№ 1064
гр. София, 18.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20231110142029 по описа за 2023 година
Предявени са от ищеците Р. И. Г. , ЕГН ********** и И. П. Г., ЕГН **********
– двамата с адрес: гр. София, ж. к. *** срещу ответника „**“ ЕООД, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „**, обективно и субективно съединени
искове, както следва: отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439
ГПК за признаване за установено, че Р. И. Г. и И. П. Г. не дължат на ответника суми от
по 2385,23 лв. всеки, по изпълнителен лист от 30.09.2015 г., издаден по гр. д. №
54478/2015 г. по описа на СРС, 43 състав, поради нищожност на договор за цесия, с
който „ОББ“ АД е прехвърлило на ответника „**“ ЕООД вземанията си по
изпълнителния лист и за събирането им е образувал и. д. № ** по описа на ЧСИ Сия
Халаджова, а в евентуалност - поради липса на прано действие на договора за цесия за
длъжника, с оглед неуведомяването им; в условия на евентуалност , поради това, че са
погасени по давност, а за друга част, като погасени чрез плащане и кумулативно
съединен с главните искове осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на
ищцата Р. И. Г. сумата от 546,00 лв. по изпълнителен лист от 30.09.2015 г., издаден по
гр. д. № 54478/2015 г. по описа на СРС, 43 състав, като получена без основание по и. д.
№ ** по описа на ЧСИ Сия Халаджова, поради плащането от ищцата, без да е
конституирана като длъжник в изпълнителното производство.
В исковата молба /уточнена с молба от 13.09.2023 г./ ищците твърдят, че са
наследници на **., срещу който бил издаден изпълнителен лист в полза на „ОББ“ АД
от 30.09.2015 г., по гр. д. № 54478/2015 г. по описа на СРС, 43 състав, за сума в общ
размер от 4770,46 лв., включваща следните вземания: 3864,93 лв.– главница по договор
за кредит от 22.11.2005 г.; 348,48 лв. договорна лихва; 18,66 лв. наказателна лихва и
538,39 лв. разноски. Поддържат, че по молба на „ОББ“ АД от 02.11.2015 г. било
образувано и. д. № ** по описа на ЧСИ Сия Халаджова за събиране на тези суми.
Твърдят, че с договор за цесия, сключен след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, горепосочените
вземания били прехвърлени на ответника „**“ ЕООД, поради което на 02.07.2018 г.
последният подал молба да бъде конституиран като взискател по изпълнителното дело.
1
Ищците посочват, че ** починал на ** г. и поради тази причина на 23.11.2021 г. били
конституирани като длъжници в изпълнителното производство за по ½ част от
горепосочените задължения. Излагат доводи, че не дължат на ответника сумите по
изпълнителния лист от 30.09.2015 г., тъй като договорът за цесия бил нищожен, поради
противоречие с чл. 26, ал. 1 ЗПК. В тази връзка развиват подробни аргументи за
приложимостта на ЗПК и посочват, че в договора за кредит не била уговорена
възможност „ОББ“ АД да прехвърля вземанията си на трети лица. В евентуалност
сочат, че договорът за цесия няма действие за тях, тъй като не били уведомени за
прехвърлянето на вземанията. В условията на евентуалност, ищците развиват
съображения, че не дължат, чрез принудително изпълнение, сумата от 4770,46 лв.
(всеки по 2385,23 лв.) поради изтекла погасителна давност. В тази връзка посочват, че
давността била прекъсната с влизане в сила на заповедта за изпълнение на 04.12.2015
г., а последното валидно изпълнително действие било извършено на 13.01.2017 г.
(налагане на запор), след което в продължение на две години не били извършвани
изпълнителни действия, поради което изпълнителното производство било прекратено
по право на 13.01.2019 г. и изпълнителните действия по същото се обезсилвали с
обратна сила. Навеждат доводи, че последващите изпълнителни действия били
невалидни и не пораждали правни последици, поради което, при съобразяване на
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ЗМДИП),
следвало да се приеме, че погасителната давност е започнала да тече на 04.12.2015 г. и
е изтекла на 11.02.2021 г. Дори обаче извършените изпълнителни действия да не се
заличавали с обратна сила, то тогава следвало да се счита, че давността е прекъсната на
13.01.2017 г. и при съобразяване на ЗМДИП e изтекла на 20.03.2022 г. В исковата
молба се твърди още, че преди да бъде конституирана като длъжник в изпълнителното
производство ищцата Р. И. Г. заплатила сумата от 546,00 лв., поради което се навеждат
съображения, че същата е получена от ответника без основание и следва да бъде
върната на ищцата. В условията на евентуалност се поддържа, че ищцата Генова не
дължи посочената сума, поради погасяването й чрез плащане. Ищецът И. П. Г. излага
твърдения, че на 23.05.2019 г. е заплатил по изпълнителното дело сумата от 50 лв.,
поради което счита, че не дължи същата на ответника. Моли се исковете да бъдат
уважени и се претендират разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „**“ ЕООД, който оспорва исковете. Поддържа, че ищците са уведомени за
извършената цесия, но дори това да не било така, то би имало значение единствено,
ако платят на стария кредитор, но не се отразявало на валидността на договора за
цесия. Развива подробни аргументи, че давността не е изтекла, като са извършвани
множество действия, които са я прекъсвали. Твърди, че макар ищцата Г. да е започнала
да внася доброволно суми по изпълнителното дело преди да е конституирана като
длъжник, това не било без основание, тъй като така изпълнявала свой нравствен дълг
към покойния си съпруг – длъжник. Моли исковете да бъдат отхвърлени и прави
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а това се установява и от приложения по делото
препис на изп. дело № № ** по описа на ЧСИ Сия Халаджова, че в полза на
първоначалния кредитор “Обединена Българска банка“ АД срещу наследодателя на
ищците **. е издаден изпълнителен лист от 30.09.2015 г., издаден по гр. д. №
54478/2015 г. по описа на СРС, 43 състав въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 4770,46 лв., както и че
за събиране на вземанията е образувано изп. дело № № ** по описа на ЧСИ Сия
Халаджова.
Посочените суми са дължими въз основа на сключен между “Обединена
Българска банка“ АД и **. договор за кредитна линия, сключен на 22.11.2005 г. (л.11 –
13 от делото) видно от приложената към изпълнителното дело заповед за изпълнение
2
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Не е спорно между страните, а и от приложения към изпълнителното дело
Договор за продажба и прехвърляне на парични вземания от 31.01.2018 г., приложение
към него, Потвърждение за извършената цесия та парични вземания, уведомително
писмо и обратна разписка за връчването му се установява, че вземанията срещу **. са
прехвърлени от първоначалния кредитор “Обединена Българска банка“ АД на
ответника „**“ ЕООД, като за извършената цесия наследодателят на ищците е
надлежно уведомен.
От представените по делото Препис-извлечение от акт за смърт, издаден от
Столична община – район „Сердика“ и Удостоверение за наследници изх. № ** г.,
издадено от Столична община – район „Сердика“ се установява, че **. е починал на **
г. и е оставил наследници по закон ищците Р. И. Г. – съпруга и И. П. Г. – син.
По делото са представени квитанции и платежни нареждания, с които ищцата Р.
Г. е внасяла суми по изпълнителното дело, образувано срещу съпруга й (л. 45 – 53).
На 02.11.2015 г. първоначалният кредитор “Обединена Българска банка“ АД е
подал молба за образуване на изпълнително дело за принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист, въз основа на която е образувано изп. дело № ** по
описа на ЧСИ Сия Халаджова. С процесната молба взискателят е посочил изричен
изпълнителен способ – запор на трудово възнаграждение.
На 03.11.2015 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на длъжника –
„**“ ООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение, връчено на
09.11.2015 г.
На 20.11.2015 г. съдебният изпълнител е конституирал НАП като присъединен
взискател по изпълнителното дело за събиране на публични задължения на длъжника
**.
На 28.12.2016 г. първоначалният кредитор е подал молба по изпълнителното
дело с искане за извършване на действия по принудително изпълнение, чрез
насрочване и извършване на опис на движими вещи, находящи се на адреса на
длъжника.
На 31.01.2017 г. са изпратени запорни съобщение до различни банки за налагане
на запор върху банкови сметки на ищеца.
Въз основа на молба с вх. № **/02.07.2018 г. ответникът, в качеството си на
цесионер е поискал да бъде конституиран като взискател по изпълнителното дело, в
която не е посочен изпълнителен способ.
На 22.08.2018 г. ответникът е подал молба по изпълнителното дело с искане за
извършване на действия по принудително изпълнение, чрез запор на трудово
възнаграждение и движимо и недвижимо имущество на длъжника.
На 05.02.2019 г. ответникът е подал молба по изпълнителното дело с искане за
извършване на действия по принудително изпълнение, чрез насрочване и извършване
на опис на движими вещи, находящи се на адреса на длъжника, въз основа на която
молба съдебният изпълнител и изпратил до длъжника призовка за принудително
изпълнение на 08.02.2019 г.
На 26.03.2019 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от ищеца Р. И. Г., с
която уведомява съдебният изпълнител, че съпругът й ** е със здравословен проблем и
същата моли да бъдат спрени принудителните действия срещу което същата поема
задължение за погасяване на задължението на вноски.
След подаването на молба по делото са налице данни за постъпили плащания по
изпълнителното дело съответно от дата 05.04.2019 г., 23.05.2019 г., 26.06.2019 г.,
26.07.2019 г., на 21.08.2019 г., на 26.09.2019 г., на 28.10.2019 г., на 27.11.2019 г., на
29.05.2020 г., за които постъпления съдебният изпълнител е извършвал разпределение
в полза на ответника – взискател.
3
Видно от Протокол от дата 23.11.2021 г. на съдебния изпълнител по
изпълнителното дело са конституирани наследниците на ** – ищците Р. И. Г. и И. П.
Г..
На 23.11.2021 г. ответникът е подал молба по изпълнителното дело с посочване
на конкретен изпълнителен способ спрямо всеки от длъжниците, а именно налагане на
запор върху банкови сметки.
На 09.02.2022 г. ищецът Р. Г. е подала молба по изпълнителното дело за
разсрочване на задължението, задължавайки се да внася по 100 лв. на месец.
На 29.03.2023 г. ответникът е подал молба по изпълнителното дело с посочване
на конкретен изпълнителен способ спрямо всеки от длъжниците, а именно налагане на
запор върху доходи и имущество.
На 31.03.2023 г. ответникът е подал молба по изпълнителното дело с посочване
на конкретен изпълнителен способ спрямо всеки от длъжниците, а именно налагане на
запор върху банкови сметки.
На 04.04.2023 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху банкови сметки
на ищеца **, запор върху пенсията и трудовото възнаграждение на ищеца Р. Г.,
изпратил е и призовки за принудително изпълнение до длъжниците – ищци за
насрочване на опис на движими вещи, находящи се на регистрирания от тях адрес.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
По исковете с правно основание чл. 439 ГПК съдът намира следното:
Съдът намира предявеният иск за допустим, доколкото ищците се позовават на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирено, респективно след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, а именно недействителност на договор за цесия с
предмет процесното вземане, сключен след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
настъпила погасителна давност за вземането след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, а за част от вземането и поради погасяването му чрез плащане.
Първият довод за недължимост на сумите по изпълнителното дело се крепят на
сключения договор за цесия, въз основа на който ответникът се легитимира като
кредитор и взискател по изпълнителното дело, за който се твърди, че е нищожен, тъй
като в договора за кредит не е обективирано съгласие на кредитополучателя
задължението му да бъде прехвърляно на трети лица, съгласно изискванията на чл. 26,
ал.1 от действащия ЗПК (Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.). Съдът
не споделя доводите на ищците за нищожност на договора за цесия, поради следните
съображения:
Процесният договор за кредит е сключен на 22.11.2005 г., преди приемането на
Закона за потребителския кредит (Обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006
г.) и преди приемането на Закона за потребителския кредит (ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г.,
в сила от 12.05.2010 г.). Законовото изискване за прехвърляне на вземания,
произтичащи от договори за потребителски кредит, да бъде предвидена такава
възможност в договора е въведено едва през 2010 г. с приемането на Закона за
потребителския кредит (ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.). Съгласно
§5 от ПЗР на ЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договори за потребителски
кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 14, 15, 26 и
35, които се прилагат за безсрочни договори за кредит, сключени преди тази дата.
Следователно разпоредбата на чл. 26 от действащия ЗПК би намирала приложение в
отношенията между страните по процесния договор за кредит само ако същият е
безсрочен. В приложения по делото договор за кредитна линия, страните изрично са
уговорили неговия срок на действие – чл. 22, според който договорът влиза в сила от
деня на подписването му и изтича два месеца след крайния срок на валидност на
картата. Предвидено е също така в същата разпоредба, че срокът се подновява
автоматично с две години и два месеца при липса на уведомление от
кредитополучателя, с което последният заявява, че не желае картата да бъде подновена.
В случая волята на страните е еднозначна и ясна, а именно, че срокът на договора се
4
подновява автоматично с две години и два месеца, като липсва изявление, респективно
уговорка същият да става безсрочен. Ето защо, съдът приема, че съществувалият
между първоначалния кредитор и наследодателя на ищците договор за кредит не е
безсрочен. Тъкмо обратното, след като е бил сключен през 2005 г. същият е бил
подновяван на всеки 2 години и 2 месеца до предсрочното му прекратяване от банката.
Следователно разпоредбата на чл. 26, ал.1 ЗПК не намира приложение по отношение
на процесния договор за кредит, респективно за действителността на прехвърлянето на
вземането на банката по договора за кредит на трето лице, не е необходимо такава
възможност да бъде предвидена в договора за кредит.
Доводите относно липсата на уведомяване за цесията биха имали значение
единствено ако задълженото лице твърди, че е платил на стария кредитор, каквито
твърдения в случая липсват. По изпълнителното дело са приложени договорът за
цесия, уведомление за цесия, както и обратна разписка за връчване на уведомлението,
като е видно, че съдебният изпълнител е полагал множество усилия за фактическо
връчване на книжата по изпълнителното дело на регистрирания от наследодателя на
ответника адрес, но това е било безуспешно и затова връчването е извършвано по реда
чл. 47 ГПК. Съдът отчете също така, че адресът на длъжника и неговите наследници –
ищците не е променян в периода на висящност на изпълнителното дело, дори ищците
са посочили същия адрес при упълномощаването за извършване на справки по
изпълнителното дело, а след узнаването за предприети принудителни действия,
ищецът Р. Г. на два пъти моли да бъдат спрени принудителните действия със
задължение да прави ежемесечни погашения, което е индиция за реално узнаване за
призовките за принудително изпълнение.
Въз основа на всичко изложено съдът намира, че ответникът е придобил
вземането срещу **, произтичащо от издадения по по гр. д. № 54478/2015 г. по описа
на СРС, 43 състав.
По доводите за погасяването на вземанията по давност, съдът намира следното:
За да извърши преценка относно дали едно вземане е погасено по давност, съдът
на първо място следва да обсъди срока на погасителната давност в хипотезата на
развило се заповедно производство, в което срещу издадената заповед за изпълнение не
е постъпило възражение и същата и влязла в сила, какъвто е и настоящият случай. По
отношение на срока на давността съдът изходи от нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
съгласно която ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение
като изпълнително основание, но при оспорването от длъжника чрез възражение по
реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е било подадено в срок,
какъвто е и разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице
изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този
случай е установено със сила на пресъдено нещо, но следва да се съобрази
обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта за изпълнение влиза в сила, като се
получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената
възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.
424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този
смисъл е и трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС – напр. Определение
№ 480/9.07.2013 г., постановено по ч. гр. д. № 2566/2013 г. по описа на ВКС, IV ГО.
Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова
защита, с която да оспорва самото вземане. Следователно с изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение се
получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно
съществуването на вземането. Съгласно т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015
г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК, ВКС, новият ГПК урежда заповедното
производство като част от изпълнителния процес и поради това заявлението за
издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК
5
предявяването на този иск има обратно действие, ако е бил спазен срокът по чл. 415,
ал. 4 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.
415, ал. 4 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на
възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно,
поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК. По изложените съображения
съдът намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да намери приложение и по
отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК, влязла в сила поради неподаването на възражение от страна на длъжника в
преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното дело се
прекратява ако взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години. В случая след образуване на изпълнителното дело и
налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца на 03.11.2015 г.
взискателят периодично е подавал молби за извършване на изпълнителни дейности в
периоди по-кратки от 2 години (на 28.12.2016 г., на 22.08.2018 г., на 05.02.2019 г., на
29.11.2021 г., на 29.03.2023 г.). Съдът съобрази, че макар периода от 05.02.2019 г. до
29.11.2021 г. да е по-дълъг от 2 години, през който взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия, не са настъпили основания за перимиране на
делото, доколкото в този период периодично са постъпвали плащания по
изпълнителното дело, в която хипотеза неподаването на искане от взискателя за
предприемане на изпълнително действие не би могло да се приравни на фактическо
бездействие. Когато по изпълнителното дело постъпват суми в изпълнение на наложен
запор или доброволно, взискателят не следва да иска нови и нови принудителни
действия, само за да покаже не е отпаднал интересът му от събиране на вземането и не
е изоставил изпълнението.
Дори да се възприеме тезата на ищците, че делото е било перемирано с изтичане
на 2 години от последното поискано действие (в случая на 05.02.2021 г.) и
изпълнителното дело е било прекратено ex lege на 05.02.2021 г. следва да се има
предвид, че погасителната давност е институт, различен от перемпцията и с различни
прави последици по отношение на вземането. Давността изключва възможността за
насочване на принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не
може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията
не изключва принудителното изпълнение изключва, тъкмо обратното тя предполага
неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният
изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е направено искане
за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да
откаже да изпълни искания нов способ–той дължи подчинение на представения и
намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от
настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото
искане в ново–отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право.
Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният
изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело, но във всички
случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ (В този смисъл са
Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. 1747/2020 г. на ВСК, ІV ГО). Ето защо, съдът
следва да извърши анализ дали след настъпване на предпоставките за перимиране на
изпълнителното дело са правени искания от взискателя за извършване на изпълнителни
действия, както и дали същите са прекъснали давността за вземането. Видно от
данните по изпълнителното дело за първи път давността за вземането е била
прекъсната с молбата за образуване на изпълнително дело на дата 02.11.2015 г.,
доколкото със същата първоначалния кредитор е посочил конкретен изпълнителен
способ. След това давността за вземането е била многократно прекъсвана – на
10.11.2015 г . с налагането на запор върху трудово възнаграждение на длъжника; на
13.01.2017 г. с налагането на запор върху банкова сметка на длъжника; с молбите за
действия на взискателя, съответно на 22.08.2018 г. и на 05.02.2019 г., с ежемесечните
плащания и разпределения по делото за периода от 05.04.2019 г. до 29.05.2020 г.; с
молба на взискателя за предприемане на изпълнителни действия на дата 29.11.2021 г.; с
6
молбата на длъжника – ** Г., с която признава задължението и заявява желание за
ежемесечно погасяване; на 29.03.2023 г. с молбата на взискателя за извършване на
изпълнителни действия и на 04.04.2023 г. с налагането на запори, насрочване на опис и
продажба на движимо имущество на длъжниците. Съгласно постановките на т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, вкл. възлагането по чл. 18
от ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да приложи
изпълнителния способ, съответно да определи такъв при възлагане. Предвид данните
по делото може да се направи извод, че от 02.11.2015 г. до подаване на исковата молба
и до приключване на съдебното дирене, петгодишната давност за вземането на
ответника не е изтекла.
Съдът намира, че по делото не е доказано погасяване на вземанията на
ответника, чрез направените плащания. По делото действително беше установено, че
са извършени плащани в размер на 596 лв., част от които са разпределени на
взискателя, но видно призовките за принудително изпълнение след разпределението
размера на вземането е останал непроменен по отношение на главница, договорна
лихва и съдебни разноски с оглед на обстоятелството, че постъпилите суми са
недостатъчни за погасяване на вземането и взискателят е прилагал поредността,
посочена в чл. 76, ал. 2 ГПК и са погасени сторените в изпълнителното дело разноски.
Поради всичко изложеното предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК
се явяват неоснователни, поради което следва да бъдат охвърлени.
По предявеният от ищеца Р. И. Г. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, съдът намира следното:
За основателността на предявения осъдителен иск следа да бъде установено по
делото, че ищецът е заплатил на ответника претендираната сума без да е налице
основание за плащането. По делото беше безспорно доказано, че ищецът Р. И. Г. е
заплатила сумата от 546 лв. по изп. дело № № ** по описа на ЧСИ Сия Халаджова към
момент, в който длъжник е бил наследодателя й и съпруг **. Съдът намира обаче, че е
налице годно основание за плащането, доколкото от данните по делото се установи, че
същата след получаване на призовка за принудително изпълнение е подала молба, в
която заявява данни за влошено здравословно състояние на съпруга си, както и, че тя
самата поема задължение за погасяване на задължението. Това изявление, след което
започва и месечното погасяване от страна на ищеца, съдът намира, че изразява
намерение за плащане на задължението от свое име и за своя сметка. От друга страна
погасяването на задължение на съпруг с влошено здравословно състояние несъмнено
представлява изпълнение на нравствен дълг. Освен това съгласно чл. 73 ЗЗД,
задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора,
освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. Следователно
когато едно трето лице, а в случая съпруг на длъжника, заяви недвусмислено желание
за погасяване и погасява това задължение, кредиторът не може да откаже
изпълнението и то се явява надлежно. Същевременно платилото трето лице, което ясно
и недвусмислено е заявило това желание, а не става въпрос за грешка, не може да иска
връщане на платеното, защото то не е платено без основание.
Ето защо съдът намира предявеният осъдителен иск за неоснователен, поради
което следва да бъде отхвърлен.
Предвид изхода на делото право на разноски има ответникът, който не е
направил искане за присъждане на разноски, поради което съдът не дължи произнасяне
в този смисъл.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца Р. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж. к. *** срещу ответника „**“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление:
7
гр. София, ул. „**, отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439
ГПК за признаване за установено, че Р. И. Г. не дължи на ответника „**“ ЕООД
сумата 2385,23 лв., представляваща 1/2 от общо дължимата сума по изпълнителен лист
от 30.09.2015 г., издаден по гр. д. № 54478/2015 г. по описа на СРС, 43 състав и за
събирането им е образувано и. д. № ** по описа на ЧСИ Сия Халаджова.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца И. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж. к. *** срещу ответника „**“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „**, отрицателни установителни искове с правно основание
чл. 439 ГПК за признаване за установено, че И. П. Г. не дължи на ответника „**“
ЕООД сумата 2385,23 лв., представляваща 1/2 от общо дължимата сума по
изпълнителен лист от 30.09.2015 г., издаден по гр. д. № 54478/2015 г. по описа на СРС,
43 състав и за събирането им е образувано и. д. № ** по описа на ЧСИ Сия Халаджова.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца Р. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж. к. *** срещу ответника „**“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „** осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищцата Р. И. Г. сумата от 546,00 лв. по
изпълнителен лист от 30.09.2015 г., издаден по гр. д. № 54478/2015 г. по описа на СРС,
43 състав, като получена без основание по и. д. № ** по описа на ЧСИ Сия Халаджова.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8