№ 332
гр. Пловдив, 29.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Ж.а Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000062 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260353 от 08.12.2021 г.,постановено по т.д.№1227/2020 г. по описа на
Окръжен съд-С.З.,са осъдени ответниците „В.“ ЕООД - в ликвидация-гр. С.З.,с ЕИК *** и
СТ. Р. Ж. с ЕГН ********** СОЛИДАРНО да заплатят на ищеца „С.“ ЕООД – гр. С.З.,с
ЕИК ***,сумата от 45 000лв. /четиридесет и пет хиляди лева/, представляваща невърната на
падежа главница по договор за заем от 28.09.2010г., ведно със законната лихва от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата от 4294,50лв.
разноски по делото.
Срещу горното решение е подадена въззивна жалба от ответниците в
първоинстанционното производство-„В.“ ЕООД - в ликвидация-гр. С.З.,с ЕИК *** и СТ. Р.
Ж. с ЕГН **********,чрез особения им представител адв. М.С.,с която решението се
обжалва изцяло.В жалбата е изразено становище,че първоинстанционното решение е
неправилно и необосновано по конкретно изложени съображения.Поддържа се аргумента,че
решението е постановено при неизяснена в пълнота фактическа обстановка,вследствие на
допуснато от съда съществено нарушение на процесуалните правила.В тази насока е
посочено,че съдът неправилно не е допуснал събирането на поисканото от ответната страна
доказателство,а именно-да бъде изискано за послужване и приобщено към доказателствения
материал по делото НОХД №503/2015 г. на Специализиран наказателен съд-София.Това
1
доказателство,според изразеното в жалбата становище,е от ключово значение за разкриване
на извънпроцесуалната истина,а именно,че процесния договор за заем от 28.09.2010 г.,на
основание на който ищецът претендира правата си,е сключен във връзка с извършвана към
момента на подписването му от управителите на двете дружества-страни в настоящия
процес,забранена от закона дейност,а именно-банкова дейност по занятие,без наличие на
изискуемите от закона разрешения и лицензи.Според изразеното чрез особения им
представител мнение на жалбоподателите,изискването и прилагането на цялото наказателно
дело,е щяло да докаже тезата им,че сключеният между страните договор за заем,е
нищожен,на основание чл.26,ал.1,предл. първо от ЗЗД,поради противоречието му със
закона,доколкото целеният със сключването му резултат е противоречащ на закона-да се
прикрие резултат от системна престъпна дейност по осъществяване на банкови сделки по
занятие,за което страните по договора нямат разрешение.
В жалбата е развит и довода,че първоинстанционният съд неправилно е разбрал
становището на ответниците за нищожност на процесния договор на горното
основание.Посочено е в тази насока,че ответниците не са твърдели,че този договор
прикрива предоставен банков кредит между самите договарящи страни,а че управителите на
ищцовото и ответното дружество са извършвали в съучастие банкова дейност със
съконтрагенти-трети лица,като с процесния договор за заем се цели прикриване на
резултатите от тази престъпна дейност,като се избягва концентрация на парични средства с
незаконен произход у някой от участвалите в престъпната група.Според
жалбоподателите,целта на сключването на процесния договор е да оправдае парични
постъпления в дружеството-заемател,чийто произход не би могъл да бъде официално
обявен и не цели създаване на присъщите на този тип договори облигационни последици,а
цели забранен от закона резултат,в посочения по-горе смисъл,поради което е налице
хипотезата на чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД и на посоченото основание договора се явява нищожен.
Евентуално,както смятат жалбоподателите,съдържащите се в преписката по
наказателното дело доказателства,биха установили възражението им,въведено при
условията на евентуалност,че процесният договор е нищожен,като привиден на основание
чл.26,ал.2,пр. последно от ЗЗД.Това възражение жалбоподателите-ответници обосновават с
твърдяното от тях,но останало недоказано по вина на съда /според становището
им/,обстоятелство,че заемният договор е сключен при условията на пълна симулация с цел
заблуждаване на финансово-контролните органи,както и с оглед доказване на
приходи,разходи и произход на средства пред последните.Твърдят,че страните по процесния
договор са били наясно,че създадената със сключването му облигационна връзка между тях
няма никакво правно действие,но са имали намерение да създадат погрешна представа
относно действителното правно положение у трети лица-правораздавателните и финансово-
контролните органи.Според тях,тази тяхна теза не е изследвана задълбочено от
първоинстанционния съд.Излагат конкретни аргументи в тази насока в жалбата си,подадена
чрез особения им представител.Смятат,че уговарянето на процесната търговска сделка като
безвъзмездна подкрепя тяхното становище за симулативност на същата сделка,но този факт-
2
безвъзмездността на сделката,не бил взет под внимание от първоинстанционния съд.
