№ 344
гр. София, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000502553 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С Решение № 261337 от 19.04.2022 г., постановено по гр.д. № 9144/2019
г., Софийски градски съд, І-9 състав е приел за установено по предявените от
"ТРС" ЕАД срещу С. Н. А. искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
връзка с чл. 535 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, че С. Н. А. дължи на "ТРС" ЕАД сумата
от 74813,96 лева главница по запис на заповед от 13.03.2015 г., сумата от
10494,73 лева лихва за забава за периода от 20.02.2018 г. до 09.07.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба
10.07.2019 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил исковете за
главницата до пълния предявен размер от 74 813,96 лева до 89 535,13 лева и
за лихва до пълния предявен размер от 10 494,73 лева до 12 559,79 лева.
С Решението С. Н. А. е осъден да заплати на ищеца "ТРС" ЕАД на
основание чл.78, ал.1 от ГПК направените разноски в заповедното
производство в размер на 1 492,25 лева и в исковото производство в размер на
7 169,83 лева.
Срещу така постановеното решение е постъпила в срок (пощенско
клеймо от 18.05.2022 г.) въззивна жалба вх. № 286863/19.05.2022 г. от третото
1
лице помагач „КОИН КОНСУЛТ“ ООД, чрез процесуален представител
адвокат Т. Т. Д., с надлежно учредена представителна власт с пълномощно
приложено по първоинстанционното дело /л.65 и л.77 от делото/.
Решението се обжалва в частта, с която исковете на „ТРС“ са уважени
за сумата от 74 813,96 лева главница по запис на заповед от 13.03.2015 г.,
сумата от 10 494,73 лева лихва за забава за периода от 20.02.2018 г. до
09.07.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
исковата молба 10.07.2019 г. до окончателното плащане.
Счита решението в обжалваната му част за неправилно. Поддържа
неправилност на извода на първоинстанционния съд, че споразумение от
13.03.2015 г. между „ТРС“ ЕАД и „Джи Си Ес България“ ООД е влязло в сила
между страните, като е отчел че спрямо същите не са налице предпоставките
за разваляне по чл.87 от ЗЗД. Поддържа се, че на разваляне подлежат само
влезли в сила между страните договори, съгласно разпоредбите на чл.87 от
ЗЗД, но в конкретния случай не може да става въпрос за разваляне на
договора поради обстоятелството, че не е налице валиден, влязъл в сила и
породил своите правни последици двустранен договор между страните.
Твърди се, че е налице незавършеност на фактическия състав, водещ до
пораждане на правна обвързаност между страните по процесното
споразумение. Излага подробни аргументи по съществото на спора. На
следващо място поддържа, че неправилно съдът е отхвърлил като
неоснователно направените възражения за изтекла погасителна давност, както
и че неправилно е приел, че уговореното в чл.4 от споразумението
прекратяване има значение само като предпоставка за обявяване на
предсрочна изискуемост на задълженията по него.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част. Претендират се
разноските и пред двете инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
само от въззиваемата страна - ищецът „ТРС“ ЕАД чрез процесуалния й
представител адвокат Г. З.-М., надлежно упълномощена с пълномощно
приложено към отговора.
Оспорва въззивната жалба и моли съда да постанови решение, с което
да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част като
правилно, мотивирано, законосъобразно и постановено при спазване на
2
процесуалните правила. Моли за присъждане на разноските направени от
въззиваемата страна в настоящото производство.
С оглед постъпилата въззивна жалба, решението и в частта, с която
първоинстанционният съд е отхвърлил исковете за главницата до пълния
предявен размер от 74 813,96 лева до 89 535,13 лева и за лихва до пълния
предявен размер от 10 494,73 лева до 12 559,79 лева, е влязло в сила на
09.08.2022 г. като необжалвано.
В открито съдебно заседание въззивникът-трето лице помагач чрез
процесуалния си представител моли съда да уважи въззивната жалба и да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната част изцяло. Подробни
съображения излага в депозираните по делото писмени бележки. Претендира
направените разноски, за което представя списък по чл.80 ГПК. Заявява
възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемия „ТРС“ ЕАД
адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание въззиваемият-ответник „ТРС“ ЕАД чрез
своя процесуален представител моли съда да остави без уважение въззивната
жалба, като потвърди изцяло решението като правилно, мотивирано,
законосъобразно и постановено при спазване на процесуалните правила.
Претендира разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК. Заявява
възражение за прекомерност на заплатеното от въззивника адвокатско
възнаграждение.
В открито съдебно заседание въззиваемият-ответник С. Н. А. моли съда
да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с иск предявен от „ТРС“ ЕАД
против С. Н. А. по реда на чл.422 от ГПК за установяване на дължимостта на
вземане с правно основание чл.485, ал.1, във връзка с чл. 535, т. 2, чл. 538 и
чл. 481, ал. 1 ТЗ, във връзка с чл. 44 ЗЗД, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК
от 02.03.2018 г., постановена по ч.гр.д. № 11931/2018 г. по описа на СРС, 56
3
състав.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
На 20.02.2018 г. ищецът „ТРС“ ЕАД е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, въз основа на което и с
разпореждане на съда, постановено по ч.гр.д. № 11931/2018 г. по описа на
СРС, 56 състав, срещу ответника А. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и е допуснато
незабавно изпълнение.
В законоустановения двуседмичен срок /в редакцията на нормата към
месец март-април 2018 г./ е постъпило възражение от ответника А., че не
дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение.
Със съобщение, връчено на ищеца на 10.06.2019 г., последният
уведомен, че следва да предяви иск за установяване на своето вземане в
едномесечен срок от получаване на съобщението.
Искът пред първоинстанционния съд е предявен на 10.07.2019 г., т.е. в
законоустановения едномесечен срок. В този смисъл предявеният иск е
процесуално допустим.
По същество на предявения иск.
По делото е представен запис на заповед от 13.03.2015 г., с който С. Н.
А. се е задължил неотменимо и безусловно да заплати по записа на заповед на
„ТРС“ ЕАД сумата от 89 535,13 лв. на дата 11.03.2016 г.
По делото е представено и прието споразумение от 13.03.2015 г. с
нотариално удостоверяване на подписите с рег. № 1864 от 13.03.2015 г. на
нотариус Г. Г. с рег. № *** на НК, сключено между ищеца „ТРС“ ЕАД в
качеството му на наемодател и „Джи Си Ес България“ ЕООД, представлявано
от управителя С. Н. А. в качеството му на наемател. От установителната част
на споразумението се установява, че между страните е бил сключен договор
за наем от 31.05.2007 г. по силата на който „ТРС“ ЕАД е предоставил на „Джи
Си Ес България“ ЕООД за временно и възмездно ползване на следния
недвижим имот, а именно: четвърти етаж от сграда с площ от 294 кв.м.,
находяща се в гр.***, ул. „***“ № ***. По силата на договора за наем към
01.03.2015 г. е налице неплатена наемна цена в общ размер на 86 448,16 лв. и
неплатени консумативи в общ размер на 3 086,97 лв., или общо сума в размер
4
на 89 535,13 лв.
Със споразумението страните са се договорили така дължимата сума в
общ размер на 89 535,13 лв. да се плати както следва: 40 000 лв. в срок до 25
март 2015 г. включително, а остатъкът от 49 535,13 лв. ще е платим на вноски
всеки месец, считано от 01.04.2015 г. до 5-то число на текущия месец, равна
на размера на един месечен наем и дължима наред с текущия месечен наем.
Плащането ще продължи до изплащане на цялата сума от 49535,13 лв., като
върху тази сума ще тече и законова лихва, считано от 01.03.2015 г. и ще се
начислява върху дължимата сума с оглед извършените плащания. В чл.6 от
споразумението страните са се договорили ответникът С. Н. А. в качеството
си на физическо лице да подпише запис на заповед за обезпечение на дълга си
в общ размер на сумата от 89 535,13 лв.
