РЕШЕНИЕ
№ 12520
гр. София, 25.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110168377 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молба от 08.02.2024 г., от Р. Б. К. против
(ФИРМА) с искане клаузата на чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем №
802813/26.01.2023г., предвиждаща задължение за потребителя за заплащане на неустойка за
непредоставяне на обезпечение по чл. 5.1. от съглашението, да бъде прогласена за нищожна,
както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева,
представляваща част от сумата общо в размер на 91,66 лева, получена от дружеството по
силата на процесната клауза без правно основание сума, ведно със законна лихва от датата
на депозиране на исковата молба на 09.11.2023 г. до окончателно погасяване на вземането.
Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на
ответника.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 26.01.2023 г. между страните по
спора бил сключен Договор за паричен заем, по силата на който ответното дружество
предоставило в заем на ищеца сумата в размер на 300 лева, при фиксиран лихвен процент
по заема 40,05 % и годишен процент на разходите 49,97 %. Ищецът поддържа, че съгласно
чл. 5.1 от съглашението потребителят следвало да представи обезпечение по кредита
(банкова гаранция или осигуряване на поръчител физическо лице, което да отговаря на
множество изисквания), като при неизпълнение на задължението за страната възниква
задължение за заплащане на неустойка по чл. 11, ал. 2 от договора в размер на 91,66 лева. В
исковата молба са изложени твърдения, че посредством клаузата, предвиждаща задължение
за потребителя за заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, заемодателят
получава допълнителна печалба извън уговорената възнаградителна лихва, от което следва,
че с клаузата се заобикаля законоустановения максимален размер на ГПР. Процесуалният
представител на страната поддържа, че уговорката за неустойка накърнява добрите нрави,
тъй като неустойката е извън присъщите й функции, като не е свързана с претърпени от
кредитора вреди, а цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Процесуалният представител на страната поддържа, че за да обоснове получаването на тази
1
допълнителна печалба в нарушение на чл. 9, ал. 4 ЗЗД, заемодателя е поставил изначално
невъзможни за изпълнение изисквания към ищеца да осигури в три дневен срок, считано от
деня на сключване на договора обезпечение – поръчителство на физически лица,
отговарящи на всички изисквания, посочени в договора. Излага, че преди сключване на
договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи предварителна оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при отрицателна оценка следва да откаже
сключването на такъв. В заключение е посочено, че процесният договор предвижда
недопустимо кумулиране на неустойка към погасителните вноски, което води до скрито
поскъпяване на кредита, както и че същата представлява добавка към възнаградителната
лихва на заемодателя и го обогатява неоснователно. По изложените съображения е
направено искане клаузата по чл. 11, ал. 2 от процесния договор да бъде прогласена за
нищожна, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискването по чл. 19, ал. 4
ЗПК и накърняваща договорното равноправие между страните, както и ответникът бъде
осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева, представляваща част получена от
дружеството по силата на процесната клауза сума в размер на 91,66 лева без правно
основание сума.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат М.
оспорва поддържаните от ищеца твърдения за недействителност на клаузата от процесния
договор, предвиждаща задължение за потребителя за заплащане на неустойка за
непредставяне на обезпечение. В отговора са изложени доводи, че оспорената от ищеца
неустойка е уговорена като санкция за неизпълнение, в случай, че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписване на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на разписаните
в съглашението условия. Представителят на дружеството поддържа, че съгласно чл. 11, т. 8
ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителско кредитиране представлява
съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие между
правата и задълженията на страните по сделката. В подадения отговор са изложени
твърдения, че между страните са сключени няколко договора за кредит с идентично
съдържание, от което следва, че кредитополучателят е бил запознат с финансовите
последици от сделката, респ. налице е свободно и индивидуално договаряне и
добросъвестност от страна на кредитора. По изложените доводи е направено искане
предявените искове да бъдат отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат възложени
сторените от дружеството съдебни разноски.
С нарочна молба от 23.05.2024 г. ищецът е направил изменение на размера на
осъдителния иск, като същият се счита предявен за сумата в размер на 91,66 лева.
Изменението е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК с протоколно определение от
28.05.2024 г.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на клаузата на
чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем № 802813/26.01.2023г., предвиждаща задължение за
потребителя за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 5.1. от
съглашението е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните
по спора е сключен договор за кредит, елемент от който е задължението на потребителя да
представи обезпечение (банкова гаранция или осигуряване на поръчител физическо лице,
което следва да отговаря на определени изисквания), при неизпълнение на което е
начислена неустойка, както и че клаузата е недействителна като противоречаща на закона,
заобикаляща императивни правни норми и противоречаща на добрите нрави.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на
ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
2
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Уговорката по чл. 11, ал. 2 от договора за потребителски кредит за заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите
законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага
от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна,
респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което
прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по
т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като обективно, безпристрастно и компетентно дадено, се установява, че
ищецът е заплатил в полза на ответника в погашение на задължения, произтичащи от
процесния договор за кредит, сумата общо в размер на 407 лева, които са отнесени както
следва: 300 лева главница, 15,34 лева възнаградителна лихва и 91,66 лева неустойка.
Доколкото процесната клауза за неустойка е нищожна, то даденото по нея подлежи на
връщане на плоскостта на неоснователното обогатяване.
Предвид изложеното съдът намира, че предявените искови претенции са изцяло
основателни.
С оглед изхода от спора съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват направените
разноски за заплатена държавна такса и депозит по допусната съдебно-счетоводна
експертиза в размер общо на 350 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва
съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
3
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80
ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи
се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от
процесуалния представител действия. В случая повдигнатия спор няма правна или
фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице константна съдебна практика,
депозираната искова молба е бланкетна и процесуалният представител на ищеца не се е явил
в проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в
размер на 150 лева.
Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на
адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение №
917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че предоставената
безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС
безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху добавената
стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО
на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената
стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на основание чл.38, ал.2 ЗА по
съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната
страна, при наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл.25
ал.2 ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока
или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
4
закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Предвид
изложеното съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде възложено да заплати
адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца без ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от Р. Б. К., ЕГН **********, с адрес в с. (АДРЕС), иск
против (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС), клаузата
на чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем № 802813/26.01.2023г., предвиждаща задължение
за потребителя за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 5.1. от
съглашението, за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.(АДРЕС),
да заплати на Р. Б. К., ЕГН **********, с адрес в с. (АДРЕС), на основание чл. 55, ал. 1,
пред. 1 ЗЗД, сумата в размер на 91,66 лева, представляваща получена без правно основание
сума за неустойка по чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем № 802813/26.01.2023г., ведно
със законна лихва върху сумата от подаване на исковата молба на 09.11.2023 г. до
окончателно погасяване на вземането.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.(АДРЕС),
да заплати на Р. Б. К., ЕГН **********, с адрес в с. (АДРЕС), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата в размер на 350 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.(АДРЕС),
да заплати на адвокат Д. М., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 150 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца Р. Б. К..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5