ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 752
гр. Перник/04.09.2019
г.
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, I състав, в закрито заседание на четвърти септември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИАН ПЕТРОВ
мл. съдия КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова в. ч. гр. д. № 572 по описа на ОС – гр.Перник
за 2019 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413,
ал. 2 вр. с чл. 274 от ГПК.
Образувано е
по частна жалба с вх. № 23545/21.08.2019 г., подадена от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, с ЕИК: *********, чрез процесуалния му
представител – юрк. Д.А., срещу разпореждане от 30.07.2019 г., постановено в
закрито заседание по ч.гр.д. № 4455/2019 г. по описа на Районен съд – гр. П., в
частта му, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД срещу Д.И.Д. за сумата от 158.18 лева – неустойка и 18 лева – такса
разходи за извънсъдебно събиране на задължението по договор за потребителски
заем № 326588/*** г.
В частната
жалба се излагат доводи, че постановеният съдебен акт в обжалваната част е
неправилен и незаконосъобразен, постановен в нарушение на съдопроизводствените
правила. В тази връзка се твърди, че в производството по чл. 410 от ГПК не се
проверява дали претендираното със заявлението вземане съществува. Посочва се,
че споровете относно обективираните в заявлението претенции, в това число
относно вземането за неустойка за неизпълнение на договорно задължение, следва
да се решат по исков ред, при положение, че длъжникът депозира възражение по
чл. 414 от ГПК. Оспорва се приетата нищожност на неустойката за неизпълнение на
договорно задължение поради противоречие с добрите нрави, като се излагат
доводи, че уговорената неустойка е проявление на принципа на автономност на
волята и при настъпване на конкретни предпоставки, кредитополучателят е бил
длъжен да даде съответно обезпечение. Доколкото последният не е изпълнил посоченото задължение, това е дало право на
кредитора да начисли уговорената в договора неустойка. Обръща се внимание, че
последната не е нищожна, поради нейния обезпечителен характер. В тази връзка се
посочва, че същата може единствено да се приеме за прекомерна, но това не води
до нейната нищожност, а съдът следва да намали размера й.
На следващо
място се излагат доводи, че решаващият състав е превишил своите правомощия в
производството по делото, като е обсъдил обстоятелство по същество, което
следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство. Акцентира се върху
обстоятелството, че за заповедния съд не съществува възможност служебно да
констатира наличието на неравноправна клауза, тъй като заповедното производство
не е със състезателен характер, а противното би означавало нарушаване принципа
на равенство на страните по делото. По отношение отказа в частта за сумата от
18 лева, представляваща извънсъдебни разноски, жалбоподателят се позовава и на
разпоредбите на чл. 9 от ЗЗД, на чл. 10а, ал.1 от ЗПК и чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
като твърди, че уговарянето на такива разноски не противоречи на цитираните
законови правила. По тези съображения се иска разпореждането да бъде отменено в
обжалваната част като се издаде заповед за изпълнение за всички претендирани
със заявлението суми.
Предвид
разпоредбата на чл. 413, ал. 2 in fine от ГПК
препис от частната жалба не е изпратен на длъжника по делото.
По допустимостта:
Частна жалба с вх. № 23545/21.08.2019 г. е процесуално
допустима – подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, в законоустановения срок като отговаря на изискванията за нейната
редовност, в това число е заплатена дължимата държавна такса за разглеждането
й.
Пернишкият окръжен съд, като взе предвид доводите, изложени от жалбоподателя и представените по делото доказателства, и след като съобразно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС прецени служебно всички правно релевантни факти, намира за установено следното от фактическа страна:
Производството по ч.гр.д. № 4455/2019 г. по описа на РС – гр. П. е
образувано по заявление, подадено от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК за следните суми: сумата от 449.24 лева – главница по Договор
за паричен заем № 3265888/*** г., сумата от 19.66 лева – договорна лихва за
периода от 12.07.2018 г. до 25.10.2018 г. вкл., сумата от 158.18 лева –
неустойка за неизпълнение на задължение, сумата от 18 лева – разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, сумата от 35.99 лева – законна лихва за
периода от 26.10.2018 г. до 23.07.2019 г. вкл., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
вземането, както и за разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
В т. 12 от
заявлението „Обстоятелства, от които произтича вземането“ е посочено, че
съгласно договора заемодателят се е задължил и е предоставил на заемателя
паричен заем в размер на 600 лева. От своя страна длъжникът се е задължил в
3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемателя
обезпечение на задълженията му по договора, а именно: чрез поръчителство на две
физически лица, всяко от които да отговаря на следните изисквания – минималният
размер на осигурителния му доход да е над 1000 лева, да работи по безсрочен
трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем
с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, да няма неплатени осигуровки през последните 2
години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош
от 401 „Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство или
банкова гаранция с бенефициер заемателят, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение по договора. Поради неизпълнение
на това задължение и съгласно уговореното в договора, заемодателят е начислил и
неустойка в размер на 230,08 лева, която е дължима еднократно, без период на
начисляване.
По така
подаденото заявление заповедният съд се е произнесъл с разпореждане като е
отхвърлил заявлението по чл. 410 от ГПК относно искането за издаване заповед за
изпълнение за сумата от 158.18 лева – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение и за сумата 18 лева – разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, като по подробно изложени съображения е
приел, че в тази част заявлението противоречи на добрите нрави и на закона, с
оглед на което е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
При така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав
намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповедният съд
е длъжен служебно, т.е. и без да е налице възражение от длъжника по чл. 414 от ГПК да извърши проверка дали
предявеното със заявлението вземане не противоречи на закона и/или добрите
нрави.
Предвид
съдържанието на изложеното в заявлението заемно правоотношение, въззивният съд
намира, че с оглед качеството на кредитополучателя – физическо лице и липсата
на противни твърдения, същото по своята правна характеристика представлява
договор за потребителски кредит. По тези съображения спрямо него освен
разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и ЗЗД, предвид качеството
„потребител“ на заемополучателя, приложение следва да намерят и
разпоредбите на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП). В тази насока от чл. 24 от ЗПК във вр. с чл. 143 – 148
ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП следва изводът, че неравноправните клаузи в
такъв вид правоотношения следва да бъдат обявени за нищожни от съда, поради
пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба
от икономическа гл.т. страна. По тези съображения въззивният съд намира за
неоснователни доводите в жалбата, че за заповедния съд не съществува възможност
служебно да констатира наличието на нищожна и/или неравноправна клауза, както и
че е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил обстоятелство по
същество, предмет на бъдещо исково производство. В този смисъл е и трайната
съдебна практика – както на българските съдилища – напр. Определение №
974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., ІІ т.о. на ВКС, така и на Съда на ЕС
– решение от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително
тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на диспонираната в
националното законодателство Директива 93/13/ЕИО.
На следващо място въззивният съд намира за
нужно да отбележи и че съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в
т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В настоящия
случай процесната неустойка е предвидена при неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на отпуснатия заем чрез поръчители или банкова
гаранция, като е въведен и изключително кратък срок за представяне на тези
обезпечения – 3 дни от сключване на договора. Посоченото задължение освен това
не е уговорено предварително, а едва след сключване на сделката, което лишава
заемателя от предварителна яснота за възможните тежести, които би понесъл като
страна в правоотношението. На следващо място прави впечатление и обстоятелството,
че спрямо поръчителите са въведени редица условия, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го
превишават. При преценката на тези обстоятелства в съвкупност въззивният съд
намира, че неустойката не съответства на присъщите й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните
задължения
Посоченият
извод следва на първо място от обстоятелството, че на кредитополучателя е
отпуснат кредит в размер на 600 лева, а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на
230,08 лева, т.е. представлява повече от 1/3 от получената главница. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение
(т.нар. компенсаторна неустойка), т.е. същата не е уговорена за забава при
заплащане на вноските по кредита и за периода на неизпълнението. Именно с оглед
последното не може да се приеме, че размерът й е висок в сравнение с дължимата
сума и с реалните вреди, поради продължителността на периода на неизпълнение от
страна на длъжника. В контекст на така изложеното следва да се отбележи и че на
практика процесната неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Освен това
основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на
задължението. С процесната неустойка обаче възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което чрез същата не се осъществява обезщетителната й
функция.
На следващо
място по отношение на посочената неустойка не е налице и обезпечителният й
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
същата. В тази връзка следва да се отбележи, че в интерес на последния е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения. По тези съображения проверката на
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението
за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. От така въведеното задължение за
представяне на обезпечение обаче косвено следва извод, че кредиторът не е
извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния
си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в негова тежест последиците от
неизпълнението на това свое задължение.
Не може да
се приеме, че е налице и санкционна функция на процесната неустойка, доколкото
задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчители не е определено
като предварително условие за сключване на договора. Освен това въззивният съд
намира регламентираните изисквания към поръчителите за утежнени и затрудняващи
получаването на информация за тях, което практически прави невъзможно реалното
изпълнение на задължението за осигуряване на поръчители в предвидения 3-дневен
срок от подписване на договора за заем, което положение в последна сметка
нарушава и принципа за добросъвестност и равнопоставеност на страните по
облигационната връзка. По тези съображения настоящият състав намира, че от
страна на кредитора са създадени предпоставки
за начисляване на неустойката, което съответно води до оскъпяване на кредита. Посоченият
извод следва и от обстоятелството, че процесната неустойка не е обоснована нито
от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга,
нито от размера на насрещната престация, от която същият би бил лишен при
неизпълнение. Напротив, неустойката произтича от едно неприсъщо на договора за
кредит задължение на длъжника, доколкото последното не е свързано с изпълнение
на основното му задължение по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
Уговорката
относно процесната неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, която предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Цитираният законов текст не прави разграничение относно вида на неустойката, а
акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е
настоящият случай. Както бе отбелязано и по-горе не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка, а и нейният размер е драстично завишен –
повече от 1/3 от получената главница. По тези съображения присъждането й би
довело до реализиране на неоправдано висок доход за кредитора, който не е
предварително обоснован и регламентиран.
Освен това
въззивният съд намира и че процесната неустойката цели да заобиколи забраната
на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, доколкото от
съдържанието на клаузата за представяне на такова обезпечение следва извод, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение
от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на същия
последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Възражението
на жалбоподателя, че съдът следва да намали размера на неустойката ако намери
същия за прекомерен, също е неоснователно, доколкото в заповедното производство
няма възможност за приложението на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, а освен това е и
невъзможно намаляване на неустойка, която е нищожна.
Всичко
гореизложено обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, като е сключена и в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП,
което я прави нищожна поради противоречие с императивни норми на закона – чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, а в последна сметка и с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както правилно е приел районният съд (така Определение № 596/04.07.2019 г.
по гр.д. № 432/2019 г. на Пернишкия ОС).
По отношение
сумата от 18 лева, представляваща такса за разноски за извънсъдебно събиране на
вземането, дружеството жалбоподател се позовава на разпоредбите на чл. 9 от ЗЗД, чл. 10а, ал.1 от ЗПК и чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, като счита, че такива
разноски се дължат и уговорката в тази насока не е нищожна. Въззивният съд
обаче намира посочените доводи за неоснователни, доколкото позоваването на чл.
19, ал. 3 от ЗПК в случая е неотносимо към предмета на настоящето производство.
От своя страна възражението за приложение на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК макар и относимо се явява неоснователно, тъй като в случая не са налице
изискванията на ал. 3 и ал. 4 от същия текст. Действително съгласно чл. 10а,
ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но съгласно
ал. 3 от законовия текст – кредиторът не може да събира повече от веднъж такса
и/или комисионна за едно и също действие, а съгласно ал. 4 – видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. В т. 12 „обстоятелства, от
които произтича вземането“, абзац последен от заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, е посочено:
„съгласно договора и/или Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“ АД в случай, че
заемателят забави заплащането на погасителна вноска, дължи на заемодателя заплащането
на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,
провеждане на телефонни обаждания и др.)“. Именно на основание цитираните
уговорки на длъжника е начислена процесната такса разходи за събиране на
вземането в размер на 18 лева. От съдържанието на посочените клаузи обаче по
никакъв начин не се установява, че са спазени изискванията на чл. 10 а, ал. 4
от ЗПК, нито пък, че не е нарушен принципът залегнал в чл. 10а, ал. 3 от ЗПК. В тази връзка клаузата, която
урежда за дължимост на сумата от 18 лева, се явява нищожна поради противоречие
със закона, като претендираното вземане също не следва да бъде присъждано (така
Определение № 650/26.07.2019 г. по гр.д. № 465/2019 г. по описа на Пернишкия ОС).
По
тези съображения обжалваното разпореждане е правилно и следва да бъде
потвърдено, а подадената частна жалба е неоснователна и като такава следва да
бъде оставена без уважение.
Така
мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е
Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 30.07.2019 г.,
постановено в закрито заседание по ч.гр.д. № 4455/2019 г. по описа на Районен
съд – гр. П., в обжалваните му части.
Определението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно т. 8 от ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.