Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 20.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, I-ви
въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети юли две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
МАРИЯ
ИЛИЕВА
при секретаря Рени Атанасова и прокурора Кирил Димитров,
като разгледа докладваното от младши съдия Илиева ВНОХД № 1958/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава двадесет и първа на
НПК.
С присъда №
30695 от 04.02.2019 г. по нохд № 8110/2017 г. на СРС, НО, 129-ти състав подсъдимата
Д.А.П. е призната за невиновна и оправдана, на осн. чл. 304 НПК, по
повдигнатото ѝ обвинение за престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК, за
това, че на 06.12.2007 г. в гр. София, пред съд, по в.гр.дело № 1406/2007 г. по
описа на СГС, ГО, IV-A състав, като свидетел, устно, съзнателно потвърдила неистина,
че „… след сделката имотът беше ограден от лицата, които го бяха придобили“.
Срещу присъдата
на районния съд е постъпил въззивен протест с допълнение, подадени от прокурор
при Софийска районна прокуратура, в който представителят на държавното
обвинение поддържа, че протестираната присъда е неправилна, тъй като районният
съд е формирал неправилни изводи относно релевантните факти, въз основа на
което необосновано приел, че подсъдимата не е потвърдила неистина пред
гражданския съд. Прокурорът изразява становище, че от събраните по делото
доказателства не може да се направи еднозначен извод, че имотът е бил заграден,
както е приел районният съд, а напротив – материалите обосновават обратното
заключение. Заявява, че в процесуалната си доказателствена дейност районният
съд е допуснал съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че
извършил анализ на събраните по делото доказателства, който не е обективен,
което довело до неправилно кредитиране показанията на подсъдимата и тези на
доведените от нея свидетели за сметка на показанията на всички останали свидетели
по делото. Освен това оспорва извода на районния съд, че не е ясно за кой
период се отнасят твърденията на подсъдимата, че имотът е бил ограден, като
излага, че от доказателствата по делото се установява, че ограда не е имало
въобще. В допълнение оспорва извода, че подсъдимата е възпроизвела нейно
субективно възприятие, като е пресъздала разказ на съседка. С оглед изложеното моли
за отмяна на постановената присъда и постановяване на осъдителна такава.
Препис от
протеста и направеното към него допълнение е връчен на подсъдимата и защитника
ѝ, като писмено възражение не е направено.
В открито съдебно заседание представителят на
държавното обвинение поддържа протеста и допълнителното изложение към него.
Защитникът на подсъдимата – адв. М. счита протеста за
неоснователен, като излага подробни съображения за това, че присъдата на
районния съд следва да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна. Поддържа,
че първоинстанционният съд е стигнал до правилни фактически и правни изводи,
защото за периода от 1997 г. до 2007 г. няма доказателства, оборващи верността
на твърденията на подсъдимата, изложени пред гражданския съд, че за части от посочения
времеви интервал имотът е бил ограден. Освен това сочи, че в показанията си
пред гражданския съд подсъдимата не е конкретизирала кога, в каква част и с
каква ограда – масивна или не, имотът е бил ограден, с оглед на което липсва
каквато и да е конкретика на твърденията ѝ, която да обоснове
съставомерност по чл. 290 от НПК.
Подсъдимата Д.А.П. се присъединява към казаното от
защитата и в допълнение излага, че е възприела, че имотът е ограден няколко
месеца след като братовчедка ѝ била отвлечена, при лично посещение до
мястото, след като съседка ѝ е обърнала внимание на този факт. Твърди, че
първоначално не е осъзнала, че става въпрос за спорния имот и никога не е
твърдяла, че за целия период от 10 години оградата е съществувала. Разяснява,
че въпросът, на който е отговорила като свидетел по гражданското дело, е дали е
имало ограда към момента, в който чичо ѝ е предявил иска по чл. 108 ЗС,
като заявява, че такава към този момент е имало, което се установява и от
останалите свидетели. По същество и в последната си дума моли присъдата на
първоинстанционния съд да бъде потвърдена.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите в протеста
и допълнението към него, както и тези, изложени в съдебно заседание от страните
и след като в съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло правилността на
атакуваната присъда, прие за установено следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена
фактическа обстановка, която по категоричен начин се установява от събраните
пред СРС доказателствени материали, обсъдени в мотивите на присъдата. Чрез
законосъобразно извършени процесуални действия са събрани необходимите от
гледна точка на разпоредбата на чл. 102 НПК доказателства. Аналитично са
изследвани фактите и обстоятелствата, установявани и изведени от събраните по
делото доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд, след като
подложи на внимателен анализ доказателствената съвкупност по делото, не
установи възможност въз основа на нея да бъдат направени съществено различни
изводи относно фактите по делото, поради което споделя както доказателствените
изводи на първоинстанционния съд, така и подробно изложените в мотивите на
присъдата фактически констатации, а именно:
Подсъдимата Д.А.П. е родена на *** ***, български
гражданин, омъжена, с висше образование, неосъждана, с адрес в гр. София, ж.к.
„********, и ЕГН **********.
Недвижим имот, представляващ празно дворно място с
площ от 1775 кв.м., съставляващо имот с пл. № 1391, при съседи: изток – наследници
на К.И., запад – Й.В.С., север – Ж.А.В., юг – Е.А.В., е възстановен по реда на
ЗСПЗЗ и записан на наследниците на Л.А.М.с Решение № 1399 от 18.05.1995 г. на Поземлената комисия на
км. Драгалевции, като същият е нанесен в новия кадастрален план през 1996 г. по
преписка с вх. № 94-Л-95/12.09.1996 г.
С нотариален акт № 120, том VII, дело № 1372/1997 от 25.04.1997 г. свидетелят Б.Н.М.и дъщеря
му З.Б.Н.били признати за съсобственици на по ½ ид. част от недвижим
имот, представляващ празно дворно място с площ от 1775 кв.м., съставляващо имот
с пл. № 1391, нанесен в кадастрален лист № 682 по неодобрения кадастрален план
на вилна зона „Драгалевци I част“, Ботаническа градина в гр. София, при съседи:
изток – наследници на К.И., запад – Й.В.С., север – Ж.А.В., юг – Е.А.В., който
имот им е възстановен, в качеството им на наследници на Л.А.М.по реда на ЗСПЗЗ.
На същата дата, с нотариален акт № 107, том XLIX, дело
№ 9494/1997 г. от 25.04.1997 г. З.Б.Н.,
лично и като пълномощник на Б.Н.М., по силата на пълномощно, чиято
неавтентичност впоследствие е установена, продала на Р.Й.А.и свидетеля И.Н.Г.празно
място с площ от 887,50 кв. м., съставляващо северозападна реална част от имот с пл. № 1391.
След продажбата на реалната част от недвижимия имот,
първоначално съществуващият имот с пл. № 1391 с площ от 1775 кв. метра е
фактически разделен на две части, както следва: имот с пл. № 1616, с площ от
887,50 кв. метра, който представлява северозападната част на наследствения имот
на Б.Н.М.и З.Б.Н.и имот с пл. № 1391 с площ от 887,50 кв. метра. Имотите с № №
1391 и 1616 се намират на разстояние около 300 метра на север от последните
сгради на кв. Драгалевци и на около 800 метра на юг от Околовръстния път на гр.
София, като имот с № 1616 граничи на запад с дере, по което се отводнява
планинския скат.
На 22.08.1997
г., въз основа на молба с вх. № 94-00-747 от 18.08.1997 г. и след
заснемане, направено през 1997 г., имот с пл. № 1616 е нанесен в кадастрален
лист № 682, а Р.Й.А.и свидетеля И.Н.Г.са отбелязани като негови собственици, съгласно
нотариален акт № 107, том XLIX, дело № 9494/1997 г. от 25.04.1997 г. и в тяхна
полза е издадена скица копие от неодобрен кадастрален план на гр. София, вилна
зона „Драгалевци – част I“, Ботаническата градина.
Въз основа на подадена молба с вх. № 94-3-36/10.10.1997 г., имотът с пл. № 1391 е
записан в Столична община, ОП „Общински кадастър“ на името на Б.Н.М.и З.Б.Н.,
съгласно нотариалния акт № 120, том VII, дело № 1372/1997 от 25.04.1997 г.
С нотариален акт № 108, том LLXXVII, дело № 34715/1997
г. от 07.11.1997 г. З.Б.Н., лично и
като пълномощник на Б.Н.М., продала на свидетелите Н.И.К.и Д.Н.Н.празно място с
площ от 887,50 кв. м., съставляващо новообособения имот с пл. № 1391, нанесен в
кадастрален лист № 682 по неодобрения кадастрален план на вилна зона
„Драгалевци I част“, Ботаническа градина в гр. София.
След като закупили съответните реални части от имота
свидетелите И.Н.Г., Н.И.К.и Д.Н.Н.го посещавали два или три пъти в годината.
През 1998 г. при посещение до мястото свидетелят Б.Н.М.установил,
че имотът е ограден като е поставена телена мрежа на колчета. Същата година
подсъдимата Д.А.П., племенница на свидетеля Б.Н.М., също посетила имота, като
водела със себе си свидетелите Р.Х.Ч.и С.М.М.. Тримата констатирали, че и към
този момент част от имота с площ около 1000 кв. метра, била оградена с телена
мрежа, опъната на колчета с височина около 150 см.
На 22.01.2001 г., въз основа на молба с вх. №
94-00-254 от 19.01.2001 г. за имот с пл. № 1391, заснет през 1997 г. и на
нанесен в кадастрален лист № 682, съгласно нотариален акт № 120, том VII, дело
№ 1372/1997 г. за 1775 кв. метра, и по графични данни с площ от 887,50 кв.
метра, в полза на лицата, посочени като собственици по акта, а именно: свидетелят
Б.Н.М.и З.Б.Н., е издадена скица копие от неодобрен кадастрален план на гр.
София, вилна зона ‚Драгалевци – част I“, Ботаническата градина. Към скицата е
издадено удостоверение от Столична община, ОП „Общински кадастър“ относно
нанесените данни за собственици на имота.
На 08.02.2001 г. свидетелят Б.Н.М.предявил срещу
приобретателите по нотариален акт № 107, том XLIX, дело № 9494/1997 г. от
25.04.1997 г. и нотариален акт № 108, том LLXXVII, дело № 34715/1997 г. от
07.11.1997 г. Р.Й.А., И.Н.Г., Н.И.К.и Д.Н.Н.искове по чл. 108 ЗС за признаване
за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на процесните
имоти с № № 1391 и 1616, за осъждане на ответниците да предадат владението
върху тях, както и искове по чл. 472 ГПК срещу З.Б.Н., Р.Й.А., И.Н.Г., Н.И.К.и Д.Н.Н.за
прогласяване на нищожността на двата нотариални акта, обективиращи сделки.
По исковата молба е образувано гр. дело № 3201/2001
година по описа на СРС, II ГО, 45-ти състав, по което с решение от 12.06.2002
г. и решение от 12.06.2003 г. съдът е отхвърлил предявените искове. Така
постановеното решение от 12.06.2002 г. е обжалвано от ищеца с въззивна жалба, в
която е направено искане за допускане на двама свидетели при режим на довеждане
от жалбоподателя за установяване факта на владение на имота от страна на
ответниците. По образуваното гр. дело № 4620/2003 г. по описа на СГС, ГО, IV
„Г“състав са допуснати поисканите свидетели, но същите не са разпитани, а
обжалваното решение на районния съд е потвърдено с решение от 11.03.2005 г. Така
постановеното от СГС решение е отменено с решение № 1338 от 28.12.2006 г.,
постановено по гр. дело № 2410/2005 г. по описа на ВКС, ГК, IV „а“ отделение и
делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на СГС с указания
поисканите свидетели да бъдат допуснати и разпитани.
В проведеното на 06.12.2007 г. открито съдебно
заседание по образуваното гр. дело № 1406/2007 г. по описа на СГС, ГО, IV-A
състав, са разпитани като свидетели доведените от ищцовата страна А.Н.М.и
подсъдимата Д.А.П.. В показанията си пред съда подсъдимата Д.А.П. излага, че е
запозната с всички имоти на чичо си Б.Н.М., като процесния той е придобил по
наследство от съпругата си Левтерка. След възстановяването на имота по реда на
ЗСПЗЗ ходили с М. често в техническата служба в район „Витоша“, за да се
информират относно възможностите за застрояване на имота. Тогава свидетелят Б.Н.М.присъствал
лично на маркирането на имота от служители на техническата служба. След като
свидетеля Б.Н.М.разбрал за сделката с имота, посещавали многократно имота, тъй
като не знаели кой го е купил и се надявали да заварят човек на място, като
заявява, че не помни колко време след сделката имотът бил ограден от лицата,
които са го придобили. Информация кое лице е поставило ограда получили от
съседка на имота. Същата съседка, която информирала подсъдимата и свидетеля Б.Н.М.,
че именно новите собственици са оградили имота, направила това заключение въз
основа на факта, че сами лицата са ѝ се представили като собственици и
впоследствие имала конфликт с тях именно заради поставената ограда. Подсъдимата
заявява пред гражданския съд, че когато е ходила на място в имота не е
заварвала конкретно лице, но при едно от заседанията по гражданските дела във
връзка със спора за собствеността, се конфронтирала с ответника Р.именно по повод на поставена
ограда, като той ѝ заявил, че имотът си е негов и има право да си го
огражда. Подсъдимата завява, че по нейно мнение сега поставената ограда не
съвпада с маркирането, извършено от техническата служба, от което прави
житейски извод, че явно собствениците са бързали да го оградят, за да го
завладеят, който извод обективира в показанията си. Освен това заявява, че мястото
е около 1,7 дка, като смята, че заградената площ е над един декар. Пояснява, че
за последно е ходила до имота около 3 години пред датата на съдебното
заседание, в което свидетелства, и към онзи момент оградата е била там и е била
изградена от тел.
Въз основа на събраните по делото доказателства, в
това число и показанията на подсъдимата Д.А.П., във връзка с които срещу нея е
образувано досъдебно производство и е предадена на съд за престъпление по чл.
290, ал. 1 от НК, СГС, ГО, IV-A състав, е постановил решение № 346 от
14.02.2008 г. по гр. дело № 1406 по описа на съда за 2007 г., с което е отменил
решение от 12.06.2002 г. по гр. дело № 3201/2001 г. по описа на СРС, 45 състав,
в частта, с която предявените искова по чл. 108 от ЗС са отхвърлени за ½
ид. част от правото на собственост и вместо него е постановил друго, с което е
признал за установено по отношение на ответниците, че Б.Н.М.е собственик на
½ ид.част от имотите и ги е осъдил да му предадат владението върху тях. Решенията
са отменение в съответните части и по исковете по чл. 431, чл. 2 от ГПК, като
са потвърдени в останалата обжалвана част.
Към 05.04.2013
г. недвижимият имот с пл. № 1616 е единственият в цялата местност, който е
ограден със стоманобетонови колове, всеки с височина 2 метра, между които е
опъната рядка телена мрежа, с отвори с размер 20/30 см., като липсва врата,
част от коловете са паднали на земята, а телената мрежа е корозирала и достъпът
до имота е свободен.
Изложената
фактическа обстановка въззивният съд приема за установена въз основа на
събраните по делото доказателствени материали - гласни и
писмени доказателства и доказателствени средства, а именно: показанията на
свидетелите И.Н.Г., Д. Н. Н., Н. И. К., Б. Й. Г., Л.К. Д. (в точа число и
прочетените на осн. чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК), Б.Н.М.(починал в хода на
процеса и чиито показания са прочетени на основание чл. 281, ал. 1, т. 4, пр.
второ от НПК), С.М.М. (прочетени на основание чл. 281, ал. 1, т. 4, пр. първо
от НПК), Р. Х. Ч., обясненията на подсъдимата Д.А.П., заключенията на двете СТЕ,
приобщените по надлежния ред писмени доказателства, в това число нотариални
актове, скици – копие от неодобрен кадастрален план, удостоверение от СО, ОП
„Софийски кадастър“, справка за съдимост, както другите писмени доказателства по делото.
Възприетите
от първата инстанция фактически положения относно основните факти са правилно
установени, като при съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не
са допуснати логически грешки. Съдът прецизно и в съответствие със изискванията
на процесуалния закон е анализирал доказателствените източници, като е
обосновал съображенията си, въз основа на които им е дал вяра. Липсват
основания, които да мотивират въззивният съд да промени съществено направените
в първоинстанционния съдебен акт фактически констатации, тъй като в мотивите му
са обсъдени събраните по делото доказателствени материали и не е допуснато
превратното им тълкуване. В тази връзка въззивният съд не е длъжен да обсъжда
отново подробно доказателствата по делото, а следва да анализира само тези,
които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата
или протеста.
Във
връзка с горното и с оглед изложеното във въззивния протест, настоящият съдебен
състав намира, че правилно и законосъобразно въз основа на събраните по делото
доказателства първоинстанционният съд е приел, че непосредствено след сключване
на разпоредителните сделки с имота, в частност след подписване на първия
нотариален акт на 25.04.1997 г., по
силата на който се твърди, че Р.Й.А.и свидетеля И.Н.Г.са придобили северозападна реална част от имот с пл.
№ 1391, представляваща и нанесена в кадастъра впоследствие като самостоятелен
имот с пл. № 1616, около същият е поставена паянтова ограда, представляваща
стоманена телена мрежа, опъната на колове, която ограда подсъдимата е възприела
и за която е свидетелствала. Това обстоятелство се установява както от
показанията на свидетелите М., Ч.и Б.М., подкрепящи обясненията на подсъдимата,
така и косвено от писмените доказателства, а именно издадената на 22.08.1997 г. по молба на Р.Й.А.и
свидетеля И.Н.Г.скица копие от неодобрен кадастрален план за имот с пл. № 1616,
за който е отразено, че е заснет и нанесен в кадастралните листове през 1997 г.
и съгласно нотариален акт № 107, том XLIX, дело № 9494/1997 г. от 25.04.1997 г.
От посочения писмен документ се установява, че приобретателите на
северозападната част на имота са предприели съответните активни действия по
неговото геодезическо измерване, нанасяне в кадастралните листи и отразяване на
придобиването му чрез сделка още преди южната част от стария имот с пл. № 1391
с останала площ от 887,50 кв. метра по документи да бъде прехвърлена на 07.11.1997 г. на свидетелите Н.И.К.и Д.Н.Н..
Обстоятелството, че на мястото е извършвано измерване и заснемане през 1997 г.
се установява и от удостоверението, издадено от Столична община, ОП „Софийски кадастър“
(том 3 от досъдебното производство), в което е отразено, че след издаване на
решението № 1399 от 18.05.1995 г. на Поземлената комисия на Драгалевци за
възстановяване на имота на наследниците на Л.А.М.а, целият имот с пл. № 1391 е
нанесен в кадастралния план от 1996 г., за което заснемане свидетелства и
подсъдимата и свидетеля Б.М., а през 1997 г., въз основа на молбата на Р.Й.А.и И.Н.Г.от
18.08.1997 г., е определена границата на имот пл. № 1616 и същият е нанесен
като част от стария имот с пл. № 1391. Няколко месеца след това и непосредствено
преди изповядване на втората сделка, в Столична община, ОП „Софийски кадастър“
са отразени данни за собствеността на имот пл. № 1391, който вече е отбелязан с
площ от 887,50 кв. метра по графични данни и съседен на имот пл. № 1616.
В този смисъл, настоящият
съдебен състав след като подложи на внимателна преценка обясненията на
подсъдимата Д.А.П., изхождайки от принципно застъпеното в т. 8 на ППВС № 6 от
1978 г. разбиране, според което правото да дава обяснения подсъдимият упражнява
или като направи самопризнание или като оборва обвинението, намира, че същите
следва да бъдат изцяло приети за достоверни в частта, в която разказва, че през
есента на 1997 г. (септември) при посещение на имота със свидетеля Б.Н.М.установили, че мястото е оградено с мрежа и с тръби, тъй като това
твърдение категорично се подкрепя както от удостовереното в приетите по делото
официални документи, така и от показанията на свидетеля Р.Х.Ч., на Б.Н.М.и тези
на С.М.М., приобщени по надлежния ред.
Що се отнася до твърдението на прокуратурата, че подсъдимата
е заявила, че именно ответниците по гражданското дело са оградили имота, настоящият
въззивен състав, въз основа на записаното в протокола за разпит на свидетел в
открито съдебно заседание, проведеното на 06.12.2007 г. по образуваното гр.
дело № 1406/2007 г. по описа на СГС, ГО, IV-A състав, приема, че такова
изявление въобще не е правено от подсъдимата, тъй като същата само е заявила,
че 3 години преди датата на заседанието е видяла телена ограда, за която е
получила информация от съседка от кого е поставена. По-нататък в логичния и
последователен разказ за събитията пред гражданския съд, подсъдимата, в
качеството си на свидетел, е заявила, че когато е ходила на място в имота не е
заварвала конкретно лице, но при едно от заседанията по гражданските дела във
връзка със спора за собствеността, се конфронтирала с ответника Р.именно по повод на поставена
ограда, като той ѝ заявил, че имотът си е негов и има право да си го
огражда. В соченото изявление липсва каквато и да е категоричност кой е
поставял паянтовата ограда, а само пресъздава думи на трети лица – на съседка
на имота и на ответника Р.Й.А., които подсъдимата е възприела и преразказала и
въз основа на които е направила своите изводи, които е споделила пред съда. В допълнение
следва да се отбележи, че подсъдимата изрично е завила в показанията си, че не
си спомня колко време след сделката имотът е бил ограден от лицата, които са го
били придобили, като заявява: „.. а това кои са го оградили разбрахме от
съседка на имота“, поради което изводът на първоинстанционния съд, че в
показанията липсва каквато и да било конкретика по въпроса е напълно обоснован
и като такъв се споделя от въззивния съд.
С оглед изложеното, анализът на
доказателствената маса и нейната съвкупна оценка еднопосочно водят до извода за
обективност и достоверност на обясненията на подсъдимата, в каквато насока са и
разсъжденията на първата инстанция, които се споделят изцяло от настоящият
въззивен съдебен състав.
Свидетелските показания на Р.Х.Ч., на Б.Н.М.и тези на С.М.М. правилно са
кредитирани от районния съд, доколкото помежду им не са налице противоречия,
които да поставят под съмнение добросъвестността на свидетелите и достоверността
на изложеното от тях.
Що се отнася до показанията на свидетеля
И.Н.Г., както правилно и законосъобразно е приел и първоинстанционният съд,
същите не са годни да оборят твърденията на групата свидетели, от които се
установява, че на място е била налице ограда, тъй като същият сам заявява, че в
периода от 1997 до 2000 г. е посещавал имота само един път, а в периода 2000 до
2008 г. четири пъти, като твърди единствено, че той не е ограждал имота.
Същото се отнася и до разказа на
свидетеля Н. И. К., чийто разказ се отнася единствено до частта от първоначалния
имот, който той е закупил, а не до северозападната част от първоначалния имот,
която е закупена от Р.А. и И. Г., а разказът му в основната си част е относим
към период от време преди сключване на сделките и непосредствено след това.
Съдът
възприема изготвените и приети по делото по реда на чл. 282 от НПК заключения
на вещите лица инж. Георгиев и инж. Моллов по назначените на досъдебното
производство строително-технически експертизи, като компетентни и
безпристрастни. В тях се потвърждава изцяло отразеното в писмените документи,
че първоначално съществуващият поземлен имот с пл. № 1391 с площ от 1775 кв.
м., е разделен на два имота, формиращи новите имоти с пл. № 1391 с площ от
887,50 кв. м. и този с пл. № 1616 с площ от 887,50 кв. метра, като от огледа,
извършен от вещите лица на 05.04.2013 г., се установява, че към тази датата поземленият
имот с пл. № 1616 е единственият в цялата местност, заграден с ограда от
стоманобетонни колчета, част от които са паднали и между които е опъната рядка
телена мрежа с големи отвори. Сочената констатация, макар и относима към много
по-късен момент, също косвено потвърждава заявеното от подсъдимата и
свидетелите, че северозападната част на терена е била оградена или поне
ограждана в различни интервали от време.
Относими
към предмета на доказване и имащи значение за изясняване на фактическата
обстановка по делото са и приобщените писмени доказателства. При служебната проверка
на изброените по-горе такива, съдът не откри да са допуснати съществени
процесуални нарушения при събирането на същите, които да обосновават
изключването им от доказателствения материал по делото. Освен това, те
съответстват изцяло на свидетелските показания и служат за тяхна
доказателствена проверка, като по този начин се затвърждават изводите досежно
стеклите се събития.
Солидаризирайки
се с правните изводи на районния съдия и на основата на така изяснената и
приета фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:
Подсъдимата Д.А.П. не е осъществила от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК, в каквато насока ѝ е повдигнато обвинение от СРП.
Съгласно чл. 290, ал. 1 от НК, който пред съд или пред друг надлежен орган на властта като свидетел устно или писмено съзнателно потвърди неистина или затаи истина, се наказва за лъжесвидетелствуване с лишаване от свобода до пет години.
С оглед изложената правна рамка, за да бъде доказана обвинителната теза по
несъмнен начин следва да бъде установено действие на подсъдимото лице, с което
същото съзнателно е потвърдило пред съд неистина или е затаило истина за факти,
относими към правилното разрешаване на делото.
В настоящия случай безспорно се установява, че подсъдимата е била
конституирана в качеството си на свидетел пред гражданския съд по дело с
предмет установяване правото на собственост в патримониума на ищеца и осъждане
на ответниците да му предадат владението, което са установили към дата на
завеждане на исковата молба в съда или осъществяват без правно основание към
момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество.
Както правилно е приел и първоинстанционният съд, обстоятелството дали имотът е
бил във владение на ответниците е предмет на изследване по иска с правно
основание чл. 108 ЗС, от значение е за изясняване на спора по същество и
подлежи на пълно и главно доказване от ищеца. В този смисъл показанията на
подсъдимата като свидетел са били допустими, относими и необходими за
изясняване на спора.
Настоящият състав на въззвиния съд счита, че в конкретния случай, обаче,
не се установява, с оглед изискването на чл. 303, ал. 1 от НПК, категорично и
без всякакво съмнение, че разказът на подсъдимата, обективиран в свидетелските
ѝ показания, първо е обективно неверен и второ – касае релевантните за
гражданския спор моменти. Напротив, съвкупната преценка на доказателствения
материал, събран в настоящото производство, обосновава извода, че за периода,
за който подсъдимата е изложила фактически твърдения, а именно непосредствено
след сключване на предхвърлителните сделки през 1997 г и 1998 г., имотът с пл.
№ 1616, правото на собственост върху който е бил част от предмета на спора, е
бил действително ограден, поради което тя е заявила пред съда истина. В
показанията ѝ обаче липсват каквито и да е било твърдения за фактическото
състояние на имота към 2001 г., когато е предявен иска за ревандикация или за неговия
статут към месец декември 2007 г., когато гр. дело № 1406/2007 г. по описа на
СГС, ГО, IV-A състав, е обявено за решаване. Напротив, подсъдимата пред
гражданския съд е заявила твърдение, че три години преди датата на съдебното
заседание последно е била на мястото и е видяла ограда, което ако се приеме, че
въобще е относимо към предмета на доказване по иска по чл. 108 ЗС и правилното
разрешаване на делото, то не може да се направи категорично заключение, че е
невярно. Освен това следва да се допълни, че след анализ на протокола за разпит
на свидетел от 06.12.2007
г., в който държавното обвинение поддържа, че се съдържат инкриминираните
изрази, не се установява подсъдимата да е заявила, че именно ответниците по
иска са ограждали имота, а същата е пресъздала само възприети от нея твърдения
на трето лице – съседка на имота, като изрично е посочила, че не е възприела
лично лицата, които са поставили намиращата се в терена паянтова ограда.
Безусловно е правилото, че
присъдата не може да почива на предположения, на съмнителни, несигурни и
колебливи изводи относно авторството на престъплението и неговите основни
обективни и субективни признаци. Разпоредбите на чл. 16 и чл. 303, ал. 2 НПК
ясно и категорично провъзгласяват принципът за невиновност на подсъдимия до
завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда, а същият може
да бъде признат за виновен само когато обвинението е доказано по несъмнен
начин. Настоящият
съдебен състав намира, че събраните по делото доказателства се оказват
абсолютно недостатъчни, за да бъде призната подсъдимата за виновна в извършване
на посоченото по-горе престъпление, като от тях не просто не може да бъде
направен извод, че подсъдимата П. е осъществила от обективна страна състава на
престъплението, за което е предадена на съд, а тъкмо напротив - по безспорен и
несъмнен начин се установява, че осъщественото от нея поведение не покрива
признаците на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 290, ал. 1 от НК,
както правилно и законосъобразно е приел първоинстанционния съд.
Тъй като отсъства решаващ признак от обективния
състав на чл. 290, ал. 1 от НК, правилно първоинстанционният съд е приел, че
липсва основание за обсъждане на субективната страна на деянието.
С оглед изложеното, съдът намира, че подсъдимата
правилно е била призната за невиновна и оправдана, на осн. чл.304 НПК, по
повдигнатото ѝ обвинение за престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК.
Правилно и законосъобразно с оглед изхода на
делото районният съд е постановил направените по делото разноски, на основание
чл. 190 НПК, да останат за сметка на държавата.
Въз основа на изложеното и при съвпадение на
крайните изводи на двете съдебни инстанции, при извършената на основание чл.
314, ал. 1, вр. чл. 313 НПК цялостна служебна проверка на правилността на
атакувания съдебен акт, настоящият въззивен състав приема, че обжалваната
присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да бъде потвърдена, а
въззивният протест - да бъде оставена без уважение, като неоснователен.
Мотивиран
от горното и на основание чл. 334, т. 6, във вр. с чл. 338 от НПК, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
присъда № 30695 от 04.02.2019 г., постановена от СРС, НО, 129-ти състав
по НОХД № 8110/2017 г.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.