Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
09.06.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на девети декември
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
М. ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 15699 по описа за
2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 196988 от 20.08.2019 г., постановено
по гр.дело № 31165/2018 г. на СРС, Г.О., 45 състав, е осъдена А.Г.П., ЕГН **********,***,
да заплати на П.М. З., ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***, сумата в
размер на 130,42 лв./сто и тридесет лева, и четиридесет и две стотинки/,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за
преглед и лекарства, претърпени от ищцата в резултат на противоправни действия
и бездействия от страна на ответницата, изразяващи се в причинени изгаряния в
областта на левия горен крайник, в областта на задната част на левия крак и
седалището, вследствие на проведена процедура по епилация от ответницата на
09.05.2014 г., сумата в размер на 7000 лв./ седем хиляди лева/, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищцата болки
и страдания, психически и емоционален стрес, вследствие изгарянията, причинени
от процедурата по епилация, ведно със законната лихва върху двете главници,
считано от датата на увреждането-09.05.2014 г. до окончателното изплащане на
сумата. С решението на съда е осъдена А.Г.П., ЕГН **********,***, да заплати на
П.М. З., ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***, сумата в размер на 1171,74
лв., разноски на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Срещу решението на СРС, 45 с-в е постъпила въззивна жалба от А.Г.П., подадена чрез
пълномощниците адв.К.Ч. и адв.Д.С., с
искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго,
с което предявените осъдителни искове с
правно основание чл.45 от ЗЗД, бъдат отхвърлени, като неоснователни и
недоказани. В жалбата се излагат подробни доводи, че решението е неправилно и
необосновано, като постановено в нарушение на
процесуалноправни и на материалноправните
разпоредби на закона. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец П.М.М., чрез
пълномощника си адв.М.Ш. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответницата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
С оглед релевираните в жалбата на ответницата оплаквания, въззивният съд намира
обжалваното решението за правилно,
като краен резултат, като споделя окончателния извод на първоинстанционния съд за основателност на
предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане от ответницата на обезщетение за претърпени от ищцата
имуществени и неимуществени вреди до присъдения от първоинстанционния съд
размер. В процесния случай крайните изводи на съда относно основателност на предявените
осъдителни искови претенции с правно основание
чл.45 от ЗЗД са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи от който са: деяние /действие или бездействие/,
вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Вината се
предполага до доказване на противното, т. е. причинителят на увреждането може
да доказва, че не е действал виновно и да се освободи от отговорност. Обединяващият
елемент на всички останали, за да е налице фактическия състав на непозволеното
увреждане, е причинната връзка. Тя не се предполага, а следва да се докаже от
увредения /съгласно решение № 370 от 11.11.2011 г. на ВКС, ІV г.о., по гр.дело
№ 1740/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. За да е основателен искът
за непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД следва да се установи наличие на
осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/, вина, вреда и
причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и
настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай,
като тежестта на доказване е върху този, който я твърди. Вината се предполага
до доказване на противното, а останалите предпоставки /противоправно деяние и
вреда/ подлежат на установяване от ищеца. Отговорността за непозволено
увреждане е предвидена в закона в защита на правата и интересите на гражданите.
Както е посочено в Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС – тя има за
задача не само да задължи виновния да обезщети пострадалия за причинените му
вреди, но и да възпитава гражданите на законността и да ги възпира да не
увреждат противоправно правата и интересите на другите граждани. Затова
понятието „вреда“ /което не е нормативно определено/ следва да се тълкува в
широк смисъл – като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо,
имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По този
ред подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна
връзка /резултат на/ противоправното и виновно поведение на дееца.
С
оглед на така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказан по
несъмнен начин от страна на ищцата, че е налице действие на ответницата, от
което като пряка и непосредствена последица да са й били причинени твърдяните в
исковата молба имуществени и неимуществени вреди.
Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД
носят физически лица, които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или
бездействия. Тази отговорност се поражда с
оглед основното
задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича непосредствено от закона
/ чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява
всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна
норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази
норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква
задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. В този
смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и
виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения
ответник – А.Г.П.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на
деликтната отговорност на ответника, следва да бъде установено при условията на
пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се
предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от
фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо
основание. При доказаност при условията
на кумулативност на изброените по-горе предпоставки са налице основания за
ангажиране на деликтната отговорност на ответника, което обуславя
основателността на заявената искова претенция. Установяването на обективните елементи от
горепосочения фактически състав на отговорността по чл.45 от ЗЗД е в тежест на
ищцата – аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК.
Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД включва
противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и
вредоносния резултат, и вина, която по аргумент от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се
предполага.
Съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства дава основание на съда да направи
обоснован извод, че в настоящия случай са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД
за ангажиране на отговорността на ответницата. Както се посочи по-горе, за да
бъде осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД
следва да се установи при условията на кумулативност, че е налице осъществено
противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка
между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като
вината се предполага до доказване на противното. В процесния случай, безспорно
установено е по делото обстоятелството, че на 09.05.2014 г. в гр.София, в салон за красота „ Рефреш“ при извършване
на процедура „фотоепилация“ от страна на ответницата с апарат, предназначен за
процедурата, в резултат на нейни действия на ищцата са причинени изгаряния от ІІ-ІІІ-та
степен по тялото, в областта на левия горен крайник, в областта на задната част
на левия крак и седалището. В случая първоинстанционният съд, обосновано е
приел, че следва да се ангажира отговорността на ответницата. Този извод на
съда е обоснован с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
С оглед ангажираните по делото доказателства ищцата е установила, че
претърпените от нея вреди са в резултат на противоправни действия на
ответницата. В процесния случай е изпълнен фактическия състав на деликтната
отговорност по чл. 45 от ЗЗД, като са налице всички елементи, а именно:
осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/ от страна на
ответницата, вина, вреда /видно от приетата по делото съдебно- медицинска
експертиза, съдебно- психологична експертиза и събраните гласни доказателства/
и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца/
ответницата/ и настъпилите вреди. Т.е. в конкретния случай е доказано наличието
на всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.45 от ЗЗД, включително причинната връзка. Доколкото
липсват данни да е налице друга причина за причинените изгаряния от ІІ-ІІІ-та
степен по тялото на ищцата, след извършена процедура „фотоепилация“ от страна
на ответницата с апарат, предназначен за процедурата на 09.05.2014 г. в
гр.София, в салон за красота, следва да се приеме, че настъпилите увреждания са
в пряка връзка с действията на ответницата по извършване на процедура по
„фотоепилация“ на ищцата. Ето защо следва
да се приеме за установено, че вследствие на противоправните действия на ответницата,
ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания,
които следва да бъдат обезщетени.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът определя обезщетението за неимуществените вреди по справедливост. Понятието ,, справедливост " по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат вида и характера на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. /в този смисъл ППВС 4/1968 г./. При определянето му съдът следва да отчете характера и вида на претърпените болки и страдания, техният интензитет и продължителност, всички други особености и обстоятелства по случая, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението - така т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Справедливо по смисъла на чл.
52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен
еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и
неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно
намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален
дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята
цялост представляват конкретните неимуществени вреди.
Съдът
приема, че
на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна
връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера им,
както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди
трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените
вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по
вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти,
относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В
този смисъл справедливостта по смисъла на
чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики -характер и степен на
увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и
социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен
обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато
съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените
от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е
постановено в съответствие с принципа на справедливост. В случая въззивният съд приема, че обжалваното решение е
постановено в съответствие с принципа на справедливост.
В настоящия случай съдът намира, че
присъденото от първоинстанционния съд обезщетение на ищцата за претърпени от нея
неимуществени вреди в размер на сумата от 7000 лв./ седем хиляди
лева/ отговаря на изискването на чл.52 ЗЗД за репариране на вредите по
справедливост. В случая, настоящата въззивна инстанция приема, че справедлив
размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 7000
лв./ седем хиляди лева/, като взема предвид състоянието на ищцата след
причинените изгаряния, нейната възраст, преживения стрес и негативни емоции,
болки и страдания, степента на уврежданията и оздравителния период.
При съобразяване на горепосочените
обстоятелства, по преценка на настоящия въззивен състав, на ищцата
П.М.М. следва да бъде определено обезщетение за претърпени неимуществени вреди
в размер на сумата от 7000 лв./ седем хиляди лева/, съставляващо
справедлив паричен еквивалент на претърпените от нея неимуществени вреди, с
който същите да бъдат съразмерно компенсирани. Съдът намира, че присъждането на сумата от 7000 лв./ седем хиляди лева/ би било справедливо по
размер обезщетение
за претърпените от ищцата неимуществени вреди, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в разпоредбата на
чл.52 от ЗЗД. Противно на изложеното в жалбата на ответницата, при
определяне на размера на обезщетението първоинстанционният съд е съобразил и
отчел единствено установените по делото реално претърпените неимуществени вреди
от ищцата, с оглед събраните по делото доказателства и проведеното доказване, поради което оплакването на въззивника- ответник,
че е нарушен принципът на чл. 52 ЗЗД е неоснователно. Принципът на
справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото
лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези
доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице
неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие
с принципа на справедливост. В случая въззивният съд приема, че обжалваното
решение е постановено в съответствие с принципа на справедливост, като
обезщетение в по-нисък или в по-висок размер би довело до нарушение на
критериите на чл.52 ЗЗД за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния
вид, характер и интензитет. В тази връзка, първоинстанционният съд, след като е достигнал до същия правен извод и е приел, че отговорността на
ответницата по чл.45 ЗЗД следва да бъде ангажирана по справедливост в размер на
сумата от 7000 лв./ седем хиляди лева/ е
постановил правилен
и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден.
Основателен и доказан се явява, и предявения от ищцата П.М.М. срещу ответницата
А.Г.П. иск по чл.45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
претърпени имуществени вреди в размер на сумата от 130,42 лв., като в тази част
липсват конкретни доводи в жалбата, поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При
този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата
инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на
въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно разписка за получена сума от 01.12.2020 г. и приложен списък по чл.80 от ГПК, като с
оглед направеното от въззивника- ответник, чрез неговия пълномощници адв.К.Ч. и
адв.Д.С. възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира
за основателно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
същото следва да бъде намалено от 1100
лв. до размер на сумата от 686,52 лв.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 196988 от 20.08.2019 г.,
постановено по гр.дело № 31165/2018 г. на СРС, Г.О., 45 състав.
ОСЪЖДА
А.Г.П., ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на П.М.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 686,52 лв. / шестстотин осемдесет и шест лева,
и 52 стотинки/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.