Р
Е Ш Е
Н И Е
N 260026
гр.Русе, 01.03.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД , търговско
отделение в публичното
заседание на 11 февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
БОЯН
ВОЙКОВ мл.с-я
при секретаря ЕВА ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от съдия Павлова в.т.д. N445 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ООД гр.София, ЕИК*********, чрез пълномощник юрисконсулт И.Т., против
решението на Районен съд-Русе, постановено по гр.д.№6770/2019г., с което съдът
е отхвърлил претенциите по отношение на М.А..
Излага
оплаквания за неправилност на решението, които се свеждат до нарушение на
материалния закон и необоснованост. Иска да бъде отменено от въззивния съд и претенциите-уважени.
Претендира разноски за двете инстанции и за заповедното производство.
Насрещната страна по делото въззиваемата М. А., чрез пълномощник адв.М.
Р., РАК, в подадения отговор на
въззивната жалба излага доводи за нейната неоснователност и иска решението да
бъде потвърдено. Претендира разноски по реда на чл.38 ЗА.
След като обсъди събраните по делото
доказателства и доводите на страните, както и след проверка на допустимостта на
решението, както и на правилността му, с оглед посоченото във въззивната жалба,
Окръжният съд намира за установено следното:
Жалбата е подадена
в законовия срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради
което е допустима и подлежи на разглеждане.
Съдът констатира, че решението в частта, с
която е отхвърлен искът на въззивникът за установяване на вземане за сумата 15.22лв.,
представляваща обезщетение за забава върху непогасена главница за периода
04.08.2018г.-30.08.2019г. е недопустимо, тъй като с молба /л.31/ този иск е
оттеглен преди връчване на книжата за отговор на ответника, поради което съдът
е десезиран с него. В тази част решението следва да бъде обезсилено.
Спора по делото се свежда до това, дали
ищецът е материалноправно легитиман да претендира вземането по договора за
заем, доколкото същото му е прехвърлено с цесия от заемодателя „Вива
кредит“ООД, както и дали цесията е съобщена на длъжника.
Безспорно е установено по делото, че по силата
на сключен договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ №5451656- 04.07.2018г., „Вива
кредит“ООД София е дало в заем на М.Б.А. сумата 400лв., за срок от седем месеца, с погасителна
вноска-88.73лв., посочени падежни дати-последната, на 30.01.2019г., ГЛП-40.29%,
ГПР-49.45%, при посочени в договора условия. От заключението на вещото лице е
установено, че по договора няма постъпили плащания за погасяване на
задълженията. По силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 01.12.2016г. и приложение №1 /01.04.2019г. към него, „Вива кредит“ООД
е прехвърлило на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД вземането си
от М.А. по договора, общо 981.73лв., вкл. 400лв. главница. Представено е
потвърждение за сключената цесия. Представено е пълномощно, с което Вива
кредит“ООД е упълномощило цесионера с права да уведоми от негово име всички
длъжници по вземания на дружеството за извършената цесия, във връзка с чл.99,
ал.3 ЗЗД. Представено е пълномощно на юрисконсулт Д.А., с което е упълномощена
от цесионера с права да уведомява длъжниците за цесията. Безспорно, М.А. не е
уведомена за цесията.
„Агенция за контрол на просрочени задължения на
вземания“ЕООД е подала заявление по чл.410 ГПК на 10.09.2019г., образувано е
ч.гр.д.№5476/19г. по описа на РРС, по което е издадена заповед №2648/11.09.2019г.,
с която е разпоредено М.А. да заплати сумите 400лв.-главница,
55.49лв.-договорна лихва за периода 3.08.18г.-30.01.19г., 165.62лв.-такса за
експресно разглеждане на документи, 165.62лв.-неустойка за неизпълнение на задължение,
195лв.-разходи и такси за извънсъдебно събиране, 15.22лв.-законна лихва за
периода 4.08.2018г.-30.08.2019г., със законна лихва считано от 10.09.19г. до
окончателното й изплащане, както и разноски. В срок длъжника е подал възражение
по чл.414 ГПК, а заявителя е предявил иск за установяване на вземанията.
В хода на
исковото производство, както бе посочено по-горе е оттеглен иска за
15.22лв.-обезщетение за забава, поради което и независимо от липсата на
постановено от първоинстанционния съд за прекратяването на производството по
този иск, той е десезиран с този спор.
За да отхвърли
исковете, с решението си районният
съд е приел, че цесионния договор няма действие по отношение на
длъжника-ответник, тъй като той не му е съобщен преди подаване на заявлението.
Въззивната жалба е частично основателна.
Неправилно е
приетото от първостепенния съд, че ищецът не е материалноправо легитимиран да предяви иска,
поради неуведомяване на ответника за цесията. Искът по чл.422 ГПК се счита
предявен от датата на подаване на заявлението, а приложение към исковата молба
е и уведомлението за цесията /л.20/. С оглед трайната съдебна практика следва
да се приеме, че цесията е надлежно съобщена на длъжника с връчване на
уведомлението с исковата молба. Настоящият състав напълно споделя и се позовава на решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. II ТО на ВКС, според което уведомление, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 . Същото следва
да бъде съобразено като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване
на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В този
смисъл е и решението по т.д.№2352/13г. II ТО, ТК. На следващо място, задължението на цедента,
визирано в чл. 99, ал. 4 да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че въззивника е заплатил своето задължение по договора за кредит. В
случая, няма данни и не се твърди, че въззивника е платил преди връчване преписа от исковата молба на различно от цесионера лице. Не на последно
място, в производството по чл. 410 ГПК, при установяване на частното правоприемство в лицето на заявителя, не е необходимо установяване
на изискуемост /арг. от чл. 418, ал.3 ГПК/, а единствено съобщаването на цесията на длъжника, което на общо основание може да бъде сторено и с исковата молба /арг. т.4г и т.11
ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013 на ОСГТК на ВКС/. Поради горното, настоящият състав на съда намира, че решаващия извод на първата инстанция за отхърляне на исковете е неправилен. Неоснователно е възражението на ответника, че
договорът за цесия е недействителен, тъй като не е посочена цената. На
недействителността могат да се позовават страните по договора, но не и трети
лица.
Безспорно е установено, след анализ на
съдържанието, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация се
съдържа в Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона
за защита на потребителите /ЗЗП/. Ответникът-въззиваем има качество
качеството на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.
9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10
и чл.
11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12
и т.
20 и ал.
2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените
разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически
по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено
като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с
т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС/. С нарочна норма –чл.7, ал.3 ГПК, на съда е вменено задължение служебно да
следи за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
При извършената служебна проверка относно
действителността на сключения между страните договор и като взе предвид
наведените в тази насока правни доводи в представения отговор от особения
представител на ответника в първата инстанция, както и в отговора на въззивната
жалба, въззивният съд констатира следното:
Настоящият съдебен състав намира клаузата,
уреждаща неустойката при неосигуряване на поръчител съгласно чл. 4 от договора,
за нищожна, тъй като е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Това е така, защото
нуестойката се дължи в случаите когато кредитополучателят не успее да осигури
поръчител за своето задължение, т.е. по този начин се прехвърля финансовата
тежест върху потребителя, а търговецът се освобождава от задължението си, което
има по закон, да оцени кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16, ал.
1 ЗПК. Така неправилната преценка на кредитодателя относно платежоспособността
на кредитополучателя ще рефлектира негативно само и единствено върху
имуществената сфера на потребителя, който, освен дължимата главница, договорна
лихва и лихва за забава, ще бъде обременен с още едно задължение, произтичащо
от неизпълнението на задължението на самия търговец. Това положение противоречи
на принципа, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно
поведение, поради което кредитополучателят не може да носи отговорност за
лошото изпълнение на законовото задължения на неговия кредитодател да оцени
кредитоспособността му. По тези съображения въззивният съд счита, че
въззиваемата страна не дължи сумата 165.62лв.
– неустойка за неизпълнение на договорно задължение. Недействителна е клаузата
и на чл.1, ал.2-4 на договора, касаещи уговорена допълнителна услуга за
експресно разглеждане на документи срещу такса в размер на 165.62лв., тъй като
същата е в противоречие със забраната на чл.10а, ал.2 ЗПК. Не се дължи според
настоящия състав и сумата 195лв., на основание клаузата на чл.11 от договора- разходите
и такси за извънсъдебно събиране на вземане. Въззивникът-ищец не е представил
доказателства за това какви точно разходи и на каква стойност са били
действително направени и какви определени действия по администриране и
извънсъдебно събиране на дълга са били извършени от кредитора. Според настоящия
състав, с тази клауза кредитодателят заобикаля забраната на чл. 33 ЗПК, като
предвижда неустойка, която няма опора в закона и като такава следва да бъде
призната за нищожна.
Ето защо, като е отхвърлил
исковете за тези вземания, районният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено.
В частите, с които са отхвърлени
исковете за главница в размер на 400лв. и за договорна лихва в размер на
55.49лв., решението е неправилно, тъй като тези искове са основателни и
доказани и следва да бъдат уважени, поради което в тези части, то следва да
бъде отменено.
В тежест на въззивника
е дължимото възнаграждение на процесуалния представител на М.А., адвокат М. Р.
в размер на 150лв. на основание чл.38, ал.2 ЗА, съобразно уважената част.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т. ГПК.
Мотивиран така, на
основание чл.271, ал.1 ГПК, Окръжният съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение №260029/25.08.2020г.,
постановено по гр.д.№6770/2019г. по описа на РРС, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска за лихва за забава в размер в на
15.22лв., като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение №260029/25.08.2020г.,
постановено по гр.д.№6770/2019г. по описа на РРС, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ЕООД против М.Б.А. за сумите 400лв.
главница и 55.49лв.-договорна лихва и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено съществуването на вземане на „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ЕООД, ЕИК********* от М.Б.А.,
ЕГН********** ***, за сумите: 400лв. главница, ведно
със законна лихва от 10.09.2019г. до окончателното изплащане, както и договорна
лихва 55.49лв. за периода 3.08.2018г.-30.01.2019г., произтичащо от Договор за паричен
заем „Вивакредит ПЛАН“№5451656-04.07.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, ЕИК*********, да
заплати на адвокат М.Е.Р., ЕГН ********** сумата 150лв.
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА за тази инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: