№ 14107
гр. София, 17.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20231110122657 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал.1, предл. 1, 2 и 3 и ал. 2, предл. 4 ЗЗД ЗЗД от М. Б. Х. срещу ЮЛ за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство №
*********** от 11.02.2022г. поради противоречието му със закона, неговото
заобикаляне и накърняването на добрите нрави, както и сключен при липса на
основание, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 277.54 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договор за предоставяне на
поръчителство № *********** от 11.02.2022г., ведно със законната лихва от
28.04.2023г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 11.02.2022г. е сключен Договор
за паричен заем № *********** за сумата от 600 лв. В чл. 4 от договора е
уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант-две
физически лица, поръчител или банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита, като на 11.02.2022г. между ищеца и ЮЛ бил сключен
договор за предоставяне на гаранция № ***********. ЮЛ поел задължението
да обезпечи заема срещу възнаграждение, разсрочено за изплащане, заедно с
месечната вноска, като ЮЛ бил упълномощен да получава в полза ответното
дружество възнаграждението за поръчителството. Поддържа, че сумата по
договора е изцяло погасена. Ищецът излага аргументи за попадане на
договора за поръчителство в обхвата на ЗПК. Сочи, че клаузата от чл. 4 на
договора за паричен заем на практика не предоставя избор на
заемополучателя, предвид завишените и на практика неосъществими
изискания, което принуждава да се предостави обезпечение чрез одобреното
от заемодателя дружество, както е в случая. Поддържа, че едноличен
1
собственик на капитала на ЮЛ е ЮЛ. Излага аргументи за нарушение на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като възнаграждението по договора за поръчителство
не е включен към ГПР и по този начин се заобикаля чл. 19, ал.4 ЗПК. От
съдържанието на договора потребителят не може да направи извод кои точно
разходи се включват в него и как е формиран. Навежда доводи, че договорът за
поръчителство е изцяло лишен от основание, тъй като в полза на потребителя
не се предоставя услуга, а обезпечението е изцяло в полза на ЮЛ, за което е
цялото възнаграждение. Според чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство в
случай, че ЮЛ изпълни и погаси вземането, то има право на регрес срещу
длъжника за пълната стойност на платеното, т.е. задължението от едното
дружество преминава към другото, като двете дружества са свързани.
Изтъква, че съгласно ЗЗД договорът за поръчителство се сключва между
кредитора и поръчителя, а не между поръчителя и длъжника, както е в случая.
Навежда доводи за нищожност на договора за поръчителство поради
накърняване на добрите нрави, тъй като с изискването на чл.3, ал.1 от него за
заплащане на възнаграждение, се цели заобикаляне на чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Дължимата сума по него не е включена в ГПР. Сочи, че е налице противоречие
с добрите нрави и предвид размерът на възнаграждението, а именно повече от
половината от сумата по отпуснатия заем. Моли съда да уважи предявения
иск. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната
поддържа исковата молба, прави увеличение на размера на предявения
осъдителен иск и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от
ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва исковете като недопустими поради липса на правен
интерес от предявяване едновременно на установителен иск за нищожност и
осъдителен иск. Поддържа, че е налице злоупотреба с право от страна на
ищеца. Оспорва исковете като неоснователни. Поддържа, че дейността на
дружеството и договорите, които сключва, са подчинени на ТЗ и в изпълнение
на чл. 4 от договора за заем с ЮЛ е сключен процесният договор за
поръчителство в изпълнение на задължението за обезпечение. Оспорва
договорът да е сключен при липса на основание и в противоречие с добрите
нрави, като не е налице нееквивалентност на престациите. Сочи, че ищецът е
имал възможност при сключването на договор за заем да избере между три
начина за обезпечаване. Оспорва твърдяното нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК,
като разпоредбите на този закон не намират приложение спрямо процесния
договор за поръчителство. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира
разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа
отговора на исковата молба и претендира разноски
Третото лице – помагач на страната на ищеца ЮЛ изразява становище по
предявените искове, като счита същите за неоснователни.
С определение от 24.06.2024 г. постановено по настоящото дело е
допуснато на основание чл. 214, ал. 1, изр. 3 от ГПК увеличение на размера на
предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като същият да се считат
предявен за сумата от 227.54 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
2
установено от фактическа и правна страна следното:
Представен е договор за представяне на поръчителство № ***********
от 10.02.2022 г., сключен между ЮЛ и М. Б. Х., съгласно който ответното
дружество се задължавало да издаде гаранция за плащане /изпълнение на
парични задължения/ в полза на ЮЛ, с цел гарантиране за изпълнение на
всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен
заем № *********** от 10.02.2022 г., както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя. Съгласно чл. 3, ал. 1 от
договора е предвидено, че за поемането на задълженията се дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 277.94 лв., платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 21.38 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора е
предвидено, че Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приеме вместо
гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждението по този договор съгласно чл. 3, ал. 1 и всички други
вземания на гаранта по този договор.
Представен е и делото договор за паричен заем № *********** от
10.02.2022 г., сключен между ЮЛ и М. Б. Х., по силата на който на М. Б. Х. е
предоставен заемна сума в размер на 600 лв. за срок за погасяване на кредита
26 седмици. Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на
тринадесет вноски, като е посочен размерът на фиксирания лихвен процент по
кредита в размер на 35 %, като годишния размер на разходите е посочен в
размер на 40.22 %.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
съдебен състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява,
че общата сума, изплатена по договор за предоставяне на гаранция №
*********** от 10.02.2022 г., е в размер на 277.94 лв. Вещото лице е
посочило, че с извършените плащания от 936 лв. били погасени главница в
размер на 600 лв., възнаградителна лихва в размер на 58.06 лв., както и
възнаграждение по договор за поръчителство в размер на 277.94 лв. Съгласно
заключението размерът на ГПК с включено възнаграждение за предоставено
поръчителство възлиза на 109.89 %.
Възражението на ответника за недопустимост на производството поради
липса на правен интерес, доколкото били предявени установителен и
осъдителен иск за неоснователно. В случая по делото няма предявени
установителни искове, а се претендират различни форми на нищожност, което
всъщност е конститутивен иск и се съединяват обективно различни искове,
като съединяването е винаги евентуално и не зависи от волята на ищеца,
поради което възражението се явява неоснователно.
Настоящият състав намира, че договорът за паричен заем № ***********
от 10.02.2022 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на
§ 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
3
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Настоящият състав намира, че за правилното разрешаване на спора
между страните са от значение установените въз основа на събраните по
делото доказателства обстоятелства, че двата договора – договорът за кредит
и този за предоставяне на поръчителство са сключени в един и същ ден, че
отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в
полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат
едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането,
представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
кредит обезпечение да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да
получава и плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с
анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се
касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се
разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени ефективни
средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за
това е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са
сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и
връзките в отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива,
трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона
и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни
клаузи.
Именно такъв е настоящият случай, доколкото от извършена служебно
справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23,
ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че едноличен собственик на поръчителя ЮЛ, е
кредитодателят ЮЛ, следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че
търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете
дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и
ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в
управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на
другото дружество. Това се потвърждава и от чл. 3, ал. 3 от договора за
4
предоставяне на поръчителство, ЮЛ е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който
длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността
между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива, чрез
сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за
гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с
основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора
за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от
договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за
обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва
да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а
именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за
посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови
услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед
необходимостта да одобри представеното обезпечение. Възнаграждението на
гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно
задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като
са свързани лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне
на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за
заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати
по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му
престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на
допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да
бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан
с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай съгласно приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводна експертиза размерът на ГПР с включено
възнаграждение за поръчителство възлиза на 109.89 %. Така уговореното
възнаграждение има значението на скрита възнаградителна лихва, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния
договор за представяне на поръчителство № *********** от 10.02.2022 г. се
явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Доколкото в
настоящият случай с предявените искове се претендират различни форми на
нищожност, всъщност се съединяват обективно различни искове, като
съединяването е винаги евентуално, поради което не следва да се разглеждат
останалите предявени основания за нищожност.
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
5
ЗЗД за ищецът се позовават на изначална липса на основание на ответника да
получи описаните суми, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при
самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е
получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесният
договор за представяне на поръчителство № *********** от 10.02.2022 г. за
нищожен. По делото не се спори, а и от приетата съдебно счетоводна
експертиза се установява, че с извършените плащания от 936 лв. били
погасени главница в размер на 600 лв., възнаградителна лихва в размер на
58.06 лв., както и възнаграждение по договор за поръчителство в размер на
277.94 лв. В случая сумата от 277.94 лв. се явява общия сбор на заплатената
сума по договора за представяне на поръчителство № *********** от
10.02.2022 г., която сума е събрана на основание договор, който се явява
нищожен съгласно изложеното по-горе, поради което този иск се явява
основателен за сумата 277.94 лв., поради което така предявения иск следва да
бъде уважен в пълен размер.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, като на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на
процесуалния представител на ищеца се дължат разноски за първата
инстанция в размер на 360 лв. с ДДС. Не следва да се разглежда възражението
на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца,
доколкото възнаграждението по чл. 38 от ЗА се определя от съда. При този
изход на спора на ответника не следва да се присъждат разноски.
Според нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на
лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството
/какъвто е настоящият случай/, осъденото лице е длъжно да заплати всички
дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на
съда. Поради това ЮЛ, следва да бъде осъдено да заплати в полза на СРС
съразмерно на уважената част от исковете сумата от 100 лв. –държавна такса и
300 лв. депозит за вещо лице.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от М. Б. Х., ЕГН
********** със съдебен адрес в /административен адрес/, чрез адв. Д. М.
срещу ЮЛ, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
6
договор за предоставяне на поръчителство № *********** от 11.02.2022г.,
сключен между ЮЛ и М. Б. Х..
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***********, със съдебен адрес /административен
адрес/, да заплати на М. Б. Х., ЕГН ********** със съдебен адрес в
/административен адрес/, чрез адв. Д. М., по предявения иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 277.54 лв., представляваща
недължимо платена сума по договор за предоставяне на поръчителство №
*********** от 11.02.2022г., ведно със законната лихва от 28.04.2023г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***********, със съдебен адрес /административен
адрес/, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ
***********, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на СГС, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 360 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на М. Б. Х. пред СРС.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК ***********, със съдебен адрес /административен
адрес/, да заплати в полза на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6
ГПК сумата в общ размер от 400 лв., представляваща дължима държавна такса
по делото, както и депозит за вещо лице.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач - ЮЛ, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7