Решение по дело №5350/2018 на Софийски градски съд

                                     Р Е Ш Е Н И Е                                  

                          В    И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

                                 №……………гр.София,28.02.2020 г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, II” в” състав, в открито  съдебно заседание, проведено на двадесет и осми февруари  две хиляди и деветнадесета година, в състав:                 

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                  ЧЛЕНОВЕ:  Златка Чолева

                                                   Мл. Съдия  Андрей Георгиев

при участието на секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.д.№ 5350 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

          Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

 Образувано е по въззивна жалба на „ Д.“ ООД срещу решение № 113102 от 09.05.2017г. на СРС, 90 състав по гр.д.№ 5388/2015г., в частта,  с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 от ГПК  от жалбоподателя срещу „Л.П.К.“ ЕООД и В.Ж.В. иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, с  предмет – признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 696,16лв.- мораторна неустойка за периода 07.12.2013г.- 03.11.2014г. по договор за търговска продажба от 05.03.2010г. и в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 от ГПК  от жалбоподателя иск срещу В.Ж.В. иск с правно основание чл.327,ал.1 от ГПК с предмет- признаване за установено, че ответникът В.Ж.В. дължи при условията на солидарна отговорност с „Л.П.К.“ ЕООД  – сумата от 3 361,28лв.- неизплатена цена на доставени стоки /гуми/ по фактури № **********/ 06.11.2013г., № **********/ 06.11.2013г., № **********/ 25.11.2013г., № **********/ 25.11.2013г., № **********/ 25.11.2013г. и № **********/ 25.11.2013г., ведно със законната лихва от 04.11.2014г.- до окончателното заплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от  ГПК по ч.гр.дело № 59793/2014г. по описа на СРС, 90 състав. Решението се обжалва и в частта за разноските.

Решението се обжалва в горепосочените части от ищеца „Д.“ ООД.

Въззивникът  поддържа доводи за незаконосъобразност  на извода на първата инстанция, с който е прието, че сключеният между него и ответниците „Л.П.К.“ ЕООД и В.Ж.В. договор за търговска продажба от 05.03.2010г.  е действал най-късно до 05.03.2012г. и след тази датата- към датата на издаване на процесните фактури, е бил прекратен, поради което за ответниците не е възникнало претендираното неустоечно задължение, както и ответникът-физическо лице не носи солидарна отговорност за цената на доставените по фактурите стоки, доколкото неустойката за забава и солидарната отговорност са установени с договора.  Твърди, че съгласно клаузата на т.2.1 от процесния договор, той е сключен за срок от 1 година, но с т.2.2 от него изрично е договорено, че действието му се продължава автоматично с още една година, ако до изтичане на срока по предходната алинея никоя от страните не уведоми писмено другата, че  желае прекратяване на срока на договора.   Твърди, че след като с клаузата на т.2.2 е установено автоматично продължаване на срока на действие на договора многократно във времето с още една година, той е бил в сила и е обвързал страните и към датите на процесните доставки с фактурите от 2013г. Поддържа, че в нито една от клаузите на договора не е установено прекратяване на действието му с изтичане на срока по т.2.2, т.е.- на 05.03.2012г. , както неправилно е приел първоинстанционният съд. Напротив, тълкувайки волята на страните по договора счита, че следва да се приеме, че действието му се продължава автоматично за всяка следваща година, освен в случай на изрично писмено предизвестие за прекратяване. С изложените доводи, въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяване на друго, с което да бъдат уважени предявените искове срещу двамата ответника при условията на солидарна отговорност за последните.  Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемите, „Л.П.К.“ ЕООД и В.Ж.В. -  не заявяват становище по жалбата.

Софийският градски съд, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:

При извършената  проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, ето защо съдът дължи произнасяне по съществото на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба,  от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.

    Единственият и основен спорен между страните по делото въпрос е относно действието във времево отношение на сключения между тях договор за търговска продажба от 05.03.2010г. и в частност- дали договорът е бил действащ към датата на извършените от ищеца доставки през 2013г. на стоките – предмет на процесните фактури -  на ответника- юридическо лице, доколкото претендираната неустойка , както и солидарната отговорност на ответника – физическо лице произтичат от договора. С клаузата  на т.2.1 от спорния договор, страните по него са се съгласили , че той е срочен, със срок на действие от 1 година, като влиза в сила на 05.03.2010г. С клаузата на т.2.2 страните са се договорили, че „действието на договора се продължава автоматично за още една година, ако до изтичане на срока по предходната алинея никоя от страните не уведоми писмено другата, че не желае действието на договора да бъде продължено“.  Настоящият съдебен състав при тълкуване в съответствие с нормата на чл.20 от ЗЗД, на клаузата на т.2.2   систематичното и във връзка с клаузата на т.2.1,  приема, че действителната обща воля на страните е била за продължаване срока на действие на договор само с една година, след изтичане на първоначално договорения 1 годишен срок.  Употребеният в т.2.2 израз „автоматично с още една година“ , която година е обвързана изрично с изтичането само на първоначално договорения 1 годишен срок по т.2.1 и липса на писмено уведомление на някоя от страните до изтичането на този срок, че не желае действието на договора да бъде продължено, води до извода, че волята на страните е била за продължаване действието на първоначално сключения като срочен за една година договор – с още една, след изтичане само на първоначално договорения срок. Настоящият съдебен състав приема, че неоснователно е твърдението на ищеца  за установено с клаузата на т.2.2 автоматично многократно продължаване на действието на договора с изтичането на всяка следваща година, тъй като в такъв случай, страните не биха обвързали новият едногодишен срок изрично и само с изтичането на първоначално договорения 1 годишен срок. Като последица от това, настоящият съдебен състав намира за правилен извода на първата инстанция , с който е прието, че  считано от 06.03.2012г. договорът е прекратил действието си, поради изтичане на срока по т.2.2 от него, за който е бил сключен. Доколкото неустойката за забава и солидарната отговорност на ответника- физическо лице, произтичат от договора, а той не е бил действащ  към датата на издаване на процесните фактури през 2013г., , всяка една от тях представляваща отделен неформален договор за търговска продажба , сключен между ищеца и ответното дружество „Л.П.К.“ ЕООД , неоснователна се явява претенцията на ищеца по чл.92 от ЗЗД по отношение на двамата ответника- при заявената солидарна отговорност, както и претенцията му за ангажиране на солидарната отговорност на ответника- физическо лице – с тази на ответното дружество  за цента на доставените стоки на дружеството.

Поради пълно съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първата, решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено , а въззивната жалба срещу него- оставена без уважение като неоснователна.

            По разноските по делото: При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.3 от ГПК в тежест на въззивника-ищец са направените от въззиваемата страна- ответник, разноски във въззивното производство. Доколкото, обаче, от последния не е заявено искане за присъждането им, с оглед принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, съдът приема, че те остават в тежест на страната така, както са направени.

            Воден от горните мотиви, Софийски градски съд

                                                  Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 113102 от 09.05.2017г. на СРС, 90 състав по гр.д.№ 5388/2015г., в обжалваната  част,  с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 от ГПК  от „Д.“ ООД срещу „Л.П.К.“ ЕООД и В.Ж.В. иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, с  предмет – признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 696,16лв.- мораторна неустойка за периода 07.12.2013г.- 03.11.2014г. по договор за търговска продажба от 05.03.2010г. и в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 от ГПК  от „Д.“ ООД срещу В.Ж.В. иск с правно основание чл.327,ал.1 от ГПК с предмет- признаване за установено, че ответникът В.Ж.В. дължи при условията на солидарна отговорност с „Л.П.К.“ ЕООД  – сумата от 3 361,28лв.- неизплатена цена на доставени стоки /гуми/ по фактури № **********/ 06.11.2013г., № **********/ 06.11.2013г., № **********/ 25.11.2013г., № **********/ 25.11.2013г., № **********/ 25.11.2013г. и № **********/ 25.11.2013г., ведно със законната лихва от 04.11.2014г.- до окончателното заплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от  ГПК по ч.гр.дело № 59793/2014г. по описа на СРС, 90 състав, както и в частта за разноските.

В останалата част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.

             Решението  е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.