№ 459
гр. София, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ в закрито
заседание на единадесети октомври, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100507501 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.11.2020 г. по гр.д. № 24335/2020 г., СРС, ІІI ГО, 141 с-в
е отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3
КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, от Б. АЛ. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
„******* срещу „Е.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „*******”, ул. „*******” № 2, за признаване за
незаконно и отмяна на уволнението му от длъжността „отговорник склад“ по
трудов договор от 03.08.2017 г., извършено със заповед № 10 от 21.04.2020 г.
на регионален мениджър Д.П., и за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата 9815,52 лв. - обезщетение за оставането му без работа за период
от 6 месеца, считано от 22.04.2020 г. Осъдил е Б. АЛ. Д., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ул. „******* да заплати на „Е.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „*******”, ул. „*******” №
2, на основание чл. 78, ал. 3 ТПК, сумата 1160 лева, представляваща сторени
разноски по делото.
С решение от 19.02.2021 г. по гр.д. № 24335/2020 г., постановено по
1
реда на чл.250 от ГПК, СРС, ІІI ГО, 141 с-в е допълнил диспозитива на
решение № 20264594/ 30.11.2020 г., като е признал за установено в
отношенията между страните - ищеца Б. АЛ. Д., ЕГН ********** и ответника
„Е.“ ЕООД, ЕИК *******, по заявеното оспорване от ищеца, на основание чл.
194, ал. 1 ГПК, че процесните длъжностно разписание на персонала в сила от
01.02.2020 г. до 31.03.2020 г. и длъжностно разписание на персонала в сила от
01.04.2020 г. представляват неистински, в частност неавтентични документи
по отношение на подписа на лицето, което е посочено като техен издател
/Ф.Ш./, поради което на основание чл. 194, ал. 3, във вр. чл. 194, ал. 2 ГПК ги
изключил от доказателствата по делото.
С определение от 19.02.2021 г. по гр.д. № 24335/2020 г., постановено по
реда на чл.248 от ГПК, СРС, ІІI ГО, 141 с-в е оставил без уважение молба по
чл. 248 ГПК, инкорпорирана във въззивна жалба от 15.12.2020 г., депозирана
от ищеца Б. АЛ. Д., за изменение на Решение № 20264594/ 30.11.2020 г.,
постановено по гр.д. № 24335/ 2020 г. по описа на СРС, 141-ви състав, в
частта му по произнасянето на съда за следващите се на ответника разноски
по делото. Определението, като необжалвано, е влязло в сила на 30.03.2021г.
Решението от 30.11.2020 г. е обжалвано с въззивна жалба от ищеца Б.
АЛ. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „******* чрез пълномощника
по делото адвокат Н.Н. от САК, със съдебен адрес: гр.София, ул.“******* с
мотиви, изложени в жалбата. Твърди се, че съдът не се е произнесъл нито с
мотиви, нито в диспозитив относно направеното оспорване на истинността на
представените от ответника длъжностни разписания. При това положение се
счита, че решението се основава на неистински документи, съставени от
изслушания по делото свидетел Д.П.. Недопустим е разпит на свидетеля Д.П.
на изнесените от нея факти, която твърди, че упражнява работодателска
компетентност и представлява самото дружество във вътрешните и външни
отношения с трети лица. Към момента на разпита й като свидетел, тя има тези
права на управител, поради което е налице специфичната хипотеза по
аргумент от противоположното на чл.166, ал.3 ГПК, а именно сведенията на
П. могат да се третират единствено като обяснения на самия
работадетел/ответник, но не и като свидетелски показания. Отново по
отношение нарушението на чл.164 ГПК, е недопустимо свидетелят П. да дава
свидетелски показания за доказване датата на оспорените по делото
2
документи, каккто и да дава свидетелски показания за тяхното съдържание,
тъй като пряко е участвала, като това са хипотези на забраните по чл.164, ал.1,
т.3ь5 и т.6 ГПК.
Съдът не е обърнал внимание от кой момент се пораждат правата на
управителя на ответника, като не издирил и не приложил чл.140, ал.4 от ТЗ,
като неоснователно е било зачетено действие на пълномощник, съдадени
преди вписване промяната на управителя. Не е извършено и надлежно
потвърждаване на порочното упълномощаване.
Друго порочно действие, според въззивника е, че съдът се е позовал на
длъжностна характеристика с позоваване на права на подбор и съкращаване
на щатни длъжности, без да е доказано до кое точно лице се отнасят
представените по делото. Представената длъжностна характеристика е без
ясен адресат, поради което не може да се приеме, че се отнася именно за Д.П.,
подписала без права заповедта за уволнение. Прави се извод, че щатните
разписания са неистински документи, антидатирани и съставени от лице без
права, както и заповедта за уволнение.
Счита се, че с решението е нарушен и материалния закон-чл.128, ал.1,
т.2 от КТ/ може би се има предвид чл.328, ал.1, т.2, предл. второ КТ/, тъй като
работодателят не е доказал, че е премахнал щатната бройка. По делото се
установява че има функциониращ склад, в който се приемат стоки,
преверяват се и се издават стоки за производство и към трети лица.
Основните функции на отговорник склад не са разпределени към трети лица,
а напротив, на мястото на служителя, паралелно са дадени същите функции на
други две лица-„отговорник сервиз“ и „отговорник логистика“. Към техните
длъжности е прибавена длъжността на отговорник склад, което сочи, че
съкратената длъжност съществува единствено на функции и отговорности
паралелно-при двама сружители. На практика, вместо намаляване на щата
поради твърдяното намаляване на търговския оборот, се е постигнало скрито
раздуване на щата, доколкото двете лица, изпълняващи функциите на
отговорник склад, упражняват и основните си функции.
Оспорва се правилността на решението относно разноските, като се
твърди, че ищецът е направил възражение за прекомерност на разноските на
3
работодателя, тъй като делото не е с фактическа и правна сложност, а
отлагането му за повече от едно заседание е по вина на ответника. Моли съда
да постанови решение, с което да отмени процесното и да бъдат уважени
предявените искове. Претендира присъждане на разноски и за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемият по тази въззивна жалба „Е.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „*******”, ул. „*******” №
2, чрез пълномощника по делото адвокат Й.Й. от САК, със съдебен адрес:
гр.София, ул.******* оспорва същата, като неоснователна. Претендира
разноски за въззивната инстанция.
Подадена е въззивна жалба от „Е.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „*******”, ул. „*******” № 2, чрез
пълномощника по делоо адвокат Й.Й. от САК, със съдебен адрес: гр.София,
ул.******* срещу решение от 19.02.2021 г. по гр.д. № 24335/2020 г.,
постановено по реда на чл.250 от ГПК, с което СРС, ІІI ГО, 141 с-в е
допълнил диспозитива на решение № 20264594/ 30.11.2020 г., като е
признал за установено в отношенията между страните - ищеца Б. АЛ. Д., ЕГН
********** и ответника „Е.“ ЕООД, ЕИК *******, по заявеното оспорване от
ищеца, на основание чл. 194, ал. 1 ГПК, че процесните длъжностно
разписание на персонала в сила от 01.02.2020 г. до 31.03.2020 г. и длъжностно
разписание на персонала в сила от 01.04.2020 г. представляват неистински, в
частност неавтентични документи по отношение на подписа на лицето, което
е посочено като техен издател /Ф.Ш./, поради което на основание чл. 194, ал.
3, във вр. чл. 194, ал. 2 ГПК ги изключил от доказателствата по делото.
Твърди се, че не е следвало да бъде откривано производство по оспорване
истинността на писмени документи с протоколно определение от 23.09.2020
г., а именно длъжностно разписание в сила от 01.02.2020 г. до 31.03.2020 г. и
длъжностно разписание на персонала, в сила от 01.04.2020 г., досежно
авторството на подписа, положен от Ф.Ш.. На 23.09.2020 г., от името на
работодателя е било направено изявление, че подписите за работодател върху
цитираните документи са положени от Д.П., на длъжност „регионален
мениджър“, т.е. тези документи изначално са издадени от регионалния
мениджър на дружеството-работодател. За установяване представителната
власт на Д.П., по делото е представена длъжностна характеристика от
4
30.07.2009 г. на длъжността „регионален мениджър“, съгласно която лицето,
заемащо тази длъжност, може да отрива и закрива щатни бройки, да
прекратява трудови договори, да издава щатни разписания и т.н. Освен това, в
о.с.з. на 18.11.2020 г., регионалният мениджър потвърждава, че именно тя е
издала и подписала от името на работодателя, оспорените от представителя
на ищеца документи и на кои дати е станало това. Ето защо счита, че без
никакво основание длъжностно разписание на персонала в сила от 01.02.2020
г. до 31.03.2020 г. и длъжностно разписание на персонала в сила от 01.04.2020
г., са изключени като доказателства. Сочи, че ответникът оспорва, а съдът
приема, че длъжностните разписания са неистински, а от друга страна, съдът
приема, че процесните трудов договор и заповед за прекратяване, са
автентични по отношение на техния издател, при положение, че те са
подписани от едно и също лице и по един и същ начин, а именно от
регионалния мениджър на дружеството-работодател. Моли да бъде отменено
процесното решение, ведно със законните последици.
Постъпил е отговор на тази въззивна жалба от Б. АЛ. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ул. „******* чрез пълномощника по делото
адвокат Н.Н. от САК, със съдебен адрес: гр.София, ул.“******* с мотива, че
след като се подписва от пълномощник, това се отбелязва задължително в
документа, но процесните документи не съдържат указания, че са издадени от
пълномощник. В хода на производството по делото, ищецът е оспорил
наличието на доставерна дата на представените пълномощни и правата на
регионалния мениджър да променя щатно разписание без съгласието на
управителя.
СГС намира, че и двете въззивни жалби са подадени в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна, поради което са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение от 30.11.2-20 г. е валидно, не е постановено в
нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност на
решенията-постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
5
законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което
може да се извлече смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по
неговата правилност.
От фактическа страна
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.344,
ал.1, т.1 и 3 вр. чл.225, ал.1 КТ от Б. АЛ. Д., ЕГН ********** срещу „Е.“
ЕООД, ЕИК *******.
От работодателя „Е.“ ЕООД са релевирани евентуални възражения за
прихващане на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ с изплатените от ответното
дружество обезщетения в общ размер на 4880,18 лв. - по чл.220, ал.1 КТ за
неспазен срок на предизвестие, и по чл.222, ал.1 КТ за оставане без работа
поради прекратяване на трудовото правоотношение на пр. осн. чл.328, ал.1,
т.2, предл. второ КТ.
Ищецът Б. АЛ. Д. твърди, че до 21.04.2020 г. е работел при ответника на
длъжността „отговорник склад“ по безсрочен трудов договор, като считано от
22.04.2020 г. трудовото му правоотношение е било прекратено поради
съкращаване на щата. Сочи, че считано от 23.03.2020 г. до датата на
прекратяването на трудовия му договор му е бил разрешен неплатен годишен
отпуск от работодателя, поради което по време на отпуска незаконосъобразно
е прекратена трудово-правната връзка между страните. Не оспорва, че до
19.04.2020 г. се е намирал в отпуск поради временна неработоспособност.
Оспорва заеманата от него длъжност да е съкратена, съответно реално да е
преустановено изпълнението на трудовите функции, характерни за
длъжността. Ето защо, моли процесната заповед за уволнение да бъде
отменена, както и ответното дружество да му заплати обезщетение за
времето, през което е останал без работа, считано от 22.04.2020 г. за 6 месеца
в общ размер на 9815,52 лв.
Ответникът „Е.“ ЕООД оспорва исковете, като признава фактите
относно съществуването и прекратяването на правоотношението. Счита, че
заповедта за уволнение съдържа всички необходими реквизити, като е
посочено и основанието, на което се прекратява трудовото правоотношение.
Излага довод за реално съкращаване на щата за длъжността „отговорник
6
склад“, като посочва, че действащото щатно разписание от датата на
уволнението не съдържа позиция, която да съответства на прекратената.
Намаленият обем на работа и спадът в оборота на предприятието са довели до
ненеобходимост от съществуването на длъжността и до закриването на
щатната бройка за нея. Твърди, че от 17.02.2020 г. до 19.04.2020 г. ищецът е
бил в отпуск по болест, като след тази дата същият не е отправял искане и не
му е било разрешавано от работодателя ползването на неплатен годишен
отпуск. В условието на евентуалност, в случай че исковете бъдат уважени,
прави възражение за прихващане с изплатените от ответното дружество
обезщетения в общ размер на 4880,18 лв. - по чл.220, ал.1 КТ за неспазен срок
на предизвестие и по чл.222, ал.1 КТ за оставане без работа поради
прекратяване на трудовото правоотношение на пр. осн. чл.328, ал.1, т.2,
предл. второ КТ. Моли исковете да бъдат отхвърлени,
Съдът констатира следното:
По делото е безспорно, че между страните е съществувало ТПО, по
силата на което ищецът заемал длъжността „отговорник склад“, че ТПО било
прекратено със Заповед № 10 от 21.04.2020 г. на основание чл.328, ал.1, т.2
КТ-поради съкращаване на щата, считано от 22.04.2020г. Заповедта е от
21.04.2020 г., като волеизявлението на работодателя за прекратяване на
правоотношението е достигнало до знанието на ищеца на същата дата, за
удостоверяването на който факт последният е положил подписа си под
заповедта. В заповедта е посочено основанието за прекратяване на
правоотношението - поради съкращаване на щата за длъжността „отговорник
склад“, която обосновка е достатъчна за индивидуализацията на това
уволнително основание. Заповедта е била подписана за работодателя от Д.К.
П., за която между страните е безспорно, че към датата на уволнението е
заемала длъжността „регионален мениджър“ при „Е.“ ЕООД. Това й качество
се установява и от всички събрани по делото писмени доказателства и гласни
доказателствени средства.
По делото е приета длъжностна характеристика от 30.07.2009 г. за
длъжността „регионален мениджър“, от чието съдържание се установява,
че регионалният мениджър разполага с работодателска компетентност, в
чийто обем влизат правата да сключва и прекратява трудови договори за
7
дружеството, да прави промени в щатното разписание - като разкрива и
съкращава позиции, съгласно целите, поставени от управителя на
дружеството.
По делото като свидетел е разпитана свидетелката Д.К. П., която
установява, че е заемала длъжността „регионален мениджър“ при ответника
приблизително от средата на 2009 г., когато й е била връчена горепосочената
длъжностна характеристика. Свидетелката П. е подписала длъжностната
характеристика, за да удостовери пред работодателя си, че такава й е
предоставена и се е запознала със съдържанието й. Сочи, че решението й за
прекратяване на правоотношението с ищеца е съгласувано с управителя на
„Е.“ ЕООД за целите на последното, свързани с оптимизиране на разходите за
персонал в условията на рязък спад в оборота на дружеството.
По делото е приета заповед за промяна и изменение на щатното
разписание изх. № 9 от 01.04.2020 г. на регионалния мениджър Д.П., от която
се установява, че в рамките на правата му по длъжностна характеристика,
регионалният мениджър е взел решение за съкращаване на длъжността
„отговорник склад“, заемана от ищеца. В заповедта е посочено, като
основание за съкращаване на щата, намаленият обем на работа.
Относно иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ, съдът приема следното:
Законността на едностранното прекратяване на трудовото
правоотношение се обуславя от проявлението на следните юридически факти-
1. съкращаването на длъжността или на съответната щатна бройка, т.е. на
трудовите задължения, които тя включва, да е реално ; 2. моментът на
уволнението трябва да съвпада или да следва датата, на която е извършено
реалното и фактическо съкращаване на щата; 3. компетентният орган да е
взел по надлежен ред решение за съкращаване на щата и 4. работодателят да е
извършил подбор по реда на чл. 329, ал. 1 КТ, в случай че се съкращава броят
на работниците или служителите, заемащи дадена длъжност, а не се премахва
самата длъжност.
Правното основание за уволнението, цитирано в заповедта, е чл. 328, ал.
1, т. 2-поради съкращаване на щата. Към момента на връчване на
уволнителната заповед следва да се преценяват предпоставките за
8
извършеното уволнение, а именно съкратена длъжност и извършен подбор по
чл.329 КТ, ако не става въпрос за премахване на самата длъжност.
Предвид изложените във въззивната жалба на ищеца доводи за
допуснати процесуални нарушения от съда, който не е изложил мотиви и
съответно в диспозитива не се е произнесъл по извършеното от ищеца
оспорване на двете длъжностни характеристики, както бе отбелязано по-горе,
с решение от 19.02.2021 г. по гр.д. № 24335/2020 г., постановено по реда на
чл.250 от ГПК, СРС, ІІI ГО, 141 с-в е допълнил диспозитива на решение №
20264594/ 30.11.2020 г., като е признал за установено в отношенията между
страните - ищеца Б. АЛ. Д., ЕГН ********** и ответника „Е.“ ЕООД, ЕИК
*******, по заявеното оспорване от ищеца, на основание чл. 194, ал. 1 ГПК,
че процесните длъжностно разписание на персонала в сила от 01.02.2020 г. до
31.03.2020 г. и длъжностно разписание на персонала в сила от 01.04.2020 г.
представляват неистински, в частност неавтентични документи по отношение
на подписа на лицето, което е посочено като техен издател /Ф.Ш./, поради
което на основание чл. 194, ал. 3, във вр. чл. 194, ал. 2 ГПК ги изключил от
доказателствата по делото.
По въпроса относно произнасянето от СРС с отделно решение по
откритата процедура в с.з. от 23.09.2021 г. на основание чл.193, а именно
производство по оспорване истинността на длъжностно разписание на
персонала в сила от 01.02.2020 г. до 31.03.2020 г. и длъжностно разписание на
персонала в сила от 01.04.2020 г., въззивната инстанция приема следното:
С решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 717%/2013 г.. на ВКС, IV г.о.,
постановено по чл.290 ГПК съдебният състав се е произнесъл по правните
въпроси: за съдържанието на въззивното решение, приложението на чл.272
ГПК при мотивирането и за необходимостта въззивният съд да обсъди всички
доказателства по делото, възражения и доводи на страните; спрямо кои
документи и при какво оспорване, съдът открива производство по чл.194 ГПК
и за доказателствените средства, с които се установява фактическото
местоживеене към даден момент на едно физическо лице.
Прието е, че оспорването на писмен документ по чл.193 ГПК прилича
по съществото си на инцидентен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, но не
9
е самостоятелна искова претенция, за да могат да се прилагат по аналогия
указанията на ВС, дадени в ТР № 87-1954-ОСГК ВС РБ/ за произнасяне по
оспорването в диспозитива на съдебното решение. Целта на производството
по чл.193-194 ГПК е, във висящ процес, да се определи дали дадено писмено
доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и
правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като неистинско
от доказателствения материал. Определението по чл.194, ал.2 ГПК е от
същество за доказването. Прието е, че ако не се е поизнесъл с нарочен акт
преди даване ход на устните прения, съдът коментира този въпрос в мотивите
на своето решение, като заключението му не намира отражение в диспозитива
на акта по същество. Прието е също, че в чл.236 ГПК е определено
съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в него не намират
място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените
средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване.
По въпроса, спрямо кои документи и при какво оспорване съдът
открива производство по чл.194 ГПК е прието, че няма документи, които да
са с абсолютна, задължителна доказателствена сила. Прието е също, че
законодателят е определил кои писмени доказателства и в каква част се
ползват с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила; тя
може да бъде оборена при съблюдаване процедурата по чл.193 ГПК и
успешно проведено доказване. Всички частни документи се ползват с
обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството, щом са
подписани, а в хипотезите на чл.181 ГПК имат и достоверна дата за трети
лица. Свидетелстващите документи (частни и официални) разполагат и с
материална доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие
единствено при официалните свидетелстващи документи. При оспорване
истинността на документа се цели отпадане на обвързващата му
доказателствена сила, следователно само тогава се открива производство по
чл.193 ГПК. Прието е, че частните свидетелстващи документи са годни
доказателствени средства /допустими според процесуалния закон/, стига да
няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон
по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват, че съдът
ги преценява по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по
делото. Тъй като тези документи не се ползват с обвързваща съда материална
10
доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти,
последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК-чл.153, 154 и
чл.155, а не по тези за производството по чл.193 ГПК.
Оспорването е направено пред районният съд, досежно авторството на
подписа, положен от Ф.Ш., т.е. автентичността на подписа на Ф.Ш..
Дейдствително, в обжалваното решение липсват мотиви, досежно оспорените
тези две писмени доказателства, но и предвид гореизложеното е недопустимо
с отделно решение съдът да се произнася по направеното оспорване, поради
което същото следва да бъде обезсилено.
Освен това, въззивната инстанция, след като обсъди писмените и гласни
доказателства в тяхнята съвкупност, намира, че не са налице основанията за
приемане, че процесните длъжностно разписание на персонала в сила от
01.02.2020 г. до 31.03.2020 г. и длъжностно разписание на персонала в сила от
01.04.2020 г. представляват неистински, в частност неавтентични документи
по отношение на подписа на лицето, което е посочено като техен издател
/Ф.Ш.. Безспорно е, че процесното длъжностно разписание на персонала в
сила от 01.02.2020 г. до 31.03.2020 г. и длъжностно разписание на персонала в
сила от 01.04.2020г. са издадени от регионалният мениджър Д.К. П., която е
подписала и процесният трудов договор, както и самата уволнителна заповед.
По делото е приложена длъжностна характеристика на длъжността
регионален мениджър от 30.07.2009 г. В нея изрично е посочено, че по силата
на длъжностната характеристика на тази длъжност са предоставени
работодателски правомощия като-да сключва и разтрогва трудови договори
от името и за сметка на дружеството- договори за наемане/освобождаване на
персонал, да прави промени в щатно разписание-както да разкрива и
съкращава позиции съгласно поставените от управителя цели на
дружеството, да сключва и разтрогва договори за покупко-продажба на
движими и недвижимо имущество за сметка на/от името на дружеството и
т.н. Приложено е и пълномощно от 04.11.2019 г., с което Д.К. П. е
упълномощена от управителя Ф.Ш. да действа от името и за сметка на
управителя във всички случаи, когато разполага с компетентност да
управлява и представлявата търговското дружество. Работодателската
компетентност произтича по силата на самата длъжностна характеристика на
длъжността регионален мениджър, поради което не се изисква изрично
11
упълномощаване, в случая за издаване на процесните две длъжности
характеристики. Безспорно е, че Д.К. П. е подписала въпросните две
доказателства, че именно тя е изпълнявала длъжността регионален мениджър,
поради което тези доказателства не са истински, в частност неавтентични
документи по отношение на подписа на лицето, което е посочено като техен
издател /Ф.Ш./. При тези данни, настоящата инстанция приема, че заявеното
оспорване от ищеца, на основание чл. 194, ал. 1 ГПК, че процесните
длъжностно разписание на персонала в сила от 01.02.2020 г. до 31.03.2020 г. и
длъжностно разписание на персонала в сила от 01.04.2020 г. представляват
неистински, в частност неавтентични документи, се явява недоказано и
цитираните документи следва да бъдат приети като доказателства по делото.
Във въззивната жалба на ищеца се развиват доводи, че по делото не е
доказано до кое точно лице се отнася представената по делото длъжностна
характеристика, тъй като тя е без ясен адресат, поради което не може да се
приеме, че се отнася именно за Д.П., „подписала без права заповедта за
уволнение“ / това твърдение се въвежда за първи път във въззивната жалба/.
Длъжностната характеристика е затова длъжностна, тъй като се отнася до
длъжността „регионален мениджър“, а не за конкретно лице, като по делото е
безспорно, че тази длъжност се изпълнява от Д.П. към момента на издаване
на процесните длъжностни разписания и на уволнителната заповед.
Развиват се и доводи, че съдът не е обърнал внимание от кой момент се
пораждат правата на управителя на ответника, като не е издирил и не е
приложил чл.140, ал.4 от ТЗ, като неоснователно е било зачетено действие на
пълномощник, съдадени преди вписване промяната на управителя. Не е
извършено и надлежно потвърждаване на порочното упълномощаване.Следва
да бъде отбелязано обстоятелството, че не е налице хипотезата на чл.140, ал.4
от ТЗ, според която трябва да бъдат вписани в търговския регистър. (Нова -
ДВ, бр. 58 от 2003 г.) „Увеличаване и намаляване на капитала, приемане и
изключване на съдружник, преобразуване на дружеството, избор и
освобождаване на управител, както и назначаване на ликвидатор имат
действие от вписването им в търговския регистър.“ Не е налице никоя от
визраните хопитези, тъай като не става въпрос за избор или освобождаване на
управител, а за предоставяне на компетентност по силата на длъжностна
характеристика. Между другото, при извършена от съда служебна провека в
12
ТР, се установява, че управителят продължава да бъде същият, а именно
Ф.Ш., като няма вписване промяна на управителя, защото такава няма.
Въззивната инстанция намира, че уволнението е извършено от
компетентен орган в рамките на неговите правомощия. Съкращаването в
щата е било извършено по съответния ред и от компетентен орган на
работодателя. От приложените по делото две длъжностни разписания в сила
от 01.02.2020 г. до 31.03.2020 г., и в сила от 01.04.2020 г., както и от приетата
и неоспорена заповед за промяна и изменение на щатното разписание изх. №
9/ 01.04.2020 г. на регионалния мениджър Д.П., се установява, че в рамките на
правата му по длъжностна характеристика, регионалният мениджър е взел
решение за съкращаване на длъжността „отговорник склад“, заемана от
ищеца. В заповедта е посочено, като основание за съкращаване на щата,
намаленият обем на работа. Преценката за причините за съкращаването на
щата е по целесъобразност, като в случая е посочено, че това съкращаване е
поради намаляване обема на работа на производството, сервизните дейности
и проектите, изпълнявани от ответника, явяващи се важни компоненти от
търговката му дейност, като на намаляването им е придадена тежест, но това
не означава, че става въпрос за друга хипотеза за прекратяване на ТПО, а
именно поради намаляване обема на работа.
Настоящата инстанция приема, че е налице реално съкращаване на щата
по смисъла на чл.328, ал.1, т.2 КТ, тъй като заповед № 9 от 01.04.2020 г. на
регионалния мениджър Д.К. П., с която е взето решение за съкращаване на
длъжността „отговорник склад“, заемана от ищеца, е издадена преди заповед
изх. № 10 от 21.04.2020 г., с която е прекратено ТПО между страните на
основание съкращаване в щата, като работодателят се е възползвал от
правото си да закрие щатната длъжност на въззивника/ищец, необходимостта
от трудовите функции на който е отпаднала. Че това е така, се установява от
разпитаните по делото свидетели-Д.К. П., за която не намират приложение
сочените хипотези на забрани по чл.164, ал.1, т.3,5 и т.6 от ГПК и на Е.К. Н.а.
От техните показания се установява, че функциите на заличената длъжност
след съкращаване на щатната й бройка не е била изпълнявана в цялост от
никоя от другите длъжности. Трудовите функции за длъжността „ отговорник
склад“ са били разпределени между сервизни инженери, извършващи
гаранционнен и следгаранционен сервиз, оператори, служители от отдел
13
„Логистика“ и отговарящи от сервизна група и логистика. Те са започнали да
изпълняват и допълнителни задължения, типични за съкратената длъжност,
извън характерните за длъжността си трудови задължения. С оглед трайно
установената съдебна практика, налице е основанието на чл.328, ал.1, пр.2 от
КТ, когато трудовата функция на съкратената длъжност, преди възложена
само на един служител и изпълнявана от него, с оглед съкращението е била
разпределена от работодателя на други няколко служители, които извън
нововъзложените имат свои основни и характерни трудови функции, които
преобладават.
Изводът е, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение с
ищеца на 22.04.2020 г., щатът за посочената длъжност е бил заличен. По
делото е безспорно, че длъжността на ищеца е била единствена, поради което
подборът по смисъла на чл. 329, ал. 1 КТ е съставлявал право, а не задължение
за работодателя, като неупражняването на последното не опорочава
уволнението.
Ето защо следва да се приеме, че към момента на уволнението е било
налице основанието за уволнение по чл.328, ал.1, т.2 КТ в хипотезата
„съкращаване на щата”.
Искът с правно основание чл.344, ал.1, т.1 се явява неоснователен, което
води до неоснователност и на предявения акцесорен иск по чл.344, ал.1, т.3
КТ, вр. с чл.225, ал.1 от КТ.
Във въззивната жалба се развиват доводи за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Следва да бъде отбелязано обстоятелството, че
и както бе посочено по-горе в изложението, с определение от 19.02.2021 г. по
гр.д. № 24335/2020 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, СРС, ІІI ГО, 141
с-в е оставил без уважение молба по чл. 248 ГПК, инкорпорирана във
въззивна жалба от 15.12.2020г., депозирана от ищеца Б. АЛ. Д., за изменение
на Решение № 20264594/ 30.11.2020 г., постановено по гр.д. № 24335/ 2020 г.
по описа на СРС, 141-ви състав, в частта му по произнасянето на съда за
следващите се на ответника разноски по делото. Определението, като
необжалвано, е влязло в сила на 30.03.2021г. Претендира се адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лв. без ДДС, или 960 лв. с ДДС. Дължи се
14
произнасяне по всеки един от исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ,
съответно по тях се дължат и разноски, които и съгласно чл.7, ал.1, т.1 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения са в по-голям размер от претендирания.
Предвид изхода на спора и предявената претенция, въззивникът/ищец
Б. АЛ. Д. следва да заплати на въззивника/ответник „Е.“ ЕООД, ЕИК *******
направените от него разноски за настоящата инстанция за държавна такса и
за адвокатско възнаграждение в общ размер на 875 лв.
Що се отнася до постановеното по реда на чл.250 от ГПК решение от
19.02.2021 г. по гр.д. № 24335/2020 г., с което СРС, ІІI ГО, 141 с-в е
допълнил диспозитива на решение № 20264594/ 30.11.2020 г., като е
признал за установено в отношенията между страните - ищеца Б. АЛ. Д., ЕГН
********** и ответника „Е.“ ЕООД, ЕИК *******, по заявеното оспорване от
ищеца, на основание чл. 194, ал. 1 ГПК, че процесните длъжностно
разписание на персонала в сила от 01.02.2020 г. до 31.03.2020 г. и длъжностно
разписание на персонала в сила от 01.04.2020 г. представляват неистински, в
частност неавтентични документи по отношение на подписа на лицето, което
е посочено като техен издател /Ф.Ш./, поради което на основание чл. 194, ал.
3, във вр. чл. 194, ал. 2 ГПК, съдът ги е изключил от доказателствата по
делото, то и предвид гореизложеното, същото следва да бъде обезсилено като
недопустимо.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение от 19.02.2021 г. по гр.д. № 24335/2020 г.,
постановено по реда на чл.250 от ГПК, с което СРС, ІІI ГО, 141 с-в е
допълнил диспозитива на решение № 20264594/ 30.11.2020 г., като е признал
за установено в отношенията между страните - ищеца Б. АЛ. Д., ЕГН **********
и ответника „Е.“ ЕООД, ЕИК *******, по заявеното оспорване от ищеца, на
основание чл. 194, ал. 1 ГПК, че процесните длъжностно разписание на
персонала в сила от 01.02.2020 г. до 31.03.2020 г. и длъжностно разписание на
персонала в сила от 01.04.2020 г. представляват неистински, в частност
15
неавтентични документи по отношение на подписа на лицето, което е
посочено като техен издател /Ф.Ш./, поради което на основание чл. 194, ал. 3,
във вр. чл. 194, ал. 2 ГПК ги изключил от доказателствата по делото.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 30.11.2020 г. по гр.д. № 24335/2020г. на
СРС, ІІI ГО, 141 с-в.
ОСЪЖДА Б. АЛ. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******
чрез пълномощника по делото адвокат Н.Н. от САК, със съдебен адрес:
гр.София, ул.“******* да заплати на „Е.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. „*******”, ул. „*******” № 2, чрез
пълномощника по делото адвокат Й.Й. от САК, със съдебен адрес: гр.София,
ул.******* направените от него разноски за настоящата инстанция в общ
размер на 875 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването преписа на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16