№ 3179
гр. София, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Стойчо Попов
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело №
20221100502777 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 155 от 10.01.2022 г., постановено по ГД № 46179 по описа за 2021 г. на
Софийски районен съд (СРС), 153 с-в е признато за установено по предявения от ЗК „Л.И.“
АД срещу „Застрахователно дружество Е.“ АД по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК положителен
установителен иск с правно основание по чл. 411 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД, че „Застрахователно
дружество Е.“ АД дължи на ЗК „Л.И.“ АД сумата от 1611,02 лв., представляваща регресно
вземане за половината от стойността на изплатеното застрахователно обезщетение по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите във връзка с ПТП,
настъпило на 18.05.2016 г. на магистрала А81, 584,900 км във Федерална Република
България, причинено от влекач марка „ДАФ“, с рег. № **** с прикрепено към него ремарке
„Кроне“, с рег. № ****, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.03.2021 г., до изплащане на
вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение от 18.03.2021 г. по ЧГД № 14267
по описа за 2021 г. по описа на СРС, 153 състав. С обжалваното решение районният съд се е
произнесъл и по дължимостта на разноските в заповедното и исковото производство на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съразмерно с уважената част от иска.
Решението на СРС е обжалвано от ответника „Застрахователно дружество Е.“ АД.
Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно. Според
жалбоподателя, приложимо към настоящия казус е българското законодателство по
подробно изложени в жалбата доводи. Излагат се оплаквания, че първата инстанция
1
неправилно е определила като приложимо немското право. Ето защо отправя искане до
Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение
и отхвърляне на исковата претенция в цялост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна ЗК „Л.И.“ АД, с който се изразява становище за нейната
неоснователност, респективно за правилност на обжалвания съдебен акт по съображения,
подробно изложени в отговора. Поддържа се, че българският съд бил международно
компетентен, което следвало пряко от чл. 11, т. 1 от Регламент 1215/2012 (Регламент
„Брюксел I а“). Според чл. 1, § 1 от Регламент „РИМ I“, определящ приложението му, се
разбирало, че в ситуации на стълкновение на закони, за договорни задължения от
граждански и търговски характер е приложим този регламент. Със задължителната си
практика – Решение от 21.01.2016 г. по съединени дела С 359/14 и С 475/14 на СЕС, съдът
бил приел, че Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни
2008 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим I) и Регламент
(ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно
приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим IІ), трябва да се тълкуват в
смисъл, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото
превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено
произшествие от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото по
време на произшествието ремарке, се определят съгласно член 7 от Регламент № 593/2008,
ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата
на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007, предвиждат разделяне на задължението за
поправяне на вредата. По отношение правото на регрес било приложимо българското право,
съгласно чл. 7 от Регламента, а по отношение на деликтната отговорност било приложимо
немското право, съгласно чл. 4 от Регламента. Реламент Брюксел I, чл. 5, разграничавал
договорните отношения, деликтните и квазеделиктните отношения. Понятието „договорно
задължение“, по смисъла на чл. 1 от Регламент „Рим I“, обозначавало доброволно поето
правно задължение от дадено лице спрямо друго. Освен това следвало да се има в предвид,
че съгласно чл. 2 от Регламент „Рим II“, последният се прилагал спрямо задълженията,
произтичащи от вреда, спрямо всяко засягане в резултат на непозволено увреждане,
неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие. Поради това следвало
да се отбележи, че задължението за поправяне на вредите тежало върху държателя на
ремаркето и трябвало да се счита за „извъндоговорно задължение“ по смисъла на член 1 от
Регламент „Рим II“. С оглед на разпоредбите на този регламент следва да се определи и
приложимото към това правоотношение право. В съответствие с чл. 4 от посочения
регламент, тъй като не било предвидено приложимото право към такова извъндоговорно
задължение, то приложимо било правото на държавата, в която била настъпила вредата, а по
делата в главните производства – държавата, в която била претърпяна пряката вреда от
произшествието – в настоящия казус Германия. По конкретно чл. 19 от Регламент „Рим II“
предвиждал, че в тази хипотеза въпросът за евентуална суборгация в правата на
пострадалото лице се уреждал от приложимото право към задължението на третото лице, а
2
именно застрахователя на гражданската отговорност, да обезщети това лице. Задължението
на застрахователя да покрие гражданската отговорност на застрахования по отношение на
пострадалото лице произтичало от договора за застраховка, сключен със застрахования,
условията при които застрахователят можел да упражни правата на пострадалото при ПТП
лице срещу отговорните за произшествието лица, се определяли от националното право,
уредено в посочения договор за застраховка, определено в приложение на чл. 7 от Регламент
„Рим I“. Безспорно било, че немското право предвиждало, че при виновно причинени вреди
от застрахования водач на влекача, причинените на трети лица се понасят по равно межда
застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето. Същото било ясно посочено в
Решение на Върховния Съд на Федерална Република Германия, че условието на това право
на регрес е само виновното поведение на водача на влекача, който е причинил вреди, което
условие в случая било изпълнено – т. е. приложимо било немското право. По делото било
изготвено заключение по съдебна автотехническа експертиза (САТЕ), от което се
установявало, че вредите са в пряка причинно-следствена връзка с механизма на процесното
ПТП, настъпило на 18.05.2016 г., на магистрала А81, 584,900 км в Република Германия.
Размерът на нанесените щети кореспондирали с търсената от ищеца сума. В тази връзка
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до
изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна
норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на
исковете.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения
срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е основателна, респективно обжалваното решение е
неправилно, по следните съображения:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 499, ал. 7 от КЗ, вр. с чл. 127,
ал. 2 от ЗЗД.
На първо място следва да се посочи, че погрешната правна квалификация, дадена от
СРС (чл. 411, ал. 1 КЗ), не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на
един иск не е правната му квалификация, а фактите, на които се основава и които в случая
3
правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд (т. е., в случая не е било
допуснато нарушение на диспозитивното начало в процеса). Отделно от това следва да се
посочи, че определянето на действителното правно основание е дейност на съда по
приложението на закона.
Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на
събраните писмени доказателства по делото и заключението на вещото лице по съдебната
автотехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, се установява, че на 18.05.2016 г., около 09:38 часа, на територията на
Федерална Република Германия, на автомагистрала А81 посока на движението – към
Вюрцбург, км 584,900, Леонберг, окръг Бьолинген, е настъпило пътнотранспортно
произшествие (ПТП) между товарен автомобил – влекач марка „ДАФ“, с рег. № **** с
прикрепено към него полуремарке „Кроне“, с рег. № ****, с водач М.М., и лек автомобил
марка „Ауди“, модел „ТТ“ с рег. № RT-****, управляван от Х.Г.О., на километър 584,900
водачът М.М., движейки се в средната лента, предприема маневра по пристрояване в
дясната лента, при което настъпил удар между предната дясна част на управлявания от него
влекач и лявата задна част на автомобила, управляван от Х.О., като на последния били
нанесени щети по задната броня – деформация и необходимост от боя, счупена задна лява
светлина, следи от удар по задна лява джанта и гума.
Не се спори, че във връзка с процесната преписка по щета ищецът заплатил на
увреденото лице в евро сума, чиято левова равностойност възлиза на 3222,04 лв.
Безспорно е и наличието на застрахователни правоотношения по задължителни
застраховки „Гражданска отговорност“, по силата на които ищецът покрива отговорността
за вредите, причинени при управление на товарен автомобил – влекач марка „ДАФ“, с рег.
№ ****, а ответникът покрива отговорността за вредите, причинени от полуремарке с
полуремарке „Кроне“, с рег. № ****, към датата на процесното ПТП, както и че съгласно
немското право и по-конкретно според Застрахователния кодекс на Германия,
застрахователят на влекача и застрахователят на ремаркето поделят половината от сумите за
обезщетение за причинените от виновното поведение на водача щети.
Основният спорен въпрос е свързан с приложимото право спрямо отговорността на
страните по сключените договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
на товарния автомобил и полуремаркето за вредите, настъпили в друга държава-членка на
ЕС при управление на товарния автомобил, докато тегли полуремаркето.
Отговорът на този въпрос е даден в Решение на Съда на ЕС от 21.01.2016 г. по
съединени дела С-359/14 и С-475/14, според което при пътнотранспортно произшествие,
причинено от теглещо превозно средство, снабдено с ремарке, приложимото право спрямо
регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил
обезщетение на пострадалия при произшествието, предизвикано от водача на това превозно
средство, срещу застрахователя на тегленото при произшествието ремарке, се определя
съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008 (Регламент „Рим І“), ако правилата на деликтната
отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от
4
Регламент № 864/2007 (Регламент „Рим ІІ“) предвиждат разделяне на задължението за
поправяне на вредите, т. е. предвиждат отговорност на собственика или държателя на
ремаркето наред с отговорността на собственика или ползвателя на теглещото превозно
средство за възстановяване на вредите на пострадалото лице.
В т. 54 от горепосоченото решение е изрично посочено, че задължението на
застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ да обезщети причинена на
пострадало лице вреда не произтича от настъпването на самата вреда (чийто фактически
състав и кръга на лицата, отговорни за обезщетяване на вредата, действително се определят
според приложимото право по чл. 4 и следващите от Регламент „Рим ІІ“), а от договора,
който го обвързва с отговорното застраховано лице, а в т. 61 и 62 – че на първо място следва
да се определи по какъв начин следва да бъде разпределено обезщетението за претърпените
вреди в полза на пострадалото лице между водача и собственика на теглещото превозно
средство, от една страна, и от друга страна, държателя на ремаркето, в съответствие с
правилата на приложимото национално право по силата на Регламент „Рим ІІ“, а на второ
място следва да се определи, в съответствие с чл. 7 от Регламент „Рим І“, кое е приложимото
право спрямо договорите за застраховка, сключени между застрахователите – ищци в
главните производства, и съответните застраховани от тях лица, за да се прецени дали и в
каква степен тези застрахователи могат по пътя на суброгацията да упражнят правата на
пострадалото лице спрямо застрахователя на ремаркето.
От изложеното следва, че чл. 7 от Регламент „Рим І“ се прилага в случаите, в които
правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо произшествието по силата на чл. 4
и следващите от Регламент „Рим ІІ“, предвиждат разделяне на задължението за поправяне
на вредата. Настоящият случай е именно такъв – приложимото материално право в
отношенията между пострадалия и застрахователя е това на Федерална Република
Германия, което предвижда разделяне на отговорността между застрахователя на влекача и
застрахователя на ремаркето, поради което и приложимото материално право в
отношенията между застрахователите на влекача и на тегленото от него ремарке следва да
се определи по реда на чл. 7 от Регламент „Рим І“.
Доколкото в частност страните не са избрали приложимо право и няма съмнение, че
двамата застрахователи имат обичайно местопребиваване на територията на Република
България, то приложимо се явява българското право, а отделно от това следва да се посочи,
че и двете застраховки са задължителни по смисъла на чл. 7, § 4 от Регламент „Рим І“, като
именно Кодекса за застраховането (КЗ) на Република България регламентира както
задължението за сключване на застраховките (чл. 483 КЗ), така и обема на
застрахователното покритие по тях (в т. ч. покритите рискове при застраховки „Гражданска
отговорност“ от притежаване и използване на ремарке – чл. 479 КЗ).
Съгласно нормата на чл. 479, ал. 1 КЗ (приложимо право съгласно чл. 7 от Регламент
„Рим І“), вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е
функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или
когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по
5
задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с
притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство. Следователно
отговорността на ответника по процесния договор за застраховка „гражданска отговорност“
поначало не включва задължение за обезщетяване на вреди, нанесени при движение на
ремаркето от теглещо превозно средство, поради което и само на това основание
релевираната претенция се явява неоснователна.
Изводите на въззивния съд не съвпадат с тези на първата инстанция. Ето защо
обжалваното решение следва да бъде отменено, а искът – отхвърлен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК право на разноски
във въззивното производство има единствено въззивникът и ответник в производството
пред първата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ въззивният съд определя юрисконсултско възнаграждение за ответника
в общ размер на 200,00 лв. – по 100,00 лв. за всяка от двете инстанции. В тази връзка на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски в размер на
200,00 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 155 от 10.01.2022 г., постановено по ГД № 46179 по описа за
2021 г. на Софийски районен съд, 153 с-в, с което е признато за установено по предявения
от „Застрахователна компания Л.И.“ АД, ЕИК 12****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район „Студентски“, бул. „**** срещу „Застрахователно дружество Е.“ АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Искър“, бул. „**** по реда на
чл. 422, ал. 1 от ГПК положителен установителен иск с правно основание по чл. 411 КЗ, вр.
с чл. 45 ЗЗД, че „Застрахователно дружество Е.“ АД дължи на „Застрахователна компания
Л.И.“ АД сумата от 1611,02 лв., представляваща регресно вземане за половината от
стойността на изплатеното застрахователно обезщетение по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите във връзка с ПТП, настъпило на 18.05.2016
г. на магистрала А81, 584,900 км във Федерална Република България, причинено от влекач
марка „ДАФ“, с рег. № **** с прикрепено към него ремарке „Кроне“, с рег. № ****, ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 10.03.2021 г., до изплащане на вземането, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение от 18.03.2021 г. по ЧГД № 14267 по описа за 2021 г. по описа на СРС,
153 състав, както и в частта, с която „Застрахователно дружество Е.“ АД е осъдено да
заплати на „Застрахователна компания Л.И.“ АД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК
сумата от 82,22 лв. – разноски в заповедното производство, и сумата от 382,23 лв. – разноски
6
в исковото производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Застрахователна компания Л.И.“ АД, ЕИК 12****
срещу „Застрахователно дружество Е.“ АД, ЕИК **** по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
положителен установителен иск с правно основание по чл. 499, ал. 7 от КЗ, вр. с чл. 127, ал.
2 от ЗЗД, че „Застрахователно дружество Е.“ АД дължи на „Застрахователна компания Л.И.“
АД сумата от 1611,02 лв., представляваща регресно вземане за половината от стойността на
изплатеното застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите във връзка с ПТП, настъпило на 18.05.2016 г. на
магистрала А81, км 584,900 във Федерална Република България, причинено от влекач марка
„ДАФ“, с рег. № ****, с прикрепено към него ремарке „Кроне“, с рег. № ****, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 10.03.2021 г., до изплащане на вземането, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение от 18.03.2021 г. по ЧГД № 14267 по описа за 2021 г. по описа на СРС,
153 състав.
ОСЪЖДА „Застрахователна компания Л.И.“ АД, ЕИК 12**** на основание чл. 78,
ал. 3 и 8 от ГПК да заплати на „Застрахователно дружество Е.“ АД, ЕИК **** сумата от
200,00 лв. (двеста лева), представляваща разноски, сторени в производството пред първата и
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7