РЕШЕНИЕ
№ 757/13.4.2021г.
град
Пловдив, 13.04.2021 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, XXVIII състав, в открито заседание на осмнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретаря В. П. и участието на прокурор Р. К. като разгледа административно дело № 2829 описа на съда за
2020 година,
докладвано от председателя, взе предвид следното:
Производство по Глава XI от АПК във вр. чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба, предявена от Н. З.С., ЕГН **********,***,
чрез пълномощника адв.В.С. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”
–София да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 50000 лв. за
претърпени от него неимуществени вреди, дължащи се на нарушение на правата му
по чл. 3 от ЕКЗПЧ и на чл.3 от ЗИНЗС във връзка с пребиваването му в Затвора-
гр. Пловдив за периода от 10.02.2020г. до 03.11.2020г., ведно със законовата
лихва от датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на
обезщетението. Обстоятелствата, на които основава своето искане се изразяват в обида,
възмущение, стрес, болки и страдания, изразяващи се в липса на достатъчно
жилищна площ под 3 кв. м. нетна площ на човек, наличие на паразити в тях /дървеници,
хлебарки и гризачи/, липса на постоянно течаща топла и студена вода, лошо
медицинско обслужване, което приравнява на липса на медимиски грижи, с което са
му нарушени основни човешки права. В съдебно заседание се представлява от адв.С.,
който поддържа иска и ангажира гласни и писмени доказателства. По същество
счита иска за изцяло доказан по основание и размер и моли да бъде уважен. Претендира
направените по делото разноски.
Ответникът - Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”,
чрез процесуалния си представител юрисконсулт Ч., оспорва предявените искови
претенции като неоснователни и ангажира писмени доказателства. По същество моли
исковата претенция да бъде изцяло отхвърлена като недоказана по основание и размер.
Не претендира разноски.
Контролиращата страна чрез прокурор при Окръжна
прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност и недоказаност на
предявения иск и счита, че същият следва да бъде изцяло отхвърлен.
Съдът, като съобрази становищата на страните и прецени
събраните доказателства, прие следното от фактическа страна:
Н. З.С. е изтърпявал наказание
лишаване от свобода в Затвора-Пловдив за времето от 28.02.2020г., като и към датата
на депозиране на исковата молба 03.11.2020г. продължава да е настанен в
посочената пенитенциарна
институция. Съгласно постъпило становище рег.№ 10381/26.11.2020г.
от Затвора-Пловдив, при пребиваването си в периода от 28.02.2020г. до
17.03.2020г., ищецът е бил настанен в приемно отделение ОП-1, което е с
квадратура без санитарен възел 26,47 кв.м.; квадратура на санитарен възел 2,80
кв.м.; прозорци в спалното помещение 2 броя с размери 0,50х1,18/0,97х1,18; 1
брой прозорец в санитарния възел с размери 0,30х1,18; при капацитет за
настаняване 6 лиш.св за периода са настанени 8 лиш.св.; в периода 17.03.2020г.
– 10.04.2020г. е настанен на пост №2, в стая №71, което е квадратура без
санитарен възел 25,98 кв.м., квадратура на санитарен възел 4,51 кв.м.; прозорци в спалното помещение 2 броя с размери 0,60х1,17/0,94х1,17; 1 брой
прозорец в санитарния възел с размери 0,15х1,17; при капацитет за настаняване 6
лиш.св през целия период са настанени над 6 лиш.св.; в периода 10.04.2020г. – 21.08.2020г.
