Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 27.01.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на седми декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 4232 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл.
258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
10192 от 13.01.2020 г. по гр.д. № 7512/2019 по описа на СРС, 25 с-в е осъдена
Национална агенция за приходите /НАП/ да заплати на Б.П.В., на основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 377,50 лв., представляваща получена без
правно основание сума чрез принудително ѝ събиране като разноски за
юрисконсултско възнаграждение по изпълнително дело № 165/2016 г. по описа на
ЧСИ В.Л., ведно със законната лихва от 11.01.2019 г. до окончателното ѝ
заплащане.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която е
уважен предявения иск, е
депозирана въззивна жалба от ответника Национална агенция за приходите с изложени доводи за недопустимост
на постановеното решение, поради това, че не е надлежен ответник по предявения
иск – сумата е постъпила по сметка на ТД НАП София-самостоятелен правосубект, а
не по сметка на НАП. На следващо място излага съображения, че е следвало да
сумата да бъде възстановена по реда на чл. 129 ДОПК с акт за прихващане и/или
възстановяване след изследване дали ищецът като данъчно задължено лице има
публични задължения.
Ответникът
по въззивната жалба Б.П.В. е
депозирал отговор по въззивната жалба, в който се излага становище за нейната
неоснователност и допустимост и правилност
на първоинстанционното решение. Счита, че
жалбоподателят е надлежен ответник по делото. Също така процедурата по чл. 129 ДОПК не е специална и задължителна, а е възможност за възстановяване, която не
изключва тази по ГПК, тъй като сумите са събрани по образувано изпълнително
производство по реда на ГПК от ЧСИ, а не от публичен изпълнител и представляват
възнаграждение за юрисконсулт.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и наведените от
страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от
жалбите предмет, приема следното:
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав
намира, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния
съд. Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Във връзка с
доводите по въззивната жалба, съдът намира следното:
Между страните не се
спори, че срещу ищеца Б.П.В. било образувано изпълнително дело № 165/2016 г. по
описа на ЧСИ В.Л. за събиране на сума в размер на 300.00 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение присъдено по адм.д.№5071/2014г. по описа на АССГ,
дължимо от В. в полза на СДВР. По образуваното дело било присъединено по реда
на чл.458, ал.1 ГПК публично изпълнително дело № 22080006982/2008 г. за дължими
публични задължения, както следва: 582,78 лв. в т.ч. главница 168,79лв., лихва
122,54лв., нелихвоносна част 291,45лв. Държавата се счита присъединен взискател
за вземанията, чийто размер е съобщен на съдебния изпълнител - чл. 458, ал. 1 ГПК и чл. 191, ал. 4 ДОПК и който размер е задължителен за него.
Видно е, че ЧСИ е
събрала суми по образуваното изпълнително дело преди изобщо да е уведомила
длъжника за задължението. От последния е представено разпореждане за частично
прекратяване на производството по принудително изпълнение съгласно чл.225 от ДОПК от 16.05.2017г., от което се установява, че давностния срок за почти
всички задължения за събиране на които е образувано ИД 22080006982/2008 е
изтекъл, поради което частично е прекратено ИД за сумите 168,79лв. главница,
171,45лв. неолихвяема сума, 140,89лв. лихви или
общо 481,13лв.
От изп. дело, а и от
Уведомление от 04.10.2019г., издадено от ЧСИ В.Л. и приложено по настоящето
дело, се установява, че чрез запор на трудово възнаграждение на Б.П.В., са
удържани и преведени в полза на НАП сумата от 140лв. на 27.12.2016г., 185лв. на
03.04.2017г. и 92,50лв. на 02.05.2017г.
От писмо на НАП до Б.П.В.
от 11.07.2017г. е признато получаване на сума в размер на 417,50лв., като с
40лв. от събраната сума са погасени задължения по два фиша в общ размер на
40лв. и оставащата сума в размер на 377,50лв. –за юрисконсултско възнаграждение
следва да бъде възстановена във връзка с указания, изпратени до ЧСИ.
С писмо от 11.07.2017г.
НАП уведомява ЧСИ за наличие на надвнесена сума в размер на 377,50лв., като е
поискано предприемане на процедура по чл.129 от ДОПК за възстановяване на
сумата в полза на ЧСИ, която да я върне на длъжника по ИД. ЧСИ е отказала
предприемане на процедура поради прекратяване на изпълнително дело № 165/2016
г. по описа на ЧСИ В.Л..
Липсва спор между
страните, че присъдената в полза на жалбоподателя сума в размер на 377,50 лв.
се отнася за вземане за юрисконсултско
възнаграждение и е погасено от ответника по жалбата в рамките на изпълнителното
производство. Налице е спор относно обстоятелството дали вземането е публично
или частно, съответно – редът за възстановяването му като недължимо заплатено.
Нормата на чл.162, ал.1
ДПК регламентира, че държавните и общинските вземания са публични и частни. В
конкретния случай вземането за присъдените разноски за юрисконсултско
възнаграждение съставляват частно държавно вземане. В чл. 163, ал. 2 ДОПК е
предвидено, че частните държавни и общински вземания се събират по общия ред -
ГПК. Процесното вземане е събрано принудително в хода на образуваното
изпълнително производство пред ЧСИ В.Л..
Нормата на чл.119 ЗЗД
регламентира, че с погасяването на главното вземане се погасяват и
произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е
изтекла. В случая се установи, че вземанията на НАП – ТД НАП София, са погасени
по давност, поради което е прекратено събирането им. Установи се и че сумата 377,50
лв. се отнася за вземане за юрисконсултско възнаграждение
и е недължимо изплатена от ЧСИ в полза на НАП.
Спори се между страните
относно обстоятелството дали публичните данъчни задължения се явяват главни
вземания спрямо частното държавно вземане за разноски или не. Отговорността за
разноските е гражданско облигационно правоотношение, което е уредено и
произтича от процесуалния закон. Страната, срещу която е постановено съдебното
решение носи отговорност за разноските дори и когато е положила дължимата грижа
да издири действителното правно положение, преди да инициира съответното
съдебно производство. С оглед на това отговорността за разноските е обективна и
невиновна.
Съгласно разясненията,
дадени с решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., на ВКС, ГК,
ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, което се възприема от настоящия
състав, отговорността за разноски също е деликтна. Същата е уредена като
ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен
или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството,
както и възнаграждението за един адвокат. Отговорността за разноски е
ограничена, защото не включва всякакви други разходи и пропуснати ползи от
страната по делото и е обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига
ответникът да е дал повод за завеждане на делото.
Предвид изложеното и
доколкото отговорността за разноските е свързана с неоправданото предизвикване
на съдебен процес, се налага извода, че вземането за разноски има самостоятелен
характер, а не е допълнително вземане спрямо вземането, което е предмет на
спорния съдебен процес. Съществуването на спорното вземане има значение за
изхода на делото, но причината за ангажиране отговорността на страната за
разноските не произтича пряко от това вземане, а е последица от неоправданото предизвикване
на съдебен процес. Ето защо това вземане има самостоятелен характер, произтича
от фактически състав, очертан в процесуалния закон - чл. 130, ал. 4 ДПК (отм.),
приложим към момента на възникване на задължението за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение, а не съставлява допълнително вземане спрямо
вземанията по оспорения от публичен характер.
По изложените
съображения въззивният съд счита, че разглежданото вземане не съставлява
допълнително вземане спрямо публичните задължения, а са самостоятелно вземане.
Ето защо нормата на чл.129 ДОПК не може да намери приложение по отношение на
него и изложените доводи от въззивника, съдът намира за неоснователни.
По изложените
съображения въззивният съд приема, че плащането на сумата от 377,50 лв. по образуваното
изпълнително дело е извършено при липса на валидно правно основание за това,
тъй като вземането е погасено по давност, което е установено в производството и
е признато от ответника. С оглед на това в тежест на жалбоподателя - ответник е
възникнало задължение за връщане на получената сума. Ето защо предявеният иск е
основателен.
Тъй като крайните изводи
на двете инстанции съвпадат, решението следва да се потвърди, като правилно и
законосъобразно.
Водим от горното,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
10192 от 13.01.2020 г. по гр.д. № 7512/2019 по описа на СРС, 25 с-в.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.