В жалбата е изложено и оплакването,че първоинстанционният съд неправилно е
приел за доказано твърдението на ищеца за възникване на заемно правоотношение между
страните,доколкото от събрания по делото доказателствен материал не се е установило по
безспорен начин,че сумата по договора в действителност е била предадена на
заемателя.Конкретни обосноваващи това оплакване доводи и обстоятелства,са изложени в
жалбата.
В обобщение,въз основа на изложените в процесната жалба аргументи за
неправилност на обжалваното решение,е поискано същото да бъде отменено изцяло и да
бъдат отхвърлени предявените искове като недоказани и съответно-като неоснователни.
В законния срок въззиваемият „С.“ЕООД-гр.С.З.,с ЕИК ***, е подал чрез
пълномощника си адв. И.З. писмен отговор на въззивната жалба.В същия е изразил
становище,че жалбата е неоснователна,а обжалваното с нея първоинстанционно решение е
правилно, законосъобразно,основано на приетите по делото доказателства и не нарушава
нито материалния,нито процесуалния закон.Счита,че доводите на въззивниците за отмяната
на решението са несъстоятелни и недоказани и затова моли апелативния съд да потвърди
обжалваното решение и да остави без уважение въззивната жалба.Конкретните си аргументи
в тази насока въззиваемият излага в писмения си отговор.Моли да му бъдат присъдени
направените в настоящото производство разноски.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателите оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства
и доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лица /от
ответниците в първоинстанционното производство/,имащи правен интерес да обжалват
конкретното първоинстанционно решение,подадена е чрез надлежен техен представител и
при подаването й жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо
въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо и в частност-че съдът се е произнесъл по предявените от ищеца
искове,които също намира за допустими.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
3
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№1227/2020 г. по описа на ОС-С.З. са предявени от „С.“ ЕООД-гр.С.З. с ЕИК
*** против „В.“ЕООД-в ликвидация-гр.С.З.,с ЕИК *** и СТ. Р. Ж. с ЕГН ********** /който
е и управител на ответното дружество/ субективно пасивно съединени осъдителни искове,с
които е поискано двамата ответници да бъдат осъдени солидарно да заплатят на
дружеството-ищец сумата от 45 000 лв.,представляваща невърната на падежа главница по
договор за заем от 28.09.2010 г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди,че двамата ответници са солидарно отговорни длъжници
по отношение на дружеството-ищец,като вземането на последното спрямо тях произтича от
договор за заем от 28.09.2010 г.,който бил сключен между ищеца като заемодател,ответното
дружество „В.“ЕООД-като заемополучател и ответникът-физическо лице СТ. Р. Ж.-като
солидарен длъжник.Твърди се,че по силата на договора ищецът предоставил в заем на
ответното дружество сумата от 45 000 лв.,а последното чрез управителя си С.Ж. /подписал
договора и като солидарен длъжник/ се задължило да върне тази сума на ищеца с краен срок
на погасяване-28.09.2015 г.Твърди се още,че заемната сума била реално предадена на
дружеството-заемател в деня на сключването на договора за заем,като това обстоятелство е
отразено в чл.3 от договора,но на уговорения падеж,а и до момента на завеждане на
исковата молба,нито ответното дружество,нито солидарният длъжник са върнали същата
сума и затова за ищеца е възникнал правен интерес да търси правата си по съдебен ред.
В законния срок писмен отговор на исковата молба е подаден от ответника СТ. Р.
Ж.,с който същият ответник е оспорил предявения иск изцяло,поддържайки твърдението,че
той като физическо лице и ответното дружество „В.“ЕООД никога не са имали търговски
отношения с дружеството-ищец и не са получавали заем от същото дружество.Заявил е,че
върху представения с исковата молба договор за заем от 2010 г. липсва негов подпис и че
екземпляр от такъв договор не притежава,не е подписвал този договор,нито пък касов
ордер,удостоверяващ излизане от касата на дружеството на такава сума и получаването й от
него в брой.Ответникът-физическо лице е заявил още в отговора си,че действително познава
управителката на „С.“ЕООД-Б.Т. и е имал отношения с нея и други притежавани от нея
фирми,но не е получавал от същата сочения в исковата молба заем.Изложил е и
твърдението,че двамата с Б.Т. са осъдени за участие в престъпна група,извършвала
престъпления по чл.252,253 НК за периода 2004-2011 г.,включително Б.Т. и като
представител на дружеството-ищец.В тази връзка ответникът С.Ж. е заявил,че ако все пак е
налице посочения от ищеца договор за заем,то той е с невярно съдържание и че изявлението
в договора за получаване на сумата от 45 000 лв. от Ж. като представител на „В.“ЕООД и за
задължаването му да отговоря солидарно наред с дружеството-ответник не е вярно.