е настанен на пост №2, в стая №74; квадратура без санитарен възел 27,25 кв.м.;
квадратура на санитарен възел 4,58 кв.м.; прозорци в спалното помещение 2 броя
с размери 0,95х1,12/0,50х1,17; 1 брой прозорец в санитарния възел с размери 0,25х1,17;
при капацитет за настаняване 6 лиш.св през целия период са настанени над 6
лиш.св.; в периода 21.08.2020г. – 28.09.2020г. е настанен на пост №2, в стая
№71; квадратура без санитарен възел 25,98 кв.м.; квадратура на санитарен възел
4,51 кв.м.; прозорци в спалното помещение 2 броя с размери 0,60х1,17/0,94х1,17;
1 брой прозорец в санитарния възел с размери 0,15х1,17; при капацитет за
настаняване 6 лиш.св през целия период са настанени над 6 лиш.св., с изключение
за времето от 21.08.2020г. до 25.08.2020г.;
в периода 28.09.2020г. – 02.11.2020г. е настанен на пост №2, в стая №82;
квадратура без санитарен възел 56,09 кв.м.; квадратура на санитарен възел 2,71
кв.м.; прозорци в спалното помещение 2 броя с размери 0,65х1,15/1,20х1,20; 1
брой прозорец в санитарния възел с размери 0,40х1,17; при капацитет за
настаняване 14 лиш.св през целия период са настанени до 14 лиш.св., с
изключение времето от 23.10.2020г. до 27.10.2020г., от 27.10.2020г. до
30.10.2020г. и от 30.10.2020г. до 02.11.2020г.; в периода 02.11.2020г. до 03.11.2020г.
е настанен на пост №2, в стая №71, което е с квадратура без санитарен възел
25,98 кв.м., при квадратура на санитарен възел 4,51 кв.м., прозорци в спалното
помещение 2 броя с размери 0,60х1,17/0,94х1,17; 1 брой прозорец в санитарния
възел с размери 0,15х1,17, при капацитет за настаняване 6 лиш.св са били настанени
5 лиш.св.. В становището се посочва, че във всички спални помещения, през
периодите на пребиваване в Затвора гр. Пловдив, С. е имал постоянен достъп до
санитарен възел и постоянно течаща студена вода. Всяко спално помещение е
обзаведено стандартно с легло и шкаф за всеки от настанените лишени от свобода.
Затворът-Пловдив се отоплява с централно парно отопление, спалните помещения са
добре осветени и с отваряеми прозорци за естествена вентилация. Лишените от
свобода ползват банята на затвора по предварително утвърден график. Ищецът е
имал определена работа като чистач на втори пост, на шестдневна работна седмица,
за което е имал възможност да използва банята ежедневно. По делото е постъпила справка
/към/ рег. № 10351/26.11.2020г. от Румяна Даскалова, лекар ординатор МЦ Затвора-Пловдив,
в която се посочва, че Н.С. няма медицинско досие, извършен му е един преглед
при постъпването му в Затвора-Пловдив и към настоящия момент няма оплаквания от
медицинско естество. В становище рег. № 10351/26.11.2020г. се посочва, че за
исковия период в помещенията, които е обитавал С. 4 пъти е извършена
дезинфеция, дезинсекция и дератизация съгладно сключен договор мужду ГД „ИН“ и
фирма „ДДД“ ЕООД гр.София, за което са представени протоколи по месеци.
В хода на съдебното производство е назначена СМЕ и
изготвено заключение по нея от вещо лице д-р Б., прието без възражения от
страните. В него е нпарвен извод, че предвид наличната медицинска документация
към настоящият момент липсват данни за влошаване на здравословното състояние на
Н.С.. Не е налична медицинска документация, която да говори за влошаване на
здравословното състояние на ищеца и което да е в пряка връзка с пребиваването
му в Затвора-Пловдив. Липсват и данни за
провеждано лечение и промяна на здравословното му състояние, изискваща
медицински грижи. По искане на ищеца са анжажирани и гласни доказателства,
касаещи показанията на свидетеля С.И.М., който излага факти и обстоятелства, на
които е бил очевидец и Н.С.Т., който отказва да излога факти по процесните
обстоятелства. Така свидетелят М. сочи, че познава ищеца от повече от 10 години,
като при общото им пребиваване в Затвора Пловдив не са престоявали в едно
спално помещение. Излага факти за влошеното здравословно състояние на ищеца,
касаещо единствено екземи по главата и припадъци. Ако имама предписани
лекарства се дават преди вечеря или след вечеря в стационара.Сочи, че в
спалното полещение на ищецът, са настанени постоянно около 6-7 човека, не по-малко
от 6. Дървеници и гризачи има, като е възможно тези екземите по главата му да
са от дървеници. Посочва, че в стаите личните шкафове за лишените от свобода не
достигат, като ищецът също няма шкаф. В Затвора Пловдив има само течаща студена
вода и лоши условия в санитарния възел.
При така изяснената фактическа обстановка, като прецени
събраните в хода на съдебното производство доказателства, обсъдени поотделно и
в съвкупност, съдът прие за установено следното от правна страна:
Искът е предявен от надлежно лигитимирана страна, спрямо
легитимен ответник и е процесуално допустим за разглеждане. Ищецът претендира
обезщетение за понесени неимуществени вреди, свързани с престоя му за времето от
10.02.2020г. до 03.11.2020г. в Затвора-Пловдив, ведно със законовата лихва от
03.11.2020г. -датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане
на сумите, който счита, че са пряка последица от допуснатото нарушение от
страна на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС. В тази връзка на първо място съдът съобрази разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС, която предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени
от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1
от ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета от
Административнопроцесуалния кодекс, а съгласно чл.205 АПК, искът за обезщетение
се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към
министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху
дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от
структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно
чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове,
действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби
„Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази
администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ за процесния период има както процесуална, така и
материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
Разгледан по същество, искът е частично основателен
поради следните за това съображения:
Установените правила в Част VII от ЗИНЗС не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата
претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да
бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде
приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС,
следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе
казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл.3 ал.1/, както и
при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства,
които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност
или малоценност /чл.3 ал.2/. Ефектът от неизпълнението на задълженията от
страна на затворническата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца
неимуществени вреди, следва да се отчита в съвкупност от преживяното,
независимо, че за всяко от бездействията е налице различна законова
регламентация. Според Европейския съд по правата на човека /решение от
10.02.2012г. по делото на Ш.срещу България/, разделянето на исковата претенция
като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода
като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект върху
благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки елемент при
разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява
неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както
изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би
могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе
си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би
могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било
преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига
прага по чл.3 от Конвенцията. Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата
на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема
предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е
изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за
правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС /редакция ДВ, бр.25/2009г., в
сила от 1.06.2009г./ осъдените лица не могат да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко или нечовешко отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че
за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено
действие или бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание,
освен регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни
средства или оръжие; 2./умишлено поставяне в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или
бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; 3./унизително
отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да
върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх,
незащитеност или малоценност. Като съгласно ал.3, за изтезания, жестоко или
нечовешко отношение се смятат действията или бездействията по ал.2, извършени
от длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от
длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие. Съгласно редакцията на чл.3
ал.1 ЗИНЗС / ДВ, бр.13/2017г., в сила от
7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата
разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. В най-общ план и
двете редакции са еманация на установените в практиката на ЕСПЧ стандарти за
защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл.3
ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и ал.5 /предишна
ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда
в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали през процесния
период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен
иск за обезщетение на това основание доколко тази законова гаранция е
реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът
изтърпява наказание „лишаване от свобода“. Все в тази насока следва да се
посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва
да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване
на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и
психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. В
чл.43 ал.4 ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017г./ е установено изискването минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от
4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна
площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно като се
измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и
колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява
възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.. Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС /предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./,
количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и
проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът
обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона,
като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се
осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията
от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща
вода се осъществява в спалните помещения.
Относима към спора е и материалноправната разпоредба на
чл.3 от ЕКЗПЧОС, ратифицирана от България през 1992г., която съобразно чл.5
ал.4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на
страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които
и противоречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да
бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Съгласно Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от
Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г.
и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но спазването им
е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на
държавите, в т.10 от тях е посочено, че „Всички помещения, от които се ползват
лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да
отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото
внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на
тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване; т.11 “Във всички
помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците
трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на
дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да
осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на
вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да
могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното
зрение; т.12- „Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко
лице, лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава,
когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност“; т.13 – „Къпалните
помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице,
лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при
подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се
изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест
във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат“. По казуси
като процесния е налице и съдебна практика на българските съдилища/решение
№10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение №6667 от
15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от 20.02.2009г. на
ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр.д. №
1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д. №4427/2007г./, в която
се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен
възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в
местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за
осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите
от ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от
свобода и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за
лишаване от свобода. При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има
предвид и съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по
дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е
твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в
местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу
България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение
от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н.срещу България, решение от 28.06.2007г. на
ЕСПЧ по делото М.срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото
Славчо Костов срещу България, решение от 27 януари 2015г. по шест съединени
дела Н. и други срещу България/. Последното е пилотно решение по своя характер.
Това е нов механизъм, уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно
решение Pilot Judgment приложим при наличие на структурни или системни проблеми
в държава член на Съвета на Европа. Така например, в пилотното решение от 27
Януари 2015г. за условията в българските затвори „Н. и други против България“,
жалба №36925/10, Съдът прие, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди
във връзка с лошите условия в българските затвори, не е ефективно средство за
защита, което би поправило нарушението, заради формалистичния подход на
съдилищата при разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на
редовност на исковата молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния
ответник по исковете, оценката на доказателствата, в частност – на свидетелски
показания; възлагане на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с
изискванията на чл.3 от Конвенцията, относно установяване наличието и размера
на претърпените от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в
затворите. Наред с това, в посочените съдебни решения се съдържат критерии от
значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен
режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
На първо място и с оглед събраните писмени доказателства
по делото и възведеното в обстоятелствената част на исковата молба, следва да
се отбележи, че искът следва да бъде разгледан по същество за периодите от 28.02.2020г.
до към 03.11.2020г. /датата на депозиране на исковата молба/ за Затвора-Пловдив.
За посочения по-горе исковия период при престоя в посоченото пенитенциарно заведение, от събраните и описани по-горе доказателства се установява, че ищецът е пребивавал в помещения, в които
жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети
от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4
кв.м. Изключение правят периодите от 21.08.2020г. до 25.08.2020г., от
28.09.2020г. до 23.10.2020г. и от 02.11.2020г.
до 03.11.2020г.. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на
човека, включително в пилотното решение „Нешков и други срещу България“,
съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил
подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3
ЕКЗПЧОС. В тази насока са и показанията на разпитания по делото свидетел.
През исковия период не се установява нарушение на чл.20
ал.2 ППЗИНЗС, тъй като във всяко едно спално помещение в Затвора-Пловдив е
осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване. Няма нарушение и на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички
помещения в Затвора-Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода. Видно от приложените по делото докладни записки,
всички килии са разполагали със санитерен възел и достъп до течаща студена
вода. Топла вода е имало в общите санитерни възли в отделенията. Ищецът, като
работещ е имал ежедневна възможност за използване на банята. Осигурена е възможност
за естествена вентилация и пряк достъп до естетствена светлина, посредством
прозорци, чиито брой е съобразен с големината на помещението. Неоснователни са
и оплакванията за наличие на дървеници и хлебарки през разглеждания тук исков
период. Това е така, защото от страна на ответника са изложени твърдения за
извършени ДДД обработки, като за това са представени доказателства, че такива
дейности са били договорени, съответно изпълнени. Неоснователно е оплакването
на ищеца, касаещо влошеното му здравословно състояние свързано припадаци. Липсват
доказателства за медицински оплаквания от страна на ищеца, които да са налагали
идването на линейка. Липсват доказателства и за това, да са му били изписани
лекарства, които не са му давани в Затвора-Пловдив. Видно от преложената
справка от МЦ Затвора-Пловдив, Н.С. няма медицинско досие, извършен му е един
преглед при постъпването му в Затвора-Пловдив и към настоящия момент няма
оплаквания от медицинско естество. В тази насока е и заключението по изгтвената
СМЕ, която съдът кредитира като компетентно изготвена и съответстваща на
събраните по делото доказателства. От всичко, изложено до тук, се установява,
че за исковия период от 28.02.2020г. до към 03.11.2020г. /датата на депозиране
на исковата молба/ за Затвора-Пловдив, с изключение на периодите от от
21.08.2020г. до 25.08.2020г., от 28.09.2020г. до 23.10.2020г. и от 02.11.2020г. до 03.11.2020г., ищецът е
пребивавал в килии, в които жизненото му пространство е било значително под
предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на
човека, които са в размер на 4 кв.м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на
Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу
България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че
ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с
разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС. Ето защо, съдът намира, че е
налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД
„Изпълнение на наказанията“ само по отношение на конкретно установените факти
по делото, които водят до извода, че битовите условия създават предпоставки за
увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка
за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен
пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода,
водят и до извода за заплаха за здравето им поради липса на осъществени
елементарни стандарти за живот.
С оглед доказателствената тежест в процеса, следва да се
приеме, че ответникът не е представил доказателства за осигуряване на приемливи
условия на ищеца за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ през
посочените по-горе периоди, в които ищецът е пребивавал в това заведение.
Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е
обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно
длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за
вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на
административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове,
действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В
случаят безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо
бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено
да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на
наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на
ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към
човешкото му достойнство, а именно – минимална жилищна площ от 4 кв.м. в
спалните помещения, в които е бил настанен, необходима за спокойното му
биологично съществуване, в т.ч. без наличието на инсекти в тях, адекватно
медицинско обслужване и подходяща за здравословното му състояние хранителна
диета, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и
психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ.
Недостатъчното жизнено пространство поради пренаселеността в спалните
помещения, в което е бил настанен ищецът са предизвикали такова ниво на
страдание за Касабов, което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода.
Според практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на наказанието не трябва да
излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят по
интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора. В пилотното
решение на ЕСПЧ по делото Нешков и други срещу България се сочи, че крайната
липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на това
дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
този смисъл са решенията по делото Нешков и др. срещу България, делото Т.,
делото Ч. срещу България и други. При това положение, правилото на чл.284 ал.5,
във връзка с ал.1 ЗИНЗС налага да се приеме, че Н.С. е претърпял посочените
по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба
негативни психически състояния. Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за
неимуществените вреди се присъжда от съда по справедливост, като неговият
размер зависи от степента и характера на вредите и от продължителността на
периода, през който са били претърпени. С оглед характера на деянието,
естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периода, през
който е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „Лишаване
от свобода“ в Затвора-Пловдив, то обезщетението, което е най-справедливо в този
случай да се присъди, е в размер на 984.00 /деветстотин осемдесет и четири/
лева при съобразяване на съдебната практика по идентични дела. Именно
посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания
от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от
състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий
за справедливост. В останалата част за разликата над 984 лева лева до пълния
предявен размер от 50 000 лева, в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвор-Пловдив,
искът следва да бъде отхвърлен. Съответно, спрямо този размер на главния иск /в
размер на 984.00 лева/, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за
присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер
на законната лихва върху главницата, считано от 03.11.2020г. датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
С оглед изхода от спора, ответникът следва бъде осъден да
заплати на ищеца сторените в процеса разноски, съгласно разпоредбата на чл.286
ал.3 ЗИНЗС, съгласно която, когато искът се уважи изцяло или частично, съдът
осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на
ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и
възнаграждение за един адвокат, когато е имал такъв, съразмерно с уважената
част от иска. Констатира се, че разноските, направени от ищеца са в размер на
10 лева за заплатената държавна такса.
Мотивиран от
изложеното и на осн. чл.172 ал.2 АПК Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” – гр. София,
да заплати на Н. З.С., ЕГН **********,***, обезщетение в размер на 984.00
/деветстотин осемдесет и четири/ лева за претърпени неимуществени вреди за
периода от 28.02.2020г. до към 03.11.2020г. в Затвора-Пловдив, в едно със
законната лихва за забава от датата на предявяване на исковата молба 03.11.2020г.
до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ
исковата претенция до пълния ѝ размер от 50 000 лева като
неоснователна.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” – град София, да заплати на Н. З.С., ЕГН **********,***,
сумата от 10,00 /десет/ лева за направените по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред тричленен
състав на Административен съд гр.Пловдив в четиринадесетдневен срок от
съобщаването на страните за неговото изготвяне.
СЪДИЯ: