№ 13751
гр. София, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20221110158213 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и сл.
Образувано по искова молба на Ц. Т. П. с ЕГН **********, настоящ адрес .,
съдебен адрес . (ищца). Ищцата твърди, че на 05. 04. 2021 г. е сключила с ответника
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1004625, по силата на който е
получила парична сума в размер на 4 000 лева и е поела задължението да я върне на
ответника, като му заплати и възнаградителна лихва в размер на 1 400 лева.
Плащането на главницата и възнаградителната лихва в размер на общо 5 400 лева
страните разсрочили на 18 вноски. Наред с това обаче ищцата поела и задължението
да сключи договор за гаранция с третото лице „.“ за обезпечаването на задълженията й
към ответника. По договора за гаранция ищцата поела задължението да заплати
възнаграждение в размер на 3 960 лева. Излага подробни доводи за нищожността на
договора за потребителски кредит, изтъквайки, че в него не бил посочен приложимият
лихвен процент, подробно посочване и индивидуализиране на условията за
издължаване на кредита, липса на посочване на годишния процент на разходите и
методиката за неговото изчисляване, че при изчисляването на годишния процент на
разходите по договора за потребителски кредит не е било отчетено като разход
възнаграждението по договора за гаранция, че при правилното изчисляване на
годишния процент на разходите той превишава нормативно определения максимум по
чл. 19, ал. 4 ЗПК, че липсата на посочване на действителния годишен процент на
разходите съставлява заблуждаваща търговска практика. Излага евентуални доводи за
частична недействителност само на уговорката по чл. 5 от договора за предоставяне на
потребителски кредит, която атакува като противоречаща на добрите нрави поради
нееквивалентност на престациите и неравноправна. Позовава се на практика на
националните съдилища и на Съда на Европейския съюз. Иска от съда да установи
нищожността на договор № 1004625 от 05. 04. 2021 г. за предоставяне на
потребителски кредит, а евентуално да установи нищожността на уговорката по чл. 5
1
от него. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК (меродавна е датата на товарителницата „взета на
06. 03. 2024 г.“) е постъпил отговор на искова молба, депозиран от ответника ,,.”
ЕООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление .. С отговора на исковата молба
ответникът заявява, че поради сериозно неизпълнение от страна на „Д.К.Д“ кредитът е
бил продаден на 05. 11. 2023 г. на „Most Finance“. Моли съда да приеме, че „.“ ЕООД
не е надлежна страна по делото и да отхвърли иска като неоснователен. Претендира
разноски.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съдът направи следните правни и фактически изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител и отговаря на формалните изисквания на чл. 127 и чл. 128
ГПК, поради което е редовна. Във връзка с допустимостта на предявените искове и с
оглед на твърденията на ответника, че той не е надлежна страна по делото поради
твърдяна цесия, първостепенният съд намира следното. Настоящият съдебен състав
формално разграничава въпроса за процесуалноправната легитимация от този за
пасивната материалноправната легитимация. Процесуалноправната легитимация на
ответника като надлежна страна по делото е обусловена от фактическите твърдения,
въведени от ищеца с исковата молба. С други думи, достатъчно е ищецът да твърди, че
ответникът нарушава негово материално право, за да е налице процесуалноправната
легитимация на ответника. Предвид предмета на разглеждане на настоящото дело това
означава, че фактическите твърдения на ищцата, че е сключила с ответника договор за
потребителски кредит, който е нищожен, са достатъчни за да обусловят неговата
пасивна процесуалноправна легитимация по предявените искове за прогласяване на
нищожността на договора (евентуално – съответната негова клауза). Въпросът дали
ответникът продължава да е носител на предполагаемите права, произтичащи от
договора за потребителски кредит, и дали този договор за потребителски кредит
наистина е валиден или е нищожен, е свързан с материалноправната легитимация на
ответника. В сходен смисъл е съдебната практика, която настоящият съдебен състав
споделя – решение № 61 от 13.06.2014 г. на ВКС по гр. дело № 3306/2013 г., IV г. о.
Поради изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че ответникът е
надлежна страна в процеса и че предявените искове са процесуално допустими.
Във връзка с основателността на предявените искове първостепенният съд
приема следното. Предмет на делото са два обективно съединени установителни иска
с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за
прогласяването на нищожността на договор № 1004625 от 05. 04. 2021 г. за
предоставяне на потребителски кредит (главен иск), съответно за прогласяването на
нищожността на уговорката на чл. 5 от същия договор (евентуален иск). В тежест на е
да установи при условията на пълно и главно доказване твърдените пороци,
обуславящи нищожността на договор № 1004625 от 05. 04. 2021 г. за предоставяне на
потребителски кредит или на клаузата на чл. 5 от него. В тежест на ответника е да
установи при условията на пълно и главно доказване валидното сключване на договор
№ 1004625 от 05. 04. 2021 г. за предоставяне на потребителски кредит, че клаузата на
чл. 5 от договор № 1004625 от 05. 04. 2021 г. за предоставяне на потребителски кредит
е била индивидуално уговорена, че е прехвърлил (цедирал) вземанията си по този
договор на кредит, както и че е съобщил на ищцата за прехвърлянето (цесията) преди
предявяването на иска.
Страните не спорят, че на 05. 04. 2021 г. сключили договор за потребителски
2
кредит № 1004625, по силата на който ответникът предоставил в заем на ищцата
парична сума в размер на 4 000 лева, а ищцата поела задължението да му я върне и да
му заплати възнаградителна лихва в размер на общо 1 400 лева на осемнадесет вноски.
Страните по договора уговорили и задължение в тежест на кредитополучателя да
предостави обезпечение под формата на поръчителство. Личен гарант можел да бъде
посочено от ищцата физическо лице, което обаче трябвало да получи одобрението на
ответника. Ако ищцата не посочела гарант – физическо лице, то тя следвало получи
персонално обезпечение от одобрено от ответника юридическо лице. Така ищцата
сключила с третото лице „.“ p. l. c. (чуждестранен търговец) договор за гаранция
(поръчителство), по силата на който третото лице поело задължението да
поръчителствува за задълженията на ищцата по договора за потребителски кредит
пред ответника, а тя поела задължението да му заплати възнаграждение в размер на
3 960 лева, изпълнението на което задължение страните разсрочили успоредно на
вноските по потребителския кредит (т. 1. 6 от договора за гаранция/поръчителство) –
осемнадесет ежемесечни вноски.
При тези данни първостепенният съд намира от правна страна следното. За да е
налице поръчителство по начало не се изисква да бъде сключван договор между
длъжника и поръчителя, в какъвто смисъл е последователната съдебна практика
(решение № 351 от 12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V г. о.; решение №
1022 от 28. 06. 1999 г. на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о). Регресните вземания
на изпълнилия чуждите задължения поръчител възникват срещу длъжника по силата
на закона. Преди изпълнението на тези задължения от поръчителя в класическия
случай между поръчителя и длъжника не съществува правна обвързаност (решение №
74 от 01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС). Възнаграждението по
формално юридически ненужния договор за гаранция (поръчителство) между „.“ p. l.
c. и ищцата и по-точно породеното от него задължение за заплащане на
възнаграждение за поръчителствуване е било сигурен разход по договора за
потребителски кредит. Това се установява косвено от уговорката, според която
поръчителството трябва да бъде учредено да бъде сключен с конкретно лице, одобрено
от ответника, както и от разсрочването на възнаграждението по формално юридически
ненужния договор за гаранция (поръчителство) успоредно на вноските по договора за
потребителски кредит. Затова страните по договора за потребителски кредит добре
са предвиждали съответния разход. По този начин на практика кредитодателят цели да
създаде едно само привидно персонално обезпечение, а по същество да оскъпи
потребителския кредит с допълнителни разходи, които да не бъдат отчетени при
изчисляването на годишния процент на разходите. Казано иначе, с няколко правни
сделки, всяка от които сама по себе си формално законосъобразна, „.“ ЕООД е целяло
да постигне една забранена от закона цел, а именно да постигне годишен процент на
разходите, надхвърлящ нормативноустановения праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК и различен
от формално посочения в договора за паричен заем. Този разход по кредита е следвало
също да бъде включен от страните при изчисляването на годишния процент на
разходите по договора за паричен заем, в какъвто смисъл е съдебната практика на
въззивния съд, която настоящият съдебен състав напълно споделя (определение №
12852, постановено на 26. 10. 2023 г. от Софийския градски съд, III-Б въззивен състав,
по в. ч. гр. дело № 20231100510598 по описа му за 2023 г.). Поради заобикалянето на
императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да бъде признат за нищожен.
За пълнота и във връзка с въпроса за материалноправната легитимация на
3
ответника по предявения иск тук трябва да бъде отбелязано и следното. Във връзка с
твърдяната от ответника цесия по делото бяха представени само две доказателства –
разпечатка от информационната система на ответника и „удостоверение“, издаден от
служител на ответника, чието име не е посочено, според което „кредит с № 1004625 е
продаден на фирма за събиране на просрочени вземания“. Ала тези твърде оскъдни
фактически данни, произлизащи от самия ответник, не са достатъчни, за да установят
при условията на пълно и главно доказване сключването на твърдения от него договор
за прехвърляне на вземания (цесия). А дори и да можеше да се приеме въз основа на
тях, че ответникът е сключил такъв договор, доказателства за съобщаването на
цесията не бяха представени. Затова и първостепенният съд намира, че следва да
приложи спрямо ответника неблагоприятните последици на тежестта на доказването и
да приеме за установено в рамките на настоящото дело и между страните по него, че
ответникът не е сключвал договор за прехвърляне на вземанията си по нищожния
договор за потребителски кредит № 1004625 от 05. 04. 2021 г. Затова съдът приема, че
ответникът е материално легитимиран по предявения иск за нищожност на договора.
Поради основателността на главния иск не се сбъдва вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане и произнасяне по евентуалния иск.
Разноски. При този изход на делото съдът трябва да присъди сторените
разноски в полза на ищцата. Те се свеждат до държавната такса в размер на 160 лева.
Адвокат Д. М. е оказвал безвъзмездна правна помощ в полза на ищцата на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (л. 34), поради което ответникът трябва да
бъде осъден да му заплати адвокатско възнаграждение в минимален размер, който
съгласно действалата към момента на сключването на договора за правна защита и
съдействие редакция на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е в размер на 600 лева. Според разбирането на
настоящия съдебен състав при безвъзмездна правна помощ не следва да бъде
присъждано адвокатско възнаграждение с ДДС, макар и да има данни, че адвокатът е
регистриран по ЗДДС.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите в отношенията между ищцата Ц. Т. П. с ЕГН **********,
настоящ адрес ., и ответното дружество ,,.” ЕООД с ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., че договор за потребителски кредит № 1004625 от 05. 04. 2021 г. е
нищожен.
ОСЪЖДА ответника ,,.” ЕООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да
заплати в полза на ищцата Ц. Т. П. с ЕГН **********, настоящ адрес ., сумата 160
лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата ответника ,,.”
ЕООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати в полза на адвокат Д. В.
М., член на Пловдивската адвокатска колегия, адрес ., сумата 600 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за безвъзмездна правна помощ в
4
първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5