Р
Е Ш Е
Н И Е №
260446
26.03.2021г.,
гр.Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско
отделение, девети граждански състав, в публичното заседание на девети февруари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател:
Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
К.Иванов
С участието на секретаря П.Георгиева като
разгледа докладваното от съдията Ф.Рабчева в.гр.д.№ 3101/ 2020г по описа на
ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК .
Въззивното
производство е образувано по две жалби:
1. Въззивна жалба с характер на частна
жалба от адв. Н.А.,***, като пълномощник на К.И.А. *** против Решение от
30.09.2020г. по гр. д.№ 17733/ 2017г. по описа на ПРС – VI гр. с. в частта по
чл.344, ал.2 ГПК, в която част съдът е постановил процесният, допуснат до делба
недвижим имот, като привременна мярка да се ползва от жалбоподателя и определил
размер на дължимо от същия месечно обезщетение
за ползването в размер на 154,53 лв. По изложени доводи в частната жалба
се иска отмяна на обжалваната част на решението.
2. Въззивна жалба от адв. Н.А.,***, като
пълномощник на К.И.А. *** против Решение от 30.09.2020г. постановено по гр. д.№
17733/ 2017г. по описа на ПРС – IV гр. с. в частта, в която е допусната делба
на описан недвижим имот – жилище, ведно със съответните идеални части от общите
части на сградата, както и на идеална част от дворното място и на лятната кухня
в него. По изложени поддържани доводи в жалбата се иска отмяна на решението в
обжалваната му част, като се отхвърли предявения иск за делба на процесния недвижим
имот, ведно с произтичащите от това законни последици.
Постъпили са отговори
както по частната жалба, така и по въззивната жалба от И.И.А. ***,
представляван от адв. Р.П. , в които по подробни съображения в отговорите се
оспорват жалбите като неоснователни и се иска
потвърждаване на решението в обжалваните му части, като се присъдят
направените разноски по делото, съобразно списъци за разноски по чл.80 ГПК по
двете жалби.
Пловдивски окръжен съд като
взе предвид събраните по делото доказателства, във връзка с доводите на
страните на основание чл.269 ГПК, намери следното:
По въззивната жалба.
Предявен е иск по чл.34 ЗС от И.И.А. ***
против К.И.А. *** за допускане до делба
на недвижим имот, представляващ СОС с идентификатор № 56784.518.1290.* по КККР на гр. Пловдив, одобрени със Заповед
№ РД-18-48/ 03.06.2009г. на ИД на АГКК, с предназначение апартамент, жилище със
застроена площ от 60,00 кв м, находящ се
на първи жилищен етаж в двуетажна жилищна сграда , ведно със съответните на СОС
идеални части от общите части на сградата, вкл. съответните на СОС идеални
части от избата и тавана в двуетажната жилищна сграда и от лятната кухня / с
идентификатор 56784.518.*/ , ведно със съответните за СОС идеални части от ПИ
56784.518.12*, върху който са
разположени описаните по-горе имоти, при квоти: за И.И.А. – ½ ид.ч.,
придобити по силата на разпоредителни сделки и за К.И.А. – ½ ид.ч., придобити
по силата на разпоредителни сделка. Искът се основава на обстоятелствата: с
НА№№ 111/1932г. и 60/ 1935г. И. М. С. и А. Н. С./ дядо и баба на страните,
съпрузи по силата на преходни разпоредби на Наредба за брака / 1945г./ и ЗЛС ,
придобили в режим на СИО съгласно чл.103 СК /отм./ описания по-горе ПИ, в който
през 1976г. осъществили строителство и станали изключителни собственици на
двуетажната ЖС и избено помещение в нея, както и лятната кухня; с НА №119/
1976г. И. и А. С. продали на Н. С. и съпругата му Л. С. втори жилищен етаж от
двуетажната ЖС , без дворното място; при
описаните права е заявено с ИМ възникването на етажна собственост, при която по
аргумент от разпоредбата на чл.38, ал.1
ЗС избата и тавана съставляват общи части към СОС на етажните собственици, вкл.
по посочената сделка от 1976г. следва да се считат прехвърлени и прилежащите
към етажа части от сградата, тавана и избата, а по отношение на дворното място е възникнала
суперфициарна собственост / Решение по гр. д. № 265/ 2009г. на ВКС – I ГО/; по
отношение на лятната кухня в дворното място на основание чл.98 ЗС като
принадлежност към сградата на основното застрояване, се счита прехвърлена в
съответните идеални части /съобразно Решение по гр. д. № 1116/ 2015г. на II ГО
и Определение по гр. д.№ 366/ 2017г на II ГО на ВКС/, а дяловете на отделните
съсобственици, определящи се съгласно
чл.40, ал.1 ЗС, които като не са били изчислявани през 1976г, не се посочват в
ИМ и посочена необходимостта от изчисление посредством съдебна експертиза; с НА
№ 100/1982г. И. С. със съгласието на
съпругата му А. С. прехвърлили на
ответника К.А. собствеността върху ½ ид.ч. от първи жилищен етаж,
½ от избата и тавана от двуетажната ЖС, ½ ид.част от лятната
кухня и ½ ид.част от дворното място. С оглед на изложените обстоятелства
и правни аргументи са описани правата на лицата към 27.04.1982г., както
следва: И. и А. С. собственици на : ½ ид.част от първи жилищен етаж от ЖС,
ведно със съответните на СОС ид.части от общите части на сградата и лятната
кухня, магазин, съставляващ СОС с идентификатор № 56784.518.1290.* ведно със
съответните на самостоятелния обект идеални части от общите части на сградата и
от лятната кухня и ½ ид. ч. от дворното място / ПИ 56784.518.*/ ; Н. и Л.
С. – собственици на втори жилищен етаж , ведно със съответните на
самостоятелния обект ид.части от общите части на сградата и лятната кухня; К.А.
– ½ ид.ч. от първи жилищен етаж, ведно със съответните ид.части от
общите части на сградата и лятната кухня; на 17.09.1988г. съпругата на И. С. А.
С. починала и настъпило прекратяване на СИО по отношение на описаните имоти,
поради което И. М. станал собственик на 4/12 ид.части от първи жилищен етаж,
ведно със съответните ид.части на сградата и лятната кухня , 4/6 ид.части от
магазина, ведно със съответните ид.части от сградата и лятната кухня и 4/12
ид.части от дворното място; В. И. С. – собственик на 1/12 ид.част от първи
жилищен етаж, ведно със съответните ид.части от общите части на сградата и
лятната кухня, 1/6 ид.ч. от магазин, ведно със съответните ид.части от общите
части на сградата и лятната кухня и 1/12 ид.ч. от дворното място; З. Н. С. /
наследник на Н. И. С. и съпругата му Л. С./ - собственик на втори жилищен етаж,
ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и лятната кухня, ½ ид.ч. от първи
жилищен етаж ведно със съответните
ид.части от общите части на сградата и лятната кухня , 1/6 ид.ч. от магазин, ведно със съответните ид.части от
общите части на сградата и лятната кухня и ½ ид.част от дворното място; К.А.
– собственик по разпоредителна сделка от 27.04.1982г. на – ½ ид.част от
първи жилищен етаж, ведно със съответните ид.части от сградата и лятната кухня и ½
ид.част от дворното място; на 19.08.1982г. били извършени последователно
няколко разпоредителни сделки: - с НА № 42 / 1992г. З. Н. С. прехвърлила на
дядо си И. С. придобитите от нея по наследство 1/12 ид.ч. от първи жилищен
етаж, 1/6 ид.ч. от магазина и 1/12 ид.ч. от лятната кухня; - с НА № 43 В. И. С.
прехвърлила на сина си И.А. придобитите от нея по наследство 1/12 ид.ч. от
първи жилищен етаж , 1/12 ид.ч. от избата, 1/12 ид.ч. от тавана, 1/12 ид.ч. от
лятната кухня и 1/12 ид.ч. от дворното място; - с НА №44 И. М. С. прехвърлил на дъщеря си В. С. 5/6 ид.ч. от
магазина; - с НА №45 И. С. прехвърлил на
внука си И.А. 5/12 ид.ч. от първи жилищен етаж , 4/12 от избата, 4/12 от
тавана, 5/12 от лятната кухня и 4/12 от дворното място; въз основа на
разпоредителните сделки ищецът И.А. станал собственик на ½ ид.части от
първи жилищен етаж, ведно със съответните ид.части от общите части на сградата,
избата и тавана на двуетажната сграда, от лятната кухня и поземления имот.
Направено е искане по
чл.344, ал.2 ГПК.
С първоначален
отговор по ИМ ответникът чрез адв. Д.С. е оспорил предявеният иск за делба,
както и претенцията по чл.344 ГПК въз основа на обстоятелствата: съобразно
приложени НА от 1933г. и 1935г. общият на страните наследодател /дядо/ И. С. в
режим на СИО с А. С. придобил две дворни места, върху които впоследствие бил
застроен жилищен имот на два етажа, като първи жилищен етаж се състоял винаги
от два самостоятелни обекта-жилищен и магазинен; с НА №100/1982г. със
съгласието на съпругата била продадена на ответника ½ ид.ч. от първи
жилищен етаж, /останалата/ 1/2 ид.част от магазина , както и ½ ид.ч. от
изба, таван, лятна кухня и дворно място; с НА №19/ 1992г. И. М. продал на
дъщеря си и майка на страните – В. И. С. 5/6 ид.части от магазина на първи
жилищен етаж от двуетажната ЖС; заявено
е твърдението , че от 1982г. и насетне ответникът постоянно е владял имота,
непрекъснато, несъмнено, явно , необезпокоявано и по силата на чл.79 ЗС
настъпили последиците на придобивната давност по отношение на останалата част
от имота, както и през това време поддържал избата, таванската част, дворното
място и лятната кухня; твърди се, че ищецът не е ползвал лятната кухня и
дворното място през периода от 1982г. насетне и нямал претенции за ползване,
като поради заявената придобивна давност в полза на ответника са оспорени
придобитите от ищеца права по
прехвърлителната сделка /дарение/ с НА №43/ 92г. с праводател В. С. ,
чийто права се явяват оспорени въз основа на същото възражение за придобивна 10
- годишна давност.
Районният съд при
проследяване правата на страните по делото по разпоредителните сделки съобразно
представените нотариални актове за собственост,
както и отчитайки спорните обекти на
съсобственост по делото, е признал наличието на съсобственост по
отношение на процесния апартамент и лятната кухня при равни права , от по
½ идеална част, а по отношение на
дворното място – 6/12 ид.части за ответника и 5/12 части за ищеца. Възражението
от ответника за придобито изключително право на собственост върху процесните
обекти на собственост поради изтекъл 10 - годишен период на самостоятелно
владение върху процесните обекти, не е уважено при отчитане фактическото
обстоятелство за преимуществено пребиваване на ответника в гр. София, както и
при отчитане постановките на ТР № 1/ 2012г. на ОСГК на ВКС приемайки, че
ответникът е бил държател на идеалните части на брат си с оглед основанието, на
което е установена фактическата власт,
поради което презумпцията по чл.69 ЗС се счита за оборена, вкл. при
неустановяване от страна на ответника след смъртта на своя праводател да е
демонстрирал промяна на държането във владение спрямо ищеца.
С въззивната жалба при неоспорване
изводите на съда въз основа на извършените прехвърлителни сделки, се поддържа
главното възражение за изтекла в полза на жалбоподателя придобивна давност,
изразяващо се в твърденията, че ответникът от момента на придобитите през
1992г. до момента упражнява фактическата власт върху имота, докато ищецът живял
винаги другаде и само епизодично гостувал в жилището, вкл. с оглед приетото и
от районния съд, че след смъртта на дядото /09.01.2007г./ до момента на
предявяване на иска за делба / 06.11.2017г./
жилището еднолично и единствено било владяно от жалбоподателя, като се
явяват кредитирани от районния съд свидетелските показания в тази насока, вкл.
тези, ангажирани от жалбоподателя.
Въззивният съд също не намира така
наведеното възражение за придобивна давност върху процесния имот от страна на
ответника за доказано по основание при изпълнение в пълнота на фактическия
състав на чл.79 ЗС, макар и да би могло да се приеме, че от страна на ответника
фактическата власт да е била упражнявана в пълен обем върху процесния
апартамент след смъртта на неговия дядо на 09.01.2007г за целия период до
предявяване на иска на 06.11.2017г. Фактическата власт във формата на владение
по смисъла на чл.68 ЗС съставлява от обективна страна освен упражняване на
фактическа власт върху вещта / corpus/ и от субективна страна – намерение да се
държи вещта като своя /animus domini/ и действително при въведена оборима законова
презумпция по чл.69 ЗС , че владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго. Върху съвместната собственост /съсобственост/ в
идеални части обаче принципно независимо от правопораждащият тази
съсобственост юридически факт всеки от
съсобствениците упражнява фактическата власт върху общата вещ, при която всеки
от съсобствениците упражнява владение върху своята идеална част от
собствеността и държане по отношение на чуждите идеални части от тази
съсобственост. При обсебване на чуждите
идеални части обаче и промяна в
субективния елемент относно намерението да се свои вещта, по несъмнен начин следва да бъде установено,
че владението от останалите съсобственици е отнето по начин, недопускайки ги да
реализират което и да е от правомощието на собствеността, вкл. ползването му,
както и явно и недвусмислено демонстрирайки промяната в своето отношение към
вещта чрез своене спрямо чуждите идеални части от правото на собственост. Депозираните показанията на св. Д. Г., без
родство със страните, сочат на това, че в процесното жилище откъм 2000 г
насетне пребивавал предимно ответникът К., вкл. като извършвал и ремонтни
дейности по него, такива не извършвал никога И., майката на страните също
живяла в жилището и заедно гледали дядо И., свидетелката не виждала ищецът И.
да посещава имота, виждала само дъщеря му да посещава имота. К. работил в С.,
работата му винаги била свързана с пътувания, но живял в имота. Следва да се
отчете, че в по-висока степен на информативност относно достъпа до процесния
имот от страна на ищеца се явяват
депозираните показания на св.Л. П., също без родство със страните, установяващ
лични впечатления поради неколкократни съвместни посещения с ищеца в процесния
имот, като свидетелства относно това, че след смъртта на дядото И. ходел в
процесното жилище, помагал на майката на страните, която и след това останала
да живее в жилището, същият имал достъп до имота, имал ключове, не е разбрал да
е имало караници между страните за имота. При така събраните гласни
доказателства следователно от една страна не може да се приеме за установено по
категоричен начин заявеното от ответника твърдение, че същият постоянно,
непрекъснато и самостоятелно е упражнявал фактическа власт върху имота, като
явно и недвусмислено след смъртта на
праводателя си да е демонстрирал промяна в намерението си тази фактическа
власт да е преминала от държане във владение спрямо другия съсобственик и негов
брат И., вкл. както да е осуетил достъпа
на последния до имота, с което да го лиши от ползването му и съответно да
реализира своето правомощие от правото на собственост. Безпротиворечива е
съдебната практика за неоснователност на доводите, че е налице демонстриране на
своене на имота при декларирането му в данъчната служба, както и извършването
на ремонти в него, в каквато насока са твърденията в жалбата. Следователно така
заявеното възражение за притежавано изключително право на собственост върху
целия имот поради изтекла 10-годишна придобивна давност в полза на ответника
правилно е прието за неоснователно от районния съд.
Неоснователно на следващо
място по отношение на правата на страните върху дворното място е възражението в
жалбата относно поставения въпрос за правилността на приетото от районния съд
заключение на вещото лице досежно
определения от него размер на общите части. Процесуални действия по изслушване
и приемане на заключението са проведени в с.з. на 10.06.2020г., видно от
протокола от съдебното заседание по което след изслушване разясненията на
вещото лице по поставените от ответната страна въпроси, заключението е прието
без възражения от страните и при неангажиране на надлежни доказателства от
поддържащата твърдението страна за неговото оборване.
На следващо място не било анализирано
дали прехвърлителните сделки, които имат за предмет посочения в акта първи
жилищен етаж, действително са сделки само с жилището на този етаж или имат за
предмет и права върху магазина, за който
е установено, че представлява част от същия жилищен етаж. Мотивите на обжалваното решението в тази част
се основават на текста на НА №100, том
5, д.1783/ 27.04.1982г. на Нотариус при ПРС, според който обект на
прехвърлителната сделка са посочените идеални части /1/2 ид.ч./ от първи
жилищен етаж със застроена площ от 60 кв м,
каквато площ и характер към момента на прехвърлителната сделка притежава
единствено процесният апартамент.
Неоснователен се намира и доводът, основан на твърдението за направено
възражение от правна страна досежно това,
в какъв режим са придобити правата на дядото на страните и неговата
съпруга, доколкото такова възражение се формулира едва с въззивната жалба. Не е
налице изложение в друга насока от въззивника във въззивната жалба за различен
от направения от първоинстанционния съд правен извод относно правата на
страните. Независимо от това от доказателствата при безспорност е установено по
делото от фактическа страна, че дядото
на страните и съпругата му според приложение към НА №100/ 1982г. са сключили
валидно религиозен брак на 30.02.1929г., приравнен с ПР на Наредбата за брака
от 1945 г. и ЗЛС по правни последици на гражданския брак и прекратен със смъртта на съпругата на
17.09.1988г., се явява заварен брак по Наредбата за брака / 1945г./ и при действието на Семейния кодекс от 1968г.
/отм./ същият намира приложение относно
имуществените отношения между съпрузите
за имущества , придобити преди влизането на този кодекс в сила от
съпрузите при заварени бракове, съответно в режим на СИО.
По така изложените съображения жалбата се
намира за неоснователна, а обжалваното решение подлежи на потвърждаване.
По частната жалба.
С частната жалба се възразява за това, че
присъденото от районния съд обезщетение на основание по чл.344, ал.2 ГПК не
съответства на правата на ответника както в дворното място, така и с оглед приетото, че поради характера на
избата и тавана като общи части делба върху същите не следва да се допуска, въз
основа на което се прави довод, че тези общи части не се ползват само от
жалбоподателя, а и от други лица.
По делото в
първоинстанционното производство са допуснати две СТЕ, на в.л. В. Р. и в.л. Д.
Д., според които са определени както размерите на месечната наемна цена на
квадратен метър, така и на площите на отделните обекти, като определеното
обезщетение е в рамките на дължимото от ответника, изчислено съобразно правата
на страните. Обезщетението по чл.344, ал.2 ГПК цели да компенсира
съсобственика, който е лишен от ползване на делбения имот чрез присъждане на
паричен еквивалент за това, в случая поради лишаване от реално ползване на
притежаваните идеални части върху процесния имот. Обезщетението, което е
определено от районния съд по чл.344, ал.2 ГПК, следва да включва и такова за
общите части в имота, от които ищецът би се ползвал при реалното му ползване и
което е съобразно установените с решението права на страните.
Жалбите се явяват неоснователни
и като такива следва да се оставят без уважение, а обжалваното решение подлежи
на потвърждаване. На основание чл.78, ал.1 ГПК на въззиваемата страна следва да
се присъдят направените разноски за въззивната инстанция, съобразно 2 броя
списъци за разноски по чл.80 ГПК в общ
размер на 800 лева.
Водим от горното и на
основание чл.271, ал.1 пр. I ГПК, въззивният съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от
30.09.2020г. по гр. д.№ 17733/ 2017г. по описа на ПРС – VI гр. с.
Осъжда К.И.А., ЕГН: ********** да заплати на И.И.А.,
ЕГН: ********** сумата 800 лв / осемстотин лева/ - направени разноски за адв.
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от връчването му пред ВКС на РБ.
Председател: Членове: