Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 359 07.10.2021 год. град Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Старозагорският
административен съд, VІ състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и първи септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:МИХАИЛ РУСЕВ
при секретар Зорница Делчева и с участието на прокурора Петя Драганова, като
разгледа докладваното от съдия Михаил Русев
административно дело №307 по описа за 2021 год., за да се произнесе
съобрази следното:
Производството е по
реда на чл.203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.1, ал.1 от Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба на В.С.С. ЕГН **********,
изтърпяващ
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - Стара Загора
за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 100.00
лв. и неимуществени вреди в размер на 4900.00 лв. от действия/бездействия на
длъжностни лица от администрацията на Затвора Стара Загора, изразяващи се в
отнемане на получени от него суми по личната му партида в Затвора-Стара Загора.
Счита това действие за незаконосъобразно, тъй според него постъпващите суми по
партидата му като помощи от близки и роднини представляват нсеквестируем доход
по смисъла на чл. 446а от ГПК.
Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр. София в писмен отговор и чрез процесуалния си представител
юрисконсулт С. оспорва иска като неоснователен и недоказан. Обосновава, че
личната партида на осъденото лице не попада в нито една от изброените хипотези
на чл.444 ГПК, поради което постъпилите в нея парични средства се ползват на
основание чл.81 от ППЗИНЗС. Същевременно, преди налагане на запора върху
личната партида на лицето, С. е получил покана за доброволно изпълнение и от
този момент е разполагал със способи за процесуална защита. Тъй като наложените
обезпечителни мерки не са изменени, нито са отменени по съответния процесуален
ред, са задължителни за изпълнение и изпълнявайки ги, действията на
затворническата администрация не биха могли да се определят като противоправни.
Моли предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан.
Представителят на Окръжна прокуратура гр. Стара
Загора дава заключение, че предявеният иск е неоснователен и недоказан, поради
което предлага да не бъде уважен.
От събраните по делото доказателства съдът установи
следната фактическа обстановка:
Ищецът В.С.С. изтърпява наказание „лишаване от
свобода“ в Затвора Стара Загора от 11.09.2019 год. До този момент същият е бил
в Затвора Булгас, но поради подадена молба за включването му в образователния
процес и въз основа на Заповед №Л-3998 от 08.09.2019 год. на Началник отдел
„СДВРП“ при ГДИН гр. София.
В администрацията на затвора е постъпило запорно
съобщение по изп. дело №20192230400230, от Държавен съдебен изпълнител при
Районен съд гр. Сливен, с което на основание чл.450, ал.3, чл.507, чл.508 вр.
чл.446 и чл.515, чл.516 от ГПК е наложен запор върху личната партида на
лишеният от свобода.
Въз основа на това запорно съобщение на 19.02.2021 год.
е удържана сумата от 100.00 лв. от личната партида на ищеца и приведена на
съдебен изпълнител при Районен съд Сливен. След тази дата по партидата му не са
постъпвали суми, видно от представената справка за трансфери от личната партида
на В.С.С. за периода от 09.09.2019 год. до 10.05.2021 год.
Така установената фактическа обстановка мотивира
следните правни изводи:
На първо място съдът намира, че в конкретния случай
исковата молба следва да се квалифицира като такава по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, а не по чл.284 и следващите по ЗИНЗС. Претендираните вреди са в резултат
на действия на администрацията на Затвора Стара Загора, изразяващи се приетият
запор на личната партида на лишеният от свобода. В настоящето производство се
иска установяването на незаконосъобразността на този запор и присъждане на
претендираните вреди. Действията по запора обаче, не могат да се приемат като
изтезания или като действия на жестоко, нечовешко или унизително отношение. По
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, тези действия се изразяват в поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност /чл.3, ал.2 от ЗИНЗС/. В конкретния случай
не са налице такива действия, поради което и съдът намира, че претендираната
искова претенция следва да се квалифицира като такава, предявена по реда на
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ,
държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица, при или по повод на изпълнение на административна дейност.
Предявеният иск за обезщетение за вреди е допустим
като предявен от лице с правен интерес и срещу надлежен ответник по чл.205 от АПК.
Разгледан по същество, искът е неоснователен и
недоказан.
Съгласно разпоредбата на чл.203 от АПК, гражданите
и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди,
причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при
условията на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Във фактическия състав на отговорността на
държавата за дейността на администрацията, визирана в чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, се
включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на
орган или длъжностно лице на държавата при или по повод изпълнение на
административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв
административен акт и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт,
действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който
и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира
отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Доказателствената
тежест за установяване наличието на всички тези предпоставки се носи от ищеца,
търсещ присъждане на обезщетение за понесени вреди.
По силата на чл.204, ал.4 от АПК, когато вредите са
причинени от действие, както се твърди в настоящия казус, незаконосъобразността
се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Ищецът
определя кръга на търсената защита като претендира обезщетение в резултат на
незаконосъобразно според него действие на ответника, изразяващо се в превеждане
на сумата 100.00 лв. от личната му партида по изп. дело № 20192230400230,
образувано от държавен съдебен изпълнител при Районен съд Сливен. За да се
квалифицира на едно действие като незаконосъобразно, то трябва да е извършено в
противоречие с нормативно установените правила.
Настоящият съдебен състав намира процесното
действие по превеждане на сумата 100.00 лв., извършено от затворническата
администрация при Затвора Стара Загора като трето задължено по изпълнителното
дело лице, за изцяло съобразено с правилата на Гражданскопроцесуалния кодекс.
Съгласно нормата на чл.86, ал.1, т.4 от ЗИНЗС, лишените от свобода имат право на парични суми за задоволяване на лични нужди,
които по аргумент от чл.81, ал.2 от ППЗИНЗС могат да бъдат до размер на една
минимална работна заплата. Ако Затворът Стара Загора в качеството му трето
задължено лице извърши плащане на тази лична партида на затворника-длъжник по
изпълнително дело въпреки полученото запорно съобщение, взискателят и
присъединените кредитори разполагат с процесуална възможност да искат от
затвора направеното плащане. Законодателят е предвидил солидарна отговорност
както на третото задължено лице, така и на лицата от органите му на управление
– чл. 452, ал. 3 ГПК, като нововъзникналите права на взискателя се реализират в
рамките на същото изпълнително производство, в което не е изпълнен запорът. От
тази нормативна регламентация следва извод, че в случай, че администрацията на
Затвора Стара Загора, въпреки полученото запорно съобщение изх. №1289/21.01.2020
год. на държавния съдебен изпълнител при Районен съд Сливен, би извършвала
плащане към длъжника С. на внесените му по личната партида от близки суми, то
тя би се поставила в положение на солидарно отговорна страна по това
правоотношение. Изложеното води до извода, че затворническата администрация е
действала законосъобразно като в изпълнение на полученото запорно съобщение и в
съответствие с разпоредбата на чл.508 от ГПК, с оглед посочения изпълнителен
способ е извършила следващите от това фактически действия, превеждайки сумата
от 100.00 лв. на 20.02.2021 год. По делото няма данни ищецът да е включен в
трудова дейност, поради което и не получава възнаграждение, върху което да се
правят удръжки. Той не е осъден да заплаща издръжка и спрямо него нормата на
чл.57, ал.1 от ППЗИНЗС във връзка с чл.446 от ГПК не е намерила приложение.
Третото задължено лице няма ангажимент да уведомява длъжника за извършени
плащания от негови сметки.
В действащото право също така не е предвидено
задължение за третото лице в изпълнителното производство, каквото се явява
Затвора Стара Загора, да уведомява съдебния изпълнител относно естеството на
сумите които са налични в неговата каса и са собственост на длъжника, както и
да проверява дали избраният изпълнителен способ противоречи на забраните по ГПК
за несеквестируемост. Само длъжникът разполага с възможността по чл.435, ал.2,
т.2 от ГПК да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята
за несеквестируемо. Редът за такова обжалване е предвиден в нормите на чл.436 -
чл.438 от ГПК, като жалбата се разглежда от окръжния съд по мястото на
изпълнението, който е компетентен да прецени дали се касае за секвестируемо или
несеквестируемо имущество. По делото няма данни, нито се твърди от ищеца да е
упражнил правото си да обжалва предприетите изпълнителни действия и след като
не са отменени по съответния процесуален ред, те са задължителни за изпълнение.
Следователно не е налице твърдяното противоправно действие от страна на
ответника при или по повод изпълнение на административна дейност.
Налагането на запор върху средствата по чл.86, т.4
от ЗИНЗС вр. с чл. 81, ал.2 от ППЗИНЗС не може да бъде предмет на косвен
съдебен контрол в настоящото производство, какъвто е недопустим, поради
предвидения нарочен процесуален ред за оспорване законосъобразността на
действията на органа по принудителното изпълнение. Оттук не допустимо е да се
обсъжда дали произхода на средствата сочи на не секвестируемо имущество на
длъжника. Главния въпрос, от отговора на който зависи законосъобразността на действието
по удържане на суми в размер на 100.00 лв., с които длъжника – ищец е
разполагал към 19.02.2021 год. е какъв е реда за извършване на удръжки в
изпълнение на наложен запор и какви разполагаеми лични средства е задължително
да останат по партидата на длъжника, изтърпяващ наказание лишаване от свобода.
Видно от справката за извършените трансфери на парични суми от личната партида
на лишения от свобода, по изпълнително дело е преведена сумата от 100.00 лв.,
като за месец февруари 2021 год., лицето е получило средства в общ размер на
220.00 лв. На 19.02.2021 год. в сметката са налични 100.00 лв., които са лични
средства, притежавани в упражняване на правото по чл.86, т.4 от ЗИНЗС, като
останалите суми в размер на 120.00 лв. – получени на 06.02.2021 год. /в размер
на 50.00 лв./ и на 13.02.2021 год. /в размер на 70.00 лв./ са били използвани
за задоволяване на личните нужди и потребности на ищеца. Правото на лични
средства не е безусловно, тъй като при налагане на дисциплинарно наказание те
могат да бъдат временно лишени от него. Ползването от това право е в зависимост
от това дали след удръжките на основание чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС вр. с чл. 56,
ал. 1 от ППЗИНЗС остават средства, които задължително се заделят за лично
ползване, както и от възможността на трети лица да предоставят парични суми.
Ограничението за разполагаема сума в максимален размер до една минимална
работна заплата не може да се определи като условие, предпоставящо не
секвестируемост на вземането по аргумент от чл. 446 от ГПК, тъй като ЗИНЗС и ППЗИНЗС
предвиждат специални правила единствено и само за удръжки от възнаграждението
на лишените от свобода, които полагат труд, Следователно на правото по чл.86,
т.4 от ЗИНЗС стои единствено задължението по чл.56, ал.1 от ЗИНЗС остатъка от
възнаграждението след удръжки да се задели по личната партида по чл.86, ал.2 от ЗИНЗС, но няма условие личните средства да са в размер на една минимална
работна заплата. Ограничението е обратното – да не надвишават този размер.
Оттук и извода, че при възможност лишените от свобода разполагат с лични
средства до една минимална работна заплата, които биха могли да се набират от получаваното
трудово възнаграждение, както и от предоставени средства от трети лица. Като се
има предвид, че упражняването на правото по чл.86, т.4 от ЗИНЗС зависи
единствено от възможността да се получават средства и като се вземат предвид
изричните правила за удръжки от възнаграждението, които са специални спрямо чл.
446 от ГПК и визират изрично секвестируемост на 2/3 от него, независимо от
неговия размер, се налага извода, че само личните средства, представляващи
остатък след изпълнение на правилата на чл.78, ал.3 от ЗИНЗС вр. с чл.56, ал.1
от ППЗИНЗС, не могат да бъдат основа за последващи удръжки – основанието и реда
за тяхното извършване са изрично уредени. Предоставянето на лични средства от
трети лица може да има различен произход, но той няма правно значение за
настоящия казус, тъй като е факт относим към въпроса за тяхната
секвестируемост, който се разрешава по друг процесуален ред – обжалване
действията по налагането на запора от съответния съдебен изпълнител. При
наложен запор, чиято незаконосъобразност не е оспорена по съдебен ред, за
ответника остава задължението да го изпълнява при изчисляване на удръжките
съобразно специалните правила на ЗИНЗС и ППЗИНЗС. Дали средствата, чието
ползване е ограничено до задоволяване на лични нужди следва да се третират като
секвестируемо имущество на длъжника, тъй като би означавало да се изземе
компетентността на общия съд по този въпрос и да се вмени отговорност на
ответника за изпълнение на задължение, върху чието възникване той няма власт.
Видно от приложените писмени доказателства, за процесният месец февруари 2021
год., лицето е получила достатъчно средства за задоволяване на личните му
потребности /120.00 лв./. В този смисъл същият не е лишен изцяло от преведените
му парични средства за месеца, а само за част от тях в размер на 100.00 лв.
Що се отнася до претендираните неимуществени вреди,
то същите не бяха доказани по надлежния ред от страна на ищеца, тъй като същият
прояви процесуално бездействие и в тази
насока нито са посочени, нито са събрани каквито и да е доказателства. Ето защо
съдът намира, че същите са недоказани.
По тези съображения настоящият съдебен състав
счита, че липсва един от кумулативно изискуемите елементи на фактическия състав
на отговорността по чл.1 от ЗОДОВ, а именно незаконосъобразно действие на
административен орган, поради което предявеният на това основание иск за
обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди следва да бъде отхвърлен
изцяло.
Водим от горните мотиви и на основание чл. 204, ал.
1 от АПК във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, Старозагорският административен
съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
иска на В.С.С., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Стара
Загора, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София за
присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 100.00
лв. и неимуществени вреди в размер на 4900.00 лв., произтичащи от отнемане на
сумата 100.00 лв. от личната му партида в Затвора Стара Загора на 20.02.2021 год.
от администрацията на Затвора Стара Загора,
като неоснователен и недоказан.
Решението подлежи на
обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред ВАС на РБ.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: