№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и първи ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от младши съдия Димитров в. гр. д. № 9050 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „С. Г. Г.И П.“ срещу Решение №
112907/13.05.2019г., постановено по гр. д. № 21854/2017г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), с което е признато за установено по обективно кумулативно
съединените искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищецът – Р. П.Д.
не дължи заплащането на сумата от 54,30лв. – главница по договор за мобилни
услуги и на сумата от 36,11лв. – лихва за забава за периода
15.10.2005г.-10.11.2010г., за които е издаден изпълнителен лист от 25.01.2011г.
въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
5620/2010г. на РС –В.и са предмет на принудително събиране по изп. дело №
20117220400609 по описа на ЧСИ Г. Б., рег. № 722 от РКЧСИ, и по изп. дело №
20178600400066 на ЧСИ В.М., рег. № 860 от РКЧСИ.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното
решение, поради нарушение на материалния закон. Посочва се, че процесните
вземания не са погасени по давност, тъй като съгласно ППВС № 3/18.11.1980г.
давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането. Поддържа се, че отмяната на постановлението на ВС,
извършена с ТР № 2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, има действие занапред, поради
което за периода 20.04.2011г.-25.04.2014г. давност не е текла и предявените
искове са неоснователни. Съобразно изложеното се моли за отмяна на решението,
отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.
Въззиваемият ищец е депозирал писмен отговор, с който оспорва жалбата и
моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени отрицателни установителни
искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК. Съгласно посочената разпоредба,
длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като същият може да се
основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание – ал. 2. Съществуването
на новонастъпили факти след приключване на съдебното производство, предмет на
изпълнението, даващи основание да се оспорва изпълнението въз основа на съдебно
изпълнително основание с иска по чл. 439 ГПК представлява предмета на доказване
в това производство, като тежестта затова е на ищеца по делото. В настоящия
случай ищецът се позовава на настъпила погасителна давност за вземанията след
издаването на изпълнителното основание, в което са обективирани, поради което предявените
искове са допустими. В тежест на ответника по делото е да установи, че
погасителната давност спрямо вземанията е спирана или прекъсвана.
От
събраните по делото доказателства се установява, че за процесните вземания е
издаден изпълнителен лист в полза на ответника на 25.01.2011г. по ч. гр. д. №
5620/2010г. по описа на РС – Враца, въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение № 4133/30.11.2010г. За събиране на вземанията
по изп. лист е образувано изп. дело № 20117220400609 по описа на ЧСИГ.Б., рег.
№ 722 от РКЧСИ, с район на действие ОС – Враца. На 12.05.2011г. е изпратена
покана за доброволно изпълнение до длъжника, като в исковата молба лицето
признава, че на същата дата е наложен запор и върху трудовото му
възнаграждение. С постановление от 25.09.2014г. съдебният изпълнител е
прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК
– поради непоискване от страна на взискателя извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години.
От
представените по делото уведомление изх. № 1698/17.01.2017г., запорно съобщение
изх. № 1704/17.01.2017г. и съобщение изх. № 1706/17.01.2017г. се установява, че
въз основа на изпълнителния лист от 25.01.2011г. спрямо ищеца е образувано
друго изпълнително дело за събиране на вземанията под № 20178600400066 по описа
на ЧСИ В.М., с рег. № 860 от РКЧСИ и район на действие СГС. Със запорно
съобщение от 17.01.2017г. на длъжника е наложен запор върху трудовото
възнаграждение, като със заповед от 01.02.2017г. работодателят му РЗИ –В.е
наредил да се удържат суми от същото, считано от м.02.2017г.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г.,
ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия
в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно
установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради
т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може
само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е
дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното
производство става по право, като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В
случая, макар ЧСИ Г.Б. да е издал постановление за прекратяване на изп. дело №
20117220400609 по негов опис на 25.09.2014г., поради настъпила перемция, от
представените доказателства се установява, че
същата е настъпила на 12.05.2013г., тъй като последното изпълнително
действие е било извършено на 12.05.2011г. Съгласно даденото с ППВС №
3/18.11.1980г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва
давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10
от ТР № 2/ 26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е
дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение,
като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се
спира. С решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017г., IV ГО
на ВКС, и решение № 51/21.02.2019г. по гр. д. № 2917/2018г., IV ГО
на ВКС, е прието, че прилагането на
даденото с посоченото тълкувателно решение тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяването по давност на дадени
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са
предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. Поради даденото
с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да
намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до
последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на
тълкувателния акт, като новото ТР ще се прилага от този момент за в бъдеще. С
оглед на това извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк.
дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда
действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение
се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.
Изложените
мотиви от ВКС в постановените по реда на чл. 290 ГПК актове се споделят от
настоящия съдебен състав. Ето защо за периода, докато изпълнителното дело е
било висящо, давност за вземанията не е текла. Следователно давността е
започнала да тече от датата на настъпилата перемция на изп. дело – 12.05.2013г.
По
отношение на въпроса за срока на погасителната давност за вземанията,
установени с влязла в сила заповед за изпълнение по ГПК от 01.03.2008г., и
по-конкретно на тези за периодични плащания, и за приложението на чл. 117, ал.
2 ЗЗД спрямо тях, е налице противоречива съдебна практика. Настоящият въззивен
състав намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и
по отношение на вземане, което е установено с влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, независимо дали същото е с периодичен характер или
не. Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
пет години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, като при оспорването й от длъжника чрез възражение по
реда на чл.
414
ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл.
416
ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която
да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със
сила на присъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако
длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414,
ал. 2
ГПК двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до
силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на
вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424
ГПК - при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска
по чл. 424
ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.)
режим във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, при който се предвиждаше възможност за предявяване на
искове - по чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255
ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. Затова и съдебната
практика приема, че правните последици на акта по чл. 242
ГПК (отм.), с който се разпорежда издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание, не се приравняват на влязло в сила съдебно решение,
постановено в исков процес, поради което срокът на давността по чл. 117,
ал. 1
ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането и разпоредбата на чл. 117,
ал. 2
ЗЗД не намира приложение. В действащия ГПК, с изтичане на преклузивния срок за
подаване на възражение против заповедта за изпълнение, се получава крайния
ефект - именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на
вземането. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя
влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.
237 ГПК (отм.). С оглед на това, съдебната практика по отношение на несъдебните
изпълнителни основания по отменения ГПК няма отношение към разглеждания случай,
към който намира приложение актуалната съдебна практика, постановена във връзка
с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство.
Същевременно
вземане за периодични плащания, каквото е процесното по договор за мобилни
услуги, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено
по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата
5-годишна давност. Ако се приеме, че същото би се погасило с кратката 3-годишна
давност, в случай че срещу заповедта не е подадено възражение и тя е влязла в
сила, би се стигнало до абсурдната ситуация, в която неоспорването на вземането
от страна на длъжника ще доведе до по-неблагоприятно положение за кредитора в
сравнение с оспорването на вземането и установяването му със съдебно решение по
реда на чл. 422 ГПК. Отделно, в този случай периодът на погасителната давност
за вземането ще зависи само от процесуалното поведение на длъжника, а такова
разрешение няма законодателна опора.
По
изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че в случая давността за
процесните вземания, установени в издадения въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК изпълнителен лист от 25.01.2011г. по ч.
гр. д. № 5620/2010г. по описа на РС – Враца, е 5-годишна. Същата изтича на
12.05.2018г. – пет години след прекратяване на изп. дело, настъпило на
12.05.2013г. От представените доказателства и от направеното признание от
страна на ищеца се установява, че за събиране на процесните вземания е
образувано ново изп. дело под № 20178600400066 по описа на ЧСИ В.М., като на
23.01.2017г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, което
действие е прекъснало теченето на давността – чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Периодът от
12.05.2013г. до 23.01.2017г. е по-кратък от пет години, поради което давността
за процесните вземания не е изтекла и предявените отрицателни установителни
искове са неоснователни.
Районният
съд е достигнал до неправилни изводи, като е допуснал нарушение на
императивните правни норми, уреждащи института на погасителната давност, поради
което първоинстанционното решение следва да бъде отменено.
При
този изход на спора, право на разноски има ответникът.
За
първоинстанционното производство няма доказателства същият да е направил
разноски, поради което такива не му се дължат.
За въззивното
производство са събрани доказателства /л. 15/ за договорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 360лв. за процесуално представителство на
въззиваемия ответник, поради което тези разноски следва да бъдат присъдени на
страната.
Предвид
цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението
на въззивния съд е окончателно.
При
тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
112907/13.05.2019г., постановено по гр. д. № 21854/2017г. по описа на Софийски
районен съд, Първо гражданско отделение, 161-ви състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р. П.Д., ЕГН: **********,
с адрес: ***. Г.И П.“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***,
отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за недължимост на следните вземания, за
които е издаден изп. лист от 25.01.2011г. по ч. гр. д. № 5620/2010г. по описа
на РС –В.въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение № 4133/30.11.2010г.
по чл. 410 ГПК, а именно: 54,30лв.
/петдесет и четири лева и тридесет стотинки/ – главница по договор за
мобилни услуги и 36,11лв. /тридесет и шест лева и единадесет стотинки/ – лихва за
забава за периода 15.10.2005г.-10.11.2010г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Р. П.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „С. Г. Г.И П.“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление:***, сумата от 360лв.
/триста и шестдесет лева/, представляваща сторените от ответника разноски
за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.