№ 75
гр. Бургас, 02.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мартин Д. Данчев
Членове:Светла М. Цолова
Петя Ив. Петрова Дакова
при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова
в присъствието на прокурора В. Ив. М.
като разгледа докладваното от Светла М. Цолова Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20252000600132 по описа за 2025 година
С присъда рег. №13 от 06.03.2025 г. по НОХД №101/2025 г. Бургаският
окръжен съд признал подс. М. Ц. Г. за виновен в това, че:
1. За времето от 06:16 часа до 08:15 часа на 27.06.2022 г. в град С. В., о. Н.
обл. Б., на ул. "Л" №*, противозаконно лишил В. М. М. от свобода, като
заключил вратата на стаята – спално помещение, находящо се на първия етаж
от къщата, поради което и на основание чл.142а, ал.1 от НК, вр. чл.58а, ал.1 и
чл.54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години
и четири месеца.
2. За това, че около 06:20 часа на 27.06.2022 г. в град С. В, о. Н., обл. Б, на
ул. "Л." №*, при условията на опасен рецидив, с цел да принуди В. М. М. да
поеме имуществено задължение - да му отчита всеки ден по 40% от
получените от нея пари вследствие предоставянето на сексуални услуги
/проституция/, я заплашил с насилие, поради което и на основание 213а, ал. 3,
т. 7, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, вр. чл.58а, ал.1 и чл.54 от
НК му наложил наказания лишаване от свобода за срок от девет години и
глоба в размер на 7000 лева.
3. За това, че за времето около 06:30 часа на 27.06.2022 г. в град С. В., о.
Н. обл. Б., на ул. "Л" №*, при условията на опасен рецидив се съвкупил с В. М.
М., като я принудил към това със сила и заплашване, поради което и на
основание чл.152, ал.3, т. 5, вр. ал.1, т.2, вр. чл. 29, ал.1, б. „а“ и б. „б“ вр. чл.
58а, ал.1 и чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от
1
девет години.
На основание чл.23, ал.1 от НК определил на подс. М. Ц. Г. общо най-
тежко наказание лишаване от свобода за срок от девет години.
На основание чл.57, ал.1, т. 2, б. „а“ и б. „б“ от ЗИНЗС определил
първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното общо наказание
девет години лишаване от свобода.
На основание чл. 23, ал.3 от НК присъединил към определеното общо
наказание девет години лишаване от свобода наказанието глоба в размер на
7000 лева.
Осъдил подс. М. Ц. Г. да заплати в полза на държавата по сметка на ОД на
МВР – Бургас сумата 1914,27 лева, представляваща направени по делото
разноски.
Произнесъл се по веществените доказателства, като постановил тяхното
унищожаване след влизане на присъдата в сила.
Постановената присъда е обжалвана от служебния защитник на подс. М.
Ц. Г. с единственото оплакване за явна несправедливост на наложените
наказания лишаване от свобода. Защитникът претендира въззивният съд да
намали размерите на наложените наказания.
Въззивната жалба на защитника на подс. М. Ц. Г. е бланкетна и не
съдържа аргументи в подкрепа на релевираните доводи срещу
първоинстанционната осъдителна присъда. Въпреки дадените от настоящата
инстанция нарочни указания, подсъдимият и защитникът не изложиха
допълнителни съображения, обосноваващи оплакванията за несправедливост
на атакуваната осъдителна присъда.
В съдебно заседание представителят на Апелативна прокуратура – Бургас
изрази становище за неоснователност на жалбата на защитника на
подсъдимия. Счита, че както на досъдебното производство, така и в хода на
проведената по реда на чл.371, т.2 от НПК съдебна процедура пред първата
инстанция са спазени всички процесуални разпоредби и не са допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. Намира, че при изграждане
на фактическата обстановка по спора съдът е съобразил всички събрани на
досъдебното производство доказателствени материали, установяващи
фактологията, изложена в обвинителния акт и подкрепящи признанията на
подсъдимия. Приема, че при индивидуализиране и на трите наказания
лишаване от свобода съдът правилно е отчел наличието единствено на
отегчаващи вината обстоятелства, както и липсата на смекчаващи такива и
правилно е определил за всяко от трите деяния наказания лишаване от
свобода, които са малко под горната граница на предвидените в закона
санкции, както следва: за престъплението противозаконно лишаване от
свобода – лишаване от свобода за срок от пет години, което намалил с една
трета и наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години и
четири месеца; за престъплението изнудване при опасен рецидив – лишаване
2
от свобода за срок тринадесет години и шест месеца, което намалил с една
трета и наложил наказание лишаване от свобода за срок от девет години и за
престъплението изнасилване при опасен рецидив – отново лишаване от
свобода за срок тринадесет години и шест месеца, което намалил с една трета
и наложил наказание лишаване от свобода за срок от девет години. Сподели
позицията на първата инстанция за определяне на всички наказания при явен
превес на отегчаващи отговорността обстоятелства и при отчитане високата
степен на обществена опасност на конкретните три престъпления и на
подсъдимия като деец. Подчерта факта, че разгледаните три деяния са
извършени по време, когато подсъдимият се е отклонил от изтърпяването на
друго наказание лишаване от свобода и този факт сочи на висока лична
опасност на лицето. Обоснова тази висока опасност и с обремененото съдебно
минало на подсъдимия, което освен че е богато с много осъждания, но
съдържа и осъждания за други престъпления против личността. Изрази
разбиране, че не може да се отчете като смекчаващо вината обстоятелство
упражняваната от пострадалата професия по предоставяне на сексуални
услуги, тъй като според действащото българско законодателство още от 2022
г. с Решение №13 на Конституционния съд е прието, че проституцията или
предоставянето на сексуални услуги не е престъпно. Заключава, че при
липсата на смекчаващи вината обстоятелства и при изобилието на отегчаващи
такива, както и при личната висока обществена опасност на дееца, наложените
наказания по вид и размер се явяват справедливи. Намира за правилно
определеното общо наказание лишаване от свобода и строгия режим за
неговото изтърпяване. Предлага да се потвърди първоинстанционната
осъдителна присъда.
Частният обвинител В. М. М., редовно призована, не се яви в съдебно
заседание пред въззивната инстанция нито лично, нито чрез свой процесуален
представител.
Повереникът на частния обвинител В. М. М. в нарочна писмена молба е
изложил становището си по въззивната жалба на защитника на подсъдимия.
Намира жалбата за неоснователна. Счита, че първоинстанционната
осъдителна присъда е законосъобразна, обоснована и справедлива. Приема, че
наложените на подсъдимия наказания са индивидуализирани при съблюдаване
на всички значими факти, каквито са високата степен на обществена опасност
на конкретните деяния, високата лична опасност на подсъдимия предвид
обремененото му съдебно минало, наличните отегчаващи вината
обстоятелства и липсата на смекчаващи такива. Моли да се потвърди
атакуваната присъда.
Защитникът на подс. М. Г. заяви, че поддържа въззивната жалба. Наведе
нови оплаквания срещу първоинстанционната осъдителна присъда, която
намира за незаконосъобразна, необоснована и постановена при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. Изтъкна, че след
постановяване на присъдата е бил открит нов свидетел, който не е бил
разпитан в хода на досъдебното производство и който с показанията си ще
3
може да установи, че пострадалата не е изпитвала страх от подсъдимия, че
същата не е била изнасилена, а доброволно му е предоставила сексуална
услуга, като този факт се потвърждавал от заключението на
съдебномедицинската експертиза, според което липсват травматични
увреждания по тялото на пострадалата. Оспорва извода за извършено от
подсъдимия изнудване, тъй като липсват преки доказателства, които да
установят, че същият е изнудвал пострадалата да му заплаща 40% от дневния
й оборот като проститутка. Моли въззивният съд да отмени
първоинстанционната присъда и да върне делото за ново разглеждане.
Подс. М. Ц. Г. заяви, че се присъединява към становището на своя
защитник. Моли да бъде намален размера на наложеното му наказание
лишаване от свобода. Алтернативно поиска да се отмени постановената
присъда и да се върне делото за ново разглеждане.
Въззивната жалба, като подадена в петнадесетдневния преклузивен срок
по чл.319, ал.1 от НПК, от служебния защитник на подсъдимия, който като
самостоятелна страна в процеса, има право да оспорва постановената
присъда, съгласно чл.318, ал.6 от НПК, е допустима.
Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по
настоящото наказателно производство и провери атакуваната присъда по
оплакванията на жалбоподателя и служебно изцяло, съгласно чл.314, ал.1 от
НПК, направи извода, че жалбата е частично основателна.
Въззивният съд, съобразявайки направените от жалбоподателя
оплаквания срещу присъдата и изпълнявайки задължението си по чл.314, ал.1
от НПК за цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт,
счете за необходимо на първо място да осъществи контрол за спазването на
процесуалните правила, за да установи дали в хода на проведеното досъдебно
производство, както и в съдебната фаза пред първата инстанция са били
допуснати нарушения на процесуалния закон и ако е така - дали те са
съществени по своя характер и дали са отстраними във въззивното
производство или в предходен процесуален стадий. В случай на липса на
такива нарушения или на възможно тяхно отстраняване във въззивното
производство, въззивната инстанция следва да разгледа спора по същество,
докато в противен случай следва да отмени присъдата и да върне делото за
ново разглеждане на първостепенния съд, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 от
НПК, който правен резултат не изисква разглеждане на спора по същество и
не налага произнасяне по оплакванията за незаконосъобразност и
необоснованост на присъдата, нито проверка за явна несправедливост на
наложените наказания.
Във въззивната жалба на служебния защитник на подсъдимия не е заявен
изрично довод за нарушения на процесуалния закон, нито такива конкретни
нарушения са посочени в жалбата, нито са изложени аргументи в тяхна
подкрепа, нито се съдържа искане за отмяна на присъдата и връщане на делото
за ново разглеждане в предходен процесуален стадий, каквато е най-честата
4
правна последица при констатация за нарушения от въпросната категория. В
хода на съдебните прения при въззивното разглеждане на делото подсъдимият
и неговият защитник отново не изтъкнаха определени съществени нарушения
на процесуалните правила. Възраженията, изложени в пространната
пледоария на защитника на подсъдимия, касаят доказателствената дейност на
първостепенния съд, поставена в основата на изграждане на вътрешното
съдийско убеждение по фактите, като се твърди, че: приетата от съда
фактическа обстановка не кореспондира със събрания по делото
доказателствен материал; постановената осъдителна присъда не се основава
на безпротиворечиви и убедителни доказателства, въз основа на които да
може да се направи категоричен извод за виновно поведение на подсъдимия и
съставомерност на деянията му по вменените му с обвинителния акт норми от
Особената част на НК; обективният анализ на доказателствената съвкупност
не установява категорично, че: подсъдимият е заплашил пострадалата и
същата е изпитвала страх по време на пребиваването й в дома му; че
подсъдимият е упражнил насилие спрямо пострадалата при осъществяване на
съвкуплението, тъй като в действителност тя му е предоставила доброволно
сексуална услуга; че подсъдимият е заплашил пострадалата с насилие с цел
същата да поеме задължението да му заплаща 40% от дневния й оборот от
проституция.
Важно е да се отбележи, че при реализиране на проверка за допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила съгласно задължителните
указания, дадени с Тълкувателно решение №2/2002г. по н. д. №2/2002г. на
ОСНК на ВКС и константната съдебна практика, процесуалните последици от
недостатъчно и/или ненадлежно събрани доказателства, от липсата на анализ
на същите или от тяхната неправилна оценка, не представляват съществени
нарушения на процесуалните правила и поради това не обуславят отмяна на
присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първата
инстанция. С оглед на това, дори и в хипотеза на допуснати процесуални
нарушения в доказателствената дейност на разследващите органи, както и в
тази на първостепенния съд по допускане, събиране, проверка, анализ и
оценка на доказателствените материали, те не се считат за такива от
категорията на съществените, довели до ограничаване на процесуалните
права на обвиняемия/подсъдимия или на неговия защитник, нито за такива от
категорията неотстраними от въззивната инстанция процесуални нарушения.
Когато процесуалното нарушение, допуснато на досъдебното производство е
отстранено в съдебната фаза на процеса, то не съставлява основание за отмяна
на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Когато
първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на съкратено
съдебно следствие в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК и са били спазени
текстовете на чл.372 и чл.373 от НПК, липсва нарушение на процесуалните
правила, изискващо отмяна на присъдата и връщане на делото за ново
разглеждане.
В случая доколкото подсъдимият твърди: че е бил „принуден да се
5
съгласи с обвинението“; че „на база съдебно минало трябваше да се призная за
виновен“, „признах фактите, изложени в обвинителния акт, за да получа по-
ниско наказание“, следва да се приеме, той прави оплакване за нарушено
право защита поради това, че не му е обяснена правилно същността на
съкратеното съдебно следствие, респективно възможния размер на
наказанието лишаване от свобода, което ще му бъде наложено. В тази връзка
на първо място следва да се отбележи, че наказателното производство е било
разгледано от първоинстанционния съд по диференцираната процедура на
Глава 27 от НПК, в частност по реда на чл.371, т.2 от НПК с признаване от
подсъдимия на всички факти и обстоятелства, изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт. Внимателният преглед на процесуалната дейност,
извършена от първостепенния съд и прецизно възпроизведена в протокол рег.
№268 от съдебно заседание на 10.03.2025 г. по НОХД №101/2025 г. на
Окръжен съд – Бургас /л.43 – л.50/, установява стриктно спазване на
разпоредбите, предписващи специалната процедура за разглеждане на делото
по цитираната глава от НПК.
В хода на разпоредителното заседание адв. Х. Н.-Б., служебен защитник
на подс. М. Г., е заявила, че са налице основанията за разглеждане на делото по
реда на особените правила на чл.371, т.2 от НПК и е поискала разглеждане на
първоинстанционното производство по особената процедура, предписана от
посочената процесуална разпоредба.
Подс. М. Г., от своя страна, е заявил, че се присъединява към становището
и исканията на своя защитник; че се признава за виновен; че признава всички
факти от обвинителния акт и иска да се проведе съкратено съдебно следствие.
В съгласие с чл.248, ал.1 от НПК първоинстанционният съд е приел, че са
налице основания за разглеждане на делото по реда на особените правила на
чл.371, т.2 от глава 27 от НПК.
В унисон с разпоредбата на чл.252, ал.1 от НПК съдът пристъпил към
незабавно разглеждане на делото.
Подс. Г. и неговият служебен защитник адв. Б. изразили непоколебимо
искане за разглеждане на делото по реда на чл.371, т.2 от НПК.
На основание чл.372, ал.1 от НПК съдът разяснил на подс. Г. правата му
по чл.371 от НПК и изрично го уведомил, че съответните доказателства от
досъдебното производство и направеното от него самопризнание по чл.371, т.2
от НПК ще се ползват при постановяване на присъдата.
По повод повторното разясняване на правата по чл.371 от НПК, подс. Г.
заявил отново, че се признава за виновен; че признава изцяло фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт; не желае да се
събират други доказателства за тези факти и желае да се ползват протоколите
за разпит на свидетелите от досъдебното производство, както и заключенията
на вещите лица от досъдебното производство.
След обоснован извод, че самопризнанието на подс. Г. относно фактите,
6
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, се подкрепя от
събраните в хода на досъдебното производство доказателства, на основание
чл.372, ал.4 от НПК, съдът обявил, че при постановяване на присъдата ще
ползва направените по реда на чл.371, т.2 от НПК самопризнания на
подсъдимия, без да събира доказателства относно фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт.
В съгласие с горните констатации и при съблюдаване процесуалните
изисквания на чл.373, ал.2 от НПК, първоинстанционният съд
законосъобразно е дал ход за разглеждане на делото по специалната процедура
на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. Спазил е правилата
на въпросната диференцирана процедура. Охранил е правата на защита на
подс. Г., комуто е разяснил, че направеното от него самопризнание по чл.371,
т.2 от НПК и доказателствата от досъдебното производство ще се ползват при
постановяване на присъдата.
Наред с горното, следва да се съобрази, че е недопустимо след обявяване
на осъдителната присъда, постановена при разглеждане на делото по реда на
съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, подсъдимият да оттегли
направеното от него валидно признание на фактите в обстоятелствената част
на обвинителния акт. А въззивният съд не разполага с процесуалната
възможност да допуска и събира допълнителни доказателства и да реши
делото въз основа на друга фактическа обстановка, различна от описаната в
обвинителния акт и да приема нови фактически положения, несъвместими с
признатите факти. В този смисъл са и задължителните указания, дадени в т.8.2
от съобразителната част на Тълкувателно решение №1 от 06.04.2009 г. по т. д.
№1/2008 г. на ОСНК на ВКС.
Предвид изложеното и след осъществена цялостна служебна проверка,
въззивният състав заключи, че в хода на настоящото наказателно
производство и при постановяване на атакуваната присъда не са допуснати
такива нарушения на процесуалните правила, които да се квалифицират като
съществени и да представляват основания за отмяна на присъдата и връщане
на делото за ново разглеждане, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 от НПК. Всички
направени от защитата оплаквания по същината си са такива за
незаконосъобразност, необоснованост и несправедливост на присъдата и ще
се обсъдят по-долу в настоящото решение, с което въззивната инстанция
следва да се произнесе по съществото на спора.
Бургаският окръжен съд, при съблюдаване правилата на съкратеното
съдебно следствие, визирани в Глава 27 от НПК, както и общите правила на
наказателния процес, обстойно е изследвал относимите към спора
обстоятелства, съобразил е направеното от подсъдимия признание на фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, задълбочено е
анализирал доказателствата, събрани на досъдебното производство и
приобщени към делото по реда на чл.372, ал.4 вр. чл.373, ал.2 от НПК по
време на съкратеното съдебно следствие и след правилна преценка за
7
подкрепеност на направеното от подсъдимия признание на фактите от
наличния доказателствен материал, приел за установени фактическите
обстоятелства, изложени в обвинителния акт, които възпроизвел в мотивите
към присъдата.
Въззивният съд, действайки като втора поред инстанция по фактите и
разглеждайки доводите за незаконосъобразност, необоснованост и
несправедливост на присъдата, изложени устно от защитника на подсъдимия,
извърши собствена преценка на доказателствената съвкупност и въз основа на
нея изгради изложената по-долу фактическа обстановка по спора, която
съвпада с изнесената в обстоятелствената част на обвинителния акт, призната
от подсъдимия и възприета от първата инстанция и която не обосновава
различни правни изводи относно разгледаните деяния и участието на
подсъдимия в тях. Анализирайки задълбочено и всеобхватно всички
доказателствени източници, настоящата инстанция направи следните
фактически констатации:
Подс. М. Ц. Г. е роден на **.**.**** г. в гр. Бургас. Той е българин,
български гражданин, женен, с основно образование, живущ в гр. С. В., о. Н.,
обл. Б., ул. "Л" №*. Не работи.
Подс. Г. е многократно осъждан за различни престъпления от общ
характер: три пъти за престъпление по чл.131, ал.1, т.12 от НК, два пъти за
престъпление по чл.131, ал.1, т.5а от НК, два пъти за кражби по чл.196 от НК
и един път за кражба по чл.194 от НК, три пъти за незаконно държане на
наркотични вещества по чл.354а, ал.3 от НК, два пъти за престъпление по
чл.346 от НК, четири пъти за престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, както и за
престъпления по чл.143, ал.1 от НК, по чл.142а, ал.1 от НК, по чл.215, ал.1 от
НК и по чл.343б, ал.3 от НК, като деянията са били извършени в различни
населени места в страната и за тях са му били налагани различни по вид и
размер наказания, включително и лишаване от свобода, изтърпени ефективно.
С одобрено от съда споразумение от 20.10.2021 г. по НОХД №2393/2017 г.
на Районен съд – Несебър подс. Г. е признат за виновен в извършване на
престъпление по чл.143, ал.1 от НК, за което му е наложено наказание
лишаване от свобода за срок от две години при първоначален строг режим.
Това наказание е изтърпяно ефективно на 23.02.2019 г.
С определение от 06.04.2021 г., в сила от 12.07.2021 г., по ЧНД №172/2021
г. на Районен съд – Несебър на подс. Г., на основание чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1
от НК, е определено общо наказание една година лишаване от свобода,
увеличено на основание чл.24 от НК на една година и шест месеца лишаване
от свобода, за извършените от него престъпления – предмет на разглеждане по
НОХД №2490/2020 г. на Районен съд – Бургас, НОХД №759/2020 г., по НОХД
№723/2020 г. и НОХД №138/2021 г., трите на Районен съд – Несебър.
С определение №211/23.12.2021 г., в сила от 19.04.2022 г., по ЧНД
№953/2021 г. на Районен съд – Несебър на подс. Г., на основание чл.25, ал.1 вр.
чл.23, ал.1 от НК, е определено общо наказание една година и четири месеца
8
лишаване от свобода, увеличено на основание чл.24 от НК на една година и
десет месеца лишаване от свобода, за извършените от него престъпления –
предмет на разглеждане по НОХД №2490/2020 г. на Районен съд – Бургас,
НОХД №759/2020 г., по НОХД №723/2020 г., НОХД №138/2021 г. и НОХД
№104/2021 г., четирите на Районен съд – Несебър.
Общото и увеличено наказание от една година и десет месеца лишаване
от свобода е изтърпяно ефективно на 03.11.2022 г., като в началото на 2022 г.
изпълнението на наказанието е било прекъснато.
През месец юни 2022 г. пострадалата В. М. М. работила в к. к. Слънчев
бряг като компаньонка и за предлаганите от нея услуги поддържала обяви в
сайтовете „Ало Бг“ и „Адам и Ева“. Тя нямала собствено помещение, а
работила на повикване, като предоставяла услугите си в хотели. Много рядко
посещавала частни адреси и при условие, че познавала конкретния клиент.
Дейността й като компаньонка на повикване включвала сексуални услуги или
само компания.
На 27 юни 2022 г. около 06:00 часа лице, представило се с името М., се е
обадило на пострадалата М. от мобилен телефон с номер ********* и
поискало да му бъде предоставена сексуална услуга на неговия адрес. Тъй
като не го познавала, пострадалата първоначално му отказала, но непознатият
бил много настоятелен и й казал, че пребивава в хотел „"С. В."“ в гр. С В.,
поради което тя решила да го посети. По телефона М. съобщила на
въпросното лице, че сумата, която следвало да й заплати за услугите, била в
размер на 240 лева.
В. М. извикала по телефона свид. И. П., който бил таксиметров шофьор и
често я возил с автомобила си. Той я закарал до хотел „"С. В."“ в гр. С В..
Когато стигнала с таксиметровия автомобил до хотела, подс. Г. излязъл от
къща, намираща се срещу въпросния хотел. Подсъдимият изчакал М. да си
плати таксито и тръгнал към нея. Вместо да влязат в хотела, подс. Г. завел М. в
къщата, от която току-що бил дошъл.
Къщата имала един главен вход, който бил откъм улицата. Отстрани на
къщата имало друг вход, през който подс. Г. и М. влезли и се качили до първия
етаж. Там имало кухня, спалня, баня и тоалетна. Г. поканил М. в спалнята.
Подсъдимият започнал да разчиства леглото, върху което имало нахвърлени
дрехи. Казал на М., че се е върнал от София. От своя страна М. поискала
подсъдимият да й заплати предварително уговорената сума в размер на 240
лева. Той не й заплатил парите. Казал й да не се притеснява от него и я
успокоил, че ще й плати по-късно. Тя му обяснила, че се притеснява, защото
била свикнала, отивайки на адрес, клиентът първо да си заплати уговорената
сума. Подс. Г. отново й казал, че ще й плати по-късно. М. отвърнала, че това
малко „по-късно“ не я устройвало и заявила готовност да си тръгне. Взела
чантата си и решила да се обади по телефона за такси. В този момент подс. Г.
дръпнал дамската й чанта, в която се намирали личните й документи и два
телефона. Застанал пред нея с голяма желязна бутилка с райски газ и й казал,
9
че ако не си седне на мястото, ще я удари с бутилката и ще я залепи на
стената. Пострадалата обаче не се подчинила. Тогава подс. Г. взел един нож,
поставен на стол срещу леглото, и започнал да я гали с него по ръцете. Ножът
бил с голям размер, заоблено острие, дървена дръжка и без калъф. М. много се
изплашила и седнала. Подсъдимият започнал да размахва ножа пред лицето й,
като я докосвал с него по ръцете и лицето. Тя седяла и мълчала.
Подс. Г. я попитал: „Кой ти разреши на теб да работиш на територията на
"С. В.", след като аз съм човекът, на когото се отчитат. Ти трябва да работиш
за мен и да ми се отчиташ с 40 процента на ден от изкараното от теб“. Казал й
също, че ако той не е в града, трябва да му изпраща парите по „Изи Пей“ или
ще изпраща свой приятел, на когото М. да се отчита.
През цялото време подс. Г. дишал райски газ, който все повече го
замайвал и изглеждал неадекватен. Пострадалата изпитвала силен страх, тъй
като видяла, че подсъдимият е с неадекватно поведение и поради това се
съгласявала на всичко, което той й нареждал.
Телефонът на М. звънял непрестанно, защото тя имала уговорка с
таксиметровия шофьор, когато влезе на даден адрес, да му се обажда и да му
съобщава дали всичко е наред. Подсъдимият няколко пъти прекъсвал връзката,
като не позволявал на М. да отговори на обажданията. Той заключил стаята, в
която се намирали.
В един момент пострадалата успяла да се добере до телефона си и около
07:07 часа се обадила на свид. И. П.. Казала му, че има проблеми. От своя
страна подсъдимият взел телефона й и казал на свидетеля, че момичето
трябвало да си свърши работата и тогава ще го пусне. Свид. П. наредил на
подсъдимия да пусне М. и го предупредил, че в противен случай ще се обади в
полицията. Подсъдимият му предложил да дойде на адреса и да се разберат
като мъже.
Свид. П. веднага запалил личния си автомобил и отишъл в гр. С В. на
същото място, където преди това бил оставил М.. Започнал да й звъни по
телефона, но тя не отговаряла на обажданията му. След това свид. П. отишъл в
полицейското управление и съобщил за случая.
В това време подс. Г. извадил от чантата на М. портфейла и личната й
карта и със своя телефон снимал личната карта от двете страни. На зададения
му въпрос защо снима личната й карта, той отговорил, че от днес нататък тя
трябва да работи за него и в случай че избяга, да може да я открие, като я
заплашил, че може да стане и нещо по-фатално.
След това подс. Г. станал, взел отново ножа и грубо заповядал на М. да се
съблича, защото искал да прави секс. Тя отказала категорично, защото не си е
получила парите. Подсъдимият й отвърнал, че пари няма да получи, а той ще
получи това, което иска. Започнал агресивно да дърпа потника на
пострадалата и да разкопчава сутиена й. Тъй като М. много се страхувала,
сама свалила потника и сутиена си, а Г. продължавал непрекъснато да я гали с
10
ножа.
След като пострадалата останала гола до кръста, подсъдимият я хванал за
косата и поискал да стимулира с уста пениса му. М. отказала, но той я заставил
насила. След като му правила орална любов, но Г. не можал да еякулира, той
започнал да съблича пострадалата от кръста надолу. Докато я събличал, той
хвърлил дамската й чанта на земята и всичко се изсипало на пода. Видял, че
има презервативи и поискал пострадалата да му сложи един. Тя се подчинила
и му поставила презерватив. Тогава Г. я блъснал на леглото и започнал да се
съвкупява с нея въпреки нейното несъгласие. Първоначално М. била легнала
по гръб, като Г. бил върху нея. След това той я хванал за кръста и със сила я
обърнал по корем. В този момент М. усетила, че презервативът се скъсал,
започнала да се дърпа и съпротивлява, но подсъдимият я държал здраво за
кръста и тя нямала възможност да се освободи. Г. продължил със
съвкуплението и еякулирал в нея. След това пострадалата станала и се
облякла. Поискала да се измие, но подс. Г. не й позволил. Вследствие на
преживения стрес, М. започнала да плаче и поискала да излезе навън, но
подсъдимият не й разрешил. Тя го излъгала, че е астматик и няма помпичка в
себе си. Тогава подс. Г. я пуснал да излезе на двора към къщата. Веднага я
последвал и държал чантата й в себе си.
Пострадалата търсила начин да се освободи. Поискала от подс. Г.
телефона си, за да звънне на таксиметровия шофьор, който я докарал и да му
възложи да им купи и донесе цигари на адреса. Подс. Г. се съгласил. Когато М.
се обадила на свид. П., той й казал: „В., в полицията съм, имаш ли възможност
да излезеш оттам или искаш да ти изпратя подкрепление“. М. му отговорила:
„Сама няма да успея“. Казала му, че се намира в къщата срещу хотел „"С. В."“.
Чула, че полицаите искали по-точен адрес. Тогава подала телефона на
подсъдимия, за да разговаря със свид. П. и да му каже адреса, на който да
донесе цигарите. След пет минути М. отново взела телефона от подс. Г., за да
попита свид. П. след колко време ще донесе цигарите. Той й отговорил, че ще
дойдат след 10-15 минути. Казал й също да запази самообладание и да не
показва страха си пред подсъдимия.
М. се притеснявала, че подсъдимият може да й посегне, когато полицаите
пристигнат и за да се отдалечи от него, помолила да отиде до тоалетната. В
момента, в който се отдалечила, чула шум от коли. Обръщайки се към хотела,
видяла полицейска кола и един полицай, който се намирал от външната страна
на оградата срещу нея. Тогава тя прескочила оградата, а чантата и телефона й
останали в Г..
Когато пристигнали на адреса – гр. С В. ул. "Л" №*, полицейските
служители видели как лице от женски пол прескача дървената ограда на
двора. Установили, че това е В. М. М., която видимо била уплашена. В
беседката на двора видели познатия за тях М. Г., който побягнал към къщата и
влязъл вътре. Полицаите го настигнали на стълбището, където го задържали.
Впоследствие се установило, че с телеграма №9796 от 19.04.2022 г. на ГД
11
„Национална полиция“ подс. Г. е обявен за общодържавно издирване с мярка
„задържане“ от ГД „Изпълнение на наказанията“ при Министерството на
правосъдието като незавърнал се от прекъсване изтърпяването на наказание
лишаване от свобода.
С протокол от 27.06.2022 г. за оглед на местопроизшествие на основание
чл.212, ал. 2 от НПК е образувано досъдебното производство. Предмет на
огледа е първият етаж на триетажна къща, намираща се в гр. С В., ул. "Л" №*.
По време на огледа са открити и иззети като веществени доказателства
следните предмети: нож тип „мачете“ с кафява дървена дръжка с дължина на
острието 37 см. и обща дължина с дръжката и острието 50 см., 1 бр.
презерватив и 1 бр. синя полиетиленова опаковка от презерватив, смачкани
мокри кърпи и 1 бр. чаршаф.
На 27.06.2022 г. пострадалата М. е освидетелствана от съдебен лекар.
При медицинския преглед лекарят установил, че хименален пръстен –
пръстеновиден е леко зачервен, което отговаря на осъществен полов акт с
давност около 06:30 ч. на 27.06.2022 г.
Гореизложените фактически констатации въззивният съд направи въз
основа на задълбочен анализ и собствена оценка на всички гласни, писмени и
веществени доказателства и доказателствени средства, както и експертни
заключения, събрани на досъдебното производство и подкрепящи
самопризнанието на подсъдимия, дало основание за проведеното съкратено
съдебно следствие в първата инстанция, като стриктно спази изискванията на
чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Както вече се отбеляза, описаната по-горе
фактическа обстановка не се различава от приетата в мотивите на
първоинстанционната присъда. Направената от тази инстанция своя преценка
на наличните доказателствени източници съвпада изцяло с тази на първия съд.
Двете съдебни инстанции еднозначно приеха, че фактическата
обстановка по спора се установява по несъмнен начин от направеното от
подсъдимия самопризнание и от доказателствата, събрани в досъдебното
производство, които го подкрепят, приобщени са по реда на чл.372, ал.4 вр.
чл.373, ал.2 от НПК в хода на първоинстанционното съдебно следствие и са
въведени в процеса от:
- гласните доказателствени средства – показанията на разпитаните в хода
на досъдебното производство свидетели В. М. М. /понастоящем М./, И. Ц. П.,
Д. Р. Й., В. С. П. В. К. С.в и Х. С. Х.н,
- писмените доказателствени средства – протокол за оглед на
местопроизшествие / т.1, л.4 – 6 от ДП/;
- писмените доказателства – справка за съдимост на подс. Г. /т.1, л.61-67,
л.91-99 от ДП, т.2, л.94-111 от ДП, л.22-28 от НОХД №101/2025 г. на ОС –
Бургас, л.68-81 от ВНОХД №132/2025 г. на АС - Бургас/; справка за издирвано
лице /т.1, л.78-79 от ДП/, телеграма за обявяване за издирване /т.1, л.80 от ДП/,
копие от решение №73 от 19.04.2022 г. по ВЧНД №77/2022 г. на ОС – Бургас
12
/т.1, л.86-90 от ДП/;
- веществените доказателства – един брой нож, тип „мачете“, един брой
плик с презерватив, един брой бял плик с използвани мокри кърпи, един брой
бял плик с чаршаф;
- веществените доказателствени средства – фотоснимки, изготвени по
време на огледа на местопроизшествие от 27.06.2022 г. / т.2, л.74 – 78 от ДП/;
- заключенията на съдебните експертизи: заключение на
съдебномедицинска експертиза за преглед на живо лице №291/2022 г.,
изготвено от д-р Г. М. и д-р С. Ш. /т.1, л.28-29 от ДП/, заключение на ДНК
експертиза по Протокол №22/ДНК-22 от 06.10.2022 г., изготвено от Д. К. /т.1,
л.34-37 от ДП/.
Въззивният съд се присъедини към заключението на първостепенния,
според което събраните и изброени по-горе доказателствени източници,
оценени поотделно и в тяхната съвкупност, установяват по безспорен начин
гореизложената и възприета от двете съдебни инстанции фактическа
обстановка по спора, която съвпада и с изложената в обвинителния акт.
Релевантните за решаване на делото обстоятелства – времето, мястото,
мотива, механизма на извършване на конкретните посегателства, техния
интензитет и авторство, средствата, използвани за сплашване, личността на
пострадалото лице, склонността на подсъдимия към насилие и изнудване,
неговите осъждания - са категорично установени от събраните и проверени
чрез способите и по реда на НПК доказателства в хода на разследването и на
съдебното следствие в първата и въззивната инстанция.
Съображенията, които първостепенният съд е изложил относно
доказаността на отразените в акта му обстоятелства и средствата за
установяването им са достатъчни, последователни и юридически издържани,
те позволяват на страните и на горните инстанции да проследят формирането
на вътрешното убеждение на решаващия съд по фактите, включени в обхвата
на чл.102 от НПК. Фактическите изводи са изградени въз основа на
доказателствените факти, логически правилно изведени от гласните и
писмените доказателствени средства и от веществените доказателства. При
спазване на специалния процесуален ред по Глава 27 от НПК, в частност този
по чл.371, т.2 от НПК, за приобщаване и проверка на доказателствата от
досъдебното производство и след извършване на тяхната правилна оценка,
първоинстанционният съд е достигнал до верни изводи от фактическа страна,
а въззивният съд споделя дадената оценка за достатъчност, годност и
достоверност на доказателствените материали.
По време на досъдебното производство са били събрани достатъчно
доказателства за установяване извършването на престъпленията – предмет на
обвинението и съпричастността на подсъдимия към тях. Самият той се
признава за извършител на деянията. Пред първоинстанционния съд подс. Г. е
признал всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния
акт, включително и тези, че на посочената дата – 27.06.2022 г., в периода от
13
06.16 часа до 08.15 часа, е държал пострадалата В. М. заключена в спалното
помещение на неговия дом в гр. С В. на ул. "Л" №*, заплашвал я с желязна
бутилка с райски газ и нож тип „мачете“, че ще я удари и рани, ако иска да си
тръгне; заставил насила пострадалата М. да се задължи всеки ден да му дава
40% от парите, получени от предоставените от нея сексуални услуги;
използвал сила и заплашване спрямо пострадалата М., за да се съвкупи с нея,
въпреки съпротивата й.
Подсъдимият е изразил ясно и недвусмислено съгласие съдът да не
събира доказателства за посочените факти, съдържащи се в обвинителния акт,
а да ги приеме за установени въз основа на събраните в досъдебното
производство доказателствени материали и направеното от него
самопризнание по чл.371, т.2 от НПК. Въззивната инстанция споделя извода
на първата за несъмнено доказано еднолично участие на подсъдимия в
разгледаните посегателства срещу личната свобода, личния патримониум и
половата неприкосновеност на пострадалата, защото показанията на
разпитаните в хода на досъдебното производство и поименно посочени по-
горе свидетели, приобщени чрез тяхното прочитане в хода на съкратеното
съдебно следствие по реда на чл.373, ал.2 вр. чл.372, ал.4 вр. чл.283 от НПК,
документите, приложени като писмени доказателства и доказателствени
средства, предметите, приложени като веществени доказателства,
фотоснимките, приложени като веществени доказателствени средства,
заключението на съдебномедицинската експертиза и това на ДНК
експертизата, преценени поотделно и във връзка помежду им, установяват
категорично, че подс. М. Г. е извършил коментираните деяния.
Двете съдебни инстанции се довериха на показанията на разпитаните в
досъдебното производство свидетели В. М. М. /понастоящем М./, И. Ц. П., Д.
Р. Й., В. С. П. В. К. С.в и Х. С. Х.н, които са последователни, кореспондиращи
помежду си, взаимнодопълващи се, логични и относими към предмета на
доказване. Оценени в съвкупност с останалите доказателствени материали, те
подкрепят отразените в обвинителния акт факти и обстоятелства, на които се
основава обвинението и които очертават престъпната деятелност на
подсъдимия. Между приобщените по делото гласни доказателства – само
свидетелски показания от досъдебното производство, тъй като обв. Г. е
отказал да даде обяснения, както и между тях и писмените и веществените
доказателства липсват противоречия относно релевантните за спора
обстоятелства – времето, мястото, мотива и механизма на осъществяване на
посегателствата, използваните средства за сплашване на пострадалата,
съдържанието на заплашителните думи, изречени от подсъдимия, конкретно
извършените от него действия на посегателство на личната свобода, на
личното имущество и половата неприкосновеност на пострадалата, личността
на пострадалата, присъствалите на местопроизшествието лица и тяхното
поведение, поради което законосъобразно са кредитирани устните, писмените
и веществените доказателства. В мотивите си към присъдата съдът не е
изложил подробни съображения относно съдържанието на гласните
14
доказателствени източници, но все пак им е дал своята оценка за
достоверност, което му е позволило да ги постави в основата на формираните
изводи по фактите и на осъдителния съдебен акт. Въззивният съд няма
основание да пренебрегне оценката на първоинстанционния досежно
валидността, последователността, логичността и достоверността на гласните
доказателствени средства, а следва да утвърди нейната правилност.
Не са налице доказателства, които да отрекат присъствието на
подсъдимия на местопроизшествието в инкриминирания ден. Липсват
доказателства, които да установят, че някое друго лице, освен подсъдимия, е
отправило заплахи и е упражнило насилие спрямо пострадалата М. и чрез
упражняване на такова е извършило спрямо нея посегателства на личната й
свобода, на имуществената й сфера и на половата й неприкосновеност. На
досъдебното производство в качеството си на обвиняем Г. е отказал да даде
обяснения. Но в съдебната фаза, както вече се изтъкна, подс. Г. е направил по
реда на чл.371, т.2 от НПК признание на всички факти, съдържащи се в
обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и на тези, че на
посочената дата той е извършил описаните деяния, а съдът правилно е
констатирал, че това самопризнание на подсъдимия се подкрепя от събраните
в хода на досъдебното производство доказателства.
Основно място в доказателствения анализ на двете съдебни инстанции
заема заключението на назначената на досъдебното производство ДНК
експертиза по Протокол №22/ДНК-22 от 06.10.2022 г., изготвено от Д. К. /т.1,
л.34-37 от ДП/ и приобщено в съдебното следствие по реда на чл.373, ал.2 вр.
чл.372, ал.4 вр. чл.283 от НПК. Заключението установява, че за обекти №1.1 –
презерватив външна страна и №1.3 – опаковка презерватив – се определя един
и същи ДНК профил на клетъчен материал от лице от женски пол, който
съвпада напълно с ДНК профила на В. М. М. и налага извод, че по тези обекти
има клетъчен материал от това лице. Според същото заключение за обекти
№1.2 – презерватив вътрешна страна и №2 – хартиени кърпички се определят
ДНК профили на смес от клетъчен материал /сперма и епителни клетки/ от
лица от различен пол. Установявайки съвпадение на всички проявени алели в
генотипираните локуси с алелите от ДНК профилите на В. М. М. и М. Ц. Г.,
регистриран в Националната ДНК база данни като криминално проявено лице,
експертът направил извод, че по тези обекти се открива смес от клетъчен
материал / сперма и епителни клетки / от посочените лица. За обект №3 –
дръжка на нож „мачете“ вещото лице определило ДНК профил на смес от
клетъчен материал от М. Ц. Г. и друго/други неизвестно лице/лица.
Съдилищата се довериха изцяло на заключението на
съдебномедицинската експертиза №291/2022 г. за преглед на живо лице /т.1,
л.28 -29 от ДП/, изготвено на досъдебното производство от вещите лица д-р Г.
М. и д-р С. Ш. и приобщено в съдебното следствие по реда на чл.373, ал.2 вр.
чл.372, ал.4 вр. чл.283 от НПК. Според заключението при медицинския
преглед на В. М. М., извършен на 27.06.2022 г., се установява хименален
пръстен – пръстеновиден, леко зачервен, който отговаря на осъществен полов
15
контакт около 06.30 часа на същата дата. Вещите лица не установили видими
травматични увреждания по влагалището, външните полови органи и бедрата
на прегледаната В. М.. Изразили експертно становище, според което липсата
на травматични увреждания по влагалището, външните полови органи и
бедрата не изключва възможността половият контакт да е бил насилствен.
Въззивната инстанция, както и първата такава, цени множеството
документи, приложени като писмени доказателства по делото, които по-горе
бяха подробно цитирани.
Справката за съдимост на подс. Г. установява извършването множество
престъпления от общ характер, подробно описани по-горе, за които на
подсъдимия са били налагани различни по вид и размер наказания,
включително и лишаване от свобода, изтърпени ефективно.
Видно от справката, с одобрено от съда споразумение от 20.10.2021 г. по
НОХД №2393/2017 г. на Районен съд – Несебър подс. Г. е признат за виновен в
извършване на престъпление по чл.143, ал.1 от НК, за което му е наложено
наказание лишаване от свобода за срок от две години при първоначален строг
режим. Това наказание е изтърпяно ефективно на 23.02.2019 г. Според същата
справка с определение №211/23.12.2021 г., в сила от 19.04.2022 г., по ЧНД
№953/2021 г. на Районен съд – Несебър на подс. Г., на основание чл.25, ал.1 вр.
чл.23, ал.1 от НК, е определено общо наказание една година и четири месеца
лишаване от свобода, увеличено на основание чл.24 от НК на една година и
десет месеца лишаване от свобода, за извършените от него престъпления –
предмет на разглеждане по НОХД №2490/2020 г. на Районен съд – Бургас,
НОХД №759/2020 г., по НОХД №723/2020 г., НОХД №138/2021 г. и НОХД
№104/2021 г., четирите на Районен съд – Несебър. Общото и увеличено
наказание от една година и десет месеца лишаване от свобода е изтърпяно
ефективно на 03.11.2022 г.
Справката за издирвано лице, телеграмата за обявяване за издирване и
множеството докладни записки установяват, че подс. Г. се е отклонил от
изтърпяване на остатъка на наказание лишаване от свобода, чието изпълнение
било прекъснато, което наложило обявяването на подсъдимия за
общодържавно издирване. Същите документи установяват, че подс. Г. е
извършил престъпленията – предмет на разглеждане по настоящото делото по
време, когато е било прекъснато изпълнението на наложено му общо
наказание лишаване от свобода.
Обсъждайки приложените по делото писмени материали, въззивната
инстанция намери за валиден изготвения в хода на досъдебното производство
протокол за оглед на местопроизшествие от 27.06.2022 г. /, в който освен
огледът на местопроизшествието, са обективирани и претърсване и изземване
в дома на подс. Г., находящ се в гр. С В., ул. "Л" №*. Протоколът е годно
писмено доказателствено средство за установяване на правнорелевантни
факти, а самите процесуално-следствени действия – оглед, претърсване и
изземване – в случая са извършени в съответствие с изискванията на чл.155 –
16
чл.157 и чл.159 – чл.163 от НПК. По време на претърсването на първия етаж
от триетажна къща на посочения адрес, обитаван от подс. Г., са открити и
иззети предметите, подробно описани в съставения за следствените действия
протокол, както и по-горе в настоящото решение. Претърсването на жилището
и изземването на вещите са извършени в условията на неотложност, като още
същия ден – 27.06.2022 г. протоколът е надлежно одобрен от съдия от
съответния първоинстанционен съд, спазвайки изискуемия от чл.161 ал.2 от
НПК 24-часов срок, с определение №164 от 27.06.2022 г. по ЧНД №387/2022 г.
на Районен съд - Несебър. Цитираният протокол е подписан от всички
присъстващи на следствените действия лица без възражения и забележки
относно начина на осъществяване на действията, както и относно направените
при тях констатации и иззетите вещи. С оглед на това и предвид спазването на
императивите на НПК въззивният съд намери коментираните действия по
разследване за законосъобразно извършени, а отразените в протокола
обстоятелства – като обективни и достоверни.
Веществените доказателства по делото, сред които с най-голямо значение
за спора са нож тип „мачете“ с кафява дървена дръжка с дължина на острието
37 см. и обща дължина с дръжката и острието 50 см., 1 бр. презерватив и 1 бр.
синя полиетиленова опаковка от презерватив, смачкани мокри кърпи, са били
иззети по предвидения в процесуалния закон ред, при спазване на всички
изисквания, свързани с тяхното описване, фотографиране и съхраняване,
поради което същите правилно са ценени като годни доказателствени
източници. Подробно описаните в присъдата и в настоящото решение
предмети, приобщени като веществени доказателства по делото, предявени на
страните и неоспорени от тях, затвърждават по несъмнен начин
достоверността на изложените по-горе обстоятелства, свързани с разгледаните
престъпления и участието на подсъдимия в тях.
Въззивната инстанция цени като годни веществени доказателствени
средства приложените по делото фотоснимки, подредени във фотоалбума /т.2,
л.74 – 78 от ДП/ към протокол за оглед на местопроизшествие, тъй като
снимките са били направени в хода на образувания наказателен процес от
специалист-технически помощник, участвал като такъв по време на
посоченото действие по разследване, а НПК не предписва други специални
изисквания за изготвянето на фотоснимките.
Направеният от въззивния съд и изложен по-горе всестранен, пълен и
задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателствени източници,
който категорично подкрепя приетите за установени от двете съдебни
инстанции факти и обстоятелства, налага извод за обоснованост на
атакуваната осъдителна присъда, както и за доказателствена обезпеченост на
самопризнанието на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК. То обхваща всички
обстоятелства, визирани в обстоятелствената част на обвинителния акт, които
се отнасят до времето, мястото, механизма на осъществените посегателства,
използваните средства за заплашване на пострадалата, конкретно
извършените от подсъдимия действия и съдържанието на изказаните от него
17
думи. Признанието е било направено доброволно, отразява действителната
воля на подсъдимия и кореспондира с подробните, логични и убедителни
показания на разпитаните в досъдебното производство свидетели, със
съдържанието на документите, приложени като писмени доказателства и с
писмените заключения на съдебномедицинската и ДНК експертизи, назначени
в досъдебната фаза, които доказателствени материали са били събрани по
предвидения в НПК ред и са в достатъчен обем, за да се приемат за безспорно
установени релевантните за настоящия спор обстоятелства. Въззивната
инстанция не разполага с процесуална възможност да допуска и събира
допълнителни доказателства и да реши делото въз основа на друга фактическа
обстановка, различна от описаната в обвинителния акт и да приема нови
фактически положения, несъвместими с признатите факти, както е указано в
т.8.2 от Тълкувателно решение №1 от 06.04.2009г. по т.д. №1/2008г. на ОСНК
на ВКС.
Въз основа на приетата за установена и напълно изяснена фактическа
обстановка първоинстанционният съд е направил законосъобразен правен
извод, към който се присъединява и въззивният – подс. Г. с деянието си,
описано в пункт първи на обвинителния акт, е осъществил от обективна и
субективна страна престъпния състав на чл.142а, ал.1 от НК, защото за
времето от 06:16 часа до 08:15 часа на 27.06.2022 г., в град С. В., о. Н. обл. Б.,
на ул. "Л" №*, противозаконно е лишил В. М. М. от свобода.
Несъмнено установено е по делото, че подсъдимият е извършил
разгледаното престъпление лишаване от свобода с поредица конкретни
активни действия, а именно: след като поискал пострадалата М. да го посети с
цел да му предостави сексуална услуга, той я съпроводил до първия етаж на
триетажната къща, находяща се на посочения по-горе адрес, въвел я в
спалното помещение и при изявено желание от нейна страна да си тръгне й
забранил да напуска стаята и заключил вратата, заставил я да седне на стол,
взел дамската й чанта, застанал пред нея с голяма желязна бутилка с райски
газ и я заплашил, че ако не седне и не остане на конкретното място ще я удари
с бутилката и ще я „залепи на стената“; след това взел нож, тип „мачете“ и
размахвайки го я заплашил с употреба на физическо насилие, ако не спре да
изявява желание да напусне помещението и къщата, не й позволявал достъп
до дамската й чанта и мобилните й телефони. Вследствие описаното
поведение на подсъдимия пострадалата е била лишена от всякаква
възможност по своя воля да напусне конкретното място и по свое усмотрение
да се придвижи на друго място в пространството. Упражненото от подс. Г.
физическо насилие е било функционално свързано с отнемане възможността
на пострадалата да се придвижва в пространството съобразно своето желание.
Водим от изложената фактическа обстановка, напълно изяснена от
събрания в досъдебната фаза доказателствен материал и призната от
подсъдимия по реда на чл.371, т.2 отНПК, първоинстанционният съд е
направил положителен и законосъобразен правен извод за наличието на пряк
умисъл в действията на подсъдимия, който обуславя квалифициране на
18
престъпната му дейност като неправомерно лишаване от свобода. Въззивната
инстанция споделя това становище, макар и в негова подкрепа да са изложени
пестеливи и бланкетни мотиви, които се нуждаят от допълване. Всички данни
по делото несъмнено сочат, че подс. Г., с оглед на неговата възраст, житейски
и социален опит, физическо и психично развитие, степен на образование,
правна култура и съдебно минало, добре е разбирал, че извършва нещо
недопустимо и непозволено от закона, като заключва пострадалата в неговото
спално помещение, заставя я да седне на определен стол, заплашва я с желязна
бутилка, съдържаща райски газ, че ако стане и поиска да си тръгне, ще я удари
с бутилката и от това ще последват телесни увреди, освобождава я след два
часа при идването на полицейските служители. Ясно е, че при тези безспорно
доказани факти подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на
деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал
тяхното настъпване, което означава присъствие на пряк умисъл в описаната
деятелност.
Безспорно установените фактически констатации, изведени от събрания
на досъдебното производство доказателствен материал и признати от
подсъдимия в съдебната фаза съгласно чл.371, т.2 от НПК, дават основание на
въззивната инстанция да приеме за законосъобразен формирания от първия
съд правен извод, че подсъдимият с описаното в пункт втори на обвинителния
акт деяние е осъществил обективните и субективните елементи на
престъплението по чл.213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“
от НК, защото в условията на опасен рецидив той заплашил пострадалата В.
М. М. с насилие с цел да я принуди да поеме имуществено задължение - да му
отчита всеки ден по 40% от получените от нея пари в резултат на
предоставените на клиентите й сексуални услуги и такива на компаньонка.
В съгласие с правната доктрина първоинстанционният съд правилно е
приел, че изнудването по чл.213а, ал.1 от НК е престъпление с комплексен
непосредствен обект, тъй като, от една страна, се засягат обществените
отношения, в рамките на които се осигурява свободното формиране на волята
на физическото лице и вземането на решение за разпореждане с имущество, а
от друга, се засягат обществените отношения, гарантиращи свободното и
необезпокоявано упражняване на правото на собственост и други вещни
права. Самото засягане на личността е условие, начин или метод за увреждане
на собствеността и накърняване на имуществената сфера.
Изхождайки от граматическото и логическото тълкуване на правната
норма на чл.213а, ал.1 от НК, съдът направил верен извод, че изпълнителното
деяние на престъплението изнудване може да бъде осъществено само чрез
действие. То представлява заплашване, т. е. застрашаване с бъдещо деяние с
неблагоприятни последици. Средствата, с които деецът предизвиква страх у
пострадалия, са изчерпателно уредени в цитирания законов текст, като на
първо място е посочено насилието. Според правната теория при заплашване с
насилие деецът довежда до знанието на пострадалия, че ще бъде упражнена
някаква форма на физическо въздействие върху личността. Доколкото
19
разпоредбата на чл.213а, ал.1 от НК не уточнява деецът кого заплашва с
насилие, съдебната практика, отчитайки, че насилието е вид противозаконно
действие с тежки последици, приема, че заплашването с такова действие може
да бъде насочено както срещу самия изнудван, така и срещу негови ближни по
смисъла на чл.93, т.10 от НК.
В конкретния случай въз основа на доказателствената наличност по
делото съдът е достигнал до обоснован извод, че подс. Г. е реализирал
заплашването с насилие, насочено срещу телесната неприкосновеност на
пострадалото лице с отправяне на вербални закани, които са били подкрепени
и с активни действия. Това е така, защото след отправената репликата: „Кой ти
разреши да работиш на територията на "С. В.", след като аз съм човекът на
когото се отчитат“, подсъдимият заплашил пострадалата В. М. М. с насилие,
като държейки в ръката си нож, тип „мачете“, ясно й показал, че има
готовност да го използва, че ще я удари и нарани, с цел да я принуди да поеме
конкретно имуществено задължение - да му отчита всеки ден по 40% от
получените от нея пари вследствие предоставянето на услуги като
проститутка и компаньонка. За по-голяма убедителност на своите
заплашителни думи и действия подсъдимият снимал с телефона си данните от
личната карта пострадалата и й казал, че от днес нататък ще работи за него, т.
е. че е длъжна всеки ден да му дава по 40% от заработените като проститутка
пари, като снимането на личната й карта било за сигурност да не избяга и ако
се опита да се укрие, то може да й се случи нещо по-фатално. По този начин
подс. Г. внушил на пострадалата В. М., че ако не поеме претендираното от
него имуществено задължение, за нея ще последват неблагоприятни
последици, а именно, че животът и здравето й ще бъдат застрашени. Така
осъщественото от подсъдимия заплашване спрямо жертвата създало у нея
основателен страх, че той е в състояние да посегне на нейното здраве и живот.
Наред с коментираните обективни признаци на деянието,
първоинстанционният съд правилно е приел, че в случая е налице и
субективният елемент на разгледаното престъпление изнудване – пряк
умисъл. Отчитайки в случая характеристичните особености на личността на
подс. Г., а именно лице, за което няма данни да страда от тежко психическо
или физическо заболяване, повлияващо способността му да взима решения и
да съзнава последиците от тяхното изпълнение, както и адекватно да оценява
обстановката, в която се намира, а също и на основата на съществуващите по
делото данни за общообразователния и интелектуалния му капацитет,
въззивният съд се солидаризира със заключението на първата инстанция, че
подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на извършеното,
предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните последици.
Описаните по-горе действия на подс. Г. и изказаните от него словесни фрази
са обективен израз на оформените в съзнанието му ясни представи, че
заплашва пострадалата М. с посегателство на телесната й неприкосновеност и
живот, за да я мотивира да предприеме конкретно поведение, изразяващо се в
обвързване с определено имуществено задължение, както и че същата не
20
желае да поеме исканото от него парично задължение – да му дава всеки ден
по 40% от получения оборот от дейността й като проститутка и компаньонка.
Подсъдимият е бил съвсем наясно за неправомерността на своята постъпка,
действал е умишлено, при форма на вината пряк умисъл.
В случая е осъществен и другият характерен за изнудването по чл.213а от
НК субективен признак – специалната цел да се принуди пострадалото лице
да поеме имуществено задължение. Несъмнено доказано е, че подс. Г. с
обективираните свои действия и изказани думи е целял да мотивира
пострадалата М. да поеме паричното задължение с указаното по-горе
съдържание.
Еднозначно се приема в съдебната практика и в правната доктрина, че за
съставомерността на деянието по чл.213а, ал.1 от НК не е необходимо
имущественото задължение да е реално изпълнено от изнудения. Позовавайки
се на изрично цитирани решения на Върховния касационен съд и
съобразявайки наказателно-правната наука, според която упоменатото
престъпление е уредено като формално, т. е. на просто извършване и
единственото съставомерно изискване е осъществяване на изпълнителното
деяние - отправяне към пострадалия на заплашване със съдържание, имащо
имуществена насоченост, първият съд направил законосъобразен извод, че
конкретното деяние представлява довършено изнудване. Това е така, защото
за довършеността на престъплението по посочения законов текст не е
наложително пострадалото лице реално да предприеме исканото от дееца
поведение. Иначе казано, достатъчно е резултатът да бъде само цел на
подсъдимия, без да е необходимо неговото настъпване, както е в случая –
пострадалата М. не е започнала да отчита на подс. Г. претендираните от него
40% от ежедневно заработените от нея пари като проститутка и компаньонка.
Законосъобразно е заключението на първата инстанция, че подс. Г. е
осъществил коментираното изнудване в условията на опасен рецидив по
смисъла на чл.29, ал.1, б. „а” и б. „б“ от НК. Този извод се основава на
безспорно установената минала съдимост на подсъдимия и на факта, че
настоящото престъпление изнудване е реализирано в границите на
установения в чл.30, ал.1 от НК петгодишен срок.
Както по-горе беше подробно изложено, с одобрено от съда споразумение
от 20.10.2021 г. по НОХД №2393/2017 г. на Районен съд – Несебър подс. Г. е
признат за виновен в извършване на престъпление по чл.143, ал.1 от НК, за
което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години при
първоначален строг. Отделно от това с определение №211/23.12.2021 г., в сила
от 19.04.2022 г., по ЧНД №953/2021 г. на Районен съд – Несебър на подс. Г., на
основание чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1 от НК, е определено общо наказание една
година и четири месеца лишаване от свобода, увеличено на основание чл.24 от
НК на една година и десет месеца лишаване от свобода, за извършените от
него престъпления – предмет на разглеждане по НОХД №2490/2020 г. на
Районен съд – Бургас, НОХД №759/2020 г., по НОХД №723/2020 г., НОХД
21
№138/2021 г. и НОХД №104/2021 г., четирите на Районен съд – Несебър.
Описаните две предходни осъждания на подс. Г. указват, че към датата на
настоящото изнудване, извършено на 27.06.2022 г., подсъдимият се оказва
осъден два пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ
характер, чиито изпълнения не са били отложени съгласно чл.66 от НК.
Първото наказание от две години лишаване от свобода той е изтърпял
ефективно и е бил освободен от затвора на 23.02.2019 г. Второто наказание от
една година и десет месеца лишаване от свобода подсъдимият също е
изтърпял ефективно на 03.11.2022 г., като към инкриминираната дата не се е
бил завърнал в затвора след прекъсване на изпълнението на това наказание.
Наред това към деня на сегашното деяние – 27.06.2022 г. не е бил изтекъл
визираният в чл.30, ал.1 от НК петгодишен срок от изтърпяване на
наказанията лишаване от свобода по указаните две осъждания на подсъдимия.
С оглед на това следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл.29,
ал.1, б. „а” и б. „б“ и чл.30, ал.1 от НК, които обуславят признака опасен
рецидив и налагат заключението, че разгледаното изнудване притежава този
квалифициращ признак.
Законосъобразни са също изводите на съда, че деятелността на подс. Г. по
пункт трети от обвинителния акт покрива обективните и субективните
параметри на престъпния състав по чл.152, ал.3, т. 5, вр. ал.1, т.2, вр. чл. 29,
ал.1, б. „а“ и б. „б“ от НК, защото в условията на опасен рецидив той се
съвкупил с пострадалата В. М., като я принудил към това със сила и
заплашване.
Обосновано на доказателствената наличност по делото съдът е приел, че
подсъдимият е осъществил полов акт с пострадалата против волята й, като
използвал за това сила – започнал грубо да дърпа потника й и да разкопчава
сутиена й, накарал я да се съблече гола до кръста; хванал я за косата и я
заставил да му направи фелацио; събул кожения й клин и чисто гола я хвърлил
на леглото; държал я здраво през кръста и с тялото си я затискал към леглото
така че да не може да го отблъсне.
За да се съвкупи с пострадалата, подсъдимият употребил и заплаха – той
държал в ръката си нож, тип „мачете“ и демонстрирал готовност да използва
това оръжие в случай, че не постигне целта си да осъществи полов акт с
пострадалата, като с това си поведение предизвикал у нея основателен страх,
че може да я удари и да засегне нейната телесна неприкосновеност и живот,
ако се съпротивлява.
Подс. Г., превъзхождайки физически пострадалата М. и сломявайки
съпротивата й, успял да се съвкупи с нея противно на волята й.
Упражняването на заплахата от страна на подсъдимия е предхождало
съвкуплението, докато упражняването на силата е предхождало и е
съпровождало съвкуплението. Както заплашването, така и силата са
използвани от подсъдимия с цел сломяване на съпротивата на пострадалата и
еднакво са насочени към постигане на съставомерния резултат -
22
осъществяване на полов акт с пострадалата.
Правилно е приел съдът, че в резултат на употребената заплаха и
приложената физическа сила, пострадалата не е могла да се противопостави
на действията на подсъдимия, който реализирал нежелан за нея полов акт и с
оглед на това изнасилването се явява довършено. Важно е да се съобрази, че за
обективната съставомерност на деянието по чл.152, ал.1, т.2 от НК не е
необходимо пострадалата да се е съпротивлявала активно и непрекъснато, а е
достатъчно да е изразила несъгласие с половия акт, целен от извършителя.
Законът не поставя изискване съпротивата на жертвата да е била
продължителна, нито пък тя да е изчерпала всички възможности да се защити.
Наред с това, съставомерността на деянието не се изключва, ако пострадалата
жена упражнява дейност на проститутка, след като половият акт е осъществен
от дееца против нейната воля, както е в случая.
Верен е изводът на първоинстанционния съд, че престъплението
изнасилване е извършено от подс. Г. с пряк умисъл, тъй като той е съзнавал
общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите
общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване. Към
инкриминираната дата степента на интелектуално развитие и житейският
опит на подсъдимия са били достатъчни да осъзнава, че липсва съгласие на
пострадалата жена да има сексуален контакт с него, че със своите активни
действия и изречени думи той упражнява спрямо пострадалата принуда,
целяща постигане на съвкупление с жертвата. Подсъдимият е предвиждал, че
в резултат на използваните от него сила и заплаха спрямо пострадалата, която
е физически по-слаба от него, той ще преодолее съпротивата й и ще успее да
осъществи полов акт с нея въпреки нежеланието й. Съзнавал е и е искал да
причини този съставомерен резултат, засягайки половата неприкосновеност на
пострадалата.
Разгледаното изнасилване безспорно е осъществено от подс. Г. в
условията на опасен рецидив по смисъла на чл.29, ал.1 б. „а” и б. „б” от НК.
Този извод се подкрепя доказателствено от документите, установяващи
предходната съдимост на подсъдимия, както и от факта, че настоящото
престъпление е реализирано в предписания с чл.30, ал.1 от НК петгодишен
срок. Съображенията касателно наличието на квалифициращия елемент
опасен рецидив, обуславящ правна характеристика на деянието по чл.152,
ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2 от НК, са идентични с тези, изложени относно
обсъденото по-горе престъпление изнудване и не е нужно тук да бъдат
повторно възпроизведени.
Неоснователни са възраженията на защитника на подсъдимия, че в
случая не е налице извършено престъпление изнасилване, тъй като
пострадалата работи като проститутка, имала е доброволен сексуален контакт
с подсъдимия, чийто адрес е посетила при повикване и не е получила
травматични увреждания по тялото си.
Както вече се изтъкна, обстоятелството, че пострадалата жена упражнява
23
дейност на проститутка, не изключва априори съставомерността на деянието
изнасилване. Налице е такова престъпление, ако половият акт е осъществен от
дееца против волята на жената – жертва. В случая е безспорно установено, че
подсъдимият е поискал от пострадалата М., работеща като проститутка, да му
предостави сексуална услуга. Установено е още по категоричен начин, че при
заявен отказ от страна на подсъдимия да заплати предварително сумата 240
лева, представляваща цената на въпросната услуга, пострадалата М. е
поискала веднага да си тръгне, но подсъдимият я заключил в спалното
помещение, не й позволил да напусне дома му, започнал да я заплашва и
изнудва с описаните по-горе действия и словесни фрази. При недвусмислено
изразено нежелание на пострадалата да прави секс с него, подсъдимият
употребил спрямо нея заплаха с нож, а след това упражнил и физическа сила,
за да преодолее съпротивата й и да постигне осъществяване на сексуален акт с
нея. Видно от заключението на съдебномедицинската експертиза, липсата на
травматични увреждания по влагалището, външните полови органи, бедрата и
въобще по тялото пострадалата, не изключва възможността половият контакт
да е бил насилствен. При тези несъмнени данни убедително се налага
заключението, че подсъдимият е извършил престъплението изнасилване.
Водим от всичко по-горе изложено, въззивният съд намери, че
атакуваната присъда е правилна и законосъобразна. Същата е постановена в
пълно съответствие с разпоредбите на чл.142а, ал.1 от НК, чл.213а, ал.1 и ал.3,
т.7 от НК, чл.152, ал.1, т.2 и ал.3, т.5 от НК, чл.29, ал.1, б. „а“ и б. „б“ от НК и
чл.11, ал.2 от НК. Изпълнени са предписанията на тези законови норми за
ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия за разгледаните
престъпления с цитираните правни характеристики и липсват предпоставките,
визирани в чл.304 от НПК, за оправдаването му.
Въззивната инстанция обсъди внимателно оплакването за
несправедливост на присъдата, тъй като с въззивната жалба на защитника на
подсъдимия се претендира единствено намаляване на наложените наказания, а
в хода на съдебните прения във въззивното производство подсъдимият
акцентира именно на посочения недостатък на съдебния акт и помоли за
намаляване на наложените му наказания. Въззивният съд намери тези искания
за основателни, макар и същите да не бяха подкрепени с конкретни
аргументи.
Доколкото индивидуализацията на наказанието е основен принцип при
налагането му, то съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните
особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат
взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното
престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма
или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и
необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие на
наказателна репресия върху извършителя с оглед постигане целите на
специалната и генералната превенции. Важно е също във връзка с
определянето на наказанието да се посочи установеното в съдебната практика
24
принципно разбиране, че при индивидуализацията на наказанието не може да
се прилага механичен, формален подход при преценката на смекчаващите и
отегчаващите обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически
величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат
съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и
дееца.
Съобразявайки горните принципни положения, въззивният съд прие, че в
случая при индивидуализацията на наказанията лишаване от свобода съгласно
чл.54 от НК в размери, гравитиращи до максималните предвидени в
приложимите за казуса материалноправни норми на чл.142а, ал.1 от НК,
чл.213а, ал.3, т.7 вр. ал.1 от НК и чл.152, ал.3, т.5 вр. ал.1, т.2 от НК, първата
инстанция не е съобразила подобаващо степента на обществена опасност на
конкретните престъпления и смекчаващите отговорността обстоятелства,
надценила е степента на обществена опасност на подсъдимия и значението на
отегчаващите вината обстоятелства, необосновано е отдала приоритет на
генералната превенция.
Индивидуализирайки наказанията, първоинстанционният съд
неправилно е намерил, че разгледаните престъпления се отличават с висока
степен на обществена опасност, като приел, че: „…цялата престъпна
деятелност на Г. се отличава с висока степен на обществена опасност.“ „…
в случая са налице общо три престъпления, като по време на осъществяване
на първото – противозаконно лишаване от свобода, е осъществил и
останалите две. Завишаването на обществената им опасност идва и от
засегнатите с тях обществени отношения – свободата и половата
неприкосновеност на личността, както и свободното формиране на воля и
вземане на решение за разпореждане с имущество.“
Според теорията на наказателното право обществените отношения са
обект на защита с регламентиран в Особената част на Наказателния кодекс
престъпен състав. Засягането на съответните защитени от
наказателноправната норма обществени отношения само по себе си обуславя
наличието на извършено престъпление, но не и неговата степен на обществена
опасност. Видът на обществените отношения – обект на защита на
материалноправна разпоредба от посочената част на наказателния закон е
отчетен от законодателя с предвидените по вид и размер наказания за
съответния вид престъпление. Наказателната отговорност за конкретно
извършено престъпление е лична и се понася в зависимост от степента на
обществената опасност на самото деяние и на дееца, както и от всички
останали обстоятелства, включени в обхвата на чл.54 НК, като наказанието
винаги трябва да е съответно на извършеното престъпление. Затова
наказанието, което се налага за дадено престъпление, не може да бъде
индивидуализирано в зависимост от защитените с приложимата правна норма
обществени отношения, както е сторил в случая първоинстанционният съд.
Видът на засегнатите с престъплението обществени отношения не определя
степента на обществена опасност на конкретно извършеното деяние.
25
Обратното би означавало определен вид престъпления изначално и принципно
да се приемат за такива със завишена степен на обществена опасност. А това
би довело до ангажиране на наказателната отговорност на извършителя на
конкретно престъпление не само за лично стореното от него, което е
недопустимо и правно нетърпимо предвид принципа за личния характер на
наказанието, прокламиран в чл.35, ал.1 и ал.2 от НК.
Наличието на извършени повече от едно престъпления – предмет на
разглеждане в едно наказателно производство, както е в случая на три
самостоятелни престъпления, не обосновава само по себе си висока степен на
обществена опасност на всяко едно от тях. В подобна хипотеза се касае за
множество престъпления по смисъла на чл.23, ал.1 от НК, за което след
индивидуализация на наказанията за всяко едно от престъпленията се
определя едно общо най-тежко наказание. В чл.24 от НК е уредено
правомощието на съда да увеличи определеното общо най-тежко наказание
при предписани условия, като съдебната практика приема, че при три и
повече престъпления следва да се приложи този законов текст и да се завиши
определеното общо наказание.
Очертаният във всяка една от приложимите за казуса и цитирани по-горе
законови разпоредби обект на защита – обществените отношения, свързани
съответно с личната свобода, със свободното формиране на волята на
индивида и вземане на решение за имуществено разпореждане, както и с
половата неприкосновеност на личността, са законодателно отчетени с
предвидените за коментираните престъпления тежки санкции.
По тези съображения въззивната инстанция счете, че при
индивидуализацията на наложените наказания указаните по-горе
обстоятелства неправилно са ценени от решаващия съд като такива
завишаващи степента на обществена опасност на конкретните престъпления.
В отличие от първата инстанция въззивната такава намери, че
разгледаните деяния не разкриват някаква специфика, тяхната обществена
опасност не се различава съществено от типичните случаи на лишаване от
свобода по чл.142а, ал.1 от НК, съответно на изнудване при опасен рецидив по
чл.213а, ал.3, т.7 вр. ал.1 от НК и на изнасилване при опасен рецидив по
чл.152, ал.3, т.5 вр. ал.1, т.2 от НК, поради което прие, че степента им на
обществена опасност е в пределите на характерната за коментирания вид
противообществени деяния. За да направи този извод настоящият състав
отчете времето, мястото, подбудите и механизма на извършване на деянията,
характера на конкретно осъществените действия, интензитета на приложените
сила и заплашване спрямо жертвата и използваните за това средства.
Безспорно е установено, че деянията са извършени в светлата част на
денонощието – от 08.16 часа до 08.15 часа в края на мес. юни, а не през нощта;
осъществени са в самия дом на подсъдимия, намиращ се в триетажна къща,
обитавана и от други хора и в близост до хотел, а не в отдалечено и безлюдно
място; пострадалата доброволно е влязла в дома на подсъдимия, макар и да е
26
установила, че той не е я въвежда в близкия и упоменат в телефонния им
разговор хотел; лишаването от свобода на пострадалата е продължило
сравнително кратко време – два часа; въпреки че подсъдимият е заключил
стаята, не е завързал пострадалата и не е проявил агресия спрямо нея; макар и
да е държал желязна бутилка с райски газ и да е размахвал нож, тип „мачете“,
подсъдимият не е нанесъл удари на пострадала, нито с тези оръжия, нито с
ръце или крака, не й е причинил наранявания, нито болки и страдания;
подсъдимият искал да се възползва от опита на пострадалата като проститутка
да прави секс и с непознати мъже, но не искал да й плати сексуалната услуга,
поради което предприел насилствен полов контакт; позволил е на
пострадалата да разговаря по телефона си и да излезе навън в двора на
къщата.
На следващо място, въззивната инстанция прие, че при осъществяване на
конкретните престъпления подс. Г. се е изявил като деец с висока степен на
обществена опасност, която се определя като такава с оглед състоянието му,
повлияно от употребата на наркотици към инкриминирания период и
осъществената от него предварителна подготовка за извършването на
деянията – потърсил и намерил в Интернет поддържани от пострадалата
обяви, че упражнява дейност на проститутка и компаньонка на повикване и
използвал тази информация; съобщил неверни сведения на пострадалата за
своето пребиваване в хотел, за да я накара да се отзове на искането му за секс
услуга; приготвил и държал на видно място в помещението, избрано от него за
местопроизшествие, нож, тип „мачете“ и желязна бутилка с райски газ, които
да използва за сплашване на жертвата. Особено показателен за високата
степен на обществена опасност на подсъдимия като деец и за неуспешния
процес на поправяне у него е фактът, че той е извършил настоящите
престъпления в период, когато е било прекъснато изпълнението на
наложеното му общо и увеличено наказание от една година и десет месеца
лишаване от свобода. В същата насока показателен е и фактът, че
подсъдимият вече е понесъл на няколко пъти интензивна наказателна
репресия, изразяваща се в изтърпяване на наказания лишаване от свобода в
различни размери – от шест месеца до две години. Вярна е преценката на
първата инстанция, че подсъдимият е лице със завишена степен на обществена
опасност, която характеристика се определя и от нарастващата ескалация в
престъпната му дейност – от престъпления по транспорта е преминал към
извършване на престъпления против собствеността, такива против народното
здраве и такива срещу личността, като очевидно предходните му осъждания
не са му въздействали като задръжка от последващо престъпно поведение.
Обсъждайки наказанията на подсъдимия, въззивният съд взе предвид
подбудите и причините за извършване на престъпленията, които се състоят в
ниската обща и правна култура на подсъдимия, слабите му морално-волеви
задръжки, незачитане личната свобода и половата неприкосновеност на
личността, незачитане свободната воля на индивида за вземане на решение за
имуществено разпореждане, стремежа му да се обогати по лесен начин,
27
утвърдените у него престъпни наклонности, злоупотребата с наркотици.
В дейността си по индивидуализация на наказанията
първоинстанционният съд неправилно е оценил значението на завишаващите
наказателната отговорност фактори. Коментирайки обстоятелствата, значими
за размера на наказанието, въззивната инстанция намери, че първата
необосновано е приела значителен превес на отегчаващите вината
обстоятелства над смекчаващите такива и констатира, че е налице баланс
между тях.
В обхвата на утежняващите обстоятелства следва се включи единствено
обремененото съдебно минало на подс. Г.. То съдържа, извън последните две
осъждания, обосноваващи квалификацията „опасен рецидив“ по чл.29, ал.1, б.
„а“ и б. „б“ от НК за изнудването и изнасилването, множество други
осъждания за различни по вид умишлени престъпления от общ характер, за
които подсъдимият е понесъл различни по размер наказания лишаване от
свобода.
В категорията на неблагоприятстващите наказателната репресия фактори
съдът необосновано е включил начина на извършване на престъпленията,
приемайки, че същите са извършени „дръзко, брутално и безцеремонно“, тъй
като от събраните по делото доказателства не се установяват факти и
обстоятелства, аргументиращи подобна отрицателна характеристика на
механизма на извършване на деянията.
В групата на негативни критерии, обуславящи завишаване на наложените
наказания, съдът неправилно е отнесъл извършването на престъпленията „в
светлата част на денонощието и в частен дом“ и „под въздействието на
наркотици“, тъй като тези обстоятелства влияят на степента на обществена
опасност на деянията, съответно и на дееца по указания по-горе начин, поради
което повторното им отчитане и като отегчаващи обстоятелства е
недопустимо и следва да се изключат като такива.
Идентичен подход следва да се приложи и досежно приетия от първата
инстанция като утежняващо обстоятелство факт, че „и трите престъпления
са извършени по време, когато подсъдимият е бил обявен за общодържавно
издирване с мярка „Задържане“ от Министерството на правосъдието –
незавърнал се от прекъсване при изтърпяване на наказание „Лишаване от
свобода“. По-горе в решението се изложиха съображения, че този факт на
извършване на настоящите престъпления в период, когато е било прекъснато
изпълнението на определеното на подсъдимия общо наказание лишаване от
свобода за срок от една година и десет месеца, характеризира степента на
обществена опасност на дееца като висока, поради което не следва да се цени
втори път, при това неблагоприятно, при индивидуализацията на наказанията.
В кръга на отегчаващите вината обстоятелства, налагащи завишаване на
наложените наказания, не следва да се съобразяват факти, свързани с
процесуалното поведение на обвиняемия/ подсъдимия, каквито са
непризнаването на вината, недаването на достоверни обяснения или отказа да
28
даде обяснения по обвинението, некритичното отношение към извършеното,
тъй като това е недопустимо. Конкретното поведение на обвиняемия/
подсъдимия в наказателното производство е израз на правото му на защита,
гарантирано от процесуалния закон. Затова и отказът на обв. Г. да даде
обяснения по обвинението в досъдебната фаза е факт, който не може да се
интерпретира в негова вреда и да утежнява наказателноправното му
положение.
Обсъждайки релевантните за наказанията критерии, съдът е направил
невярна констатация за отсъствие на смекчаващи вината на подс. Г.
обстоятелства. Въззивната инстанция не сподели оценката на първата, че
изказаното от подсъдимия извинение за стореното и изразеното от него
съжаление за извършеното имат декларативен характер и не следва да се
отчитат като смекчаващи отговорността му обстоятелства. Не са изложени
аргументи в подкрепа на този извод и като не намери данни, въз основа на
които да приеме, че подсъдимият не е искрен в извиненията си и в изказаното
съжаление за постъпките си, въззивният състав включи в упоменатата
категория обстоятелства заявените пред съда извинения и съжаление за
извършените деяния.
Невярно е също заключението на първата инстанция да се игнорират като
смекчаващо вината обстоятелство родителските задължения на подсъдимия
към непълнолетната му дъщеря поради това, че той реално не е полагал грижи
за детето предвид продължителния му престой в пенитенциарни заведения.
Тези негови родителски ангажименти на баща не следва изцяло да се
пренебрегват, но не следва и да се преекспонират и обосноват налагане на
съществено занижено наказание.
Вярна е обаче преценката на съда, че възрастта на подсъдимия, на 30
години, към инкриминираната дата, не следва да се отчита като смекчаващо
вината обстоятелство. Посочената възраст, както и настоящата такава на
подсъдимия – на 34 навършени години, предпоставя достатъчно житейски
опит на лицето. Младата възраст може да се приеме като смекчаващо
обстоятелство, само ако същата е близка до непълнолетието, характеризиращо
се с недостатъчна зрялост на индивида.
Правилно съдът не е съобразил като смекчаващо отговорността
обстоятелство направеното от подсъдимия волеизявление по реда на чл.372,
ал.1 вр. чл.371, т.2 от НПК, с което той признал фактите по обвинителния акт,
тъй като тези самопризнания са били преценени и съобразени като
необходимо условие за прилагане на особената процедура на съкратено
съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. Повторното отчитане на
самопризнанията като смекчаващо обстоятелство, изискващо по-леко
наказание, е недопустимо, защото това противоречи на принципите за
справедливост и съответност между наказание и престъпление по чл.35, ал.3
от НК.
На следващо място, правилно съдът е отказал да цени като смекчаващо
29
вината обстоятелство твърдяното от защитника съдействие на обвиняемия за
разкрИ.е на обективната истина. Вярно е, че съдебната практика приема, че
ако самопризнанието е спомогнало своевременно и съществено за разкрИ.е на
престъпното посегателство още на досъдебното производство, това признание
може да се третира като смекчаващо обстоятелство и да обоснове
допълнително занижаване на наказанието. В настоящия случай обаче това не е
така. Видно от материалите на досъдебното производство и най-вече от
протокола за разпит на обв. Г. от 18.11.2024 г. /т.2, л.92 от ДП/ се установява,
че той е отказал да даде обяснения. Същевременно през изминалия период от
две години и половина са били разпитани свидетелите В. М. М. /понастоящем
М./, И. Ц. П., Д. Р. Й., В. С. П. В. К. С.в и Х. С. Х.н, извършен бил оглед на
местопроизшествие, иззети били веществени доказателства, изготвени били
заключение на съдебномедицинска експертиза и заключение на ДНК
експертиза, събрани били необходимите справки и други документи, които
процесуално-следствени действия са допринесли своевременно за разкрИ.е на
обективната истина по делото. При тези несъмнени данни, не може да се
приеме, че самопризнанията на подсъдимия своевременно и съществено са
спомогнали за разкрИ.е на престъплението на досъдебното производство,
поради което те не налагат занижаване на наказателната репресия.
Изчерпателно изброявайки и коментирайки всички смекчаващи
отговорността на подсъдимия обстоятелства, въззивната инстанция прие, че
същите не са многобройни по смисъла на чл.55 от НК и съобразно
константната съдебна практика по този въпрос, нито някое от тях е
изключително по своя характер, поради което те не обуславят в случая
налагане на наказания съгласно изискванията на чл.55 от НК. По тези
съображения намира за правилно решението на първоинстанционния съд за
определяне на наказанията лишаване от свобода при условията на чл.54 от НК.
Независимо от горното, съвкупната преценка на всички значими за
наказанието обстоятелства, обсъдени по-горе, не изисква определяне на
санкциите в размери, доближаващи се до максималните предвидени в
приложимите норми на чл.142а, ал.1 от НК, чл.213а, ал.3, т.7 вр. ал.1 от НК и
чл.152, ал.3, т.5 вр. ал.1, т.2 от НК, в каквато насока е решението на първата
инстанция. Индивидуализираните така наказания от пет години лишаване от
свобода за престъплението противозаконно лишаване от свобода и по
тринадесет години и шест месеца лишаване от свобода, съответно за
престъплението изнудване при опасен рецидив и за престъплението
изнасилване при опасен рецидив, са завишени по размер, несъответни са на
типичната степен на обществена опасност на разгледаните деяния, на
действително установените смекчаващи и отегчаващи отговорността
обстоятелства и на тяхното съвкупно значение за конкретните наказания,
поради което последните се явяват несправедливи.
Определените от първия съд съобразно чл.54 от НК наказания,
гравитиращи към максималните размери на установените в цитираните по-
горе норми наказания лишаване от свобода, са израз на необоснована и
30
безполезна строгост към подсъдимия, тъй като с нищо в повече не биха
допринесли за неговото поправяне и превъзпитание, нито биха засилили
възпиращия ефект на санкцията върху другите членове на обществото, нито
ще гарантират в повече изпълнението на генералната превенция.
По изложените съображения и отчитайки обичайната степен на
обществена опасност на конкретните престъпления, както и наличните
смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, въззивният съд прецени, че
за извършените престъпления следва да се определят в съгласие с чл.54 от НК
наказания при баланс на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства,
както следва: за престъплението по чл.142а, ал.1 от НК – три години лишаване
от свобода, за престъплението по чл.213а, ал.3, т.7 вр. ал.1 от НК – десет
години лишаване от свобода и за престъплението по чл.152, ал.3, т.5 вр. ал.1,
т.2 от НК – девет години лишаване от свобода. Тези наказания съвпадат със
средните размери, предвидени в цитираните законови текстове и са доста над
възможните минимални размери на санкциите.
Определените от въззивната инстанция по-ниски по размер наказания
лишаване от свобода изискват корекция и на наложените на подсъдимия
наказания, съответно от три години и четири месеца лишаване от свобода и
девет години лишаване от свобода. В съответствие с императивните
изисквания на чл.58а, ал.1 от НК индивидуализираните по чл.54 от НК от тази
инстанция наказания от три години лишаване от свобода, девет години
лишаване от свобода и десет години лишаване от свобода следва да се намалят
с по една трета и на подсъдимия да се наложат наказания, съответно две
години лишаване от свобода за престъплението по чл.142а, ал.1 от НК, шест
години и осем месеца лишаване от свобода за престъплението по чл.213а, ал.3,
т.7 вр. ал.1 от НК и шест години лишаване от свобода за престъплението по
чл.152, ал.3, т.5 вр. ал.1, т.2 от НК. Такива по вид и размер наказания
апелативният съд намира за правилно определени с оглед всички
индивидуализиращи отговорността обстоятелства, за съобразени с особените
изисквания на чл.373, ал.2 от НПК и чл.58а, ал.1 от НК и с целите на
специалната и генералната превенция, а също и за справедливи. Наказания с
размери, различни от посочените, ще бъдат безполезно високи или
неоправдано ниски, не биха допринесли за поправянето и превъзпитанието на
дееца, не биха въздействали възпитателно и предупредително-възпиращо
върху другите членове на обществото. По тези съображения, въззивният съд
намира, че следва да измени обжалваната присъда, като намали размерите на
наложените наказания лишаване от свобода, съответно на две години
лишаване от свобода за противозаконното лишаване от свобода, на шест
години и осем месеца за изнудването и на шест години за изнасилването.
Изменението на проверяваната присъда чрез намаляване размерите на
наложените на подсъдимия наказания обуславя изменение на акта и в частта
му, с която на подсъдимия е определено общо наказание съгласно чл.23, ал.1
от НК. В тази връзка следва да се отбележи, че становището на първия съд,
според което деянията на подсъдимия - предмет на разглеждане по настоящото
31
дело, се намират в условията на реална съвкупност помежду си съгласно чл.23
ал.1 от НК, е законосъобразно. Това е така, защото подсъдимият с три отделни
деяния е осъществил съставите на три отделни престъпления – по чл.142а,
ал.1 от НК, по чл.213а, ал.3, т.7 вр. ал.1 от НК и по чл.152, ал.3, т.5 вр. ал.1, т.2
от НК, преди да има влязла в сила присъда за което и да е от тях. С оглед на
това, първата инстанция правилно е преценила, че са налице предпоставките
на чл.23, ал.1 от НК, които регламентират задължението на съда, като
определи наказание за всяко отделно престъпление, да наложи на подсъдимия
едно общо наказание за всички престъпления, включващи се в съвкупността,
което да е най-тежкото от наказанията за отделните престъпления. В
съответствие с цитираната разпоредба и съобразявайки намалените по размер
наказания за трите обсъдени деяния, като общо наказание за разгледаните
престъпления по настоящото дело на подсъдимия следва да се определи
наказание лишаване от свобода за срок от шест години и осем месеца, което е
най-тежкото измежду трите отделни наказания лишаване от свобода.
Проверявайки справедливостта на атакуваната присъда по повод
изричното оплакване на защитника на подсъдимия в тази насока, въззивната
инстанция обсъди наложеното на подсъдимия наказание глоба в размер на
7000 лева за престъплението по чл.213а, ал.3, т.7 вр. ал.1 от НК и установи, че
в тази му част съдебният акт е законосъобразен и справедлив. Приложимата за
казуса цитирана разпоредба на чл.213а, ал.3, т.7 вр. ал.1 от НК регламентира
като кумулативно наказание наред с лишаването от свобода и глоба от пет
хиляди до десет хиляди лева. В съответствие с тази правна норма
първостепенният съд е наложил на подсъдимия за посоченото престъпление и
наказание глоба от 7000 лева, която е под средния размер на предвиденото
наказание. Размерът на така наложеното наказание глоба е съобразен със
степента на обществена опасност на конкретното престъпление и на неговия
автор, със смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, коментирани
по-горе, с имущественото положение на подсъдимия, поради което се явява
справедливо. Предвид на това, въззивният съд счита, че не следва да коригира
размера на въпросната глоба, нито да отмени нейното постановяване, което в
случая е задължително, предвид определянето на основното наказание
лишаване от свобода при условията на чл.54 и чл.58а, ал.1 от НК, а не в
хипотезата на чл.58а, ал.4 вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК, позволяваща преценка на
съда по чл.55, ал.3 от НК за неналагане на по-лекото предвидено наказание.
В съгласие с чл.23, ал.3 от НК съдът правилно е присъединил към
определеното общо наказание лишаване от свобода наказанието глоба в
размер на 7000 лева, наложено за престъплението изнудване в условията на
опасен рецидив.
С атакуваната присъда първостепенният съд се е произнесъл и по въпроса
за изпълнението на определеното на подсъдимия общо наказание лишаване от
свобода. Съблюдавайки нормата на чл.57, ал.1, т.2, б. „а“ от ЗИНЗС, правилно
е постановил наложеното общо наказание, което е лишаване от свобода в
размер над пет години да се изтърпи от подсъдимия при първоначален строг
32
режим. Извършеното от въззивната инстанция изменение на присъдата в
частта й относно наказанията не налага корекция на определения от първия
съд режим на изтърпяване на общото наказание лишаване от свобода, което
остава в размер, надвишаващ пет години и обуславящ строг режим на
изтърпяване на наказанието.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първата инстанция е пропуснала да приложи чл.59, ал.1, т.1 от НК.
Отстранявайки този пропуск и в съгласие с цитирания законов текст
настоящият съд следва да приспадне от срока на наложеното на подсъдимия
общо наказание от шест години и осем месеца лишаване от свобода времето,
през което същият е с взета и изпълнявана спрямо него мярка за неотклонение
задържане под стража, считано от 18.11.2024 г. до привеждане на присъдата в
изпълнение.
В заключение, въззивният съд прие, че на основание чл.337, ал.1, т.1 от
НПК следва да измени обжалваната присъда в коментираните й части, като
намали размерите на наказанията, наложени на подсъдимия за настоящите
престъпления, както следва: за деянието по чл.142а, ал.1 от НК - от лишаване
от свобода за срок от три години и четири месеца на лишаване от свобода за
срок от две години, за деянието по чл.213а, ал.3, т.7 вр. ал.1 от НК – от
лишаване от свобода от девет години на лишаване от свобода за срок от шест
години и осем месеца и за деянието по чл.152, ал.3, т.5 вр. ал.1, т.2 от НК - от
лишаване от свобода за срок от девет години на лишаване от свобода за срок
от шест години. Първоинстанционната присъда следва да бъде изменена и в
частта й относно определеното на подсъдимия общо наказание, като същото
следва да бъде редуцирано от въззивната инстанция от девет години лишаване
от свобода на шест години и осем месеца лишаване от свобода.
Съблюдавайки нормата на чл.189, ал.3 от НПК, първостепенният съд
правилно е осъдил признатия за виновен в извършване на разгледаните
престъпления М. Г. да заплати в полза на държавата по сметка на ОД на МВР –
Бургас сумата 1914,27 лева, представляваща направени разноски по дело.
В останалите й части, в които присъдата не подлежи на изменение, тя
следва да бъде потвърдена като законосъобразна и обоснована, съгласно
чл.338 от НПК.
Ръководен от изложените съображения, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда рег. №13 от 06.03.2025 г. по НОХД №101/2025 г. на
Бургаския окръжен съд, като:
НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия М. Ц. Г. за
престъплението по чл.142а, ал.1 от НК наказание от три години и четири
месеца лишаване от свобода на две години лишаване от свобода.
33
НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия М. Ц. Г. за
престъплението по чл.213а, ал.3, т.7 вр. ал.1 вр. чл.29, ал.1, б. „а“ и б. „б“ от
НК наказание от девет години лишаване от свобода на шест години и осем
месеца лишаване от свобода.
НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия М. Ц. Г. за
престъплението по чл.152, ал.3, т.5 вр. ал.1, т.2 вр. чл.29, ал.1, б. „а“ и б. „б“ от
НК наказание от девет години лишаване от свобода на шест години
лишаване от свобода.
НАМАЛЯВА размера на определеното на подсъдимия М. Ц. Г. на
основание чл.23, ал.1 от НК общо наказание от девет години лишаване от
свобода на шест години и осем месеца лишаване от свобода.
ПРИСПАДА на основание чл.59, ал.1, т.1 от НК от срока на
определеното на подсъдимия М. Ц. Г. общо наказание шест години и осем
месеца лишаване от свобода времето, през което същият е с взета спрямо него
мярка за неотклонение задържане под стража, считано от 18.11.2024 г. до
привеждане на присъдата в изпълнение.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалите й части.
Решението подлежи на касационно обжалване и протестиране пред ВКС
на Република България в петнадесетдневен срок от съобщаването на страните,
че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
34