В отговора си на исковата молба,ответникът С.Ж. е изложил предположението,че
такива договори като процесния са се сключвали в горния период с цел избягване на
концентрация на парични средства у един от участвалите в престъпната група и за пред
4
финансово-контролните органи,както и с оглед на показване на приходи,разходи,произход
на средства,както и с оглед задължението за деклариране на средства в годишните данъчни
декларации.Твърди наред с това,че безвъзмездният характер на процесната сделка между
търговци доказва,че изявленията в нея на представителите на фирмите всъщност не са
верни.Освен това за период от повече от десет години след сключването на
договора,управителката на дружеството-ищец Б.Т. никога не била пращала известия на
ответника Ж.,че дължи връщане на получен заем,нито пък съобщение за предсрочна
изискуемост на такъв.Според ответника Ж.,друг аргумент за неверността на изявлениято в
процесния договор е и твърдяното предаване на пари в брой,което било неприето да се
извършва между търговци,а също и доказаното извършване от тази фирма /т.е. от
дружеството-ищец/ през този период на „кредитна“ дейност по занятие.Ответникът Ж.
изрично е оспорил автентичността на положения от негово име подпис в договора от
28.09.2010 г.,твърдейки че не е полагал подпис под такъв документ и заявявайки,че не
изключва възможността подписа му да е пренесен от друго място или да е налице „кражба
на подпис“.Заявил е изрично и оспорване съдържанието на документа като
невярно,развивайки доводите си,че изявленията на лицата,поставили подписи в
документа,не съответстват на обективната действителност.
От дружеството-ищец е подадена в законния срок допълнителна искова молба във
връзка с отговора на С.Ж.,в която е оспорило твърдението на същия ответник,че процесния
договор представлява безвъзмездна сделка и е изразило становището си,че се касае за
договор за заем,по силата на който едната страна е предоставила определена сума пари в
собственост на другата,а последната се е задължила да върне тази сума пари на определения
в договора падеж,с настъпването на който длъжникът е изпаднал в забава,като не е
престирал на този падеж и за настъпване на която забава не е необходима покана от
кредитора.Ищецът е заявил още в допълнителната си искова молба,че процесният договор
носи подписа на СТ. Р. Ж. и че този подпис е положен от същия в качеството му на законен
представител на дружеството-заемополучател и отделно в качеството му на физическо лице-
солидарен длъжник.Заявил е и аргумента,че същият договор съдържа в себе си
недвусмислени и категорични изявления както за предаването и получаването на процесната
заемна сума,така и за поемането на задължение за връщане на получената сума на
определения падеж и за поемането на дълга при условията на солидарност от С.Ж.,който
към момента на съставянето на договора е бил управител и едноличен собственик на
капитала на „В.“ЕООД.
От С.Ж.-в качеството му на физическо лице и на едноличен собственик на капитала
на „В.“ЕООД,е подаден отговор на допълнителната искова молба,в който същият е
заявил,че поддържа отговора на исковата молба и направените в него доказателствени
искания,а заедно с това е заявил и възражението за погасяване по давност на вземането на
„С.“ЕООД.
След насрочване на първоинстанционното дело в открито заседание,по обяснени и
посочени в самото обжалвано решение причини,първоинстанционният съд е назначил общ
5
особен представител и на двамата ответници.От същия особения представител-адв. М.С.
С.,е подаден отговор,с който иска /срещу всеки от ответниците/ е оспорен като
неоснователен и недоказан.Изложени са и конкретни съображения за неоснователност на
иска.В тази връзка е оспорена истинността на представения с исковата молба договор за
заем,като се твърди,че подписът, положен за управителя на ответното дружество и за
солидарния длъжник не принадлежи на СТ. Р. Ж.,но дори и да бъде установено, че този
подпис е автентичен,то се твърди, че същият е бил пренесен от друг
документ,алтернативно,че съдържанието на текста е било подправено.
При условията на евентуалност,особеният представител твърди че съдържанието на
процесния договор за заем не отговаря на обективната действителност, тъй като
материализираната в него воля на страните да създадат помежду си едно заемно
правоотношение, не съответства на действителната им воля. Твърди, че процесният договор
за заем е сключен с единственото намерение да се прикрие извършвана към онзи момент от
управителите на двете дружества - страни в настоящия процес, забранена от закона дейност,
а именно - банкова дейност по занятие, без наличие на изискуемите от закона разрешения и
лицензи. Посочва, че по делото са налице данни за това, че лицата Б.Т. - управител на
ищцовото дружество и С.Ж. - управител на ответника, са осъдени за участие в организирана
престъпна група, извършвала престъпления по чл. 252, 253 от НК (осъществяване на банкова
дейност без разрешение) за периода 2004 -2011г., т.е. в същия период, в който е сключен и
процесния договор. В тази връзка в отговора,подаден от особения представител на
ответниците,е направено възражение за нищожност на договора за заем от 28.09.2010г. на
осн. чл. 26, ал. 1, пр. първо - поради противоречието му със закона, тъй като целеният със
сключването му резултат е противоречащ на закона, а именно - да се прикрие системна
престъпна дейност по осъществяване на банкови сделки по занятие, за която страните по
договора нямат разрешение.В тази насока е изложено твърдението,че доказателство за
извършването на такава незаконна банкова дейност се съдържа в представената по делото
част от присъда по НОХД № 503/2015 г. на Специализиран наказателен съд-София,видно от
която управителят на ищцовото дружество-Б.Т., е осъдена за извършване по занятие на
банкови сделки, действайки като физическо лице и като представител на търговски
дружества, сред които и ищцовото дружество – „С.“ ЕООД. Със същата присъда законния
представител на ищеца-Б.Т.,била осъдена и за това, че в периода - 11.05.2004 г. -
25.10.2011 г. (в периода, в който е сключен и процесния договор за заем) е участвала в
организирана престъпна група, която се е занимавала с намирането на заематели,
предоставянето и документирането на парични заеми.
В допълнение на посоченото, твърди че представеният от ищеца договор за заем е
бил сключен с цел избягване концентрация на парични средства у един от участвалите в
престъпната група, с цел заблуждаване на финансово-контролните органи, както и с оглед
доказване на приходи, разходи и произход на средства пред последните. Ето защо, при
условията на евентуалност, прави възражение за нищожност на процесния договор и като
привиден на осн. чл. 26, ал.2, пр. последно от ЗЗД. Страните по същия били наясно, че
6
създадената със сключването му облигационна връзка между тях няма никакво правно
действие, но са имали намерение да създадат погрешна представа относно действителното
правно положение у трети лица - правораздавателните и финансово-контролни органи.
Според особения представител,в подкрепа на изложената теза за липсата на
действително намерение у договарящите страни да се обвържат от соченото облигационно
правоотношение,е и фактът, че процесният договор за заем е уговорен като безвъзмезден.
Предвид обстоятелството, че става въпрос за търговска сделка от категорията на
относителните търговски сделки, с оглед качеството на страните по същата, липсата на
уговорка за възнаградителна лихва в договора за заем противоречи на господстващия в
търговското право принцип на възмездно-еквивалентния характер на отношенията. Посочва,
че в търговското право няма безвъзмездни сделки каквато е безлихвеният заем.
На следващо място, оспорва възникването на заемно правоотношение между страните
и поради това, че сумата по договора в действителност не е била предадена на
заемополучателя.Поддържа,че се касае за реален договор, който се счита за сключен в
момента, в който на основание постигнатото между страните съгласие,заетите пари бъдат
предадени на заемателя.Оспорва верността на договора досежно посоченото в него
удостоверително изявление на сключилите го страни,че заемната сума е изплатена изцяло и
в брой на заемателя в деня на подписването на договора.Изложени са и съображения,че по
делото не са представени първични счетоводни документи, удостоверяващи извършването
на посочената стопанска операция и по- конкретно - не е представен издаден от ищеца
разходно-касов ордер, който да удостовери действителното разходване от касата на
ищцовото дружество на парични средства в посочения в процесния договор за заем
размер.Освен това е поддържан и довода,че редовно водените счетоводни книги на
търговеца могат да служат като доказателство, но те не се ползват със задължителна
доказателствена сила и вписванията в тях следва да бъдат ценени с оглед всички
доказателства по делото-чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ, в т.ч. с оглед представени по делото
първични счетоводни документи, каквито в настоящия случай липсвали.
Съгласно гореизложеното,особеният представител на ответниците е изразил
становището,че представения с исковата молба договор не може да бъде източник на права и
задължения, присъщи на заемното правоотношение по чл. 240 от ЗЗД, поради което така
заявената претенция на ищеца се явява неоснователна.Освен това,е заявил и възражение за
погасяване на вземането, предмет на иска, по давност.С оглед на всички поддържаните
доводи,в отговора,подаден от особения представител на ответниците,е поискано иска срещу
всеки от ответниците да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
С обжалваното решение иска срещу всеки от двамата ответници е приет за доказан по
основание и размер,прието е,че те носят соледирна отговорност спрямо ищеца за връщането
на процесната заемна сума,а поддържаните от тях възражения срещу иска са счетени за
неоснователни.Съответно на това двамата ответници са осъдени да заплатят солидарно на
ищеца цялата искова сума от 45 000 лв. като невърната на падежа главница по процесния
договор за заем от 28.09.2010 г.,ведно със законната лихва върху нея,считано от датата на
7
завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане.
Договора за заем от 28.09.2010 г.,на който ищецът основава исковата си претенция
срещу двамата ответници,е представен в заверено копие с исковата молба и според
съдържанието му е сключен между дружеството-ищец като заемодател,ответното дружество
„В.“ЕООД /понастоящем в ликвидация/ -като заемополучател и ответника-физическо лице
СТ. Р. Ж.-като солидарен длъжник.Последният същевременно,според отразеното в
договора,е действал при сключването му и като законен представител /управител/ на
заемополучателя „В.“ЕООД.Според чл.1-ви от договора,заемодателят „С.“ЕООД дава в заем
на „В.“ЕООД сума в размер на 45 000 лв.,като е удостоверено,че тази сума е изплатена на
заемополучателя в деня на подписването на договора и която сума заемополучателя се
задължава да върна на заемодателя в срок до 28.09.2015 г.В чл.3-ти от същия договор е
отразено,че вземането по него подлежи на принудително изпълнение по реда на съдебното
изпълнение и че с подписването на договора заемополучателят декларира,че е получил в
деня на сключване на договора цялата заемна сума в брой от заемодателя,а според чл.4-ти с
подписването на договора солидарният длъжник се задължава да отговаря по отношение на
заемодателя,както получилото заемната сума дружество-заемател „В.“ЕООД.От името на
дружеството-заемодател договора е подписан от физическото лице Б.Г.Т.-управител на
същото дружество,а от името на дружеството-заемополучател,както е отразено в
договора,същият е подписан от управителя му СТ. Р. Ж.,който същевременно е подписал
договора и като солидарен длъжник.
С оглед на заявеното от ответника Ж. и от особения му представител оспорване
автентичността на подписа на същото лице,положен в процесния договор,по
първоинстанционното дело е назначена съдебно-почеркова експретиза,чието заключение е
изготвено от вещото лице К.П.,не е оспорено от страните и настоящият съд го кредитира
като обосновано,компетентно и професионално извършено.От същото заключение с
категоричност се установява,че положеният в процесния договор от 28.09.2010 г. подпис от
името на СТ. Р. Ж. е изпълнен от него и не е налице „кражба на подпис и пренос на подпис“
от друг документ върху изследвания договор за заем.Предвид изложеното се налага
несъмнения извод,че оспорения подпис на СТ. Р. Ж.,положен от него в договора като
управител на дружеството-заемополучател и като физическо лице-солидарен длъжник,е
автентичен и съответно на това заявеното оспорване автентичността на документа е
неоснователно.Наред с това,по делото няма данни и не се установява да е извършено
подправяне текста на договора,а само в такъв случай представения частен диспозитивен
документ би бил документ с невярно съдържание.Предвид изложеното процесния договор
следва да бъде считан за истински и автентичен документ,подписан от лицата,сочени като
автори на фигуриращите там подписи и отразяващ обективираните в съдържанието му
волеизявления на тези лица.
На следващо място,чрез особения им представител-адв. С.,и двамата ответници са
заявили възражения за нищожност на процесния договор за заем.Твърдят на първо място,че
договора е нищожен на основание чл.26,ал.1,предложение първо от ЗЗД,тъй като целеният
8
със сключването му резултат е противоречащ на закона, а именно - да се прикрие системна
престъпна дейност по осъществяване на банкови сделки по занятие, за която страните по
договора нямат изискуемите от закона разрешения и лицензи.В тази връзка се твърди,че
лицата Б.Т. - управител на ищцовото дружество-заемодател и С.Ж. - управител на ответното
дружество-заемополучател, са осъдени за участие в организирана престъпна група,
извършвала престъпления по чл. 252, 253 от НК (осъществяване на банкова дейност без
разрешение) за периода 2004 -2011г., т.е. в същия период, в който е сключен и процесния
договор.Доказателство за извършването на такава незаконна банкова дейност се съдържало
в присъдата,постановена по НОХД № 503/2015 г. на Специализиран наказателен съд-
София,от която било видно,че управителят на ищцовото дружество-Б.Т., е осъдена за
извършване по занятие на банкови сделки, действайки като физическо лице и като
представител на търговски дружества, сред които и ищцовото дружество – „С.“ ЕООД. Със
същата присъда законния представител на ищеца-Б.Т.,била осъдена и за това, че в периода -
11.05.2004 г. - 25.10.2011г. (в периода, в който е сключен и процесния договор за заем) е
участвала в организирана престъпна група, която се е занимавала с намирането на заематели,
предоставянето и документирането на парични заеми.
По първоинстанционното дело,с подадения от ответника С.Ж. отговор на ИМ,е
представена само част /страници 128 и 129/ от акта,коментиран в отговора на особения
представител като „присъда“,постановена по НОХД №503/2015 г. на Специализиран
наказателен съд-София.Пълното съдържание на този акт е изискан служебно от настоящия
съд /по искане на жалбоподателите/ и е приет като доказателство по настоящото въззивно
дело.Така става ясно,че същия акт представлява одобрено от съда споразумение по чл.384
от НПК,обективирано в протокол от публично заседение,проведено на 16.10.2018 г. по
НОХД №503/2015 г. по описа на Специализиран наказателен съд-София,5-ти състав.И се
установява от същото споразумение,че с една част от него настоящият ответник СТ. Р. Ж.
действително е признат за виновен в това,че в периода от 29.11.2005 г. до 25.10.2011 г. е
участвал в организирана престъпна група,извършвала престъпления по чл.252 и чл.253 от
НК,т.е. престъпления,изразяващи се в извършване по занятие на банкови сделки без
разрешение на БНБ и в извършване на сделки с придобитите доходи и имущество от
извършваните по занятие банкови сделки без разрешение на БНБ.Наред с това,с посоченото
споразумение Б.Г.Т. също е призната за виновна в участието в престъпна група,извършвала
такива престъпления в периода 14.04.2004 г.-25.10.2011 г.,и в частност е призната за виновна
за това,че в периода 14.04.2004 г.-25.10.2011 г. като съизвършител с други лица,действайки
като физическо лице и като представител на различни търговски дружества,включително и
на дружеството-ищец „С.“ЕООД с ЕИК ***,е предоставяла без изискващото се от закона
разрешение парични кредити на физически лица и търговски дружества срещу задължение
да бъдат върнати получените в заем суми,ведно с лихва и неустойка при забава.Процесният
договор за заем от 28.09.2010 г. обаче не е упоменат никъде в посоченото споразумение и
обобщено казано-по делото няма никакви данни същият договор да е сключен с цел
прикриване на престъпната дейност по осъществяване на банкови сделки по занятие без
изискуемите се от закона разрешения и лицензи,както твърдят ответниците и на което
9
твърдение се основава възражението им,че договора е нищожен като сключен в
противоречие със закона.Самият установен по делото факт,че физическите лица,имали
качеството на управители на дружествата-заемодател и заемополучател към момента на
сключването на договора,са извършвали горната престъпна дейност в период,в който попада
и сключването на процесния договор,не доказва твърдението,че с именно този договор се
цели прикриването на тази неразрешена от закона дейност.За последното по делото липсват
каквито и да било доказателства,поради което настоящият съд счита за неоснователно
поддържаното от ответниците възражение за нищожност на договора на основание
чл.26,ал.1,предложение първо от ЗЗД.
Освен горното възражение за нищожност,при условие на евентуалност,ответниците-
настоящи жалбоподатели поддържат и възражението,че процесния договор е нищожен като
привиден на основание чл.26,ал.2,предложение последно от ЗЗД,тъй като бил сключен с цел
избягване концентрация на парични средства у един от участвалите в престъпната
група,както и с цел заблуждаване на финансово-контролните органи,а и с оглед доказване
на приходи,разходи и произход на средства пред последните.Поддържат в тази връзка,че
страните по договора са били наясно, че създадената със сключването му облигационна
връзка между тях няма никакво правно действие, но са имали намерение да създадат
погрешна представа относно действителното правно положение у трети лица -
правораздавателните и финансово-контролни органи.Или,казано с други думи,ответниците
се позовават на нищожност на процесния договор като абсолютно симулативен.Така
твърдяната симулация обаче също остава недоказана в производството по конкретното
дело.За да се приеме,че е налице симулация е необходимо по безспорен начин да се
установи,че страните по договора не са имали воля да бъдат обвързани от него,а са го
сключили само,за да създадат привидни правни последици,че те не са имали воля да бъдат
обвързани от него,а са го сключили само,за да създадат привидни правни
последици,настъпването на които не са желаели,а и са се съгласили,че няма да си дължат
посочените в договора престации,т.е. че няма да си дължат нищо /при абсолютната
симулация/ или че ще си дължат друго-при относителната симулация.В тежест на
страната,която претендира,че сделката е привидна,е да докаже симулацията,а в случая
ответниците не доказват твърдяната привидност на процесния договор.Според тях,факта,че
процесния договор за заем е уговорен като безвъзмезден,т.е. че в него не е уговорено
заплащането на възнаградителна лихва от заемополучателя в полза на заемателя,е сигурен
знак за симулативността на договора,още повече,че договора е сключен между търговци и
уговарянето му като безвъзмезден противоречало на принципа на търговското право за
възмездно-еквивалентен характер на отношенията.Тези аргументи са
неоснователни.Поначало договорът за паричен заем,какъвто е и процесния,е безвъзмезден-
подлежи на връщане толкова,колкото е дадено и уговарянето на определено възнаграждение
/лихва/ за предоставения заем е само законово предвидена възможност за страните по
договора,не и тяхно безусловно задължение,дори и когато страните по сделката са търговци
и от тази гледна точка да се предполага /но не и изисква/ уговарянето на лихва.Предвид
10
изложеното,от факта,че в случая липсва уговорка за възнаградителна лихва в процесния
договор,изобщо не може да се извлича извод за симулативност на договора и на
съдържащите се в него уговорки по заемното правоотношение,а както вече се посочи-по
делото липсват други доказателства,от които да се извлече извод за твърдяната от
ответниците-жалбоподатели привидност на договора.Затова и възражението им за
нищожност на процесния договор като абсолютно симулативен е неоснователно.
В обобщение,въззивният съд приема,че процесния договор е валиден и не страда от
сочените от ответниците-жалбоподатели пороци.За да се приеме обаче,че договора е
породил произтичащите от него правни последици,следва да е доказано реалното предаване
на заемната сума от заемателя на заемополучателя,тъй като заемният договор поначало е
реален договор и за сключването му се изисква освен постигнато между страните
съгласие,но още и реалното предаване на заемателя на предоставената му в заем сума.В този
контекст ответниците поддържат възражението /поддържано и във въззивната жалба/,че не е
установено по безспорен начин сумата по договора в действителност да е била предадена на
заемателя.И това възражение е неоснователно.В самия договор се съдържа удостоверително
изявление на подписалите го страни,че заемната сума в размер на 45 000 лв. е изплатена на
заемополучателя в деня на подписването на договора.Съдържа се и декларация на
заемополучателя,че в деня на подписването на договора е получил цялата заемна сума в
брой от заемодателя.С други думи,заемателят чрез законния си представител е удостоверил
и потвърдил получаването на заемната сума в деня на подписването на договора и това
удостоверяване играе ролята на разписка за получаването на сумата.По делото ответникът
С.Ж. е оспорил получаването на същата сума,но при положение,че сам с подписа си /чиято
автентичност бе потвърдена/ е удостоверил факта на получаване на сумата,то в негова
тежест е да опровергае същия факт,а той не ангажира доказателства,водещи до извод за
оборване на удостоверения в договора факт на получаване на сумата.Напротив,в подкрепа
на извода за извършеното реално предаване на сумата е факта,които се установява от
неоспореното заключение на в.л. М.Г.,че в счетоводния регистър на сметка 501 /каса в лева/
при дружеството-ищец,сумата от 45 000 лв. е отразена като изплатена на „В.“ЕООД от
касата на „С.“ЕООД на 28.09.2010 г.Самият договор за заем е осчетоводен в счетоводството
по последното дружество и е наличен в счетоводните му регистри и годишните финансови
отчети към 31.12.2010 г.Наред с това,същото вещо лице,изготвило заключението на
назначената по първоинстанционното дело съдебно-икономическа експертиза,е
установило,че съгласно обявения годишен финансов отчет за 2010 г. на „В.“ЕООД /т.е. на
заемателя/,в паричния поток за същата година,в раздел В /Парични потоци от финансова
дейност/,т.3 /Парични потоци свързани с получени или предоставени заеми/,колона 1
/Постъпления за текущия период/,дружеството през 2010 г. е получило паричен заем в
размер на 45 000 лв.В резултат на тези констатации вещото лице е дало заключение,че
ответното дружество „В.“ЕООД през 2010 г. е получило паричен заем в размер на 45 000
лв.В съдебно заседание на 08.11.2021 г. вещото лице е потвърдило,че сумата по договора за
заем е била изплатена от касата на ищцовото дружество.Всички тези обстоятелства не само
не опровергават,но и затвърждават удостоверения в самия договор факт на реалното
11
получаване от заемателя на предоставената му в заем сума от 45 000 лв.Предвид изложеното
твърдението на ответника Ж.,че не е получил реално заемната сума съдът намира за
неоснователно.
Предвид всички изложени по-горе съображения,въззивният съд счита за правилен
крайния извод на първоинстанционния съд,че предявения срещу двамата ответници иск е
основателен.Доказва се сключването на един валиден и породил своето правно действие
договор за заем от 28.09.2010 г.,с което дружеството-ищец е предоставило на ответното
дружество паричен заем в размер на 45 000 лв.,а последното дружество е поело
задължението да върне заемната сума в срок до 28.09.2015 г.Заедно с него ответникът-
физическо лице С.Ж. се е задължил да отговаря солидарно по отношение на
заемодателя,както получилото заемната сума дружество-заемател „В.“ЕООД.Настъпил е
падежа за връщането на заема,но по делото не са ангажирани доказателства заемната сума да
е върната на заемодателя,дори и в частичен размер.Следователно двамата ответници
подлежат на осъждане солидарно да заплатят на ищеца-заемодател цялата претендирана
искова сума от 45 000 лв.,ведно с търсената законна лихва върху нея,считано от датата на
завеждане на исковата молба /23.09.2020 г./ до окончателното плащане.
Крайната преценка относно уважаване на иска е зависима и от заявеното от
ответниците възражение за погасяване на претенцията по давност.То е прието от
първоинстанционния съд за неоснователно и настоящата инстанция споделя този извод.За
претендираното от ищеца вземане е приложима общата петгодишна погасителна давност по
чл.110 от ЗЗД,като погасителния давностен срок,съгласно разпоредбата на чл.114,ал.1 от
ЗЗД,започва да тече от деня,в който вземането е станало изискуемо.В случая търсеното от
ищеца вземане,основано на процесния договор за заем,е станало изискуемо от деня,следващ
датата на настъпване на падежа за връщане на заемната сума,т.е. от датата 29.09.2015
г.Съответно на това,приложимия петгодишен давностен срок изтича на датата 29.09.2020
г.,а исковата молба е подадена пред съда на 23.09.2020 г.-очевидно преди да изтече
давностния срок.Затова е възражението на ответниците за погасяване на претенцията по
давност е неоснователно.
Вследствие на всичко изложено по-горе въззивният съд счита за неоснователна
разгледаната въззивна жалба,а обжалваното с нея първоинстанционно решение намира за
правилно и като такова същото следва да се потвърди изцяло,включително и в частта за
разноските,присъдени в полза на ищеца съобразно изхода от спора пред първата инстанция
и представените доказателства за извършването им.
С разпореждане от 18.02.2022 г.,постановено по настоящото дело,дружеството
„С.“ЕООД е задължено в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на
Апелативен съд-Пловдив сумата от 1880 лв. за възнаграждение на особения представител на
ответниците /респ. жалбоподатели пред въззивната инстанция/-адв. М.С..Това задължение
не е изпълнено в срок,не е изпълнено и до настоящия момент,поради което посоченото
дружество следва да бъде осъдено с настоящото решение да заплати горната сума по сметка
на Апелативен съд-Пловдив.
12
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция,въззиваемото дружество има
право на разноски за производството пред същата инстанция и е направило искане за
присъждането им,но не е представило доказателства за извършването на такива
разноски.Затова и искането му за разноски не може да бъде удовлетворено.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №260353 от 08.12.2021 г.,постановено по т.д.
№1227/2020 г. по описа на Окръжен съд-С.З..
ОСЪЖДА „С.“ЕООД-гр.С.З. с ЕИК ***,да заплати по сметка на Апелативен съд-
Пловдив сумата от 1880 лв. /хиляда осемстотин и осемдесет лева/ за възнаграждение на
особения представител на ответниците-адв. М.С. С. за производството пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13