РЕШЕНИЕ
№ 938
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000500846 по описа за 2025 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по две
въззивни жалби, и двете насочени против Решение № 7110/19.12.2024 г., постановено по
гр.д. № 48/2024 г. по описа на СГС, ГО, с което Прокуратурата на РБългария е осъдена да
заплати на основание чл.2б ЗОДОВ на Ш. Р. Р. от гр. *** лично и в качеството й на
наследник на Ш. Ю. Р., починал на ******** г., сумата 30 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на
разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991г., впоследствие преобразувано в
сл.д. № 780-II/1998г. на ВОП гр.София, а към момента ДП № II-048/1999г. на ВОП –
гр.София, за периода от образуване на делото от м.януари 1991 г. до датата на предявяване
на иска, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на
иска - 02.01.2024г. до окончателното и изплащане. В останалата му част над присъдените 30
000 до общо претендираните 120 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата
считано от датата на предявяване на иска, както и за заплащане на законна лихва върху
претендираната главница, считано от 29.12.2020 г. до датата на предявяване на иска -
02.01.2024 г., искът е бил отхвърлен.
Срещу решението в уважителната му част е постъпила въззивна жалба от
Прокуратурата на РБългария, чрез Прокурор Т. П..
Поддържа се в жалбата първоинстанционното решение в обжалваната му част да е
неправилно, поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, изразяващи се в превратна преценка на приобщените
доказателства касателно релевантните за предмета на производството факти, респ. – за
неправилно приложение на материалния закон в нормите му на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ и чл.52
ЗЗД, както и за необоснованост.
Излагат се подробно доводи във връзка с всяко едно от оплакванията и във връзка с
1
тях като правен резултат се иска отмяната му и по съществото на спора отхвърляне на
предявения иск в пълния му размер.
Насрещната страна не е подала отговор по тази жалба.
Срещу решението в отхвърлителната му част е подадена въззивна жалба от Ш. Р. Р.,
чрез адв.Е. Ф. от САК.
В тази жалба също се правят оплаквания за постановяване на обжалваното решение в
отхвърлителната му част при съществено нарушение на съдопроизводстваните правила
едностранчива преценка на приобщените по делото доказателства, при неправилно
приложение на материалния закон, както и за необоснованост, като се излагат подробни
доводи в подкрепа на тези оплаквания.
Във връзка с тях се иска като правен резултат отмяна на обжалваното решение в
отхвърлителната му част и постановяване уважаване на предявения иск в пълен размер.
Пред настоящата инстанция са събрани допълнителни писмени доказателства.
Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти състав, като съобрази
данните по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ от Ш. Р. Р. лично,
и в качеството й на наследник на Ш. Ю. Р., починал на ******** г. против Прокуратурата на
Република България.
Твърдяло се е в исковата молба, че ищцата е наследник /преживяла съпруга/ на Ш.
Ю. Р., починал на ******** г., който бил едно от лицата, пряко пострадали от действията на
българската държава, предприети в края на 1984 г. и началото на 1985 г. по време на т. нар.
"възродителен процес“, които са разследват повече от 30 години по сл.д. № 1/1991 г. на
Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано по сл.дело № 780-II/1998
г. по описа на ВОП - София, а сега - ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП София, което не
е приключило до момента, въпреки проявената инициативност от самите репресирани, в т.ч.
и от съпруга й приживе.
Съпругът на ищцата починал в хода на разследването и на осн.чл.74, ал.1 НПК правата
му на пострадало лице преминали върху нея.
Твърдяло се е, че тя и починалият й съпруг никога не били разпитвани като свидетели
по посоченото дело.
Излага се от 25.03.1985 г. до 04.01.1989 г. Ш. Р. да е бил задържан и лишен от свобода
в затвора и лагера на остров Белене, после в ТВО към затвора в гр.Бобов дол и после в
с.Коприловци. В документите от тези години същият фигурирал с насилствено дадените му
имена Н. С. Н..
Същият не бил извършвал престъпление или друго провинение, които да налагат
задържането му и лишаването от свобода, нямал и присъда, с която да му е наложено
наказание „лишаване от свобода“. Въпреки това фактически бил лишен от свобода за период
от повече от четири години във връзка с т.нар. „възродителен процес“, като не доживяла
приключването на образуваното във връзка с него сл.д. № 1/1991 г. на Прокуратурата на
Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП
София.
По време на задържането търпял болки и страдания с голям интензитет в резултат на
проявеното към него унизителното отношение, извършено физическо насилие и лишаване от
основани права и свободи.
В затвора Белене е бил настанен в килии при крайно деградиращи условия -
мръсотия; липса на елементарни условия за живот и лична хигиена (за тоалетна е ползвал
една кофа в килията), липса на здравни и медицински грижи и помощ, лоша храна. Бил
принуждаван да работи по строителни обекти тежък физически труд без заплащане, без
трудови и осигурителни права, без трудов договор, а въпреки демократизирането на
България след 1989 г. и до днес тези години не се признават за трудов или осигурителен
стаж за пенсиониране.
Освен това доста време след задържането му никой от семейството му не е знаел къде
2
се намира и дали е жив.
След престоя в Белене съпругът й бил настанен в ТВО Бобов дол, а след това
принудително изселен в гр.Коприловци.
В последното единствената разлика с предходните места, в които е бил настаняван
била, че не е затворен в килия.
В с.Коприловци същият бил под полицейско наблюдение и трябвало да се разписва в
кметството всеки ден, нямал право да напуска селото без разрешението на съответния
полицейски служител, не можел да контактува с близките си или да си тръгне от там и да се
върне в у дома или да отиде където и да било на друго място по негово желание. Бил в
пълна социална изолация, нямал документи за самоличност – властите му ги взели още при
отвеждането му на остров Белене. В този смисъл и по време на престоя си в с.Коприловци
същият бил подложен на тежки ограничения и изолация години наред, поради което и
лишен от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС.
Вкл. след завръщането му в от с.Коприловци в родния му град Кубрат съпругът на
ищцата не бил свободен - същият бил под постоянно наблюдение на милицията, трябвало да
се подписва сутрин и вечер и нямал право да напуска жилищния район, което също било
форма на лишаване от свобода както за него, така и за семейството му.
В края на м.май 1989 г. цялото семейство било принудено да напусне България и да
пътува за Виена, Австрия, където не познавали никого. Били им връчени паспорти с визи за
Австрия, наредено им било да си купят билети за международния влак до Виена и в рамките
на 24-и часа цялото семейство да напусне страната. Във Виена били настанени в бежански
лагер, а в последствие - транспортирани със самолет до Турция, където им се наложило да
изградят живота си отново.
Излага се макар ищцата да не е била лично задържана и лишена от свобода, но като
съпруга на Ш. Ю. Р., заедно с децата им на лично основание също да е пострадала от
престъпленията предмет на разследването, защото в резултат на задържането на техният
баща и съпруг години наред били засегнати правата им на личен и семеен живот, наред с
насилствената асимилация.
След задържането на съпруга й ищцата останала сама с двете им деца и трябвало да
посреща всичките нужди на семейството. Близките им странели от тях.
Твърди се в резултат на необоснованото забавяне на сл.д. № 1/1991 г. на
Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в ДП № II - 048/1999 г.
по описа на ВОП София в лично качество и като наследник на починалият си съпруг,
ищцата де е претърпяла неимуществени вреди, болки и страдания, изразяващи се в
безпокойство, неудобство и несигурност, разочарование от това, че дълги години делото не
може да бъде приключено, страх от възможността обвиняемите да останат ненаказани, от
липсата на възмездие за виновните извършители, загуба на доверие в институциите.
Търпените неимуществени вреди произтичали и от задържането на съпруга и за
период повече от три години, без наличие на правно основание за това, като бил лишен от
възможността да контактува със своите близки, живеейки в крайно унизителни условия, при
полагане на тежък физически труд. За същият период съпругата била лишена от
възможността за съвместно живеене и принудена сама да се справя със семейството и
децата, живеейки в постоянен страх и несигурност.
По изложените съображения е поискано от съда да постанови решение, с което да
осъди Прокуратурата на РБългария да заплати на ищцата сумата от 120 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение
на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. на ВОП гр.София, а към момента ДП № II-048/1999 г.
на ВОП – гр.София, за периода от образуване на делото от м.януари 1991 г. до датата на
предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата считано от 29.12.2020 г. до
окончателното изплащане.
В отговора по исковата молба ответникът Прокуратурата на Република България на
първо място поддържа недопустимост на предявени иск, поради отсъствието на активна
процесуална легитимация в лицето на ищцата, доколкото същата се явява наследник на
3
увреденото лице, починало преди инициирането на настоящия съдебен процес.
На отделно основание се поддържа за описаните от ищцата неимуществени вреди от
събитията, протекли през 1985 - 1989 г. да е налице специален материален закон, по чийто
ред се обезщетяван - Закона за политическата и гражданската реабилитация на
репресираните лица, вкл. по чл.8, ал.3 ЗОДОВ.
В условието на евентуалност поддържа неоснователност на иска с аргументи, че
образуваното досъдебно производство по посоченото по-горе следствено дело № 1/1991 г. е
протекло ритмично и липсва бездействие на Прокуратурата, което да е причина за
продължителността на производството.
Поддържа че за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния
акт в съда и до връщането му на органи на Прокуратура на РБ последната не е пасивно
материално легитимирана да отговаря - делото на два пъти е внасяно в съда и два пъти е
връщано за изпълнение на задължителни указания, което изпълнение е предпоставено от
действията на трето лице. За забавени действия в съдебното производство Прокуратура на
РБ не е пасивно легитимирана да отговаря.
Излага, че досъдебно производство № II 048 от 1999 г. на ВОП - София се отличава
със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на същото се дължи
на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата,
предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно издирвателна дейност, свързана
с установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани били 312 свидетели, а 134 не са
разпитани, тъй като не са установени, включително посредством съдебна поръчка до
Република Турция, която не е изпълнена и до настоящия момент.
Оспорва твърденията в исковата молба органите на Прокуратурата на РБ да не са
предприели всички необходими за движението на производството действия.
Поддържа за твърдените неимуществени вреди да е налице друг ред за защита -
Законът за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица.
На самостоятелно основание оспорва предявения иск по размер с възражение за
прекомерността му.
Решаващият въззивен състав, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, след
като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение в
неговата цялост така, както се атакува от страните в производството, прецени доводите на
страните във връзка със събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за
неправилност, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно
процесуално легитимирани страни, имащи правен интерес от това – и двамата въззивници са
страни - съответно - ищец и ответник в първоинстанционното производство, като всеки е
останал недоволен от частта от атакуваното решение, срещу която е насочена неговата
въззивна жалба.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, по редовно предявен иск, в съответната
писмена форма и е подписано.
Въззивната инстанция приема за несъстоятелни възраженията за недопустимост на
обжалвания акт, изложени в жалбата на Прокуратурата на РБългария, поради
постановяването му по недопустим иск, основани на доводи за липсата на надлежна активна
процесуална легитимация в лицето на ищцата-въззивник да предяви искът по чл.2б, ал.1
ЗОДОВ, т.к. наследодателят на същата не е предявил иск с посоченото правно основание
приживе - исковата молба е постъпила в съда след смъртта на Ш. Р. на ******** г., вкл. и на
доводи, че самата ищца не е пострадала в лично качество по наказателното производство и
за същата не е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
Решаващият състав приема предявеният иск да е процесуално допустим както в частта
му, в която е основан на твърденията за причинени вреди на ищцата, като наследник на
съпруга й - пострадал в наказателното производство, така и в частта му, с която се
4
претендира обезщетение от ищцата на лично основание - в качество на пострадала от
"възродителния процес".
Доколкото по делото е налична молба от 29.12.2023 г. до ВОП София от всички
наследници на Ш. Р., вкл. ищцата, с която са поискали да участват като наследници в
производството по ДП №II-048/1999 г. по описа на същата прокуратура по смисъла на чл.74,
ал.2 НПК следва да се приеме, че по арг. от цитираната правна норма правата й на
пострадало лице по наследство са възникнали от датата на смъртта на съпруга й - ********
г.
Горният извод се основава на практиката на ЕСПЧ и ВКС, в която последователно се
застъпва, че лицата, встъпили в правата на наследодателя си, имат качеството на „непряко
пострадал“ и са надлежно легитимирани да предявят претенция за нарушение на чл.6
ЕКПЧОС. В този смисъл и в обхвата на цитираната норма попадат както страните в едно
наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат
пряко и решаващо от производството. Ето защо и предявяването на иска по чл.2б ЗОДОВ от
наследник на пострадал по дело, производството по което е продължило извън разумния
срок за това, го легитимира процесуално и материално да иска и получи обезщетение за
деликта по чл.2б ЗОДОВ, във вр. с чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС.
В случая досъдебно производство, неприключило и към момента, е водено за
престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с, ал. 1 от НК, засягащи основни човешки права на лицата,
спрямо които са били предприети ограничителните мерки. Следователно и ищцата-
въззивник е и лично пострадала от т.нар. „възродителен процес“, с оглед изложените в
исковата молба твърдения спрямо нея и семейството й са били извършени действия, при
злоупотреба с власт, поради което и в личното си качество тя има право да претендира
обезщетение от продължителността на производството /Определение № 993 от 4.03.2025 г.
на ВКС по к. гр. д. № 2492/2024 г., Определение № 2086 от 28.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д.
№ 2479/2024 г. Определение № 2096 от 28.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 2905/2024 г. и
др./.
В обобщение на изложеното се налага ищцата-въззивник да е процесуално и
материалноправно легитимирана да получи едно общо обезщетение за деликта по чл. 2б
ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното
производство, която е повече от 34 години.
Институтът на чл. 2б от ЗОДОВ е установен от законодателя като средство за
ангажиране отговорност за държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и
на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от КЗПЧОС. Нормата е приета с изменението на ЗОДОВ,
обн. в ДВ бр. 98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г., а с чл. 8, ал. 2 е уреден
процесуалния ред за предявяване на искове по висящи и по приключили производства.
Законът е специален и изрично предвижда, че обезщетение по чл. 2б не може да се търси по
общия ред – ал. 8, ал. 1 ЗОДОВ. В тази хипотеза държавата отговаря за вреди от действия на
правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок, като отговорността е
деликтна.
Вярно е, че на същата не е придадено ретроактивно действие, но такова и не е
необходимо, доколкото нормата е установила процесуална легитимация от предявяването му
в лицето на онези, които търсят обезщетение за вреди от действия на правозащитни органи
по висящи и по приключили производства.
Обсъжданата норма установява самостоятелен ред за защита, предоставена на всяко
лице - физическо или юридическо, да търси отговорност на държавата за причинените му
вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
В случая не е спорно между страните и е установимо от доказателствата по делото, че
сл.дело № 1/1991 г., от което ищцата-въззивник Р. претендира вреди, не е приключило и към
настоящия момент.
След самостоятелен анализ на приобщените по първоинстанционното дело
доказателства въззивната инстанция приема за установено от фактическа страна следното:
5
Страните не са спорили и се е установява от ангажираните пред първоинстанционния
съд писмени и гласни доказателства, че съпругът на Ш. Р. е участвал в събитията, известни
като т.нар. „Възродителен процес“.
Установено е от писмените доказателства и показанията на свидетеля И. Х. Я. -
племенник на ищцата-въззивник, че въз основа на нарочна заповед от 25.03.1985 г.,
наследодателят на въззивницата-ищца е бил принудително установен затвора Белене.
Правното основание за налагане на посочената превантивна административна мярка е чл.39,
ал.1, т.1 ЗНМ. След 04.03.1986 г. същият е продължил да изтърпява наложената му мярка в
гр.Бобов дол, окр.Кюстендил. През м.04.1987 г. същият е изселен принудително в
с.Копиловци, общ.Кюстендил. Мярката е била прекратена на 04.11.1988 г. и той се прибрал в
родния си край. По време на действието й са били прилагани всички произтичащи от нея
ограничения - ограничение на правото на свободно придвижване, на упражняване на труд,
на семеен живот.
Установено е от писмените доказателства, че във връзка с т.нар. „Възродителен
процес“ е било образувано следствено дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело
№ 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а след това ДП № 11 048/1999 г. по описа на ВОП-
София. Последното било прекратено с постановление от 31.05.2022 г. на ВОП – гр. София,
потвърдено от СГС, но прекратяването е било отменено с окончателно определение от
22.12.2022 г. по ч.н.д. № 821/2022 г. на САС. Към настоящия момент наказателното
производство е висящо. Преди обсъденото прекратяване делото на два пъти е внасяно в съда
с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл.
20, ал. 3 от НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Така страните не спорят и е установено по делото, че
образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 34
години, е на досъдебна фаза.
Свидетелят Я. е заявил пред първоинстанционния съд, че Ш. Р. е бил негов вуйчо. Знае
за него, че в началото на 1985 г. е бил въдворен първо в Бобов дол, а после в Белене, където
лежал без съд и присъда, а след това бил изпратен и в с.Копиловци.
Твърди семейството на Р., както и неговото собствено да е било изселено
принудително от България през 1989 г. - били качени под конвой на международния влак за
Виена, Австрия с по един куфар багаж и по 20 долара обменени пари. С тях трябвало да
преживяват в чуждата държава. В Австрия първоначално били настанени в междинни
лагери, а в последствие изпратени със самолет в Турция.
Там семейството на вуйчо му, както и другите семейства, започнали живота си
отначало - нямали дом, работа, средства за живот.
Заявил е, че Ш. Р. е разбрал за делото /т.нар. „възродителен процес“/ от други
изселници през 1995 г. - 1996 г. Интересувал се от делото, а вуйна му членувала в сдружение,
което изготвило искане до Прокуратурата и до Консулския отдел в Истанбул по въпросите
за възродителния процес. Всички очаквали да получат вътрешно удовлетворение и
компенсация за теглилата, които са изтеглили. Вуйна му била притеснена, че делата
продължават толкова дълго - като се повдигал въпросът какво става по делото се просълзява,
вдига кръвно, чувства се неудобно.
Въззивната инстанция приема, че вкл. преценени в светлината на чл.172 ГПК
показанията на свидетеля Я. следва да се кредитират, доколкото са плод на личните му
възприятия, последователни и безпротиворечиви, вкл. се подкрепят от анализа на
останалите приобщени по делото доказателства /писмени/.
Приема още, че следва да обсъжда същите по същество единствено в релевантната им
за настоящето производство част, касателно фактите относно провежданото и неприключило
наказателно производство.
Гореустановеното предпоставя извод, че както починалият съпруг на въззивницата-
ищца, така и тя самата са измежду лицата, пострадали от т.нар. „възродителен процес“, а
производството по сл.дело № 1/1991 г., образувано именно във връзка и по повод този
процес, впоследствие преобразувано, е продължило за извънредно дългия период от време -
повече от 34 години, въпреки което остава неприключило и към настоящия момент е в
6
досъдебната фаза.
С оглед на този факт се налага неоспорим извод да е налице нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Следва да се подчертае, че независимо от неколкократното връщане на делото от съда на
прокуратурата за отстраняване на допуснати на досъдебната фаза нарушения на
съдопроизводствените правила, не могат да се намерят фактически и правни основания,
които да обосновават продължаващо повече от 34 години наказателно производство.
Последното, независимо от предмета на производството, поведението на страните и на
техните процесуални представители, или поради поведението на останалите участници в
процеса.
Следователно и в случая безсъмнено е установено наличието на фактическият състав
на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, поради нарушеното правото на разглеждане и решаване на
следствено дело № 1/1991 г. в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, независимо
че въззивницата не е страна по посоченото дело.
Съдебната практика се е обединила в разбирането, че нормата на чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС дава защита не само на страните в наказателното производство, но и на всяко
друго лице, чиито права и задължения се засягат „пряко и решаващо“ от производството.
Такива лица са и пострадалите от престъплението, претърпели имуществени или
неимуществени вреди от същото, както и техните наследници /чл. 74, ал. 2 от НПК/, вкл. и
други лица, чиито права и задължения се засягат пряко от производството.
Изложеното обуславя доказаност на предявения иск по основание и като е стигнал
до същия правен извод, първоинстанционният съд е приложил точно относимия към спора
материален закон.
По размера на претенцията.
Правилно СГС е извел, че критериите, които следва да се вземат предвид при
определянето на размера на дължимото се обезщетение в случай като настоящия, наложени
от съдебната практика, са продължителността и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или
законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, възрастта на пострадалия, вкл. други факти, имащи значение за правилното
решаване на спора.
В своята преценка относно дължимото се справедливо обезщетение съдът е задължен
да съобрази и всички други конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение
за прилагането на критерия за справедливост, установен от нормата на чл.52 ЗЗД, вкл.
еднаквото третиране на сходни случаи при претендирани обезщетения за неимуществени
вреди от деликт, доколкото справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични
случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за
обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на
съдебната практика по подобни казуси.
Като взе предвид изложеното решаващият състав съобрази за конкретния казус, че
съдебната практика е възприела еднозначно наличието на оборимата презумпция
неразумната продължителност на съответното производство - било то гражданско,
административно, наказателно, респ. съдебно такова и/или в досъдебната му фаза да
причинява неимуществени вреди. Ето защо и по начало не е необходимо да се доказват
изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато
производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и
безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на
чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и
други подобни.
Ангажираните доказателства не оборват тази презумпция, като допълнително
ангажираните гласни доказателства установяват наличието на изброените по-горе
неимуществени вреди.
За процесния случай извън тях решаващият състав съобрази наличието и на други,
извънредни обстоятелства.
7
Такова обстоятелство безсъмнено е продължителността на наказателното
производство, която не само надхвърля законоустановените срокове, но и се развива за
период от повече от 34 години, което път от своя страна е довело до изтичане на
абсолютната давност за деянията, за които са повдигнати обвинения на подсъдимите.
Последното предпоставя постигането на основната цел на наказателното производство -
наказването на виновните лица, да е от съществено значение за въззивника, поради което и
разочарованието и притеснението, че виновните лица за извършените спрямо него
репресивни действия няма да бъдат наказани да са значителни.
Съобрази още характера и обстоятелството, че с поведението си ищцата-въззивник и
съпругът й не са препятствали по никакъв начин развитието на наказателното
производство.
Доколкото първоинстанционният съд не е сторил това, настоящата инстанция намира
за необходимо да поясни, че наследодателят на въззивнищата-ищца, като пострадал от
престъплението, предмет на наказателното производство, е имал качеството на субект на
последното - “жертва“ по смисъла, изведен от практиката на ЕСПЧ по приложението на
чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, считано от образуване на досъдебното производство през м.януари
1991 г. до смъртта му на ******** г. След смъртта му ищцата и останалите му наследници са
упражнили правата си по реда на чл.75, ал.3 НПК, от който момент и тя е придобила
качеството на пряко пострадал /за периода преди това има качеството „непряко пострадал“/,
т.к. предмет на делото е наследимо и прехвърлимо право, възникнало в патримониума на
наследодателя й приживе.
При това разграничение следва да се посочи, че ангажираните по делото доказателства
- най-вече показанията на свидетеля Я. не обосновават извод за наличието на негативни
изживявания от страна на наследодателя на въззиваемата-ищца и на последната в личното й
качество, надхвърлящи по интензитет обичайните за продължителността на висящото
наказателно производство. В този смисъл липсват доказателства последният факт,
единствено релевантен за хипотезата на чл.2б ЗОДОВ, да е създал на Ш. Р., а приживе и на
съпруга й неудобства, по-големи от обичайните, да се отразил негативно на физическото
и/или психическото им здраве.
С оглед на изложеното и като взе предвид спецификата на казуса и всички относими
към нея факти и обстоятелства касателно наследодателя на ищцата-въззивник, както и нея
самата, настоящият решаващ състав намира, че с определеният от първоинстанционния съд
глобално размер на присъденото парично обезщетение в размер на 30 000 лв. принципът на
справедливостта, заложен в чл.52 ЗЗД, е зачетен. В посоченият размер на обезщетение
въззивната инстанция приема, че е включено както дължимото се обезщетение на
въззивницата в качеството й на наследник на Ш. Р. в размер на 10 000 лв. /от образуването
на наказателното производство до смъртта му през 2003 г. като непряко пострадала/, така и
дължимото й се в лично качество, като пряко пострадала, в размер на 20 000 лв.
Предвид на гореизложеното и при съобразяване на сходното разрешаване на подобни
казуси и размера на присъжданите с тях обезщетения по реда на чл.2б ЗОДОВ /Решение №
338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о., ГК, Решение № 506 от
30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 1491 от 26.03.2025
г. на ВКС по к. гр. д. № 3078/2024 г. и др./ решаващият състав счита, че принципа на
справедливостта ще бъде зачетен, при определяне на дължимо обезщетение в размер на
30 000 лв.
Според установеното виждане в практиката на съдилищата еднаквото третиране на
сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено
увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 ЗЗД присъденото обезщетение да е
справедливо /Решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.,
Определение № 818 от 13.03.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 2019/2024 г. и др./. Затова и
справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на
общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на
неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на съдебната
практика по сходни казуси.
По тези съображения обжалваното решение като правилно, следва да се потвърди
8
изцяло.
Несъстоятелни се явяват оплакванията за неправилност на същото във въззивната
жалба на Прокуратурата на РБългария поради необоснована завишеност на присъденото
обезщетение с оглед на факта, че и други двама наследници на Ш. Р. - неговите син и
дъщеря, също са предявили самостоятелни претенции по чл.2б ЗОДОВ против
Прокуратурата на РБългария за обезщетение за причинените им неимуществени вреди от
нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок по сл.дело № 1/1991 г., по
повод на които имало образувани две отделни граждански производства пред СГС. По едно
от тях вече имало постановено решение, обжалвано пред АС София, а по второто нямало
постановен съдебен акт. Присъждането на обезщетение за едни и същи неимуществени
вреди, предявени от всеки от общо тримата наследници на починалия Ш. Р., пострадал от
възродителния процес, по трите самостоятелни дела, щяло неминуемо да доведе до
постановяване на прекомерно завишени обезщетение по размер, в разрез с принципа на
справедливостта и да доведе до неоснователно обогатяване, в противоречие с института на
обезщетението.
Във връзка с тези оплаквания на първо място следва да се посочи, че към въззивната
жалба са ангажирани доказателства идентично производство да е било инициирано
единствено от С. Ш. Й. - син на Ш. и Ш. Р. /гр.д. № 177/2024 г. по описа на СГС, по което е
постановено Решение № 7146/20.12.2024 г., за което няма данни да е влязло в сила/.
Доказателства исково производство по чл.2б ЗОДОВ да е инициирано и от тяхната дъщеря Г.
Т. не са ангажирани.
Дори и да бяха обаче, този факт не влияе пряко върху основателността на предявения
от въззивницата-ищец осъдителен иск по чл.2б ЗОДОВ, защото присъжданите обезщетения
в полза на отделните наследници на Ш. Р. в това им качество държи сметка освен за
обстоятелството, че са общо трима на брой, но и за причинените неимуществени вреди на
всеки един от тях самостоятелно и конкретно, с оглед връзката му с наследодателя и
причинените и доказани от всеки един от тях индивидуално неимущесвени вреди. Ето защо
и настоящият решаващ състав приема, че размерът на присъденото обезщетение в случая не
води до нарушение на принципа на справедливостта, т.к. въззивницата е преживяла съпруга
на Ш. Р., живяла с него в едно домакинство след образуване на сл.д. № 1/1991 г. до смъртта
му, вкл. след нея за период от повече от 20 години е в очакване на приключване на
провеждащото се наказателно производство, поради което и неразумното забавяне на
последното се е отразило с най-силен негативен ефект именно на нея.
Несъстоятелно е и оплакването във въззивната жалба на Ш. Р., чрез адв.Е. Ф. за
необосновано занижаване на присъденото обезщетение, преценено със стандартите на
ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС,
по изложените вече съображения за адекватност на същото. Според въззивната инстанция
така определеният размер на обезщетението държи сметка за всички оказващи влияние
върху него фактори, вкл. размера на минималните месечни заплати в РБългария / тези в
РРумъния са ирелевантни за производството/, както и размера на инфлацията.
Несъстоятелно е и оплакването за неправилност на обжалваното решение в
отхвърлителната му част касателно претендираната лихва за забава, считано от 29.12.2020 г.
до датата не предявяване на иска - 02.01.2024 г.
Практиката на касационната инстанция по въпроса откога се дължи лихва за забава
върху търсеното парично обезщетение по реда на чл.2б ЗОДОВ е безпротиворечива и
постоянна във виждането си /Решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г.,
IV г. о., ГК и др./, че вземането за обезщетяване в такива случаи възниква принципно след
признаване незаконността на акта, действието или бездействието на съответния орган.
В казуси като процесния фактическият състав на непозволеното увреждане е
бавността при разглеждане и решаване на делото и деликтът не се осъществава в началото
на наказателното прозиводство. Затова се приема, че е налице специален фактически състав
спрямо общия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, според който
противоправното деяние се изразява в забавяне решаването на делото в един нормален,
разумен срок, като самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да
бъде разгледано и решено делото, следва да се установят от съда.
9
И т.к. се претендира вредите се дължат на бездействие на органите на прокуратурата,
което се установява в производството по обезщетяване, вземането за лихви за забава
започва да тече от момента на предявяване на иска за тяхното установяване.
Ето защо макар и безмотивно, в обжалваната му част, с която предявеният иск за
заплащане на законна лихва върху претендираната главница е отхвърлен за периода от три
години преди предявяване на исковата молба - 02.01.2024 г., първоинстанционното решение
са явява правилно и следва да се потвърди.
Съобразно изхода от спора разноските на страните за пред настоящата инстанция
следва да останат в тяхна тежест.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 7110/19.12.2024 г., постановено по гр.д. №
48/2024 г. по описа на СГС, ГО.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10