№ 709
гр. София, 15.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Ц.Р.Ц
при участието на секретаря М.Т.С
като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Гражданско дело № 20231110135188 по
описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Н. М. У., срещу
„А.Т.Е.Г“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни
искове, както следва: иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 2 от Приложение № 4
към Договор за потребителски кредит № ......, предвиждаща заплащане на такса за
разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване в размер на 99,84 лева, както и
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за
потребителски кредит №......, предвиждаща неустойка при неосигуряване и
непредставяне в срок на обезпечение по кредита (банкова гаранция в размер на 7
378,08 лева или поръчителство на две физически лица) в размер на 8 029,92 лева.
В исковата молба се твърди, че страните влезли в облигационни отношения на
31.12.2022 г., подписвайки процесния договор за потребителски кредит №...... за
сумата в размер на 5000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 39,01 %,
годишен процент на разходите /ГПР/ - 49 %. Съгласно договора за заем, същият следва
да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на съглашението, с банкова
гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят на
изрично разписани в договора условия. При неизпълнение на това задължение,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 8029,92 лева, като начислената
неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита,
съобразно уговорения погасителен план. Ищецът твърди, че изцяло е усвоен заемният
1
ресурс, но не дължи заплащане на оспорената неустойка. Навежда, че преценката за
обоснования размер на неустойката следва да се извършва с оглед претърпените вреди
от неизпълнението и при спазване на критериите, заложени с ТР № 1 от 2009 г. на
ОСТК на ВКС. Сочи, че процесната неустойка е загубила присъщите си
обезщетителна и обезпечителна функции. Освен това било предвидено неустойката да
се кумулира към погасителните вноски като по този начин се стига до скрито
оскъпяване на кредита и се създават единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противовес на
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. На
следващо място относно възнаграждението за разглеждане и оценка на заявката за
кредит, важи изцяло нормата на чл. 146, ал. 1, вр. ал. 2 от ЗЗП, тъй като
споразумението има общ, типов характер и не е индивидуално съставено. На последно
място излага твърдения, че недействителността на атакуваната клауза се обуславя и от
предпоставките на чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, доколкото
посочените действия, за които се претендира заплащането на таксата били дейстия по
усвояването и управлението на кредита. Ето защо моли съда да постанови решение, с
което да уважи исковете.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество. В отговора
ответникът възразява срещу всички твърдения за нищожност, изложени в
иницииращата производството искова молба твърдения и оспорвания по отношение
действителността на клаузите на процесния договор за кредит, регламентиращи
условия във връзка с предоставените на кредитополучателя допълнителни услуги.
Позовава се на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Не се съгласява с наведеното
твърдение относно действителността на неусточната клауза, като счита, че същата в
настоящия случай е за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази
клауза са акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката. Развива
пространни доводи по отношение на разпоредбата на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, като
цитира и съдебна практика. Оспорва съществуването на задължение за потребителя да
заплати такса в размер на 60 лева за „преференциално обслужване“. Обяснява, че
сумата в размер на 99,84 лева, посочена в искова молба, съответства на сума,
предвидена за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване. С оглед
изложените доводи заключава, че процесният договор е изцяло действителен и са
спазени всички законови условия. Ето защо моли съда да постанови решение, с което
да отхвърли исковете на ищеца. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски, в
това число и за адвокатското възнаграждение.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът депозира и насрещна искова молба
срещу първоначалния ищец Н. М. У., с която предявява обективно кумулативно
съединени осъдителни искове, както следва: иск с правно основание чл. 9, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК), вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
2
за осъждане на ответника У. да заплати на ищеца сумата в размер на 1 225,13 лева,
представляваща главница по вноски от № 1 до № 8 по Договор за потребителски
кредит № ...... от 31.12.2022 г.; иск с правно основание чл. 9, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника У. да заплати на ищеца сумата в размер на 3 737,40 лева,
представляваща предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит
№ ...... от 31.12.2022 г., както и иск с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал.
2 от ЗЗД за осъждане на ответника У. да заплати на ищеца сумата в размер на 1 000,95
лева, представляваща възнаградителна лихва по договора за периода от 01.03.2023 г.
до 31.08.2023 г.
В насрещната искова молба се признава, че между страните действително е бил
сключен процесният договор за кредит с посочените в исковата молба параметри.
Излагат се съображения за начина на сключване на договора. Ищецът по насрещния
иск сочи, че ищецът е извършил две плащания по договора за кредит – на 28.02.2023 г.
сумата в размер на 100 лева, и на 31.03.2023 г. - сумата в размер на 100 лева. С
посочените плащания били погасени следните вземания на кредитора – главница в
размер на 37,47 лева и лихва в размер на 162,53 лева. Към подаването на насрещната
искова молба нямало други платени суми от кредитополучателя, като изискуеми били
погасителните вноски от 1-ва до 8-ма по процесния договор. Падежиралата главница
била в размер на 1225,13 лева, а падежиралата лихва – 1000,95 лева. Съгласно чл. 12,
б. „а“ от процесния договор в случай на неизпълнение на задължения от страна на
кредитополучателя към кредитора, последният има право да обяви задълженията на
кредитополучателя за предсрочно изискуеми. Прави изявление за обявяване
задълженията на кредитополучателя за предсрочно изискуеми. По изложените
съображения моли съда да уважи предявените насрещни искове. Претендира разноски.
В подадения отговор на насрещната искова молба от Н. У., първоначалния ищец и
настоящ ответник по насрещната претенция излага, че насрещните искове са
неоснователни и недоказани в претендирания размер. Сочи, че договорът за кредит е
нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен в
противовес на законоустановени правила, разписани в ЗПК, в това число чл. 11, т. 9 и
т. 10 от ЗПК, във вр. С чл. 22 от ЗПК. Обяснява, че е налице заобикаляне на
установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК императив. Моли за отхвърляне претенциите на
ищеца по насрещния иск, като в условията на евентуалност предявява възражение за
прихващане с посочените в отговора на насрещната искова молба суми - получени в
периода от 31.12.2022 г. до 06.12.2023 г. без правно основание от ищеца и въз основа
на нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 1124,34 лева,
неустойка в размер на 2553,20 лева и такса за преференциално обслужване в размер на
60 лева, включени във всяка една от погасителните вноски в общ размер на 3737,54
лева.
3
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 и предл. 1 ЗЗД за
прогласяване съответно нищожността на клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към
Договор за потребителски кредит № ...... и на клаузата на чл. 2 от Приложение №4 към
Договора за потребителски кредит:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски
кредит № ......, предвиждаща неустойка при неосигуряване и непредставяне в срок на
обезпечение по кредита в тежест на ищеца е да докаже, че клаузата е нищожна на
посоченото основание, а именно – поради противоречие с добрите нрави.
Между страните е безспорно, а и представения като доказателство по делото
договор за потребителски кредит №...... се установява, че на 31.12.2022 г. между
ищеца, в качеството му на кредитополучател, и ответника в качеството му на
кредитодател, е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
ответникът се задължил да предостави на ищеца кредит в размер на 5000 лева.
Ищецът се задължил да върне кредита на 24 погасителни вноски – до 31.12.2024 г.,
заедно с възнаградителна лихва в размер на 2278,42 лева или 39,01% годишна лихва.
Размерът на годишния процент на разходите е посочен като 49%.
Безспорно е и се установява от представеното Приложение №5 към договора за
потребителски кредит се установява, че кредитополучателят се задължил да обезпечи
кредита чрез предоставянето на банкова гаранция за сумата в размер на 7378,08 лева
или да осигури поръчителството на две физически лица. В чл. 2 и чл. 3 от Приложение
№5 са посочени изискванията, на които следва да отговарят съответно поръчителите и
банковата гаранция. В чл. 4 от приложение №5 е уговорено, че случай че
кредитополучателят не осигури и не предостави в срок обезпечение по кредита или
действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, за
който не е предоставил обезпечение. Посочено е, че размерът на неустойката е
индивидуално определен и е в размер на 10,98 лева на ден, като неустойката на ден не
трябва да надвишава 1% от главницата по кредита.
Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно който общо
дължимата сума от потребителя с включена неустойка за непредоставяне на
обезпечение е в размер на 15408,18 лева, от които – 5000 лева главница, 2278,42 лева –
възнаградителна лихва, 99,94 лева – такса и 8029,92 лева – неустойка за
непредоставяне на обезпечение.
Съдът намира, че предвидената в чл. 4 от Приложение №5 към договора клауза за
4
неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави по следните съображения:
Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, нищожна поради противоречие с добрите нрави е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи,
вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира
заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и
отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която
преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър
или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за
кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване
на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити, се прехвърля по
недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да
провери платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като това стане факт да отпусне кредита.
Към това следва да се добави и съображението, че така уговорената неустойка
излиза извън присъщите й обезпечителни и компенсаторни функции, тъй като
предвижда необходимост от изплащане на обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение, от което неизпълнение (на самото задължение за осигуряване на
обезпечение) не произтичат каквито и да било вреди. По този начин тази неустойка се
превръща в инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за
длъжника възниква задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не
може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална
неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този
риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши
съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при достатъчно да
гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически се
5
създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което
противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-
потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от
задължението. С включването на посочената неустойка като част от погасителната
вноска по кредита се цели да се увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.
По изложените съображения, клаузата на чл. 4 от Приложение №5 към договора
за потребителски кредит се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави,
поради което предявеният иск следва да бъде уважен.
На следващо място, съгласно чл. 2 от приложение №4 към договора за
потребителски кредит кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя такса в
размер на 99,84 лева за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит
и представената на клиента преддоговорна информация, подготовка на договора за
кредит и допълнителните приложения към него, оценка на кредитоспособността и
финансовите възможности на клиента и проверка на вероятността за погасяване на
кредита.
Действително в чл. 10а ЗПК законодателят е допуснал събирането на такси за
покриване на административни разходи при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, но различни от основната услуга по усвояване и
управление на кредита. Целта на таксите и комисионните по смисъла на цитираната
разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне
на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Допълнителни са тези услуги, които са
извън основната престация на заемодателя. Макар законодателят да не е предвидил
съдържанието на действията по усвояване и управление на кредита по чл. 10а от ЗПК,
съдът счита, че тези действия включват типичните и присъщи такива за дейността по
предоставяне на кредита, както и тези по управлението му. Разпоредбата на чл. 10а от
ЗПК ограничава възможността в тежест на потребителя да бъдат възлагани такси за
такива действия, които кредитодателят е длъжен да извърши преди и по време на
сключването на договора за кредит. Самите действия по усвояване на кредита са
свързани с получаване на сумата от кредитодателя, но и с действията на кредитодателя
по предоставянето й, както и с неговите задължения преди и при сключване на
договора – за преценка на кредитоспособността, за предоставяне на задължителната
предварителна информация.
В случая уговорената такса за разглеждане на заявката за кредит, представената
6
на клиента преддоговорна информация, подготовка на договора за кредит и
допълнителните приложения към него, оценка на кредитоспособността и финансовите
възможности на клиента представлява такса, свързана с предоставянето на кредита,
тоест с усвояването му, поради което спрямо нея се прилага установената в чл. 10а, ал.
2 от ЗПК забрана.
На следващо място, по делото липсват доказателства, от които да се направи
извод, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави
допълнителни и неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса.
По изложените съображения, клаузата на чл. 2 от приложение №4 към договора
за потребителски кредит се явява нищожна поради противоречие със закона – с
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
По искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 240, ал. 2
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
По предявените насрещни искове за осъждане на ищеца по първоначалните
искове да заплати на ответника суми за падежирала и предсрочно изискуема главница
по договора за кредит, както и за заплащането на възнаградителна лихва по договора
за кредит в тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже следните правопораждащи
факти: наличието на валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на
Договор за потребителски кредит № ...... от 31.12.2022 г., което обвързвало страните
през процесния период; обстоятелството, че ответникът усвоил договорената сума в
пълен размер; размера на непогасените задължения по процесния договор за кредит и
настъпването на тяхната изискуемост, както и че надлежно е обявил на ответника по
насрещния иск предсрочната изискуемост на задълженията по договора.
Параметрите на сключения договор за кредит бяха разгледани по-горе, поради
което същите няма да бъдат повтаряни в изложението по насрещните искове.
По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира
като компетентно и обективно изготвена. Съгласно заключението на вещото лице,
заемната сума по процесния договор за кредит е получена от ответника по банкова път
в деня на подписване на договора за заем. Вещото лице сочи, че ГПР по кредит в
размер на 49% е изчислен на базата на дължимата по договора възнаградителна лихва
и таксата по приложение №4 към Договора за кредит, както са дължими по
погасителния план към договора. Неустойката за непредоставяне на обезпечение не е
включена в изчисленията на ГПР. Размерът на ГПР по кредита след добавяне на
уговорената неустойка по договора, е в размер на 81,19%,
Към 31.12.2022 г. основният лихвен процент на БНБ е размер на 1,30%, т.е.
максималният размер на ГПР е в размер на 56,5%.
Съгласно разпоредбата на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК нищожни са
7
договорите за потребителски кредит, в които липсва посочване на годишния процент
на разходите по кредита.
Съгласно цитираната разпоредба, договорът за кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Визираната норма е в съответствие с чл. 19
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити. Съгласно чл. 4, б. "а" от
Дирекитва 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., ГПР трябва да се изчисли в
момента, в който кредитният договор е сключен. Съгласно практиката на СЕС, целта
на уредбата е потребителите да разполагат с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението, като това информиране има съществено
значение за правата на потребителя.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Неустойката, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за
предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за
главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява
неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план, обезпечава не
пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на
възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен
план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава
санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се
кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски),
което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което
противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е
включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че
не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение.
В този смисъл, претендираната неустойка е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на
кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
8
задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет
на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз по дело C-714/22,
съгласно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл,
че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
Доколкото посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е от
съществено значение, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
9
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
Както беше посочено по-горе, действителният размер на ГПР по процесния
кредит е в размер на 81,19%, за разлика от посочения в договора процент от 49%, т.е.
налице е неточно посочване на ГПР по потребителския кредит.
С оглед на гореизложеното, договора за потребителски кредит, на който се
основават претенциите на ищеца в настоящото производство, се явява недействителен
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради липса на посочване на
реалния ГПР по кредита, приравняващо се на непосочването му.
По изложените съображения, не е налице първата предпоставка за уважаване на
исковете с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, а именно – наличието на валидно договорно правоотношение, поради което
няма да бъдат разглеждани останалите предпоставки за уважаване на исковете.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Правилата, уреждащи правните последици от недействителността на договорите
за потребителски кредит са уредени в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която е
императивна по своя характер, а за приложението на императивните материално
правни норми съдът следи служебно. Съобразно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В тази
връзка, ако недействителността се установи съдът следва да осъди длъжника с
решението си да плати дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД. Ако се
приеме, че осъждането на длъжника да заплати чистата сума по получения кредит
следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.
55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен
договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла
погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване.
По делото е изслушана и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, която
съдът кредитира като компетентно и обективно изготвена. Съгласно заключението на
вещото лице, по процесния договор са извършени плащания по банкова сметка в общ
размер от 5000 лева, както следва – на 28.02.2023 г. - сумата в размер на 100 лева, на
31.03.2023 г. - сумата в размер на 100 лева, и на 31.01.2024 г. - сумата в размер на 4800
10
лева.
От гореизложеното се установява, че с извършените плащания длъжникът по
процесния договор за потребителски кредит е заплатил изцяло дължимата се главница,
поради което длъжникът – ответник по насрещния иск не дължи връщане на суми.
Доклкото съдът е възприел становище за неоснователност на насрещните искове,
не следва да се разглежда заявеното в условията на евентуалност от страна на
ответника по насрещния иск възражение за прихващане с недължимо платени суми по
договора за кредит.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът по първоначалните искове има право на
разноски за платената от него държавна такса в пълен размер 371,20 лева. Следва да
бъдат присъдени разноски за депозит за ССчЕ в размер на 370 лева.
Процесуалният представител на ищеца претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение в своя полза поради осъществена в полза на ищеца безплатна правна
помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Съобразно правната и фактическа сложност на
делото в полза на адвокат Е.И следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на
500 лева.
На ответника по първоначалните искове не се дължат разноски по
първоначалните искове с оглед уважаването им в цялост.
По насрещния иск – в случая макар исковете да се отхвърлят, ищецът по
насрещния иск има право на разноски, тъй като отхвърлянето на исковете в една част
се дължи на извършено в хода на процеса плащане и ответникът е дал повод за
завеждане на делото – арг. от чл.78, ал.2 ГПК. Не следва да бъде присъдена обаче
изцяло заплатената от ищеца по насрещния иск държавна такса в размер на 249,50
лева, а съразмерно с частта от иска, която е погасена чрез плащане, като за останалата
част – за възнаградителна лихва искът е приет за неоснователен, поради което за тази
част разноски не се дължат. В този смисъл, на ищеца по насрещния иск следва да
бъдат присъдени разноски за държавна такса в размер на 192 лева.
Ищецът по насрещния иск претендира и заплащането на адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лева. С молба, подадена от ищеца – ответник по
насрещния иск чрез адв. Иванова чрез СЕСВ на 28.10.2024 г., същият е релевирал
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна възнаграждение
за адвокат. Съдът намира така релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
основателно. Касае за дело, което е едно от масовите дела, решавани от съдилищата,
същото е с неголяма правна и фактическа сложност, поради което съдът намира, че
справедливият размер на възнаграждението, което се дължи за осъществената от
процесуалния представител на ищеца по насрещните искове правна защита по така
11
предявените насрещни искове се равнява на сумата в размер на 800 лева, което следва
да бъде уважено съразмерно за сумата в размер на 650,46 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна по предявения от Н. М. У., ЕГН: **********, с
адрес: адрес срещу „А.Т.Е.Г“ АД, ЕИК: ......... иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор
за потребителски кредит №......, предвиждаща неустойка при неосигуряване и
непредставяне в срок на обезпечение по кредита в размер на 8 029,92 лева.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна по предявения от Н. М. У., ЕГН: **********, с
адрес: адрес срещу „А.Т.Е.Г“ АД, ЕИК: ......... иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД клаузата на чл. 2 от Приложение № 4 към Договор
за потребителски кредит № ......, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане и
оценка на заявката за кандидатстване в размер на 99,84 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.Т.Е.Г“ АД, ЕИК: ......... срещу Н. М. У., ЕГН:
**********, с адрес: адрес искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК
и чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумите, както следва: 1) сумата в размер на 1225,13 лева – падежирала главница по
договора за кредит от 1-ва до 8-а вноска; 2) сумата в размер на 3737,40 лева –
предсрочно изискуема главница; 3) сумата в размер на 1000,59 лева – възнаградителна
лихва за периода 01.03.2023 г. – 31.08.2023 г.
ОСЪЖДА „А.Т.Е.Г“ АД, ЕИК: ......... да заплати на Н. М. У., ЕГН: **********, с
адрес: адрес на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 741,20 лева – разноски
в настоящото производство.
ОСЪЖДА „А.Т.Е.Г“ АД, ЕИК: ......... да заплати на адв. Е.И сумата в размер на
500 лева – адвокатско възнаграждение за осъществена в полза на Н. У. безплатна
правна помощ в настоящото производство.
ОСЪЖДА Н. М. У., ЕГН: **********, с адрес: адрес да заплати на „А.Т.Е.Г“ АД,
ЕИК: ......... на основание чл. 78, ал. 2 ГПК сумата в размер на 842,46 лева – разноски в
настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12