Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ............
гр. София, 27.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Г въззивен състав, в
публично съдебно заседание на осми март две хиляди двадесет и трета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИХАИЛ МАЛЧЕВ
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши
съдия Станчева в.гр.дело № 1832 по описа за 2021 г.
на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение
№ 20225852
от 15.10.2020 г., постановено по гр. д. № 37323 по описа за 2019 г. на СРС, ГО 124
състав, са отхвърлени искове при дадена от съда правна квалификация чл.
422, във вр. с чл. 415, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и вр. с чл.
149 от ЗЕ и във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по
отношение на С.С.А., че дължи на „Т.С.“ ЕАД, сума в общ размер на 4057,22
лева, от които 3812,55 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., 244,67 лева -
законна лихва за забава от 15.09.2015 г. до 13.07.2017 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
31.10.2016 г., до окончателното изплащане, за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 61849/2016 г. по описа на СРС, ГО
124 състав.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Недоволен от
постановеното решение останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, предвид което депозирал
въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение поради допуснати
от съда нарушения на материалния закон и на процесуалните правила.
Жалбоподателят счита, че с доклада по делото съдът не му указал да представи
доказателства за установяване качеството „потребител“ на ответника, респективно
привръзката му с имота като собственик. С оглед претенцията си, въззивникът е
заявил и доказателствено искане пред въззивния съд за допускане и приемане по
делото на писмено доказателство – договор за продажба на недвижим държавен имот
по реда на Наредбата за държавни имоти,
сключен през 24.06.1988 г. Искането до въззивния съд е да отмени обжалваното
решение, с което предявените искове са отхвърлени, същите да бъдат уважени,
като решението бъде отменено и в частта за разноските. Претендират се разноски
за въззивното производство, в това число и юрисконсултско възнаграждение.
Понастоящем
производството е останало висящо единствено срещу въззиваемия ответник Е.П.А.,
законен наследник на починалия наследодател С.С.А., и конституиран в това процесуално
качество с определение на съда от 01.04.2021 г., постановено по реда на чл. 227
от ГПК. Доколкото производството по отношение на другите двама наследници П.А.А.
/конституиран в това качество с определение на съда от 01.04.2021 г./ и Р.А.П.
/конституирана в това качество с определение на съда от 27.04.2021 г./ е
прекратено поради вписан от тяхна страна отказ от наследство в особената книга
на СРС – съответно за Р.А. от 16.07.2020 г. и за П.А. - 17.07.2020 г.
В
законоустановения срок и по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба на ищеца от страна на въззиваемия ответник Е.П.А., участващ
във въззивното производство чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител – адв. В.Р.. В отговора се застъпва становище за
неоснователност на въззивната жалба и за законосъобразни изводи, формирани от
първоинстанционния съд. Твърди се, че, макар това да му е разпределено в
доказателствена тежест, ищецът не е доказал пълно и главно, че ответницата е
потребител на топлинна енергия за процесния имот. С оглед споделената теза моли
въззивния съд да потвърди изцяло оспореното съдебно решение на СРС.
Третото
лице-помагач не е заявило становище по въззивната жалба.
Софийски
градски съд, II-Г въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е
неправилно, с оглед което въззивният съд дължи обсъждане на събраните по делото
доказателства и излагане на правни изводи във връзка с приложимото право.
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно и районният съд е разпределил
доказателствената тежест между страните по спора, като е приел, че по исковете
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ
в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по
договор за продажба между него и ответника, по силата на което е доставил
топлинна енергия в твърдяните количества и за ответника е възникнало задължение
за плащане на уговорената цена в претендирания размер. При установяване на тези
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните
вземания.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е
физическо лице – ползвател с вещно право на ползване или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за битови
нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения недвижим имот въз основа на вещно
или облигационно право на ползване и купува топлинна енергия за нуждите на
домакинството си.
С отговора на
исковата молба ответникът, чрез особен представител адв. Х.В., е заявил, че представените
от ищеца писмени доказателства не доказват твърдените от него факти, като
приложеното по делото извлечение от сметки за абонатен № 138595 не е
достатъчно, за да докаже пълно и главно претенциите на ищеца.
В хода на съдебното дирене пред
въззивната съдебна инстанция като писмено доказателство по делото е прието
удостоверение за наследници на С.С.А., починала на 22.03.2021 г., както и
съдебно удостоверение на СРС от 16.07.2020 г., удостоверяващо вписан отказ от
наследство на Р.А.П. от наследството, оставено й от наследодателя С.С.А. и съдебно
удостоверение на СРС от 17.07.2020 г., удостоверяващо вписан отказ от
наследство на П.А.А. от наследството, оставено му от наследодателя С.С.А.,
съгласно които единствен наследник по закон на ответницата А. е ответникът Е.П.А.
/преживял син/.
С нарочно
определение, постановено по реда на чл. 267 ГПК, въззивният съд се е произнесъл
по заявеното още с въззивната жалба доказателствено искане за приемане по
делото на писмено доказателство – заверен препис от договор за продажба на
недвижим имот по реда на Наредбата на държавните имоти от 24.06.1988 г., като е
уважил същото. Доколкото въззивната инстанция е отчела, че първоинстанционният
съд действително е допуснал процесуално нарушение, след като при разпределена
правилно доказателствена тежест между страните по реда на чл. 140, ал. 1 ГПК,
съдът не е изпълнил служебното си задължение да укаже на ищеца, че не сочи
доказателства за наличието на валидно облигационно правоотношение по доставяне
на топлинна енергия между страните. Същевременно, в първото съдебно заседание
процесуалният представител на дружеството – ищец е заявило доказателствено
искане в посока снабдяване с писмени доказателства за собствеността върху
процесния имот, но последното неправилно е било оставено без уважение, като за
сметка на това с акта си по същество съдът е отхвърлил претенциите на ищеца
именно на това основание.
Видно от приетото
по делото електрофографско /ксерографско/ копие на Договор за продажба на
държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 24.06.1988
г., починалата наследодателка на ответника – С.А. е придобила в собственост
заедно с П.А.А. процесния имот, находящ се в гр. София, ул. „Ат. Стратиев“, местност,
комплекс „Люлин“, представляващ апартамент № 109, на етаж 2-ри, в жилищна
сграда, блок № 031/19-24/, вход Е.
От приетите по
делото удостоверение за наследници от 22.03.2021 г. и справка НБН „Население“
става видно, че другият купувач по горепосочения договор от 24.06.1988 г. – П.А.А.,
е бил съпруг на наследодателката на ответника, но същият е починал на
19.04.2020 г., с което е оставил съпругата си С.С.А. единствен наследник на
процесния имот, а тя по-късно е оставила последния в наследство само на
въззиваемия ответник Е.А..
Така от съвкупния
анализ на посочените доказателства, съдът приема, че е налице облигационна
връзка по договор за доставка на топлинна енергия на адреса на процесния имот
между страните по делото. Ето защо основателен е доводът, съдържащ се във
въззивната жалба, че решението е неправилно, доколкото СРС е приел, че не е
доказано наличето на договор между страните, въз основа на който ищецът
претендира заплащането на предявените вземания, тъй като по делото не са
представени доказателства за собственост.
На следващо място
по делото не е спорно обстоятелството, а това се установява и от представените
писмени доказателства, че сградата, в която се намира процесният апартамент № 109
е топлоснабдена. В тази връзка са представени и приети като писмени
доказателства протокол от проведено на 20.09.2002 г. общо събрание на етажните
собственици от гр. София, ж.к. „******, видно от който документ е взето решение
да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД за извършване на услугата топлинно
счетоводство и дялово разпределение на топлинната енергия, договор № 3944/20.09.2002
г., сключен между посоченото дружество и гр. София, ж.к. „******, както и
документи за извършван главен отчет и изравнителни сметки за исковия период.
Количеството на
топлинна енергия, доставяна през процесния период на ответника се установява
въз основа на намиращите се между кориците на делото писмени доказателства и
заключението на СТЕ. От представените документи за главен отчет и заключението
на съдебно-техническата експертиза се установява, че количеството топлинна
енергия за абонатна станция на адрес: гр. София, ж.к. „******се измерва и
отчита съгласно ЗЕ от средство за търговско измерване – общ топломер, монтиран
в абонатната станция. Технологичните разходи на
топлинна енергия от работата на абонатната станция се определят по реда
на чл. 58, ал. 2 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. и формулата, посочена в
приложение към чл. 61, ал. 1, т. 4.1 от Наредбата за топлоснабдяването (НТ).
Вещото лице е посочило, че за процесния период от 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.
фирмата за дялово разпределение (ФДР) е посещавала имота, като по време на
отчетите са попълнени документите за главен отчет, които са подписани от
потребител. Пояснено е, че в процесния имот няма монтирани отоплителни тела и
съответно не са монтирани топлоразпределители, но в имота има щранг лира за
отопление в банята, за която се начислява служебна топлинна енергия, отдадена
от щранга, съгласно НТ. По данни на ФДР в имота се ползва топла вода и поради
липса на водомер за топла вода, разходът за същата се изчислява на 4 броя
потребители при норма 140 литра на потребител за едно денонощие, съгласно чл.
69, ал. 2 НТ. Съгласно заключението на вещото лице сградата, в която се намира
имотът, е с непрекъснато топлоснабдяване. Общият топломер в абонатната станция
е отчитан ежемесечно. Същият е преминал метрологичен контрол, съгласно
нормативните изисквания. Начисленията по фактури за периода възлизат в общ
размер на 3956,34 лв., от които 333,07 лв. за отопление на имот и 3623,27 лв.
за битово горещо водоснабдяване. Изравнителната сума за периода е 185,15 лв. –
сума за получаване. Посоченото изравняване е направено, след като са взети
предвид показанията на водомера в имота, които коректно са отразени в
представените изравнителни сметки. За сметка на ищеца са отчислявани
технологичните разходи за абонатната станция в размер съгласно данни за
подгревателите от производител съгласно нормативните разпоредби.
Разпоредбата на чл. 69, ал. 2, т. 2 НТ установява,
че изразходваното на количество гореща вода в отделните имоти се разпределя при
норма за разход на потребление на гореща вода от 140 литра на обитател за едно
денонощие – когато не са монтирани индивидуални водомери за топла вода,
индивидуалните водомери за топла вода са повредени, имат нарушена пломба или не
е осигурен достъп за отчитане, а съгласно чл. 70, ал. 4 НТ - на клиентите,
неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява
енергия по реда на т. 6.5 - от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни
тела без уреди. От така посочената подзаконова уредба се налага заключението,
че основната предпоставка за определяне на служебна енергия за отопление и
подгряване на вода за процесния период е неизпълнение на задължението на
потребителя да осигури достъп до уредите, разположени в имота му.
Начисляването на служебна енергия
представлява изключение от общото правило, че количеството на потребената от
потребителите в сграда в режим на етажна собственост топлинна енергия се
определя въз основа на отчет на уредите за дялово разпределение и водомерите за
топла вода, което изключение е обусловено от фактическата невъзможност
посочените уреди да бъдат отчетени поради причини, за които отговаря
съответният потребител (така нареченият „неосигурен достъп“).
Разпоредбата на чл. 70, ал. 3 НТ сочи начина
за отчитане на показанията на уредите на клиентите, неосигурили достъп до
имотите си, като същият се урежда в общите условия на договорите по чл. 149,
149б и 150 ЗЕ, а съгласно чл. 150, ал. 1, т. 5 ЗЕ, общите условия на
топлопреносното предприятие задължително уреждат реда за осигуряване на достъп
до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления. Посочената законова делегация урежда отклонение от
разпределението на доказателствената тежест досежно изпълнението на
задължението на потребителя за осигуряване на достъп до конкретен имот. Ерго, в
тежест на топлопреносното предприятие е да установи, че е извършен отчет в
сградата, при който отчет не е бил осигурен достъп до имота на потребителя, а не
е в тежест на потребителя доказването на предоставения достъп до имота. Съобразно
чл. 41, ал. 1, изр. последно от общите условия, приложими към договора,
неосигуряването на достъп се следва да се констатира с протокол, подписан от
упълномощен представител на продавача и от двама свидетели, които не са
служители или на граждански договор при търговеца или продавача. Според чл. 13,
ал. 1, т. 3 от ОУ, клиентите избират лице или лица от етажната собственост,
които да подписват протоколите за неосигурен достъп в датите за отчет. Уредбата,
установена от самия ищец във вътрешните му правила, навежда по недвусмислен
начин реда за установяване и доказване на неосигурения достъп, а именно чрез
съставяне на протокол за неосигурен достъп, подписан от представител на
топлопреносното предприятие /респ. на съответната ФДР/ и един или повече
представители на етажната собственост.
Пред първоинстанционния съд, а също така и
пред въззивната инстанция, обаче не са ангажирани никакви протоколи за абонат/и,
които не са осигурили достъп до имотите си в етажната собственост през
процесния период, откъдето и не се установява при условията на пълно и главно
доказване, че ответникът не е осигурил такъв достъп за отчитане на уредите в
имота му.
Що се отнася до приетата по делото СТЕ, съдът
намира, че няма пречка неосигуряването на достъп да бъде установено с това
доказателствено средство, доколкото предмет на СТЕ е да установи
законосъобразно ли е извършено дяловото разпределение, като вземе предвид
отчета на индивидуалните разпределители в имота. Тоест въпросът по какъв ред е
начислена енергията и поради каква причина, се включва в предмета на изследване
на експертизата. В конкретния случай не се установява на вещото лице да са били
представени други документи, различни от тези, приети по делото, като
преценката дали със същите ищецът пълно и главно доказва правото си да начисли
по реда на наредбата служебно количество на топлинната енергия за подгряване на
вода, което след това е фактурирал, следва да извърши съдът.
При така изложените съображения, въззивният
съд приема, че ищецът не е доказал наличието на основната предпоставка за
начисляване на служебна енергия по реда на Наредбата за топлоснабдяването, а
именно липсата на осигурен достъп до имота в хипотезата по чл. 69, ал. 2 НТ. Следва
да се отбележи обаче, че доколкото по делото се установява, че страните са били
обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за битови нужди в рамките на исковия период, то и искът е установен в
своето основание, но по делото не са налице достатъчно категорични данни
относно неговия размер. Ето защо и на основание чл. 162 ГПК, и ползвайки установеното
по експертен път правило, съгласно което цената за подгряване на 1 кубик вода е
в размер на 10 лева, въззивният състав на съда намира, че следва да определи
размера, за който да приеме иска за главница за основателен. Както се посочи и
по-горе, ищецът сам е начислил топлинна енергия за подгряване на вода за
отоплителен сезон м.05.2014 г. – м.04.2016 г., следва да се приеме среден
месечен разход за топлинна енергия за подгряване на 4 кубика вода или за целия
отоплителен сезон, състоящ се от 24 месеца, 96 кубика, чиято стойност съгласно
данните от СТЕ е в размер на 960 лева.
До тази сума съставът на въззивния съд намира
иска за основателен, поради което и решението на районния съд следва да бъде
отменено за посочената част и до сумата от 960 лева, като се приеме за
установено в отношенията между страните, че същата се дължи на ищеца от
ответника Е.А., в качеството му на единствен наследник на С.А.. Решението на
СРС в частта, в която искът за главница за топлинна енергия за разликата над
960 лева до пълния предявен размер от 3812,55 лева, е отхвърлен като
неоснователен, следва да бъде потвърдено.
По отношение на
претенцията с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият
съдебен състав приема, че отевтникът не е изпаднал в забава в рамките на
заявения период от 15.09.2015 г. до 05.10.2016 г., тъй като липсва договорен
падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на
чл.84,ал.2 от ЗЗД. Предвид изложеното, искът за мораторна лихва се явява изцяло
неоснователен и подлежи на отхвърляне.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, в принципен план решението на
първоинстанционния съд би следвало да се ревизира в частта за разноските, но доколкото
районният съд не е разпределял такава отговорност между страните, то въззивният
съд на своя сметка ще систематизира сторените деловодни разноски пред първата
инстанция.
С оглед изхода от
спора в светлината на т. 12 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват разноски за
производството по ч.гр.д. № 61849/2016 г. в размер на 31,03 лв. /за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение/, които следва да се възложат в тежест на
ответника.
За исковото
производство съразмерно на уважената част от исковете на ищеца се дължат
разноски в размер на 280,47 лв. /държавна такса, депозити за вещи лица, депозит
за особен представител и юрисконсулстко възнаграждение, определено служебно от
съда по правилото на чл. 78, ал. 6 ГПК в размер на 100 лева./
Доколкото въззивната
жалба е частично основателна, то разноски за въззивното производство се следват
и на двете страни. В полза на въззивното дружество съобразно изхода от спора и
на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 173 от ГПК следва да се присъди сума в
размер на 103,67 лв. – за държавна такса, депозит за особен представител и
юрисконсултско възнаграждение, определено служебно от съда по правилото на чл.
78, ал. 6 ГПК в размер на 100 лева.
Не се установява извършването на разноски от
страна на въззиваемия ответник в производството пред районния съд, а също така
и пред въззивната инстанция.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение
№ 20225852 от 15.10.2020 г., постановено по гр. д. № 37323 по описа за 2019 г.
на СРС, ГО 124 състав, в частта, в която искът, предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
срещу Е.П.А., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис 101 /конституиран в
качеството му на единствен наследник на наследодателя си С.С.А., ЕГН **********/,
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. е чл. 149 ЗЕ за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 960
лв. - цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. ведно със законна лихва от 31.10.2016 г. до
изплащане на вземането, е отхвърлен като неоснователен, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по исковете с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Е.П.А., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис
101 /конституиран в качеството му на единствен наследник на наследодателя си С.С.А.,
ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
сумата от 960 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху посочената сума от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 31.10.2016 г. до окончателното плащане, за която сума има издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
61849/2016 г. по описа на СРС, ГО 124 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
20225852 от 15.10.2020 г., постановено по гр. д. № 37323 по описа за 2019 г. на
СРС, ГО 124 състав, в частите в които исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу Е.П.А., ЕГН **********
/конституиран в качеството му на единствен наследник на наследодателя си С.С.А.,
ЕГН **********/, с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. е чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата над 960 лв. до
пълния претендиран размер от 3812,55 лв. - цена на доставена от дружеството
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. ведно със законна
лихва от 31.10.2016 г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 244,67
лв. - мораторна лихва за периода от 15.09.2015 г. до 05.10.2016 г., за които
суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 61849/2016 г. по описа на СРС, ГО 124 състав, са
отхвърлени като неоснователни.
ОСЪЖДА Е.П.А., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис
101, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
сумата от 31,03 лв. – разноски за производството по ч.гр.д. № 61849/2016
г. на СРС, 124 с-в, сумата от 280,47 лв. – разноски за производството по
гр.д. № 37323/2019 г. на СРС, 124 с-в, както и сумата от 103,67 лв. –
разноски за въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.