По делото е прието заключение на ССчЕ, неоспорено от страните, с
което се установява, че размерът на месечния наем по договора от 31.05.2007
г. за целия период от 01.01.2009 г. до 28.02.2015 г. е 3 911,66 лв. За процесния
период общо е начислена сума в размер на 289 462,80 лв., като платените
суми възлизат на 219 396,96 лв. Неплатените суми към датата на изготвяне на
експертизата – 25.02.2022 г., са в размер на 70 065,88 лв., което отговаря на
салдото на сметка 411/1 „Клиенти“ с аналитичност „Джи Си Ес България“
ООД. Последното плащане на наемна вноска е направено на 23.03.2016 г., с
което е погасена дължима вноска за м.09.2013 г. Вещото лице установява, че
към датата на подписване на споразумението - 13.03.2015 г., неплатената сума
за наем е 89968,36 лв. След направени плащания до края на 2015 г. в общ
размер на 15 990,82 лв., неплатената сума на наем от „Джи Си Ес България“
ООД е 73 977,54 лв. След направено последно плащане на 23.03.2016 г. общо
неплатените суми възлизат на 70 065,88 лв.
При така установените факти първоинстанционният съд е приел за
неоснователни всички възражения на ответника и третото лице помагач
срещу иска. Приел е за доказано съществуването на валидно каузално
правоотношение, обективирано в споразумението от 13.03.2015 г. за
обезпечаване вземането по което е издаден процесния запис на заповед.
Приел за недоказано възражението за прихващане направено от ответника,
предвид не ангажирането на доказателства установяващи обстоятелствата, от
които произтичат вземания включени в него. По размер
5
първоинстанционният съд е приел, че искът е установен, съобразно
заключението на приетата по делото ССчЕ.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана да обжалва страна-трето лице помагач в първоинстанционното
производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна
жалба е процесуално допустима.
Постановеното по делото решение и на основание чл.223, ал.1 от ГПК
ще има установително действие в отношенията на третото лице и ищеца
„ТРС“ ЕАД.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Искът е предявен по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1, т.3 и ал.3
от ГПК, а отговорността на ответника намира своето правно основание в
чл.485, ал.1, във връзка с чл. 535, т. 2, чл. 538 и чл. 481, ал. 1 ТЗ, във връзка с
чл. 44 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже главно и пълно факта, от който
произтича неговото вземане, следва да установи, че вземането съществува и
той следва да изчерпи всички основания на претендираното от него право.
От своя страна в тежест на ответника е да докаже всички възражения
срещу вземането.
Юридическият факт, от който се претендира отговорността на
ответника е едностранна правна сделка - запис на заповед, която поражда
парично задължение за издателя към поемателя за заплащане на сумата по
записа - чл. 535, т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 44 ЗЗД.
Записът на заповед от една страна, е ценна книга, а от друга страна, е
едностранна, формална и абстрактна правна сделка, поради което ищецът е
освободен от необходимостта да докаже съществуването на правно основание
за издаването на записа на заповед, т. е. за поемане на задължението по него.
6
По делото са въведени твърдения за наличие на каузално
правоотношение, във връзка с което да е издаден процесния запис на заповед.
За основателността на исковите претенции е необходимо на първо
място да се установи издаването на валиден запис на заповед, т.е.
съществуването на ценна книга, съдържаща задължителните реквизити по чл.
535 ТЗ. В процесния запис на заповед са посочени наименованието "запис на
заповед", платим на падеж, името на лицето, на което трябва да се плати, дата
на издаване, както и безусловно обещание за плащане на определена сума
пари. Посочени са място на плащане и място на издаване.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че
процесният запис на заповед е действителна ценна книга.
Както бе посочено по-горе записът на заповед е едностранно
волеизявление с абстрактен характер, поради което правата, произтичащи от
него, са независими от каузалните правоотношения, които по принцип са
обуславящи за поемането на менителничното задължение. В случая ищецът с
исковата си молба е въвел каузално правоотношение, във връзка с което
следваше да докаже пораждането на задължението по каузалното
правоотношение.
