Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 19.02.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7 състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети януари две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
195/2020година по описа на Варненски районен съд, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е образувано по предявен от В.Б.И., ЕГН ********** и С.Т.И.,
ЕГН **********, двамата с адрес ***. ***№87Б, срещу „Е.М.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***-6 иск с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищците не дължат
изпълнение по изп. дело № 20198070400938 по описа на
ЧСИ рег. № 807 Надежда Денчева с район на действие ВОС, относно вземания посочени
в заповед за незабавно изпълнение от 04.12.2012г. и изпълнителен лист издадени
по ч.гр. дело № 17782/2012г. по описа на РС- Варна солидарно срещу тях за
следните суми: 1328лева,
представляваща главница по договор за кредит от 01.02.2008г., ведно със
законната лихва от 30.11.2012г. до изплащане на вземането; 249,10лева, представляваща изискуема редовна лихва за периода
07.02.2011г. до 30.08.2012г.; 226,76лева,
представляваща изискуема наказателна лихва за периода 06.06.2011г.
до 29.11.2012г. и 136,08лева,
представляваща направени по делото разноски за платена държавна такса и юк.възнаграждение, поради изтекла погасителна давност след
влизане в сила на заповедта по чл. 417 ГПК.
Ищците основават исковата си
претенция на следните фактически твърдения изложени в обстоятелствената част на
исковата молба: По повод издадена заповед за
изпълнение и изп.лист по ч.гр.д. № 17782/2012г. на
ВРС в полза на Райфайзенбанк България ЕАД било образувано изп.д.
№ 20158070401916. Изп.дело било прекратено от ЧСИ с
постановление от 21.05.2019г. на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. Банката
прехвърлила вземанията си по договора за кредит на ответника. Впоследствие и
въз основа на същия изп.лист от ответника било
образувано ново изп.д. под № 20198070400938 по описа
на ЧСИ рег. № 807. Твърдят, че не дължат изпълнение по изп.дело,
тъй като банката прехвърлила вземането си на ответника без тяхното съгласие и
без да бъдат уведомени за това, а освен това вземането било погасено по
давност, защото не били предприемани никакви изп. действия.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника. Твърди,
че искът на ищеца В.Б. е недопустим. Излагат се съображения и за
неоснователност, свеждащи се до следното: По силата на договор за цесия от
27.08.2018г. сключен с Райфайзенбанк България ЕАД е придобил процесното вземане, за което е издаден изп.лист
по ч.гр.д. № 17782/2012г. на ВРС. С пълномощно от цедента
си е бил оправомощен да извърши уведомяване на длъжниците за цесията. По отношение на ищцата се сочи да е
била изрично уведомена. Изявление в този смисъл се прави и с отговора. Твърди,
че приложение следва да намери общата петгодишна давност, която при това е била
прекъсвана, поради което и понастоящем оспорва да е изтекла. Твърди, че въз
основа на издадения изп.лист е било образувано изп.д. № 755/2012г. на ЧСИ Миглена Пашова, рег. № 715,
преобразувано под № 1916/2015г. по описа на ЧСИ рег. № 807. С молбата за
образуване на изп.дело е възложено по реда на чл. 18 ЗЧСИ на съд. изпълнител прилагане на определен изп.
способ, поради което и същата е прекъснала давността. Излага доводи, че срокът
по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК е преклузивен, поради което
и изтичането му води до прекратяване на изп. производството,
без да погасява материалното право, поради което и след изтичането му е
възможно да започне ново изп. производство.
Съответно, прекратяването на изп.производство не
заличавало ефекта на прекъсване на давността, а от прекратяването започвала да
тече нова такава. Към момента на образуване на изп.д.
№ 755/2012г. е било в сила ППВС № 3/18.11.1980г., съобразно което протичането
на погасителната давност е спряно докато трае изп. процес.
Постановките на т. 10 от ТР № 2/2015г. на ВКС намират приложение считано от
26.06.2015г. и то само по отношение на висящите към този момент изп. производства. След прекратяване на изп.д.
№ 755/2012г., преобразувано под № 1916/2015г. на ЧСИ рег. № 807, е започнала да
тече нова 5г. давност, в рамките на която е било образувано ново изп.д. № 938/2019г. на ЧСИ рег. № 807, поради което
понастоящем 5г. давност не е изтекла. Искането е за отхвърляне на исковата
претенция и присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
В съдебно заседание ищецът Б. се явява и поддържа исковата молба. Искането
му е за нейното уважаване. Ищцата И. с писмено становище поддържа исковата
молба и иска нейното уважаване.
Ответникът редовно призован, в открито съдебно заседание
не се представлява.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен е иск с правно
основание чл. 439 ГПК.
Съобразно чл. 439 ГПК, длъжникът
може да се оспори чрез иск изпълнението, който може да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. Така очертаният фактически състав на
правото възлага в доказателствена тежест на ищците,
провеждане на пълно и главно доказване наличието на правопогасяващи
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание и в частност наличието на
предпоставките за прилагане на института на погасителната давност- датата на
настъпване на изискуемостта на задължението и изтичане на законоустановения
давностен срок. В случай, че това бъде установено, то
ответникът следва да установи собствените си правоизключващи
възражения и в частност, осъществяването на юридически факти водещи до спиране
и прекъсване на давността.
Между страните е обявено
са безспорно и ненуждаещо се от доказване, обстоятелството, че по силата на изп. лист издаден по ч.гр.д. №
17782/2012г. на ВРС ищците са били осъдени солидарно да заплатят на
„Райфайзенбанк България“ ЕАД, частен правоприемник, на което е ответникът
сумите- 1328лева- главница по договор за кредит от 01.02.2008г., ведно със
законната лихва от 30.11.2012г. до изплащане на вземането; 249,10лева,
изискуема редовна лихва, 226,76лева, изискуема наказателна лихва и 136,08лева,
разноски, за събиране на които е било образувано изп.дело
№ № 755/2012г. по описа на ЧСИ рег. № 715, преобразувано впоследствие под №
1916/2015г. по описа на ЧСИ рег. № 807, прекратено на основание чл. 433, ал.1,
т.8 ГПК с постановление от 21.05.2019г. и образувано отново под № 938/2019г. по
описа на ЧСИ рег. № 807.
С определението си по чл. 140 ГПК съдът е изложил съображения за
неоснователност на направеното от ответника възражение за недопустимост на
производството по отношение на ищеца В.Б. поради отвод за сила на пресъдено нещо. Без да ги преповтаря, препраща към тях.
Видно е от приобщените към настоящото производство материали по гр.д. №
14784/2018г. на ВРС, че с влязло в сила на 21.11.2019г. решение искът на ищеца В.Б.
срещу „Райфайзенбанк България“ ЕАД за отричане съществуване правото на
принудително изпълнение за вземане по изп.лист
издаден по ч.гр.д. № 17782/2012г. на ВРС е бил отхвърлен. Преценката на съда и формираната с решението сила на пресъдено
нещо обхваща отричане изтичане на нужния давностен
срок за погасяване възможността принудително да се събере вземането към момента
на подаване на исковата молба- 02.05.2018г., както и че последното действие по
принудително изпълнение предприето и имащо прекъсващ давността ефект е от
18.03.2015г. Тези обстоятелства следва да бъдат съобразени от настоящия състав.
В случая обаче ищецът се позовава на допълнително изтекъл давностен
срок, след приключване на предходния спор при продължило бездействие на
кредитора по събиране на вземането си. Към датата на исковата молба, за
събиране на спорното вземане е висящо изп.д. № 83/2019г. по описа на
ЧСИ рег. № 807, взискател
по което е именно ответникът, в резултат на настъпило частно правоприемство по договор за цесия сключен с кредитора.
Следователно ответникът притежава надлежна пасивна процесуална и материална
легитимация. Следва да се има предвид и че принципно завеждането на иска по чл.
439 ГПК, няма прекъсващ протичането на погасителната давност ефект по отношение
на ищеца, т.е следва да се признае, че такава тече и в рамките на висящ процес
и ако ищецът се позове на този факт, той следва да бъде съобразен от съда по
реда на чл. 235 ГПК.
От ангажираните по
делото писмени доказателства- материалите по изп.д. №
755/2012г. на ЧСИ рег. № 715 преобразувано в изп.д. №
1916/2015г. на ЧСИ рег. № 807 и тези по изп.д. № 983/2019г.
на ЧСИ рег. № 807 се установява следното:
По заявление на „Райфайзенбанк България“ ЕАД за издаване заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.
417 ГПК срещу ищците е било образувано ч.гр.д. № 17782/2012г. по описа на ВРС.
Заявлението е уважено и е била издадена заповед за незабавно изпълнение от
04.12.2012г.
и изпълнителен лист с предмет на вземането по нея- 1328лева, представляваща главница по
договор за кредит от 01.02.2008г., ведно със законната лихва от 30.11.2012г. до
изплащане на вземането; 249,10лева,
представляваща изискуема редовна лихва за периода 07.02.2011г. до 30.08.2012г.;
226,76лева, представляваща изискуема
наказателна лихва за периода 06.06.2011г. до
29.11.2012г. и 136,08лева,
представляваща направени по делото разноски за платена държавна такса и юк.възнаграждение. На 21.12.2012г. въз основа на този
изпълнителен лист и по молба на заявителя, ЧСИ рег. № 715 е образувал изп.дело № 755/2012г. С молбата е поискано изпращане покана
за доброволно изпълнение на длъжниците, както и предприемане
от ЧСИ на всички необходими изп. действия за
принудително изпълнение на задълженията на длъжника на основание чл. 18 ЗЧСИ. По
разпореждане на ЧСИ от 21.12.2012г. са изискани справки за адреси на длъжниците, КАТ, НАП и СВп. На
29.01.2013г. ПДИ са получени от длъжниците и с
изтичане двуседмичния срок за възражение, заповедта е влязла в законна сила на
12.02.2013г. На 20.02.2013г. длъжниците са отправили
искане за разсрочване на задължението. По разпореждане от 16.01.2013г., на
18.01.2013г. /л.23/ е наложен запор върху вземания на ищеца Б. по банкови
сметки в Райфайзенбанк България ЕАД по молба на взискателя
обективирана в тази за образуване на изп.дело. По молба на взискателя
от 30.01.2015г., на 18.03.2015г. е вписана възбрана върху собствен на длъжниците имот /л.135/. Впоследствие и от 01.06.2015г. изп.д. 755/2012г. по описа на ЧСИ рег. № 715 е било
изпратено за продължаване действията по него на ЧСИ рег. № 807 и преобразувано
под № 1916/2015г. На 11.09.2018г. взискателят е
депозирал молба, с която е уведомил ЧСИ, че е цедирал
вземането си по ч.гр.д. № 17782/2012г. на ответника. За цесията длъжниците са били уведомени на 08.09.2018г. /л.208/. На
06.02.2019г. ответникът е депозирал молба по изп.д.
за конституирането му като взискател. На 21.05.2019г.
с постановление като е констатирал, че последното действие по изп.д. е от дата 18.03.2015г. ЧСИ е прекратил изп. производство на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. По
молба на ответника от 13.09.2019г. е било образувано ново изп.д.
№ 983/2019г. с предмет вземането по изп.лист издаден
по ч.гр.д. № 17782/2012г. на ВРС. С молбата е поискано извършване на изп.действия по събиране на вземането. Изготвени са били
справки, длъжниците са били уведомени за изп.д. преобразувано от изп.д. №
1916/2015г. На 05.02.2020г. са наложени запори върху вземания на ищците по
банкови сметки в Банка ДСК ЕАД.
При така установената
хронология на фактите по делото, основният спорен между страните по делото
въпрос касае протичането на давностния срок за
събиране на вземането, вкл. в рамките на изпълнителното производство обуславящ
погасяване правото на взискателя да иска принудително
събиране на вземането, респ. настъпвали ли са факти обуславящи неговото спиране
или прекъсване.
В настоящия случай
ищецът се позовава на изтекла погасителна давност, считано от влизане в сила на
заповедта за изпълнение. Заповедта за изпълнение е влязла в законна сила на 12.02.2013г.
От този момент е започнала да тече давност за събиране на вземането по нея. Възраженията
на ищците за недължимост на вземането, поради липсата
на уведомяване им и съгласието им с извършената цесия, са неоснователни.
Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането като правнорелевантен факт не е основание да се приеме, че
липсата му препятства изискуемост и дължимост на
вземането. Целта на уведомяването е да извести длъжника за промяната на лицето-
кредитор, т.е на лицето, на което следва да се престира
паричното задължение, за да се счита, че длъжникът изпълнява точно. Затова и
липсата на уведомяване е от значение като факт, доколкото ако длъжникът е престирал чрез плащане дължимата част от паричното
задължение на цедента, то не може да му се вмени
неизпълнение на задължението спрямо цесионера. Такива
твърдения няма. Освен това, противно на твърдяното, видно е от материалите по изп.д. № 1916/2015г., че ищците са били надлежно уведомени
за цесията на 08.09.2018г. Няма данни и за извършвано погашение на дълга от
ищците чрез плащане.
Настоящият състав приема, че без значение от характера на вземането по
заповедта, приложение за присъденото с нея вземане следва да намери общата петгодишна
давност, защото с влизането в сила на заповедта за изпълнение се преклудират всички възражения на длъжника относно
съществуване на вземането настъпили до този момент, и защитата му би могла да
се осъществи единствено по реда на специалните искове по чл. 424 ГПК,
позовавайки се на новооткрити и нови доказателства и/или чл. 439 ГПК,
позовавайки се на факти настъпили след стабилизиране на заповедта /така и
решения по в.т.д. № 18417/2017г. на ВОС и в.т.д. № 585/2019г. на ВОС/.
Оспорване съществуването на вземането извън тези хипотези е недопустимо
/определение по ч.гр.д. № 1528/2018г. на ВКС, IV ГО, решение по т.д. № 699/2016г. на ВАпС /.
Следователно, считано от влизане в сила на заповедта на 12.02.2013г. е
започнала да тече петгодишна давност, в която кредиторът е могъл да събере
вземането си, без риск от противопоставяне на възражение за погасяване правото
му на принудително изпълнение. Преценката на съда относно настъпване на твърдяните факти е обвързана от задължителното тълкуване
дадено в т.10 на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. 2/2013г. на ОСГТК на ВКС касаещо приложението на института на давността в
изпълнителния процес, както и от формираната съдебна практика с решения по гр.д.
№ 2382/2017г. на ВКС, IV ГО и гр. д. №
2917/2018г. на ВКС IV ГО. С последната, която се споделя от настоящия
състав, е дадено разрешение, съобразно което отмяната на ППВС 3/1980г. поражда
действие от датата на обявяване на ТР № 2/26.06.2015г. и се прилага единствено
от тази дата и само по отношение на висящите към този момент изп. производства, не и за тези приключили преди това. Доколкото
изп. производство е било образувано на 21.12.2012г.,
приложение следва да намери именно ППВС 3/1980г., предвиждащо че погасителна
давност не тече, докато изп. процес трае.
Предприетите същински изпълнителни действия от образуването на изп. производство по налагане запор върху вземане по
банкова сметка *** Б. на 18.01.2013г. по искане на взискателя
от 21.12.2012г. /като действие
изграждащо посочения от него
изпълнителен способ/ и налагане възбрана на 18.03.2015г. върху имот собственост на ищците по
искането от 30.01.2015г. /като действие
изграждащо посочения от него
изпълнителен способ/ са годно прекъснали протичането на давността. В периода обаче от 21.12.2012г.
до 30.01.2015г. реално взискателят е бездействал по
отношение на ищцата, съответно за нея срокът по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК е
изтекъл към дата 21.12.2014г. и изпълнителното производство спрямо нея се счита
за прекратено по право. По отношение на ищеца Б. бездействието на взискателя също е било от 21.12.2014г., когато е поискано налагане
на запор и за него срокът по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК е изтекъл на 21.12.2014г.
Предприетото действие по налагане възбрана на 18.03.2015г. върху имот на
двамата ищци, по молба от 30.01.2015г. е следователно извършено, след като спрямо
тях изп. производство е било прекратено по право,
поради което и няма прекъсващ давността ефект. Ирелевантно
е, че ЧСИ е констатирал настъпилата перемпция едва с
постановлението си от 21.05.2019г. Считано от 21.12.2014г. спрялата да тече по отношение на ищците
погасителна давност по време на изпълнителното производство съгласно
постановките на действащото по време ППВС от 1980г., е започнала да тече отново.
За новото изп. дело приложими са постановките на ТР № 2/26.06.2015г. С него е прието, че давността се прекъсва многократно с
предприемане на всеки отделен изпълнителен способ независимо дали
изпълнителното действие е предприето по молба на взискателя
или служебно по инициатива на съдебния изпълнител. И тя се прекъсва не с факта
на самото образуване и съществуване на изпълнителното производство, а с
извършените по него принудителни действия. Като действия по изпълнението водещи
и до прекъсване на давността са изброени неизчерпателно- запор, възбрана,
присъединяване на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и
извършване на продан, като нямат характер на такива- образуване на изп. дело, изпращане и връчване на ПДИ, проучване
имуществото на длъжника, изготвяне на справки, набавяне с документи, извършване
на разпределение, назначаване на експертизи и др. Наред с това, в рамките на
изпълнителното производство давността не спира да тече, тъй като взискателят има възможност да избере да действа или не,
като изрично е отменено разрешението дадено с ППВС 3/1980г. Поради тази причина
и в случай на негово бездействие, което състояние е продължило повече от две
години изпълнителното производство следва да се счита прекратено по право, без
да има правно значение обстоятелството дали съдебният изпълнител ще се
произнесе с нарочно постановление за това или не. В казуса се установи, че новата
давност спрямо ищцата е започнала да тече на 21.12.2014г. и изтича на
21.12.2019г. В този период, след настъпилата перемпция
на 21.12.2014г. е било образувано ново изп.дело на
13.09.2019г. Доколкото с молбата за образуване на изп.дело
е поискано за извършване конкретно действие по изпълнението- опис на движими
вещи на длъжниците и такъв има разпореждане на ЧСИ да
е насрочен за 18.12.2019г., то следва да се приеме, че това действие, макар да
няма данни да е реално извършено от ЧСИ е годно прекъснало давността. И
обстоятелство, че ЧСИ не го е предприел има отношение само относно протичане
срока по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.
Налага се извод, че по отношение на ищците изпълняемото право не е погасено по
давност, поради което предявеният от тях иск с правно основание чл. 439 ГПК се
явява неоснователен.
На основание чл. 78, ал.
3 ГПК ответникът има право на поискани и доказани разноски. Претендира такива
за юк.възнаграждение. На основание чл. 78, ал.8 ГПК /ДВ бр. 8/24.01.2017г./ и
чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съдът определя юк. възнаграждение в полза на ответника в размер на
100лева, отчитайки факта, че липсва фактическа и правна сложност на спора и
приключване на производството в едно съдебно заседание, в което процесуалният
представител не се е явил и не е ангажирал писмено становище.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на В.Б.И.,
ЕГН ********** и С.Т.И., ЕГН **********, двамата с адрес ***. ***№87Б, срещу „Е.М.”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***-6 иск за признаване
за установено по отношение на ответника, че ищците не дължат изпълнение по изп. дело № 20198070400938 по описа на ЧСИ рег. № 807
Надежда Денчева с район на действие ВОС, относно вземания посочени в заповед за
незабавно изпълнение от 04.12.2012г. и изпълнителен лист издадени по ч.гр. дело
№ 17782/2012г. по описа на РС- Варна солидарно срещу тях за следните суми: 1328лева, представляваща главница по
договор за кредит от 01.02.2008г., ведно със законната лихва от 30.11.2012г. до
изплащане на вземането; 249,10лева,
представляваща изискуема редовна лихва за периода 07.02.2011г. до 30.08.2012г.;
226,76лева, представляваща изискуема
наказателна лихва за периода 06.06.2011г. до
29.11.2012г. и 136,08лева,
представляваща направени по делото разноски за платена държавна такса и юк.възнаграждение, поради изтекла погасителна давност след
влизане в сила на заповедта по чл. 417 ГПК, на основание чл. 439 ГПК.
ОСЪЖДА В.Б.И., ЕГН ********** и С.Т.И., ЕГН **********, двамата с адрес ***. ***№87Б да заплатят на Е.М.” ЕООД, ЕИК
********* сумата от 100лева, представляваща направени в настоящото производството
съдебно- деловодни разноски за юк.възнаграждение, на
основание чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: