащания на суми в общ размер 849.22 лв., от
които в периода 04.01.2012г. – 04.07.2012г. – 470 лв., а в периода 04.09.2014г.
– 19.01.2015г. – 379.22 лв. Сумата от 849.22 лв. ищецът е отнесъл счетоводно за
погасяване на 536.17 лв. – лихви за забава, 186.05 лв. – съдебни разноски, и
100 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Така към изготвяне на ССЕ съгласно
счетоводните записвания на ищеца дългът на ответника е в размер на
3 181.14 лв. - главницца, 158.11 лв. – лихви за забава до 24.11.2911г., и
599.20 лв. – съдебни разноски. Главницата от 3 181.14 лв. включва стойност
на доставената ТЕ от 3 107.70 лв. и 73.44 лв. – 4 бр. такси за дялово
разпределение. Начислената лихва върху главницата за ТЕ е в размер на 707.89
лв., а върху главницата за дялово разпределение – 13.39 лв.
Относно размера на главния дълг следва да се вземе
предвид заключението на СТЕ, доколкото в стойността от 3 046.31 лв. не са
включени суми за дялово разпределение и извършени прихващания от ищеца с
вземания за предходни периоди, които вземания не се установяват по делото и не
са ликвидни. Сумите за дялово разпределение не са предмет на издадената заповед
по чл. 410 ГПК и не могат да бъдат предмет на установителния иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК, а и с исковата молба такива също не са претендирани. По отношение
установените от ССЕ частични плащания в
периода 04.09.2014г. – 19.01.2015г. общо в размер на 379.22 лв. съдът приема,
че сумата е събрана принудително по изп.д. № 20148630401484 на ЧСИ С.Х., рег. №
863 на КЧСИ, образувано въз основа на незаконосъобразно издадения от заповедния
съд изпълнителен лист по невлязлата в сила заповед за изпълнение.
При тези изводи, въззивният съд следва да се произнесе по
евентуалното възражение на ответника за погасяване по давност на част от
вземанията на ищеца за главница и лихви.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д.
№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3-то ЗЗД и
за тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите
за плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер. Относно задълженията за лихви
приложима е също кратката тригодишна погасителна давност – чл. 111, б. „в”, пр.
2 ЗЗД.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. В случая, съгласно действалите в процесния
период общи условия на договора, падежът на всяко от задълженията за плащане на
топлинна енергия е 30-о число на месеца, следващ отчетния период (месеца на
доставката). Според чл. 116, б. “б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на
иск, а съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се счита
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. От тази дата и докато
трае съдебният процес относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал. 1, б.
“ж” ЗЗД. Прекъсване на погасителната давност може да настъпи само когато за
определено притезание тя е започнала да тече, но още не е изтекла.
В случая заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
подадено на 14.12.2011г., с оглед на което погасени по давност към този момент
са били вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 14.12.2008г. Непогасени по
давност към момента на подаване на заявлението са били вземанията за главница за
периода м. 11.2008г. – м. 04.2011г. Вземането за м. 11.2008г. не е било
погасено по давност към този момент, тъй като същото е станало изискуемо на
30.12.2008г.; Непогасени по давност към датата на заявлението са били и
вземанията за лихви за забава за периода от 31.12.2008г. (чл. 119 ЗЗД) до
24.11.2011г. Следователно погасени по давност са били вземанията за главница за
периода м. 04.2007г. – м. 10.2008г. вкл., и вземанията за лихви за забава за
периода 31.05.2008г. – 30.12.2008г. вкл.
Съобразно заключението на СТЕ и на основание чл. 162 ГПК
въззивният съд приема, че размерът на непогасената по давност главница за
периода м. 11.2008г. – м. 04.2011г. възлиза на 2 106.41 лв. От тази сума
погасени чрез плащане съобразно правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД са сумите 286.05
лв. /осчетоводени от ищеца като плащане на разноски по невлязла в сила заповед
за изпълнение/ и 379.22 лв. – незаконосъобразно събрана в изпълнителното
производство сума, при неотчитане както на възражението за погасяване по
давност, така и на правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, което според практиката на
ВКС касае само възнаградителните /договорни/ лихви, не и обезщетението за
забава в размер на законната лихва. По отношение на задължението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не може да намери приложение поредността на
удовлетворяване, предвидена в чл. 76, ал. 2 ЗЗД, а приложимо е общото правило
по чл. 76, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл решение №
111/27.10.2009г. по т.д. № 269/2009г. на ВКС, ТК, І ТО и др./. Съдебните
разноски в заповедното производство при невлязла в сила заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК стават изискуеми и ликвидни
едва след влизане в сила на решението по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, поради
което е недопустимо по отношение на тях да се прилага правилото, уредено в чл. 76, ал. 2 ЗЗД - тези задължения не са нито
изискуеми, нито ликвидни.
Или, оставащата дължима от ответника главница за периода м. 11.2008г. – м.
04.2011г. е в размер на 1 441.14 лв. Съобразно заключението на ССЕ и
отчитайки, че това заключение посочва размер на лихвите за забава върху
главници за топлинна енергия и за дялово разпределение /а както беше посочено,
суми за дялово разпределение не са предмет на исковете/, на основание чл. 162 ГПК приема, че размерът на непогасените по давност лихви за забава за периода
31.12.2008г. - 24.11.2011г. възлиза на 352.69 лв. До тези размери и за тези
периоди въззивният съд намира исковете са основателни.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради
което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която главният и
акцесорният иск са отхвърлени до посочените размери и периоди и вместо това
бъде постановено друго, с което исковете се уважат до тези размери. При този
изход, решението следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски над сумата от 13.51 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца разноски за първата инстанция съразмерно с уважената
част от исковете в размер на 321.40 лв., и разноски за заповедното производство
по гр.д. № 19668/2011г. на СРС, 87 състав в размер на 81.84 лв.
По разноските за въззивното производство: При този изход
и изричните претенции, разноски се следват и на двете страни. Направените от
въззивника разноски са в размер на 88.62 лв. – държавна такса, а по реда на чл.
78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/24.01.2017г.)
вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.) въззивният съд, съобразявайки
извършените от юрисконсулта процесуални действия, определя юрисконсултско
възнаграждение в размер на 70 лв. Или, съразмерно с уважената част, въззиваемият
му дължи разноски за настоящата инстанция в размер на 72.91 лв. Въззиваемият е
претендирал разноски, но по делото няма доказателства да е направил такива,
поради което разноски не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 238849 от 13.10.2017г., постановено по гр.д. № 5711/2015г. на Софийски
районен съд, 123 състав в частта, с
която предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, срещу Н.Н.К., ЕГН **********, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД са отхвърлени до размер от 1 441.14
лв. – главница за периода м.
11.2008г. – м. 04.2011г., и до размер от 352.69 лв. – лихви за забава за
периода 31.12.2008г. - 24.11.2011г., както и в частта, с която „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на
Н.Н.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в
производството по чл. 423 ГПК по ч.гр.д. № 13884/2014г. на СГС, ГО. над сумата от
13.51 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Н.Н.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
сумата 1 441.14 лв. (хиляда
четиристотин четиридесет и един лева и 14 ст.) – главница, представляваща цена
на доставена топлинна енергия в периода м. 11.2008г. – м. 04.2011г. в топлоснабден имот на адрес: гр.
София, ж.к. „*******, аб. № 294007, заедно със законната лихва върху главницата
от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 14.12.2011г., до окончателното
плащане, както и дължи сумата 352.69 лв. (триста петдесет и два лева
и 69 ст.) – лихви за забава в плащането
за периода 31.12.2008г. - 24.11.2011г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 19668/2011г. на СРС,
87 състав.
ОСЪЖДА Н.Н.К., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 321.40 лв. (триста двадесет и един лева и 40 ст.) –
разноски за първоинстанционното производство, сумата 81.84 лв. (осемдесет и един лева и 84 ст.) – разноски за
заповедното производство по гр.д. № 19668/2011г. на СРС, 87 състав, и сумата 72.91 лв. (седемдесет и два лева и 91 ст.) – разноски за въззивното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 238849 от 13.10.2017г., постановено по гр.д. № 5711/2015г. на Софийски
районен съд, 123 състав в останалата част.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „М.Е.” ООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.