Първото възражение на въззивника е, че подписаното между страните
споразумение от 13.03.2015 г. не е влязло в сила с оглед уговореното в чл.6,
съответно не е породило действие между страните. Твърди се, че с оглед на
това липсва валидно главно правоотношение, следователно и акцесорните
задължения за обезпечаване на задълженията на наемателя, включително
процесния запис на заповед, не са породили правно действие.
Това възражение е неоснователно по следните съображения:
С чл.6 на споразумението страните са се договорили, че за обезпечаване
задълженията на наемателя към наемодателя в деня на подписване на това
споразумение първият (наемателят) подписва и осигурява на наемодателя,
обезпечение на дълга си от страна на трето лице, следните документи: 1.
Запис на заповед за цялата дължима сума с издател физическото лице С. Н. А.
и 2. Запис на заповед за цялата дължима сума с издател трето юридическо
лице, посочено от наемателя и предварително одобрено от наемодателя. В
случай на неподписване/неосигуряване на горните записи на заповед най-
късно в тридневен срок, настоящото споразумение не влиза в сила. Т.е. видно
7
от уговорката, сключването на процесното споразумение е под условие, което
обаче е поставено изцяло в зависимост от волята на едната страна, а именно
на длъжника-наемател.
Между страните не се спори, че процесният запис на заповед по т.1 е
издаден, по т.2 не е издаван.
Налице е съдебна практика, формирана по реда на чл.290 ГПК и по-
конкретно Решение № 50204 от 23.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3324/2021 г.,
III г. о., ГК, което се споделя от настоящия състав и с което съставът на ВКС е
приел, че „уредбата на договорите, сключени под условие, е установена с
нормата на чл. 25 ЗЗД, според която действието на договора или
прекратяването му може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо
несигурно събитие. Смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която
има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила то да настъпи.
От цитираната разпоредба се извежда, че условието е бъдещо несигурно
събитие, положителен юридически факт, предвиден по волята на страните, в
зависимост от сбъдването, респ. несбъдването на който се пораждат желаните
с конкретния договор правни последици. Страните, съгласно установения в
чл. 9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето, могат да поставят сключения
от тях договор под условие, предвиждайки потенциалните изменения в
облигационната връзка, досежно целия комплекс от права и задължения или
отделни негови елементи. Условието е юридически факт от категорията на
юридическите събития, поради което е недопустимо сключването на договори
под условие, поставено изцяло в зависимост от волята на едната страна – т.
нар. чисто потестативни условия, тъй като при тях се поставя под съмнение
намерението за обвързване и съществуването самия договор. В тази връзка
законът въвежда фикцията, че условието се счита за настъпило, ако страната,
която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно попречи то да
настъпи, като преценката относно фингираното сбъдване на условието, следва
да се осъществи по правилата на логиката при съпоставка между поведението
на страната и закономерния ход на събитията, като се отчете интересът на
страните в предметната рамка на сключения договор /в т. см. решение №
7/19.04.2017 г. по т. д. № 53312/2015 г. на I г. о. /.“
С оглед на горното въззивният съд намира, че при тълкуването на
волята на страните в процесното споразумение, следва извод, че действието
8
на споразумението е поставено под бъдещо условие – подписване и
осигуряване от длъжника в тридневен срок на две записи на заповед,
обезпечаващи задълженията му посочено в споразумението. Сбъдването на
това условие безспорно е в зависимост само от поведението на длъжника.
Допустимостта на подобна уговорка произтича от установения в чл. 9 ЗЗД
принцип за свобода на договарянето.
В определения срок длъжникът е бездействал, не е подсигурил трето
юридическо лице, което да се съгласи да подпише в качеството си на издател
запис на заповед, с който да обезпечи задълженията на наемателя. По делото
няма представени доказателства за обратното, поради което въззивният съд
приема, че е налице недобросъвестно поведение от страна на длъжника и
следва да намери приложение фикцията съдържаща се в нормата на чл. 25,
ал. 1, изр. 2 ЗЗД, че условието се счита за настъпило, ако страната, която има
интерес от несбъдването му, недобросъвестно попречи то да настъпи.
Длъжникът е попречил на сбъдването на условието с бездействието си,
поради което процесното споразумение е влязло в сила и е породило своите
правни последици.
Противно на твърденията във въззивната жалба длъжникът има интерес
от несбъдване на условието, защото при влизане в сила на споразумението за
същият възниква задължението в срок до 25 март 2015 г. да погаси
задължения в размер на 40 000 лв., както и задължения да изплаща остатъка
по начина и в сроковете, уговорени в споразумението. Има интерес и
включително с оглед на обстоятелството, че при не влизане в сила на
споразумението, продължава да тече погасителна давност за вземанията на
кредитора по договора.
Неиздържана е тезата на въззивника, че „Джи Си Ес България“ ООД
като длъжник има интерес от обезпечаване на негови задължения, доколкото
тази теза влиза в разрез с правната същност на обезпечението, което е способ,
който да защити кредитора, не длъжника, срещу неизпълнението и да
подготви удовлетворяването му.
Ето защо и по горните съображения въззивният съд намира, че е
доказано съществуването на валидно главно задължение по подписаното на
13.03.2015 г. между страните споразумение, въз основа на което е възникнало
и валидно менителнично задължение по процесната запис на заповед,
9
подписана от ответника като обезпечение на вземанията на ищеца-кредитор.
По възраженията във въззивната жалба, че съдът неправилно е
отхвърлил като неоснователни направените възражения за изтекла
погасителна давност.
Същото е неоснователно.
Видно от заключението на ССчЕ, неоспорено от страните, Таблица № 1,
до месец март 2013 г. няма неплатени месечни наемни вноски. Първата
частично неплатена месечна наемна вноска е в размер на 3567 лв. и се отнася
за месец април 2013 г., след което и за периода от месец октомври 2013 г. до
месец февруари 2015 г. всички наемни вноски в размер на по 3 911 лв. са
неплатени.
На основание чл.111, б.“в“, вземанията за наем се погасяват с изтичане
на тригодишна давност, която на основание чл.114, ал.1 от ГПК започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Първата частично
неплатена вноска е за месец април 2013 г., т.е. същата би се погасила по
давност през месец април 2016 г., съответно последната неплатена за
процесния период е за месец февруари 2015 г. и би се погасила по давност
през месец февруари 2018 г., т.е. към датата на сключване на споразумението-
13.03.2015 г. очевидно не е имало погасени по давност наемни вноски.
Процесното споразумение съдържа признание на длъжника за
дължимостта на всички тези вноски в общ размер на сумата от 89535,13 лв.
Същото е подписано от него, за което спор между страните няма. На
основание чл.116, б.“а“ от ЗЗД, давността се прекъсва с признаване на
вземането от длъжника, следователно на 13.03.2015 г. давността по
отношение на неплатените месечни наемни вноски е прекъсната и е започнала
да тече нова, която безспорно към датата на подаване на по чл.417 от ГПК
заявлението – 20.02.2018 г., която се явява дата на подаване на иска,
съобразно нормата на чл.422 от ГПК, не е била изтекла и наново течението е
прекъснато на основание чл.116, б.“б“ ГПК с предявяване на иска.
Неоснователно е и твърдението, че издаденият запис на заповед не
обезпечава евентуални вземания по договора за наем. Безспорно се установи
каузално правоотношение между страните по договор за наем, неизпълнение
по този договор от страна на наемателя и сключено споразумение (спогодба
по смисъла на чл.365 от ЗЗД), с който страните по договора за наем са се
10
опитали да избегнат един възможен спор във връзка с неизпълнението и с
което са уредили права и задължения, възникнали именно от договора за
наем.
И по последното възражение във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че уговореното в чл.4 от
споразумението прекратяване има значение само като предпоставка за
обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията по него.
С разпоредбите на чл.2, ал.4 и ал.5 от процесното споразумение
страните са договорили автоматично настъпване на предсрочна изискуемост
на задължението и прекратяване на договора в тази хипотеза, при забава
която продължи повече от 10 дни.
Обявяването на предсрочната изискуемост в гражданското право е
регламентирана в разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД. От съвместното тълкуване
на тази разпоредба с разпоредбата на чл. 70 от ЗЗД следва, че обявяването на
предсрочната изискуемост е възможно само при срочните задължения и то
при тези, при които срокът е такъв по чл. 70, ал. 1 от ЗЗД-уговорен е в полза
на длъжника, но той може да плати и преди срока. С изпадането в забава на
длъжника и не плащане в уговорените срокове, интересът на кредитора е
застрашен, тъй като се създава опасност длъжникът да изпадне в състояние,
при което е в невъзможност да изпълни задължението си при настъпването на
падежа и кредиторът да не може да получи реално изпълнение. Затова в тези
случаи законът защитава интереса на кредитора като му предоставя
възможност, чрез едностранно изявление да внесе изменение в уговорките на
договора, чрез което да трансформира задължението на длъжника от срочно в
безсрочно, при което да може да иска незабавното му изпълнение.
Доколкото такова изявление на кредитора няма и не е стигнало до
знанието на длъжника, то не е налице и твърдяната предсрочна изискуемост.
В този смисъл Решение № 200 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. №
665/2018 г., I т. о., ТК, с което е прието, че предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем за потребление по чл. 240 ЗЗД, уредена в
нормата на чл. 71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за
изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление.
Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна и поражда
действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната
11
изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона.
Неоснователно е и твърдението, че с неплащането в уговорения срок, е
настъпило автоматично прекратяване на споразумението. Видно от чл.2, ал.5
от споразумението, уговореното прекратяване касае не споразумението, а
договора за наем съществуващ между страните. Дали този договор е
прекратен по силата на тази уговорка е ирелеванто за спора, касаещ вече
възникнали и изискуеми вземания по договора за наем, преди твърдяната дата
на прекратяване, поради което съдът не обсъжда това обстоятелство.
По така изложените съображения, въззивният съд намира, че следва да
потвърди решението в неговата обжалвана част.
По отговорността за разноските:
Съобразно нормата на чл.78, ал.10 от ГПК на третото лице помагач не
се присъждат разноски, но то дължи разноските, които е причинило със
своите процесуални действия.
Въззиваемият С. Н. А. и до приключване на устните състезания по
делото, не заявява искане за присъждане на разноски, поради което такива не
му се присъждат.
Въззиваемият „ТРС“ ЕАД претендира разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 4 320 лв. с ДДС, съобразно фактура №
1697/25.08.2022 г., които въззивникът дължи на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Неоснователно е възражението за прекомерност на заплатеното от този
въззиваем адвокатско възнаграждение, тъй като съобразно нормата на чл.7,
ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, при обжалваем материален интерес от 85
308,69 лв., минималното адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 7
474,69 лв., т.е. очевидно е че заплатеното от въззиваемия адвокатско
възнаграждение е далеч под този минимум.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261337 от 19.04.2022 г., постановено по
гр.д. № 9144/2019 г., Софийски градски съд, І-9 състав в обжалваната му част.
Решение № 261337 от 19.04.2022 г., постановено по гр.д. № 9144/2019 г.,
12
Софийски градски съд, І-9, в частта, с която първоинстанционният съд е
отхвърлил исковете за главницата до пълния предявен размер от 74 813,96
лева до 89 535,13 лева и за лихва до пълния предявен размер от 10 494,73
лева до 12 559,79 лева, е влязло в сила на 09.08.2022 г. като необжалвано.
Решението е постановено при участието на „КОИН КОНСУЛТ“ ООД,
ЕИК *********, със съдебен адрес: гр.София, ул. „Позитано“ № 15, ет.6, офис
16 в качеството му на трето лице помагач на страната на ответника С. Н. А..
ОСЪЖДА КОИН КОНСУЛТ“ ООД, ЕИК *********, със съдебен адрес:
гр.София, ул. „Позитано“ № 15, ет.6, офис 16 да заплати на основание чл.78,
ал.3 от ГПК на „ТРС“ ЕАД, ЕИК *********, гр.София, ул. „Христо Белчев“
№ 8, ет.5 сумата от 4 320 лв. с ДДС /четири хиляди триста и двадесет лв./
разноски направени пред настоящата въззивна инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13